Тери Пратчет
Академик Невиждан (8)

На следващия ден във „Вестника“ имаше статия за загадъчното изчезване на баснословната „Бижу“, от което Гленда я напуши смях. Хората просто не си четат детските приказки, мислеше си тя на излизане от вкъщи. Трябва ли ти красавицата, търси я в пепелта. Но понеже Гленда си беше Гленда и беше обречена да си остане в сърцето си Гленда, тя добави: Макар че пещите на Нощната Кухня се поддържат денонощно чисти и всякаква пепел незабавно се изчиства и изхвърля.

За нейна изненада Жулиета излезе от къщи почти в същия момент и на вид беше почти будна.

— Как мислиш, шъ ме пуснат ли на банкета? — попита тя, докато си чакаха омнибуса.

Теоретично да, помисли си Гленда, но най-вероятно не, защото тя беше момиче от Нощната кухня. Нищо че беше Жулиета, г-жа Уитлоу все пак щеше да я спре, защото е от Нощната кухня.

— Жулиета, ти ще идеш на банкета — каза тя на глас. — И аз също.

— Да, ама на г-жа Уитлоу туй няма да й хареса — отбеляза Жулиета.

Нещо все още вреше в Гленда. Беше започнало в Гофна, не секна целия вчерашен ден, а и за днес беше останало.

— Не ми пука — заяви тя.

Жулиета се изкиска и се огледа да не би г-жа Уитлоу случайно да дебне до спирката.

И наистина не ми пука, помисли си Гленда. Не ми пука. Беше като да оголи меч.

* * *

Кабинетът на Пондър винаги озадачаваше Муструм Ридкъли. Та този човек, в името на всички богове, използваше картотека. Ридкъли действаше на принципа, че всичко, което не можеш да си спомниш, и без това не е важно, освен това беше довел купчинно-подовия метод на завеждане на документация до равнището на изкуство.

Пондър вдигна поглед:

— А, добро утро, г-н Архиканцлер.

— Я иди виж Залата — изстреля Ридкъли.

— Да, господин Архиканцлер?

— Нашите момчета играят балет.

— Да, господин Архиканцлер.

— И има някакви момичета от Операта с тея техните късите полички.

— Да, господин Архиканцлер. Те помагат на отбора.

Ридкъли се наведе над масата и трупна по едно от грамадните си кокалчета от двете страна на хартията, над която работеше в момента Пондър.

— Защо?

— Идеята е на господин Лут, г-н Архиканцлер. Очевидно те трябва да се научат на баланс, контрол върху телесните движения и елегантност.

— Случвало ли ти се е някога да видиш как блюстител Нобс се мъчи да стои на един крак? Да ти кажа, това е бързодействащ лек срещу всякаква меланхолия.

— Не е трудно да си го представя — Пондър изобщо не вдигна поглед.

— А аз си мислих, че идеята е, да се научат как да натирят с ритници топката във вратата.

— Е, да, но господин Лут има концепция.

— Нима?

— Да, сър.

— Разтърчали са се по цялата сграда, моля ви се — продължаваше да мърмори Ридкъли.

— Да, господин Лут и господин Младонадеждов подготвят нещо специално за банкета — обясни Пондър, стана и отвори горното чекмедже на картотеката.

Това действие бе предназначено да напомни на Ридкъли, че си има работа някъде другаде, но този път номерът не мина.

— О, и както разбирам сме се сдобили с нови топки.

— Г-н Снорисон умее да разпознава благоприятните възможности.

— Значи всичко е наред, така ли? — гласът на Ридкъли прозвуча някак си озадачено.

— Изглежда да, сър.

— Е, в такъв случай най-добре да ги оставим да си карат както знаят — заключи Ридкъли, позамисли се, чувствайки че все ще да е останало нещо за доразчепкване и продължи да разчепква. — А как върви с онези правила, господин Стибънс?

— О, доста добре, благодаря ви г-н Архиканцлер. Запазих някои от уличната игра, разбира се, та всички да са доволни. Някои от тях са доста чудати.

— Господин Лут е доста свястно момче, както изглежда.

— О, да, г-н Архиканцлер.

— Много добре му хрумна за тази врата с мрежата вместо кола, ако питат мен. Така ще е по-забавно.

— Ще идете ли да тренирате, сър? — попита Пондър придърпвайки си поредния документ.

— Че аз съм капитанът! Нямам нужда от тренировки. — Ридкъли тръгна да излиза, но спря с ръка на дръжката на вратата. — Снощи си поговорихме надълго и нашироко с бившия Декан. По душа той, разбира се, е свястно момче.

— Да, доколкото разбирам, атмосферата във Всекинощната Стая е била много задушевна, г-н Архиканцлер, — отвърна Пондър.

И много скъпа, добави си той наум.

— Знаеше ли, че младият Ейдриън Репосем е станал професор?

— О, да, г-н Архиканцлер.

— А ти искаш ли да станеш?

— Всъщност не, г-н Архиканцлер. Мисля, че все трябва да остане някакъв пост в това учебно заведение, който да не заемам.

— Да, но те взели, че нарекли тяхната машина Пекс! Не е кой знае колко изобретателно, нали?

— О, има някои съществени разлики. Доколкото знам той използва кокошки за генерирането на блитовата диаметрика — каза Пондър.

— Изглежда така — кимна Ридкъли. — Най-малкото, нещо като такова беше.

— Хъммм — продума Пондър.

Беше едно такова тежко хъмкане, за което сигурно и лодки можеше да се връзват, стига да не са твърде големи.

— Нещо нередно ли има? — обнадежди се Ридкъли.

— О, не точно, г-н Архиканцлер. А бившият Декан случайно да е споменал нещо за необходимостта да се преустрои из основи морфичният резонатор, която да позволи нужните промени в блит-слудовия интерфейс?

— Комай не — сви рамене Ридкъли.

— О, — лицето на Пондър беше безизразно. — Е, Ейдриън все някак ще се оправи. Той е много способен.

— Да, но всичко нали се основава на твоя труд. Ти построи Хекса. А сега те го изкарват егати големия разбирач. Има го дори на картичка от цигари.

— Това е много мило, сър. Добре е изследователите да получават признание.

Ридкъли се почувства като комар, опитващ се да ужили стоманена броня.

— Ха, магьосничеството доста се е променило от моето време насам — възкликна той.

— Да, сър — каза, без да даде да се почувства неговото мнение Пондър.

— И, между другото, господин Стибънс — заключи Ридкъли отваряйки вратата — моето време все още не е отминало.

В далечината се чу крясък. Последван от срутване на нещо. Ридкъли се усмихна. Изведнъж времето му се беше прояснило.

* * *

Когато заедно с Пондър те стигнаха Голямата зала, повечето играчи се бяха струпали край един проснат на пода техен съотборник, до който коленичеше Лут.

— Какво става тук? — поиска да знае Ридкъли.

— Лошо контузен, сър. Ще трябва да му наложа компрес.

— А — погледът му падна върху един голям, обкован в бронз сандък. Който изглеждаше като най-нормален сандък до момента, в който забележиш показващите се изпод ръба му пръстчета на крака.

— Багажа на Ринсуинд — изръмжа той. — А щом той е тук, Ринсуинд няма как да е избягал далече. Ринсуинд!

— Всъщност вината не беше моя — оправда се Ринсуинд.

— Той е прав, сър — обади се Лут. — Длъжен съм да се извиня за факта, че това се оказа колективно неразбирателство. Доколкото разбирам, това е един изумителен вълшебен сандък на стотици крачета и се опасявам, че някои от тук присъстващите господа решиха, че той щял да играе ритни-топка като, както се изразиха те, стой та гледай. Което предположение, длъжен съм да изтъкна, се оказа погрешно.

— Опитах се да ги предупредя — намеси се от края на навалицата бившият Декан. — Добрутро, Муструм. Хубаво отборче сте си заформили.

— Всичките му крака само се препъват един в друг — поясни Бенго Макарона. — А окаже ли се върху топката, напълно губи контрол, спъва се в нея и, уви, блъсна се в господин Сопуърти.

— Е, добре де, ние се учим от грешките си — махна с ръка Ридкъли. — А сега, дали случайно за разнообразие нямате да ми покажете нещо хубаво?

— Мисля, че имам точно каквото ви трябва, г-н Архиканцлер, — разнесе се иззад гърба му един бодър, но писклив глас.

Ридкъли се обърна и се взря в лицето на един мъж с облика и излъчването на пиколо. Като че ли вибрираше.

— Професор Риторнело, Маестро по Музика — прошушна в ухото на Ридкъли Пондър.

— Как сте, професоре? — поздрави го невъзмутимо Ридкъли. — Виждам, че водите и вашия хор.

— Точно така, г-н Архиканцлер и, не мога да не ви съобщя, извънредно съм възбуден и осиян от духовна светлина от това, свидетел на което бях тук тази сутрин! И за мен беше фасулска работа да нахвърлям точно такъв химн, за какъвто ме бяхте помолили!

