Тери Пратчет
Академик Невиждан (4)

Гленда пристигна в Нощната Кухня с Жулиета надлежно заклета да си мълчи и щедро пусна Милдред и г-жа Хеджс да си ходят за остатъка от нощта. Което ги уреждаше чудесно и двете, както винаги, а и имаше дребна услуга, която тя по-късно можеше да им поиска да й върнат. Тя си свали палтото и запретна ръкави. В Нощната Кухня тя се чувстваше у дома си, с всичко както тя си го иска, с всичко под контрол. Застанала зад почернелите й железни граници тя можеше да се изправи срещу целия свят.

— Така значи — натърти тя на усмирената Жулиета. — Днес ние не бяхме там. Днеска изобщо не се е случвало. Ти си била тук и си ми помагала с чистенето на пещите. Ще се погрижа да вземеш извънредни, така че татко ти нищо няма да заподозре. Ясно? Схвана ли?

— Да, Гленда.

— И както сме тук, що не се захванем с пайовете за утре през нощта. Хубаво е винаги да я караш малко напред с материала, нали така?

Жулиета си замълча.

— Кажи „Да, Гленда“ — подсети я Гленда.

— Да, Гленда.

— Върви тогава да накълцаш свинското. Като си заета, умът ти не мисли за глупости, винаги съм го казвала.

— Да, Гленда, винаги си го казвала — съгласи се Жулиета.

Гленда долови нещо в тона й и това леко я пообезпокои.

— Значи винаги съм го казвала, а? Кога?

— Всеки ден като идваш и си връзваш престилката, Гленда.

— Майка ми все го казваше това — сподели Гленда и се опита да изхвърли тази мисъл от главата си. — И си е права жената, разбира се! От здрава работа никой още не се е повредил!

И тя се помъчи да разкара предателската мисъл: „освен аз самата“. Баници, каза си тя. Можеш да се осланяш на баниците. От баници глава не боли.

— Аз па мислим, че Трев е хлътнал по мене — изказа се Жулиета. — Тоя ме зяпа едно така, не като другите момчета. Тоя гледа като паленце.

— Ей точно от тоя поглед се пази, мойто момиче.

— Еми аз май си падам по него, Глендинка.

Глиганско, мислеше си Гленда, с кайсии. Не може да не е останало в ледницата. А имаме и малко баници с агнешко и избор от туршии… гарантирано ще се хареса. Та значи… баници със свинско, май ще е това, а в помпената има прилични стриди, та те ще минат за мокрия пай. Значи Морска Баница, а и аншоата още става, така че ще му дойде добре и някой друг звездоброец, нищо че ме е жал малко за горките рибки, ама точно сега ще взема да направя малко блатове за после, така че…

— Я чакай! Какво каза?

— Падам си по него.

— Не можеш!

— Ама той ми спаси живота!

— Това не е основание за сериозна връзка! Благодари му любезно и стига толкова!

— Ама аз имам чувства!

— Ама това е просто глупаво!

— Че к’во? Като е глупаво, да не е лошо, я?

— Чуй ме сега, млада ми… О, здравейте, Господин Отоми.

Някак си на всички отомиевци по целия свят им върви да изглеждат сякаш са стъкмени от най-непривлекателните части от двама мъже, както и да имат дразнещо безшумна стъпка на дебелите си подметки от червена гума, точно като за примъкване и подслушване. Освен това те винаги си въобразяват, че някоя безплатна чаша чай си е тяхна по право.

— Ама че ден, госпожице! Бяхте ли на мача? — заразпитва той мятайки поглед от Гленда на Жулиета и обратно.

— Пещите почиствахме — тросна му се Гленда.

— Да, днеска изобщо не се е случвало — изкиска се Жулиета.

Гленда мразеше някой да се киска.

Отоми се огледа бавно и без да показва изненада и си отбеляза липсата на кал, захвърлените ръкавици, горни дрехи…

— И тъкмо най-сетне го докарахме до чистота и спретнатост — изсъска Гленда. — Ще желаете ли чаша чай, Господин Отоми? И после ще ни разкажете всичко за мача.