— Да съм помолил? — продума с половин уста Ридкъли.

— Нали си спомняте как стана дума за песен на отбора, така че аз сметнах за уместно да предупредя професора — прошепна Пондър.

— Поредното pp значи? Е, както и да е.

— За щастие, композицията му е базирана на традиционната изчистена форма на предкласическия канон. Жанрово представлява валедикта, тоест възхвала на победителя. А капела, разбира се — заобяснява професор Риторнело. — Ще ми позволите ли?

— Давай де, най-сетне — подкани го Ридкъли.

Маестрото по Музика извади от ръкава си малка диригентска палка:

— За момента си позволих да включа в него името на Бенго Макарона, понеже той очевидно е отбелязал два прекрасни „гола“, както струва ми се ги наричате — информира ги той, внимавайки с думата „голове“, както някой би внимавал с голям паяк намерен във ваната му.

След което хвърли един строг поглед на малкото си паство, кимна и:

Хвала на уникалните умения на Магистър Бенго Макарона!

На Макарона на уникалните умения Хвала!

Хваааала!

Хвааааала! Таланта му неподражаем, какъвто никой друг не притежава!

Хвала! Хваааааала!

Хвала на щедростта на боговете!

… наааа

… наааа

… нааааа УНИКА

УНИКА

УУУУУУУУУУУУУУУНИКА!

След около минута и половина в този дух Ридкъли шумно се прокашля и маестрото с махване накара хора си смутено да млъкне.

— Неблагозвучие ли открихте, г-н Архиканцлер?

— Ъ-ъ, не точно, маестро, но, ъ-ъ, нямате ли чувството, че е малко в повечко, ами, повече?

Ридкъли виждаше, че бившият Декан не се престарава да се въздържа от подсмихване.

— Нищо подобно. Фактически, сър, възнамерявам, когато го довърша, да го аранжирам за четиридесет гласа, и това, дори и да го твърдя самият аз, ще бъде моят шедьовър!

— Но това нещо се предполага да го пеят, нали разбирате, ритнитопковски фенове — изтъкна Ридкъли.

— В такъв случай — маестрото хвана палката си доста заплашително, — не е ли задължение на образованите класи да вдигат културното равнище на простолюдието?

— Той е прав, Муструм — подкрепи го Завеждащият катедра Неопределени изследвания, и Ридкъли се почувства все едно дядо му го е ритнал в мъжествеността му и можеше само да се радва, че не е тук и онази слугиня, как й беше името, а да, Гленда, сече и пипето на тази жена… само че нещо от изражението й сега пък можеше да се види в лицето на Трев Младонадеждов.

— През седмицата, от мен да мине, може, но не и в съботи, недели и окторници — отсече той — поне ако питате мен. Но все пак браво на маестрото и хора и до чуване.

Маестрото си излезе възмутен, последван от възмутения в унисон с него хор.

Ридкъли потърка ръце:

— Е, господа, да ви видим сега как ритате.

Докато играчите се пръсваха по залата, Лут пристъпи към Ридкъли и съобщи:

— Трябва да споделя, че професор Макарона е изключително надарен в тази игра. Той определено има забележителен инстинкт да вкарва.

— Това изобщо не ме изненадва — отвърна весело Ридкъли.

— Библиотекарят е, разбира се, феноменален вратар. Още повече, че като застане по средата на вратата, само като се протегне, стига до всички греди. Убеден съм, че нито един съперник няма да може лесно да мине покрай него. И, разбира се, вие също ще участвате, г-н Архиканцлер.

— О, човек не става Архиканцлер, ако не схваща бързо. Засега ще погледам.

И той погледа. След като професор Макарона за втори път пробяга като сребриста ивица цялата дължина на Залата и вкара гол в противниковата врата, Ридкъли се обърна към Пондър и сподели:

— Победата ще е наша, нали така?

— Стига само дотогава той все още да играе за вас — не пропусна да вметне бившият Декан.

— Е, хайде сега, Хенри. Не може ли поне да се споразумеем да не играем по повече от една игра наведнъж, а?

— Добре, но мисля, че за днес това ще е достатъчно, сър — каза Пондър. — Довечера все пак е банкетът и ще е нужно известно време Залата да бъде подготвена.

— Да ме прощавате, шефе, ама си е така — подхвърли иззад гърба му Трев — и шъ требе дъ свалим люстрата и да й сменим свещите.

— Да, но ние подготвихме за тази вечер една демонстрацийка. Може би Архиканцлерът ще пожелае да я види — добави Лут.

Ридкъли си погледна часовника.

— Е, да, желая, но пък времето си напредна, така че с удоволствие ще я погледна като й дойде времето. Ама прекрасни резултати все пак, браво на всички — прогърмя гласът му.

* * *

Когато Гленда и Жулиета дойдоха на работа, нощният пазар тъкмо разпъваше сергии на площад Сатор. Анкх-Морпорк живееше на улицата, където получаваше храната си, зрелищата си, а, понеже градът изпитваше ужасен недостиг на жилищна площ, също и място, където да се размотава човек, докато не се освободи място на пода. Сергии се разпъваха ли разпъваха и огньове изпълваха вечерния въздух с воня и, почти като страничен продукт, с известно количество светлина.

Гленда никога не беше могла да се сдържи да не поразгледа, особено пък сега. Тя беше много добра във всички видове готвене, това си беше несъмнено, и беше важно да си го къта в тихия център на разбушувалия й се ум. А тук пък беше Достовера Влачишлепова, царицата на морето^[45].

Гленда винаги можеше да отдели достатъчно време за г-ца Влачишлепова, която сама си беше изградила състоянието, макар че сигурно нямаше да бъде зле да беше помолила някого да й помогне относно състоянието на очите й, които бяха толкова кривогледи, че й придаваха силна прилика с калкан. Но Достовера, също като океана, от който черпеше напоследък богатството си, имаше скрити дълбини, защото тя изкара достатъчно парици да си купи лодка, след което още една лодка и цял ред на рибния пазар. Но повечето вечери тя все така собственоръчно довличаше количката си на площада, където продаваше миди, стриди, скариди, омари, кожени раци, осмокраци, рапонски рапани и прочутите й горещи рибени кебапчета.

Гленда често купуваше от нея. Това беше един вид уважение, което оказваш на тези, които са ти равни и при това, нещо от съществена важност, по никакъв начин не застрашават собствената ти позиция.

— Ще ходите ли тая вечер на големия бой за кльопачката, момичета? — поздрави ги Достовера, размахвайки дружелюбно един грамаден морски език.

— Да — отвърна гордо Жулиета.

— Какво, и двете ли? — Достовера хвърли изненадан поглед към Гленда, която потвърди уверено:

— Нощната кухня разширява влиянието си.

— Е, както искате, стига да ви харесва. — Достовера запремества поглед (предполагаемо) от едната към другата и обратно. — Ето, вземи си от тези, чудни са. Аз черпя.

Тя бръкна в една кофа и извади рак. За който се бяха хванали още три рака.

— Я, герданче от раци — изкиска се Жулиета.

— К’во да ги правиш, вари ги, печи ги, раци — изкоментира Достовера откачайки гратисчиите. — От тъпи по-тъпи, до един. Ето защо може да ги държиш в кофа без похлупак. Опита ли се някой да се измъкне, другите не го пускат. Да, от тъпи по-тъпи — Достовера вдигна рака над злокобно врящия котел. — Да ти го сваря ли?

— Не! — писна Гленда, много по-силно, отколкото й се искаше.

— Добре ли си, миличка? — загрижи се Достовера. — Че малко болнава изглеждаш.

— Добре съм си. Нищо ми няма. Само нещо попрегракнах, нищо повече.

Кофата с раците значи, мислеше си тя. А аз си мислех, че Пепе само така ги дрънка.

— Ъ-ъ, може ли само да ми го овържеш? Че дълга нощ ме чака.

— Готово — г-ца Влачиглепова умело овърза несъпротивляващия се рак с канап. — Ти си знаеш к’во да го правиш. Хубави са си тея раци, страшна манджа ще стане. Ама вари ги, печи ги, от тъпи по-тъпи са си.

Кофата с раци, мислеше си Гленда докато бързаше накъм Нощната кухня. Ето каква била работата. Като когато народът от Кукличките не одобрява, как някое момиче взима тролобус. Ето ти я кофата с раци. Практически всичко, на което ме е учила майка ми, е кофа с раци. Практически всичко, което аз съм казвала на Жулиета, пак е кофа с раци. Може би това е просто друга дума за Мелето. Вътре е такъв завет, толкова задушевно, че забравяш, че има и вънка. Най-лошото е, че никой друг рак не те задържа толкова, колкото самата ти… Осъзнаването на това направо подпали главата й.

Много нещо зависи от факта, че, в повечето случаи, хората нямат право да те ударят с чук. Те може да слагат всевъзможни видими и невидими табели „Не прави това“ и „Не прави онова“, с надеждата, че това ще мине, но ако не мине, просто ще си кажат здраве да е, защото, фактически, чук изобщо няма. Спомни си как Жулиета се разприказва с всичките онези хайлайфни дами. Тя изобщо не знаеше, че не бива да им говори така. И номерът мина! Никой не я удари по главата с чук.

А установилата се практика, въплътена в лицето на г-жа Уитлоу, беше, че персоналът на Нощната кухня не бива да се качва на партера, където светлината е сравнително чиста и все още не минала през купища други очни ябълки. Добре, ама Гленда го направи, и нищо лошо не й се случи, нали? Така че сега Гленда закрачи накъм Голямата зала, тропайки със своите скромни и удобни обувки така, че почти болеше. Момичетата от Дневната не казаха нищо, когато тя се нареди зад тях. То нямаше и нищо за казване. Наистина неписаното правило гласеше, че по-пълните момичета нямат работа в трапезарията, когато там има гости, но Гленда днес беше решила, че не може да чете неписани правила. Освен това там вече се вихреше кавга. Прислужниците, които подреждаха приборите, се опитваха да ги държат под око, което впоследствие щеше да значи, че на повече от един гост му се налага да яде с две лъжици.

Гленда с учудване съзря Просто Момчето за Свещите ръкомахащ нещо на Трев и Лут и се насочи натам. Този Смиймс не й харесваше. Човек можеше да е педант, това си беше в реда на нещата, човек можеше и да е глупав, в това нямаше нищо лошо, но едновременно педант и глупак, това вече беше прекалено, особено в съчетание с телесната му миризма.

— Какво става тук?

И номерът мина. Изрече ли го с правилния тон жена скръстила ръце пред гърдите си и един неподготвен мъж все нещо ще отговори, преди да има време да помисли и дори преди да има време да измисли някоя лъжа.

— Те вдигнаха люстрата! Вдигнаха я, без да са запалили свещите! Няма да ни стигне времето да я свалим и пак да я вдигнем преди гостите да са дошли!

— Но, господин Смиймс… — понечи да каже Трев.

— А те само ми отговарят и ми разправят врели-некипели — оплака се горчиво Смиймс.

— Но аз мога да ги запаля от тук, господин Смиймс — Лут говореше тихичко, дори и гласът му беше някак си присвит.

— Без да ми ги пробутвате тея! Дори и магьосниците не могат да сторят това, без да омацат всичко с восък, ти малко…

— Достатъчно, господин Смиймс — сряза го един глас, който за изненада на Гленда се оказа, че е нейният. — Можете ли да ги запалите, господин Лут?

— Да, госпожице. Точно навреме.

— Значи всичко е наред — разпореди се Гленда. — Предлагам ви да оставите тази работа на господин Лут.

Смиймс я изгледа и в мисленето му тя успя да забележи, да, точно така, наличието на невидим чук, усещането, че може пък да си докара някоя беля.

— А аз имам да върша и друга работа — спомена Гленда.

— Не мога постоянно да вися тук. Аз съм човек с много отговорности — Смиймс изглеждаше стъписан и смутен, но от негова гледна точка отсъствието хич не звучеше лошо.

Гленда почти можеше да види как мозъкът му достига до заключение. Ако той не е тук, това ще смали вината му, за каквото и да излезе накриво.

— Не мога да вися тук — повтори той. — Ха! Всичките щяхте да тънете в мрак, ако не бях аз!

След което си взе омазнената торба и се разкара.

Гленда се обърна към Лут. Не е възможно да се смалява, каза си тя. Така дрехите му щяха да му провиснат още повече, отколкото и без това провисват. Само си го въобразявам.

— Наистина ли можеш да запалиш свещите от тук? — попита тя на глас.

Лут все така не откъсваше очи от пода.

Гленда се обърна към Трев:

— Той наистина ли…

Но Трев вече го нямаше, защото Трев вече се беше облегнал на стената по-нататък и приказваше с Жулиета. На нея всичко й стана ясно само с един поглед: тази негова собственическа осанка, тези нейни скромно сведени очи — това не беше, собствено, цуни-гуни, но явно беше въведение и курс за начинаещи по цуни-гуни. О, мощта на словото…

Както можеш ти да наблюдаваш, така и теб могат да те наблюдават. Гленда погледна надолу и срещна проницателните очи на Лут. Това неговото намръщване ли беше? Какво ли е видял той в нейното изражение? Повече, отколкото тя би искала, това беше сигурно.

Темпото в Залата се забързваше. Ритнитопковските капитани вече трябваше да се събират в едно от преддверията. Тя можеше ясно да си ги представи, издокарани с чисти ризи, или поне с по-малко оцапани от обикновено ризи, довлекли се до тук от разнообразни версии на улица Ботни от целия град, зяпащи зашеметяващите сводове и чудещи се, дали няма да ги изнесат от тук мъртви. Ха, заразчепква тя тази мисъл, по-скоро ще ги изнесат мъртво пияни. И, точно когато умът й задълба в тази нова мисъл, зад нея се разнесе строг глас:

— О-обичаят не предвижда присъствието ви в Голямата Зала, Гленда?

Нямаше коя друга да бъде, освен Г-жа Уитлоу. Единствено икономката би произнесла „обичаят“ с двойно о, че и с ясно произнесено тире между тях, след което да завърши просто утвърдително изречение с въпросителна. Освен това и без да се обръща Гленда можеше да чуе дрънченето на официалната сребърна връзка ключове, по слухове съдържаща единия единствен ключ можещ да отключи всяка ключалка в университета, както и пращенето на страховития й корсет^[46].

Гленда се извърна. Няма никакъв чук!

— Помислих си, че може да ви потрябва допълнителен чифт ръце в помощ, Госпожо Уитлоу — каза тя сладко-сладко.

— Независимо от това, установилата се практика…

— А, скъпа ми Госпожо Уитлоу, струва ми се, че вече сме готови да ги пуснем тук. Каретата на Негова светлост скоро ще излезе от двореца — каза иззад гърбовете им Архиканцлерът.

Г-жа Уитлоу умееше да надвисва заплашително. Макар че предимно хоризонтално. Муструм Ридкъли я превъзхождаше по надвисвателни способности с повече от половин метър. Тя забързано се обърна и направи беглия полу-реверанс, за който той така и не се осмели да й каже, че винаги го е намирал за леко дразнещ.

— О, и г-ца Гленда ли е тук? — зарадва се Архиканцлерът. — Радвам се да ви видя тук горе. Много способна млада дама, Госпожо Уитлоу. Инициативна, бързо преценяваща ситуациите.

— Колко мило от ваша страна да го забележите. Тя е едно от най-добрите ми момичета — процеди през зъби икономката стараейки се да не среща изведнъж станалия ангелски поглед на Гленда.

— Голямата люстра, както виждам, не е запалена — отбеляза Ридкъли.

Гленда пристъпи напред:

— Господин Лут е подготвил изненада за всички нас, сър.

— Господин Лут е пълен с изненади. Какъв вълнуващ ден имахме тук, госпожице Гленда, — рече Ридкъли. — Нашият господин Лут учеше момчетата да играят ритни-топка по негов начин. Знаете ли, какво стори той вчера? Никога няма да познаете. Кажете им, господин Лут.

— Заведох ги в Кралската Опера да наблюдават танцови упражнения — каза им притеснено Лут. — Нали разбирате, много е важно да придобият висока двигателна култура.

— А после, като се върнаха от там — поде Ридкъли със същата леко заплашителна дружелюбност, — той ги накара да играят тук в Залата със завързани очи.

Лут се прокашля нервно:

— От жизненоважно значение е да са в състояние да отчитат местоположението на всеки друг играч на терена — обясни той. — От ключова важност е да действат отборно.

— След което той ги заведе да видят ловджийските кучета на лорд Ръждю.

Лут пак се прокашля, още по-смутено.

— По време на лов всяко куче знае местоположението на всяко друго куче. Исках те да осъзнаят двуединството между отбор и играч. Силата на играча е в отбора и силата на отбора е играчът.

— Чухте ли? Страшна работа! — похвали го Ридкъли. — О, той ги караше цял ден да търчат като щурави. Да балансират топки на главите си, да чертаят големи диаграми на черната дъска. Човек да си помисли, че се планира някакво голямо сражение.

— То си е сражение — каза Лут. — Имах предвид, не срещу съперническия отбор, в собствен смисъл, а че е сражение на всеки от играчите със самия себе си.

— Доста по юбервалдски прозвуча това — замисли се Ридкъли. — Както и да е, всичките май са преизпълнени с хъс и жизнени сили и готовност за тази вечер. Струва ми се, че господин Лут е планирал нещо илюминационно.

— Просто това-онова, колкото да привлече хорското внимание — уточни скромно Лут.

— Нещо ще каже ли „бум“? — поинтересува се Ридкъли.

— Не, сър.

— Обещаваш ли? Не че лично аз имам нещо против малко Sturm und Drang от време на време, но лорд Ветинари беше общо взето изричен относно тези неща.