Казват, че тълпите били глупави, но всъщност те са само объркани, защото средностатистическият човек като свидетел е също толкова надежден колкото спасителен пояс от захарни целувки. От разказа на Отоми се изясни, че всъщност на никой не му беше ясно нищо, освен че някой си вкарал гол чак от половин улица разстояние, че даже и това не беше сигурно.

— Да, ама чудна работа — продължи Отоми тъкмо когато Гледна метафорично си пое дъх. — Както си бях в Мелето, гледам, направо да се обзаложа, кой мислите: прекрасната ви помощничка, как си приказва с някакъв тип в мътняшки цветове…

— Че какво, това да не е незаконно! — сопна се Гленда. — А и без друго тя си беше тук и чистеше пещи.

Беше си доста непохватно, но тя мразеше хора като него, живеещи само за едното упражняване на власт втора ръка и кътащи си всяко късче влияние, до което можеха да се докопат. Той беше видял повече, отколкото казваше, това беше несъмнено и искаше тя да се попече на бавен огън. А с крайчеца на окото си тя видя, как той се вглежда в палтата им. Мокрите им палта.

— А аз си мислех, че вие не ходите на ритни-топка, Господин Отоми?

— Е, да, тъй си е. На шапкаджиите им се прииска да идат и да видят някой мач, а моя милост с Господин Нобс отидохме с тях да ги пазим да не би да ги дъхне някой обикновен човечец. Пусто да е, направо да не повярвате! Като настана едно цъ-цъкане и оплаквания и водене на бележки, все едно улицата им е бащиния. Кроят нещо, помнете ми думата.

Гленда не одобряваше думата „шапкаджии“, макар че като описание си беше точно. От устата на Отоми обаче тя беше покана за мръсничка конспирацийка. Да, обаче вари ги, печи ги, магьосниците си бяха тузари, хора от значение, от онези хора, които разтърсват света, а заинтересуват ли се такива хора от делата на другите хора, на тези, които по определение не са от значение, то светът на малките хорица да се готви да бъде разтърсен, а те да се тресат от страх.

— Ветинари нали не одобряваше ритни-топката, Господин Отоми? — спомена тя.

— Ами че да, ами че разбира се, ами че те всичките са в тая игра. — Отоми се потупа по ноздрата.

Което предизвика малък сгъстък изсъхнало вещество да се изстреля от носа му и да падне в чая му. Гленда за кратко проведе борба със съвестта си, дали да не му каже, но в крайна сметка спечели Гленда.

— А пък аз си мислих, че ти ще знаеш това, както си пред очите на хората в Кукличките — пак я подхвана Отоми. — Спомням си майка ти. Светица беше тая жена, светица. Винаги ще протегне ръка на помощ на хората.

Да, а те не пропускаха да вземат, каза си наум Гленда. Късмет изкара майка й, че като умря, още си имаше всичките пръсти.

Отоми си допи чая, плесна с чашата по масата и въздъхна:

— Е, не мога да се мотая тук цял ден, нали?

— Да, не се и съмнявам, че си имате куп други места, на които ви предстои да се мотаете.

Отоми се поспря до арката на входа и се обърна да се ухили към Жулиета:

— Ама с онова момиче си бяхте като две капки вода, честен кръст. С мътняшко момче. Да се чуди и да се мае човек. Трябва да е било някой от онея тъпликатите. Е, хубаво тогава, ще си остане тайна значи, както казал оня дето намерил нещо, което ще си остане тайна. Тра-ла-ла-лала…

И той застина като мъртъв, за да не се напори на ножа, който Гленда беше хванала не съвсем заплашително току до гърлото му. С удовлетворение тя има възможността да наблюдава как адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу като побъркано йо-йо.

— Извинявайте — каза тя и смъкна острието надолу. — Тея дни ножът нещо ми е все в ръката. Нали трябва да кълцам свинското. Ама как само свинското месо прилича на човешкото, или поне така казват — тя преметна свободната си ръка през рамото му и продължи. — Струва ми се, че няма да е добре да се разпространяват разни глупави слухове, Господин Отоми. Нали знаете как хората могат да се напушат от такива неща. Колко мило от ваша страна, че се отбихте, и ако ви се случи да наминете и утре, ще гледам да ви намеря някой пай. А сега ни извинете. Че имаме много нещо за кълцане.