— Никакви бури, сър. Най-много краткотрайна мараня високо до тавана.

На Гленда й се стори, че Архиканцлерът наблюдава Лут някак си много замислено.

— Колко езици говорите, млади м… Лут?

— Три мъртви и дванадесет живи, сър — отговори Лут.

— Така ли било значи, а? — Ридкъли като че класифицираше някъде тази информация и се мъчеше да не си мисли: Колко ли от тях са били живи преди ти да си ги утрепал? — Е, браво, браво. Благодаря ви, господин Лут, а също и на вас, дами. След малко ги пускаме да влизат.

Гленда се възползва от тази възможност да се изплъзне на Г-жа Уитлоу. За нейно неудоволствие тя видя, че Трев и Жулиета вече са се възползвали от по-раншна възможност да се изплъзнат на самата нея.

— Недейте да се безпокоите за Жулиета — каза й дошлият с нея Лут.

— Кой ти каза, че съм се безпокояла? — скастри го Гленда.

— Вие. Вашето изражение, походката ви, езикът на вашето тяло, вашите… реакции, тонът на гласа ви. Всичко.

— Хич не ти е работа да зяпаш моето всичко… исках да кажа езика на моето тяло!

— Това значи просто какво изразяват жестовете ви, госпожице Гленда.

— Та значи можеш да ми четеш мислите?

— Възможно е да изглежда и така. Извинявайте.

— Ами Жулиета. Тя какви ги мисли?

— Не съм сигурен, но господин Трев й харесва. Тя го намира за забавен.

— А разчел ли си всичкото на Трев? Обзалагам се, че това ще да е мръсна книжка!

— Ъ-ъ, не, госпожице. Той се тревожи и се притеснява. Бих казал, че се опитва да види, що за човек ще стане.

— Нима? Винаги е бил нехранимайко.

— Той мисли за бъдещето си.

От отсрещната страна на Залата големите врати се отвориха точно когато последните забързани членове на персонала застанаха по местата си.

Гленда това не я впечатли, както се беше замислила по въпроса, дали вълкът все пак не може да си смени нрава. Вярно, малко късничко дойде. Освен това той и написа онова хубавото стихотворение… Много нещо значи това, едно стихотворение. Кой би си помислил? Изобщо все едно не е той…

И ето че внезапно Лут изчезна, вратите се оказаха широко отворени и ето ги влизат капитаните с техния антураж, всичките притеснени, някои навлекли непривични за тях костюми, а някои вече леко поклащащи се, понеже представата на магьосниците за аперитив включва почивка с кафе и закуски, докато в същия момент в кухнята ще да се подреждат подноси, готвачите ще попържат наляво и надясно, а пещите ще бумтят, докато… докато… Какво ли е всъщност менюто?

Службата на невидимия фронт в Невиждания университет беше въпрос на съюзи, вражди, задължения и услуги, всичкото това оплетено и преплетено до полуда. Гленда я биваше в това. Нощната кухня винаги е била щедра към останалите труженици и към настоящия момент Голямата зала й дължеше куп услуги, дори и ако тя самата не беше сторила нищо повече, освен да си затваря устата. И така, тя се насочи към Лъскавия Робърт, един от главните сервитьори, който й кимна предпазливо, както се полага пред някой, който знае за теб неща, които не би било желателно да стигнат до ушите на майка ти.

— Меню намира ли ти се? — попита тя.

Един брой беше бързо изваден изпод една салфетка. Гленда го прочете и се ужаси.

— Ама това не е като за тях!

— Богове мили, Гленда — подсмихна се Робърт. — Да не би да ми казваш, че е прекалено добро за тях?

— Ама тук е пълно с „авек“. Почти всяко блюдо има по някой „авек“, а нещата с „авек“ искат култивиран вкус. Искам да кажа, тези тук да ти приличат на хора свикнали да ядат на чужд език? Майчице мила, и при това им поднасяте бира! Бира с авек!

— Предлагаме богат избор от вина. Те предпочетоха бира — отвърна хладно Робърт.

Гленда се вгледа в капитаните. На тях май им харесваше. Нали имаше на аванта ядене и пиене и, макар яденето да имаше малко непривичен вкус, за сметка на това го имаше на корем, за сметка на това пиенето беше насърчително привично на вкус и него също го имаше на корем. На Гленда това не й хареса. Боговете да са й свидетели, ритни-топката напоследък и без това беше станала доста отвратителна, но все пак… добре де, на нея не й беше съвсем ясно, какво точно я тревожеше, но все пак…

— Моля, госпожице?

Тя погледна надолу. Някакво младо ритнитопковче беше решило да се обърне към единствената жена в университетска ливрея, която не беше натоварена с два подноса наведнъж.

— Да ви помогна с нещо?

Той понижи глас:

— Тази зърнестата каша има вкус като на риба, госпожице.

Тя хвърли един поглед на останалите подхилващи се лица около масата му.

— Това се нарича черен хайвер, господине. Добър е за втвърдяване на скрития ви инструмент.

Цялата маса, като един добре наквасен пияч, се запревива от смях. Само младежът остана озадачен.

— Аз не си нося инструмент, госпожице.

Смехът се усили.

— Малцина тук имат такъв — успокои го тя и ги остави да си се смеят, колкото си искат.

* * *

— Колко любезно от ваша страна да ме поканите, Муструм — продума лорд Ветинари, отказвайки се с небрежен жест от ордьоврите и пак се обърна към магьосника от дясната му страна. — А, както виждам и Архиканцлерът, известен в миналото като Декана е отново с вас. Това е великолепно.

— Може би си спомняте, че Хенри замина за Псевдополис — за Бързнек, нали разбирате. Той е, ъ-ъ… — Ридкъли се запъна.

— Новият Архиканцлер — завърши Ветинари, взе лъжица и я заразглежда внимателно сякаш беше някакъв рядък и интересен предмет. — Богове мили. А мислех, че е възможно да има само един-единствен Архиканцлер. Не е ли така? Единственият, който е над всички, както и една-единствена Шапка, разбира се? Но това са магьоснически работи, с които аз не съм много наясно. Така че извинете ме, ако съм проявил неразбиране — в бавно завъртащия се лъскав края на лъжицата носът му се отразяваше ту огромен ту миниатюрен. — И все пак, в качеството си на страничен наблюдател, придобих усещането, че този случай би могъл вероятно да доведе до известно търкане.

Лъжицата внезапно спря посред завъртане.

— Надали ще е до нещо повече от soupson^[47] — Ридкъли изобщо не погледна накъм Хенри.

— Наистина ли е толкова сериозно? И все пак съдейки по отсъствието на хора превърнати в жаби, изглежда че вие, господа, сте загърбили традиционния изход от ситуацията, а именно магическата патаклама. Отлично, отлично. Стане ли напечено, двама стари приятели, чиито отношения са скрепени от дългогодишните връзки на взаимонеуважението, не биха стигнали дотам, че наистина да се взаимоизтребят. Значи за нас има надежда. Ах, супата.

Настъпи кратко затишие докато черпакът преминаваше от купа на купа, след което Патрицият предложи:

— Не бих ли могъл да ви съдействам? Аз нямам никакви пристрастия по въпроса.

— Извинете ме, милорд, но ми се струва, че би могло да каже, че бихте били склонен да облагодетелствате Анкх-Морпорк — не се съгласи Архиканцлерът, по-рано известен като Декана.

— Нима? Би могло също така да се каже, че в мой интерес би било да отслабя политическия престиж на университета. Разбирате ме, нали? Става дума за деликатния баланс между скиптъра и жезъла, между невидимата и светската власти. За двата фокуса на властта. Би могло да се каже, че бих могъл да се възползвам от възможността да затрудня моя високоучен приятел — той тънко се усмихна. — Все още ли притежавате официалната Шапка на Архиканцлера, Муструм? Забелязвам, че не я носите напоследък, а изглежда предпочитате този баровски екземпляр с толкова атрактивните чекмедженца и компактното барче на върха.

— Никога не ми е харесвало да нося официалната. Тя не престава да дудне.

— Наистина ли може да говори? — като че се оживи Ветинари.

— Струва ми се, че много по-правилно ще е да се каже „мрънка“, доколкото единствената тема на разговорите й е, колко по-добре е било всичко навремето. Единственото ми утешение е, че всички Архиканцлери в течение на вековете са се оплаквали от абсолютно същото.

— Значи е способна да мисли и говори — повтори невинно Ветинари.

— Е, да, може и така да се каже.

— Тогава не е възможно да я притежавате, Муструм. Шапка, която мисли и говори не бива да бъде държана в робство. В Анкх-Морпорк няма робство, Муструм — той размаха закачливо пръст.

— Да, но това е въпрос на елементарно приличие. На какво ще прилича, ако ей така взема да предам без бой уникалността на Архиканцлерството?

— Не бих се наел да отговоря на този въпрос — отговори лорд Ветинари, — но като се има предвид, че до този момент всяка известна същинска битка между магьосници е довеждала до катастрофални разрушения, имам чувството, че бихте бил засегнат сравнително леко. И, разбира се, ще ви напомня, че бяхте много доволен, че Архиканцлер Бил Ридкъли от Университета в Датиго гръмко именува себе си Архиканцлер.

— Да, но те са далече от тук, на задната страна на географията — възрази Ридкъли. — Така че Четирите Хикса всъщност не се брои. Докато в случая с Псевдополис имаме едни новоизлюпени нахалници, които…

— Значи имате предвид, че всичко е въпрос на разстояние? — поинтересува се Ветинари.

— Не, но… — запецна Ридкъли.

— Струва ли си да се спори за това, питам се аз? — продължи Ветинари. — В крайна сметка тук имаме само едно спречкване между главите на една утвърдена и почитана институция от една страна и едно амбициозно, относително неопитно и дръзко учебно заведение от друга страна.

— Да, и аз това казвам — кимна Ридкъли.

Ветинари вдигна пръст:

— Не съм свършил, Архиканцлер. Дайте да видим. Значи казах, че имаме само едно спречкване между една вехта, донякъде закостеняла, остаряла и доста тесногръда институция от една страна и от друга страна колеж на едно енергично ново поколение, пълно със свежи и вълнуващи идеи.

— Чакайте малко, не това казахте първия път — изпротестира Ридкъли.

Ветинари се облегна на стола си.

— Именно това казах, Архиканцлер. Не си ли спомняте нашия не чак толкова отдавнашен разговор за значението на думите? Всичко опира до контекста. Така че аз предлагам да предоставите на главата на Бързнекския Университет възможността да поноси в течение на кратко време официалната Архиканцлерска Шапка.

Човек трябва много да внимава в това, което казва лорд Ветинари. Понякога думите, колкото и да са питомни, се обръщат срещу тебе и хапят.

— Предлагам да играете ритни-топка за Шапката — произнесе се Ветинари, погледна израженията им и продължи. — Господа, господа. Обмислете това за момент. Важността на Шапката по този начин нараства. Средствата, чрез които магьосниците се борят за нея не са непременно магични. Самата борба и духът на съперничество като такива, мисля че ще донесат добро и на двата университета, а и обществеността ще прояви интерес, докато в миналото, когато магьосниците си съперничеха, на тях им се налагаше да се крият по мазетата. Моля ви, не ми отговаряйте прибързано, в противен случай ще си помисля, че не сте го обмислили достатъчно.

— Всъщност аз мога да мисля наистина много бързо — каза Ридкъли. — Това обаче просто няма да е равностойно. Ще е напълно неспортсменски.

— И още как — възкликна Хенри.

— О, и двамата имате чувството, че ще е съвсем неравностойно — отбеляза Ветинари.

— Именно. Нашият преподавателски състав е много по-млад и по-подвижен, а и разполагаме със здравословните поля на Псевдополис.

— Великолепно — зарадва се лорд Ветинари. — Изглежда ще имаме предизвикателство. Университет срещу университета. Град, така да се каже, срещу града. Война, така да се каже, но без досадната необходимост след това да се прибират трупове и отрязани крайници. Чрез борба към прогрес, господа.

— Като че ли ще трябва да се съглася — рече Ридкъли. — Не че има как да изгубя Шапката. И все пак, Хевлок, трябва да отбележа, че ти не позволяваш много предизвикателства срещу твоя пост.

— О, но пък различни лица ме предизвикват доста често — отвърна лорд Ветинари. — Просто те все не печелят. Между другото, господа, в днешния вестник забелязах, че новомодните Псевдополиски гласоподаватели вчера са гласували, че не трябва да плащат данъци. Когато пак се срещнете с вашия президент, моля, предайте му, че ще съм повече от щастлив да му предложа съвет, във всеки един момент, в който той сметне, че е нужно. Горе главите, господа. Никой от вас не е получил точно каквото е желал, но и двамата сте получили точно каквото заслужавате. Ако вълкът може да си смени нрава, значи и магьосникът може да си смени шапката. А вълкът просто трябва да си смени нрава, господа, защото в противен случай всички сме обречени.

— Да не би да имате предвид онази работа в Локо? — поде темата Хенри. — Няма защо да се правите на изненадан.

— Нямам намерение да се правя на изненадан. Аз съм изненадан — отвърна Ветинари, — но, моля ви, признайте ми най-малкото правото да не изглеждам изненадан, освен ако, разбира се, от това няма някаква изгода.

— Трябва да предприемем нещо. Експедицията откри цяло люпило от проклетите гадини!

— Да. Деца, които те избиха — каза Ветинари.

— Малки паразити, които те изтребиха!

— Нима? И какво точно предлагате?

— Тук става дума за силите на злото!

— Г-н Архиканцлер, аз виждам зло, когато се погледна в огледалото си за бръснене. Философски погледнато, то е правилно разпределено из цялата вселена, явно за да подчертае съществуването на доброто. Изглежда, че с това тази теория не се изчерпва, но аз всеки път избухвам в смях като стигна до тази точка. Да приема ли значи, че вие стоите зад идеята да се изпрати експедиционен корпус в Далечния Юбердалд?

— Разбира се! — потвърди бившият Декан.

— По-рано вече е имало опит в тази насока. Преди това е имало още два опита. Откъде ли се е появила тази склонност на военната мисъл да кара иначе разумни хора отново и отново да опитват с голяма жар нещо, което се е провалило преди.

— Те не разбират от друго, освен от сила. Би трябвало да знаете това.

— Спрямо тях не е било използвано нищо друго, освен сила, Архиканцлер Хенри. Освен това, ако те са, както твърдят някои, само зверове, то те изобщо не разбират нищо, обаче ако, както съм убеден аз, те са разумни същества, то и от нас самите непременно ще се изисква известно разбиране.

Патрицият отпи малко от бирата си и продължи:

— Тази случка, господа, съм я разказвал на малцина и подозирам, че никога повече няма да я разказвам, но един ден, докато бях малък, по време на ваканция в Юбервалд се разхождах по брега на един поток и видях видра с малки. Много симпатична гледка, както съм сигурен, че ще се съгласите, и както ги гледах, майката се гмурна в потока, хвана тлъста сьомга и я извлече на един наполовина потопен дънер. Докато я ядеше, още жива разбира се, разпори корема й и до днес си спомням сладката розовина на нейния пръснал се наоколо хайвер, за най-голямо удоволствие на малките видрички, които се впуснаха през главите на другарчетата си да се наситят с това лакомство. Едно от чудесата на природата, господа: майка с дечица обядва майка с дечица. Точно тогава за пръв път научих нещо за злото. То е вградено в самото естество на вселената. Всеки един свят се гърчи от болка. В случай че има върховно същество, казах си аз тогава, всички ние сме длъжни морално да се издигнем над неговото ниво.

Двамата магьосници се спогледаха. Ветинари се беше взрял в дълбините на халбата си с бира и те бяха доволни, че не знаеха, какво ли вижда вътре.

— На мен ли ми се струва или тук е доста сумрачно — спомена Хенри.

— Майчице, да! Съвсем забравих за люстрата! — възкликна Ридкъли. — Къде е господин Лут?

— Тук — откликна Лут, значително по-отблизо отколкото би предпочел Ридкъли.

— Защо си тук?

— Казах, че ще бъда готов в момента, когато ви дотрябвам, сър.

— Какво? Ах да, разбира се, че го спомена. — Дребничък, учтив и изумително услужлив, мислеше си междувременно Ридкъли, изобщо няма от какво да се безпокои човек… — Е, тогава ни покажете, как се палят свещи, господин Лут.

— Има ли някаква възможност да гръмнат фанфари, сър?

— Съмнявам се, млади момко, но аз ще въдворя тишина в Залата.

Ридкъли взе лъжичка и дрънна с нея по края на винената си чаша в осветения от вековете обичай казващ „Чуйте, хора, аз се опитвам много тихо да вдигна силен шум!“, който винаги успешно е убягвал от вниманието на следгощавъчните витии още от изобретяването на чашите, лъжиците и банкетите насам.

— Господа, моля ви за тишина, тръпнеща в очакване, последвана от възторжени аплодисменти за запалването на люстрата!

Тишината настъпи.

След като краткотрайна вълна аплодисменти беше последвана от още тишина, хората се заизвъртаха в столовете си, за да виждат по-добре нищото, което не се виждаше.

— Бихте ли поразпалили лулата си, след което бихте ли ми я дали, сър? — помоли Лут.

Ридкъли сви рамене и стори, както го помолиха. Лут взе лулата, вдигна я във въздуха и…

Какво точно се случи? Това беше тема на разговори още много дни наред. Дали червеният пламък излезе от лулата, или се спусна от тавана или пък просто изригна от стените? Сигурно беше само, че тъмнината изведнъж беше пресечена от огнени зигзаговидни черти, след миг загаснали и оставили тотална чернота, която се проясни като небе при изгрев, когато всяка свещ до последната едновременно се запали в съвършен унисон.

Когато се надигнаха ръкоплясканията, Ридкъли хвърли един поглед през масата накъм Пондър, който размаха тавмометъра си, поклати глава и сви рамене.

Тогава Архиканцлерът се обърна към Лут, заведе го по-далече от масана, та да не се чува и за радост на зрителите му разтърси ръката.

— Браво, господин Лут. Само един въпрос: това не беше магия, иначе щяхме да разберем, тогава значи как го направи?

— Основата беше джуджешка алхимия, сър. Нали знаете, онзи вид, който работи? Така те запалват големите свещници в пещерите под Шибън. Аз реконструирах метода посредством експерименти и анализ. Фитилите на всички свещи са свързани чрез мрежа от черни памучни нишки, които се терминират в един-единствен конец, който в тази Зала почти не се вижда. Нали разбирате, нишките са накиснати в разтвор на вещество, което в сухо състояние гори извънредно бурно, но също толкова краткотрайно. Моята леко модифицирана формула гори значително по-бързо дори и от него, превръщайки цялата нишка в чист газ. Напълно безопасно е. Обработени са само върховете на фитилите на свещите, така че те горят по нормалния за тях начин. Вероятно ще ви е интересно, сър, че пламъкът се движи толкова бързо, че по човешка мяра е съвсем мигновено. Със сигурност по-бързо от двадесет мили в секунда, според моите изчисления^[48].

Ридкъли беше много добър в безизразните изражения. Не можеш редовно да имаш работа с лорд Ветинари, без да си способен да вкамениш лицето си на мига само щом пожелаеш. Но точно в този момент не му се наложи да се старае.

Лут го погледна разтревожено:

— Провалих ли се в опита си да струвам, сър?

— Какво? А. Ами — лицето на Ридкъли се смекчи. — Великолепно постижение, Лут. Браво! Ъ-ъ, откъде намерихте съставките?

— О, долу в подземията има стар алхимичен кабинет.

— Хъммм. Е, още веднъж ви благодаря — каза Ридкъли, — но като глава на този университет ще ми се наложи да ви помоля, да не говорите с никого за вашето изобретение, докато не обсъдим въпроса още веднъж. А сега, ще трябва да се върна към текущите събития.

— Не се безпокойте, сър, ще се погрижа да не попадне в неправилни ръце — увери го Лут и запраши нанякъде.

Само че, разбира се, именно твоите ръце са неправилните, помисли си Ридкъли докато се връщаше на масата.

— Впечатляващо представление — изкоментира Ветинари, когато Ридкъли пак седна. — Правилно ли предполагам, Муструм, че споменатият от вас господин Лут е, тъй да се каже, самият господин Лут?

— Точно така. Много свестен тип.

— И му позволявате да се занимава с алхимия?

— По негова собствена инициатива, струва ми се.

— И през цялото това време той стоеше съвсем наблизо?

— Много е усърден. Проблем ли има, Хевлок?

— Не, не, никакъв — увери го Ветинари.

* * *

Представлението наистина си го биваше, Гленда определено го хареса, но докато го гледаше, усещаше забит в нея погледа на Г-жа Уитлоу. Теоретически погледнато скорошните действия на Гленда по-късно щяха да й донесат един друг вид пламенна сцена, но това нямаше да се случи, нали така? Тя беше изхвърлила невидимия чук. Но я безпокояха едни други, макар и не толкова лични въпроси.

Колкото и тъпи, глупави и смотани да бяха някои от съседите й, както винаги, тъкмо нейна работа беше да защитава техните интереси. Бяха ги захвърлили в свят, който те не разбираха, така че тя трябваше да им го разбере вместо тях. А си помисли за това, защото докато обикаляше покрай масите, можеше да чуе едно отчетливо дрън-дрън, а пък и май известно количество от сребърните прибори на масите ги беше хванала липсата. След като някое време понаблюдава зорко процеса, тя пристъпи до гърба на г-н Столоп и, без много да се церемони, измъкна от джоба на сакото му три сребърни лъжици и една вилица, и тя сребърна.

Той се извърна рязко и имаше приличието като я видя, че е тя, да си даде засрамен вид. На Гленда не й се наложи да си отваря устата.

— Ма те са толкова много — запротестира той. — Че на кой са му изпотрябвали сичките тея ножове и вилици?

Тя бръкна в другия му джоб и извади три сребърни ножа и една сребърна солница.

— Ама няма лошо, тея си имат купища — бореше се Столоп. — Няма да усетят една-две само, я.

Гленда го изгледа. Дрънченето на прибори изчезващи от масите за известно време беше станало, макар и малка, но забележима част от общия звуков фон. Тя се надвеси над него докато не стигна на два-три пръста от лицето му.

— Г-н Столоп, чудя се, дали пък точно за това не ви дебне лорд Ветинари, а? — лицето му пребледня и тя кимна. — Нали схващаш.

И мълвата бързо се разпространи. Като се отдалечаваше, Гленда с удовлетворение дочу зад гърба си, разпространяващо се все по-нататък по масите, допълнително дрънчене, издаващо как сребърните прибори минават от отлив към прилив обратно по масите. Навред по масите те звънкаха като мънички звънчета на феички.

Гленда се усмихна наум и се втурна да се осмелява на всичко. Или поне на всичко, на което се осмеляваше да се осмелява.

* * *

Лорд Ветинари се изправи. Поради някаква необяснима причина той нямаше нужда от фанфари. Нито от „Бих ли могъл да ви помоля за вашето внимание“, нито от „Направете ми услугата да ме изслушате“, нито от „Внимание“. Той просто се изправи и шумът стихна.

— Господа, благодаря ви, че дойдохте тук и ми позволете да благодаря на Архиканцлер Ридкъли за неговото щедро гостоприемство тази вечер. Бих искал да използвам тази възможност да уталожа безпокойството ви. Виждате ли, носи се слух, че съм бил против играенето на ритни-топка. Нищо не е по-далече от истината. Аз съм твърд привърженик на традиционната игра ритни-топка и, в действителност, бих бил щастлив тя да излезе от жалкото си заточение в задните улички. Нещо повече, макар че знам, че вие имате график за вашите срещи, аз лично предлагам да се организира лига на, така да се каже, най-изявените и стари отбори, които да се съревновават доблестно помежду си за златна купа…

Надигнаха се приветствени възгласи, лъхащи на бира.

— … или, може би трябваше да кажа по-точно, златообразна купа…

Повече приветствени възгласи и повече смях.

— … по модела на наскоро откритата древна амфора известна като „Единоборството“, който, сигурен съм, всички сте видели?

Масово подсмиване.

— А ако не сте, то жените ви със сигурност са я видели.

Тишина, последвана от цунами от смях, което, като повечето прибойни вълни, беше побеляло от пяна.

Гленда, промъкваща се между сервитьорките, беше едновременно смаяна и възмутена, от което в душата й стана бая тесничко, и се зачуди… И така, той е замислил нещо. И те ще го лапнат ведно с бирата.

— Това досега не съм го виждал — проговори до нея един виночерпец.

— Какво не сте виждали?

— Негова светлост да пие. Та той дори и вино не пие.

Гленда се вгледа в слабата му черна фигура и много внимателно произнесе:

— Като казахте, че не пие вино, дали имахте предвид, че не пие вино, или че не пие… вино?

— Мамка му, той изобщо нищо не пие. Нищо друго не съм казал. Това е лорд Ветинари, бе жено. Той си има уши навсякъде.

— Аз виждам само две, но той, някак си, е доста красив.

— Да бе, да, дамите го харесват — сервитьорът изсумтя. — Всички знаят, че той си има вземане-даване с оная вампирка от Юбервалд. Нали знаете? Онази дето измисли Въздържателската лига? Вампирите дето не лочат кръв? Ехей, това пък какво е…?

— Нека никой не си въобразява, че аз съм единственият желаещ да видя по-добро бъдеще за тази велика игра — говореше Ветинари. — Тази вечер, господа, ще видите ритни-топка, ще чуете ритни-топка, а ако не се снишите навреме, господа, не е изключено и да усетите ринти-топка в главите си. И, за да дам видима представа за бракосъчетанието между ритни-топката от миналото и, смея да се надявам, на бъдещето, ви представям първия отбор на Невиждания университет… Академик Невиждан!

Свещите угаснаха, всичките наведнъж, дори и тези високо на голямата люстра. Гленда мярна само бледи призраци на пушек вдигащ се към тавана. До нея Лут започна полугласно да брои. Едно, две… Като стигна до три, свещите откъм далечния края на Залата лумнаха и осветиха Тревор Младонадеждов, греещ с най-заразителната си усмивка.

— Здрасти на всички, а и на вас, ваша светлост. Ей, какви сте ми само баровци — приветства той Залата и когато те колективно стаиха дъх, той си извади тенекийката, пусна си я на крака, ритна я на рамото си, откъдето тя се претърколи зад врата му през другото му рамо и кацна на ръката му. — В началото хората ритали камънаци. Което си е пълна тъпотия. После опитали с черепи, да, ама тях първо трябва да ги вземеш от хората, а това довело до бой…

До Гленда Лут тихо броеше…

— А сега се оправяме с онова, на което му викате топка — продължаваше Трев, а тенекийката се търкаляше ли търкаляше нагоре-надолу по него. — Да, ама тя не е голяма работа, щото си е отвсякъде просто един пън. За да я ритнеш ти трябват големи яки ботуши. Бавна е. Тежка е. Живец няма в нея, а ритни-топката, господа, си иска живец…

Вратата от другата страна на Залата се отвори и влезе бегом Бенго Макарона дриблиращ с новата топка. Нейното пльонг-пльонг отекна из залата. Някои от ритнитопковските капитани бяха станали на крака протягайки вратове, за да видят по-добре.

— А със старата топка няма как да направиш ей това — обяви Трев и се хвърли на земята, а Макарона с едно-единствено балетно движение запрати топката свистяща между масите като побеснял стършел.

Някои сцени не е съдено да бъдат изпитани, а могат да бъдат само припомнени, защото стават прекалено бързо за непосредствено възприятие, така че Гленда прегледа последователността на събитията на вътрешния екран на ужасения си спомен. Ето ги двамата архимагове и Тиранинът на града, гледащи с вцепенен интерес фучащото към тях вихрено кълбо, влечащо подире си ужасяващи последствия, и ето че като че ли от нищото се издига Библиотекарят и го спира посред въздуха с ръка като лопата.

— Ей т’ва сме ние, народе. И излизаме на първото отборче, дето ни дойде на Хиподрума в събота в един часа. Ще тренираме из целия град. Ако щете, включвайте се. И нема да се плашите, ако си немате топки! Ние шъ ви дадем!

В този момент свещите изгаснаха, което си беше добре, защото не е лесно да се буйства на тъмно. Когато пламъците пак лумнаха по същия призрачен начин, по всички маси се вихреха викове, спорове, смях и дори, тук-таме, дискусии. Прислугата пък тихичко ги обикаляше с още пиене. Което все не свършваше, отбеляза си Гленда.

— Какво пият те? — прошепна тя на най-близкия сервитьор.

— Старо Специално Уинкълово, Собствения Резерв на Вълшебника. Върха на сладоледа е.

— Ами Негова Светлост?

Той се подсмихна:

— Ха, чудна работа, и някои от тях ме питаха същото. Същото като гостите пие. Налято от същите бутилки, също като за всички други, така че е… — той замлъкна.

Лорд Ветинари отново беше станал на крака.

— Господа, кой изсред вас ще приеме предизвикателството? Няма нужда да е Мътни Извор или Кукличките, няма нужда да са Шункарите, стига само да е отбор, господа. Академик Невиждан ще посрещне най-добрите от вас, в най-добрите традиции на спортсменството. Определих датата на срещата за в събота. Що се отнася до Академик, можете да гледате тренировките им, а Господин Стибънс в случай на нужда ще ви съветва. Мачът ще е честен, господа, тук имате моята дума — той направи пауза. — Споменах ли, че когато я представят, много близката до златно купа ще бъде пълна с бира? Идеята е много популярна, както ми се струва, и предричам, че за приличен период от време златната купа ще остане доста чудодейно пълна с бира, колкото и да бъде пито от нея. За това ще се погрижа лично.

И това също беше посрещнато с възторжен рев. Гленда й стана срам за мъжете, но също и яд. Направо ги водеха за носа. Или, по-право, за бирата.

* * *

На Ветинари не му трябваха бичове и стеги. Без нищо друго, освен Старото Специално Уинкълово, Собствения Резерв на Вълшебника той ги хваща и ги води, където си иска като стадо малки агънца… че и не изостава от тях по бири. Това пък как го успява? „Ей, гледайте ме, хора, какъв съм народен, съвсем като вас“ — казва им той, да, ама изобщо не е като тях. Те няма като него просто да убият… тя попридържа мисълта си, колкото да се сети за някои от онези улични боеве, когато кръчмите залостваха врати, и добави: и да им се размине ей така.

— Моят приятел Архиканцлерът току-що ми съобщи, че Академик Невиждан по никакъв начин няма да прибягва до магия! Няма съмнение, че никой не иска да види отбор жаби!

И тази жалка шега беше посрещната с всеобщ смях, но чистият факт беше, че точно сега те биха се смели и ако им покажеха пазарска торбичка.

— Това ще бъде истински мач, господа, без трикове, само майсторство — гласът на Патриция пак стана рязък. — И като стана дума, постановявам нов свод от правила, базирани на толкова наскоро откритите свещени и традиционни правила на ритни-топка, но включващи и много от по-познатите използвани в по-нови времена. Постът на рефера е учреден с цел съблюдаване на правилата. Трябва да има правила, приятели мои. Трябва. Няма игра без правила. Няма правила, няма игра.

Ето значи какво било. Като че покрай цялата мътилка никой не беше забелязал, как посред захаросаните благинки за миг проблесна острието на бръснача. Правила, а? — мислеше си Гленда. Какви пък са тия нови правила, а? Аз изобщо не знаех, че имало правила. Да, но човекът на лорд Ветинари, кой го знае него пък какъв е, тихичко обикаляше масите и оставяше по няколко листа хартия пред всеки мъж.

Тя си спомни как се беше шашнал Столоп само от един пощенски плик. Някои от тях поне не може да не могат да четат, нали? Но колцина от тях ще могат да четат точно сега?

Негова Светлост обаче не беше свършил:

— И последно, господа, бих искал внимателно да прочетете и да подпишете екземплярите от правилата, които ви раздаде г-н Дръмнот. А сега, доколкото знам, Архиканцлерът и колегите му ви канят във Всекинощната стая на пури и, както подразбрах, изключително рядък сорт бренди!

Е, това направо ще ги довърши, нали? Ритнитопковците бяха навикнали на просто бира. Е, да сме честни, те бяха навикнали на купища просто бира. И все пак, ако Гленда я биваше да съди за тези работи, а нея много я биваше да съди, сега те ще са още малко и мъртво пияни. Е, да де, някои закалени капитани можеха някое време да стоят изправени докато са си, технически погледнато мъртво пияни. А няма нищо по-смущаващо от това да видиш някой мъртво пиян, освен ако е мъртво пиян, който все още си стои изправен. А да се чуди човек: капитаните бяха от онзи вид хора, които обръщат халби на екс, могат да изкарат на оригване Националния Химн и да огъват железни пръти със зъбите си или дори със зъбите на някой друг. Е, да де, по ученето може и да не ги биваше много, ама защо трябваше да са толкова тъпи?

— Я ми кажете — продума на Ветинари Ридкъли, докато гледаха как гостите се изнизват с полюшване — вие ли бяхте зад откритието на амфората?

— Нали се познаваме от известно време, Муструм, — отвърна Ветинари, — и, както знаете, аз не бих ви излъгал. — Тук той замалко като че се замисли. — Добре де, разбира се бих ви излъгал при подходящи обстоятелства, но в дадения случай мога искрено да ви уверя, че откритието на амфората и за мен дойде като изненада, колкото и приятна да беше. Фактически аз предположих, че вие, господа, сте сторили нещо по въпроса.

— Ние дори не знаехме, че има такава — каза Ридкъли. — Лично аз смятам, че тук има пръст религията.

Ветинари се усмихна:

— Е, да, разбира се, класически случай, боговете играят с хорските съдби, така че, предполагам, няма причини това, което играят, да не е ритни-топка. Ние играем и с нас си играят и най-доброто, на което можем да се надяваме, е да го сторим със стил.

* * *

Въздухът във Всекинощната стая можеше да се реже и с нож, стига само някой да можеше да намери нож. Или да го хване както трябва, ако го намери. От гледна точка на магьосниците това си беше нормално, но докато немалко капитани вече ги извозваха в ръчни колички, предвидливо разположени тук по-рано вечерта, оставаха и достатъчно изправени посетители, за да произведат влажна и задушна глъчка. В едно пропуснато от общото внимание ъгълче Патрицият и двамата Архиканцлери си бяха намерили място, където можеха да отмарят в дълбоките кресла без никой да ги безпокои, а и да решат някои въпросчета.

— Знаете ли, Хенри — обърна се Ветинари към бившия Декан. — Мисля, че идеята да поемете съдийството над мача би била много добра.

— Хайде сега! Аз пък мисля, че това ще е страшно несправедливо — възрази Ридкъли.

— Но към кого?

— Ами, ъ-ъ… — отвърна Ридкъли. — Може да изникне въпросът за съперничество между магьосниците.

— Обаче от друга страна — гласът на Ветинари беше самата гладкост, — би могло също така да се каже, че, по политически причини, друг магьосник би бил заинтересуван да не се допусне негов събрат по архимагьосничество да бъде видян надигран от хора, които независимо от често изумителните им дарби, умения, качества и биографии, все пак биват скупчвани в общата категория „обикновени хора“.

Ридкъли вдигна много голяма чаша бренди приблизително в посока към края на вселената и рече:

— Аз имам пълна вяра в моя приятел Хенри. Ако не друго, по пълнотата него го бива.

— О, не е честно! — ревна Хенри. — Един едър мъж може и да е доста бързоног. Има ли някаква възможност да нося отровния кинжал?

— В тези модерни времена — отговори Ветинари, — уви, ще се наложи да се задоволите с някакъв вид свирка.

И в този момент някой се опита да потупа Ветинари по гърба.

Това стана на забележителна скорост и свърши някак си на още по-висока скорост, с Ветинари все така седящ си в креслото с халбата си бира в едната ръка и с китката на мъжа хваната здраво на височината на главата му. Той го пусна и каза:

— Да ви помогна с нещо, господине?

— Абе ти си лор Ветеринари, нал’тъй? Че т’има на пошънските марки.

Ридкъли вдигна поглед. Някои от чиновниците на лорд Ветинари бързаха насам, както и някои от приятелите на прежде(завалено)говорившия, хора, които можеше да се определят като малко по-трезви от него в дадения момент и точно сега изтрезняващи с поразителна скорост, защото ако човек току-що е плеснал тиранин по гърба, то това ще е точно нуждата, в която приятел се познава.

Ветинари кимна на своите хора, които пак се разтвориха в тълпата, след което щракна с пръсти към един от келнерите:

— Един стол моля, за моя нов приятел.

— Сигурен ли сте? — поиска да се увери Ридкъли, докато някой пъхна стол под мъжа, който по щастливо стечение на обстоятелствата точно тогава се сриваше на земята.

— Аз дъ’и кажа — продължи мъжът — може да кажват, че си малко нещо натегач, ма аз дъ ти кажа убаво си го каза ти туй за ритнито’къта. Тоя въргал сегашния в него нема бъд’ще, мен питай, жнам аз, мен колко ша ме били по тиквата.

— Наистина ли? — прояви любезност лорд Ветинари. — А как се казвате?

— Шматков, шър — отговори човекът.

— А да имате случайно и още някакво име? — поинтересува се Ветинари.

— Дъстуърти — отговори той, вдигна пръст в нещо като козируване и добави: — Капитан, Нерези Петльова улица.

— А, сезонът не ви потръгна добре — каза Ветинари. — Трябва й свежа кръв на вашата дружина, особено откакто Джими Уилкинс го тикнаха в Тръшкалника, след като отхапа нечий нос. Напхил ви прегазиха, защото се прекършихте, когато и двамата братя Гепигрошови наведнъж ги откараха в „Лейди Сибил“, и оттогава вече три сезона сте затънали в калта. Вярно, всички казват, че Хари Капстик показва много добра форма откакто го купихте във вторник от Петмезената Мина за две каси Старо Специално Уинкълово и торба свински дреболии, което хич не е зле като за човек с дървен крак, но няма кой да му окаже подкрепа.

Кръг от тишина се заразпростира около Патриция и полюшващия се Шматков. Ченето на Ридкъли беше паднало, а чашата бренди на Хенри остана наполовина празна, което е рядка гледка за чаша, намирала се в ръцете на магьосник за повече от петнадесет секунди.

— Освен това, както чувам, баниците ви оставят много какво да се желае, примерно мъртво, готвено, органично съдържание — продължаваше Ветинари. — Няма как да спечелите Мелето, ако се вижда с просто око, как баниците ви ходят.

— Мойте м’чета — заяви Шматков, — ша ми най-добрите. Не е тяшна вината, че онея шрещу тях ша още по-добри. Те прощо нямат шанса да изляжат шрещу такива, дето дъ могът да бият. Те вшеки път ше раждават жа що и двайше прочента, а повече никой не може да ше раждаде. Ама вие как тъй го жнаете вшичко туй? Ние не е дъ шме номер едно в лигатъ.

— О, аз се поинтересувах — отговори Ветинари. — Убеден съм, че ритни-топката много прилича на живота.

— Тъй ши е, шър, има го т’ва нещо. Даваш сичко от шебе си, а пошле някой те рита в чатала.

— В такъв случай горещо ви препоръчвам да обърнете внимание на нашата нова ритни-топка — предложи Ветинари, — където решаващи са бързината, умението и мисълта.

— Ъхъ, тъй де, тея аж ги мога — каза Шматков и точно в този момент се срути от стола си.

— Има ли горкият човек някакви приятели тук? — обърна се към тълпата Ветинари.

В която се прояви известна нерешителност по въпроса, дали в този момент е разумно да си приятел на Шматков или не.

Ветинари повиши глас:

— Не искам нищо повече от това, двама души да го отнесат до дома му. Бих желал също да го сложат да спи и да се погрижат да не му се случи нищо лошо. Вероятно не би било зле да останат с него и до сутринта, защото като се събуди, той не е изключено да се опита да извърши самоубийство.

* * *

„Светли Бъднини за ритни-топката“, пишеше във „Вестника“, когато Гленда го взе сутринта. Какъвто им беше навика, когато съобщаваха някаква новина, която смятаха за особено важна, заглавието беше последвано от още две, с по-малък шрифт: „ритнитопковци се Подписват за Новата Игра“, а още по-отдолу, с още по-малък шрифт „Бум на Нови Топки“.

За смайване и смут на Гленда, Жулиета все още беше на първа страница, с по-малка картинка от вчерашната и заглавието „Мистериозна красавица изчезва“, под което се казваше просто, че никой не бил виждал тайнствения модел Бижу от нейния дебют (Гленда си набеляза тази дума за проверка в речника) преди два дни насам. Значи да не намерят някого било, моля ви се, новина? Както и да е, тя беше учудена, че се намери място дори и за това, защото повечето от първата страница беше посветено на ритни-топката, но „Вестникът“ обичаше да започва по някоя друга история на предната страница, а после, тъкмо когато на човек му станеше интересно, да те отпраща някъде на страница 35, където историята издъхва в забвение някъде зад кръстословицата и постоянната реклама за ортопедични бандажи.

Уводната статия на следващата страница беше озаглавена „Едно на нула за Ветинари“. Гленда обикновено изобщо не четеше уводните статии, защото не може всеки път да си готова да срещнеш думата „съответно“ в статия от 120 думи.

Тя зачете предната страница, отначало унило, после с нарастващ гняв. Ветинари ги беше изиграл. Напива ги, моля ви се, а глупаците му с глупаци подписват предателството на тяхната ритни-топка и замяната й с бледото й подобие скалъпено в двореца и университета. Разбира се, като се замислиш, не е чак толкова просто. Налагаше й се да признае пред себе си, че ненавижда простотията на настоящия спорт. Мразеше идиотските побоища и безмозъчното блъскане, но тази омраза си беше нейна. Хората сами си го бяха направили и, колкото и глупаво и калпаво да беше, си беше тяхно. И ето че важните клечки пак се бъркаха, където не им е работата и се прехласваха по това, колко прекрасно било. Старата ритни-топка щеше да бъде забранена. Поредното скрито острие във високоалкохолния коктейл на лорд Ветинари.

Тя също така хранеше дълбоки подозрения относно амфората, чието изображение, кой знае защо, все още се мъдреше на масата й. След като онова, което се твърдеше, че било оригиналните правила, беше написано на древен език, то как ще може някой друг, освен някой тузар да каже, какво точно пише? Тя прехвърли набързо описанието на новите правила. Някои от правилата на старата улична ритни-топка бяха оцелели там като някакви чудовища от отминала ера. Тя разпозна любимото си: че топката се счита за топка. Топката е онази топка, с която е играно в качеството на топка последователно от трима играчи, и оттогава нататък тя е топката. Много й беше харесало първия път като го беше прочела заради пълното безумие на формулировката. Явно е било въведено един ден преди векове, когато при злополучен инцидент с отрязана глава, тя някак се търкулнала на полето и неусетно заменила предишната топка, която пък била скрита от падналото върху нея тяло, към което по-рано била принадлежала главата. Такова нещо някак си остава в паметта, особено при условие, че след мача победният гол бил зачетен на собственика на главата.

Това правило и още няколко като него бяха оставени като паметници на отминало величие посред списъка от разпореждания на лорд Ветинари. Шепа жестове към старата игра, като някаква милостиня към общественото мнение. Не бива да му се позволява тази работа да му се размине. Само защото той е тиранин и може, когато му скимне да уреди убийството на практически всекиго, не означава, че народът трябва да се държи, сякаш го е страх от него. Всъщност тя още не беше докрай уточнила позицията си, но това да се погрижи на лорд Ветинари да не му се размине, изведнъж беше станало страшно важно. Право на народа си беше да решава, кога да е прост и назадничав. Не им е работата на разни важни клечки да казват на народа, какъв да бъде.

Много решително тя наметна палтото си над престилката и, след минутен размисъл, взе от бюфета си две Сладки Дяволчета. Както казват, благо сладко понякога и желязна врата отваря.