Той се изнесе без да се помайва. Гленда с разтуптяно сърце обърна поглед към Жулиета, чиято уста беше станала на широко О.

— Какво? Какво?

— Ама помислих си, че ще земеш да го заколиш!

— Просто се случи да имам нож в ръката. И ти също имаш нож в ръката. Всички имаме ножове в ръцете. Нали сме кухня.

— Мислиш ли, че ще дрънка?

— Той всъщност нищо не знае като хората.

Двадесет сантиметра, мислеше си тя. Толкова голяма баница може да направи, без да трябва да я носи във фурната. Колко баници ли ще станат от това говедо Отоми? С голямата месомелачка няма да е трудно. С гръдния кош и черепа обаче ще видиш зор. Най-добре, в крайна сметка, си се придържай към свинското.

Но мисълта си остана да гори някъде на задния план на ума й, осъдена никога да не премине в действие, но необичайно възбуждаща и чудно как освобождаваща.

Какво ли са търсели магьосниците на мача? За какво са си водели бележки? Загадка.

Междувременно те бяха в света на баниците. Жулиета се справяше доста добре с монотонни работи, стига само да внимава, а притежаваше и неуморност, каквато често имаха не особено умните хора. От време на време тя подсмърчаше, което не беше добре да се прави докато приготвяш пълнеж за баница. Вероятно си мислеше за Трев и го нагласяше към някоя от наличните в прекрасната й, но не чак препълнена главица бляскави мечти, продавани от „Ала-баламур“ и прочее боклуци, според които, за да станеш известна, не ти трябвало друго, освен да „бъдеш себе си“. Да-да! Гленда от друга страна винаги беше знаела какво иска. Тя беше работила часове наред, продължителни и зле платени, за да го постигне, и ей я на: нейна собствена кухня с власт, в една или друга степен… над баници! А преди само един миг ти си мечтаеше да направиш един човек на баници!

Защо си постоянно толкова сърдита? Какво не е наред? Ей сега ще ти кажа, какво не е наред! Като почна да постигаш това, тогава още си нямала предвид точно това. А искаше да видиш Куирм от открита каляска, а мил младеж да пие шампанско от обувката ти, но така и не го осъществи това, защото онея от Куирм нали са такива едни, а и как да се довериш на вода, а и оная работа с шампанското как ще стане, а? Дали няма да протече? И какво ще стане, ако пак се обади оня проблем с пръста на крака ти…? Така че ти тъй и не се накани. Няма и да се наканиш.

— Всъщност аз не съм казала, че Трев е лошо момче — каза на глас тя. — Вярно, не е никакъв джентълмен, без някой шамар няма да се научи на маниери и нещо гледа твърде леко на живота, но от него може и да стане нещо, стига само да се постарае.

Жулиета като че ли не я слушаше, но знае ли човек.

— Само ритни-топката разваля всичко. Нали сте на различни страни. Тая работа добре няма да свърши — завърши Гленда.

— Ами д’речем, че зема да викам за мътняците?

Преди само един ден това би било най-страшно богохулство, сега обаче просто представляваше грамаден проблем.

— Като начало татко ти никога повече няма да ти проговори. И братята ти също.

— Ми то те и сега не ми говорят много, освен да питат, кога ще стане манджата. Знаеш ли, днес за пръв път изобщо ми се случи да видя топката толкова отблизо. И знаеш ли к’во? Не си струваше. Ей, ама знаеш ли, утре в Гофна шъ има модно ревю. К’во ш’ка’еш да идем?

— Това място за пръв път го чувам — Гленда изсумтя.

— А, то е джуджешка модна къща.

— А, така бива. Не мога да си представя хора да нарекат така каквото и да е. Първата печатна грешка и заминаваш.

— Що па да не идем. Може па да е готино — Жулиета размаха един поомачкан брой „Ала-баламур“. — А новите микроризници ще са наистина добри и меки и хич не жулят, така пишат тея, а рогатите шлемове се завръщат, след като твърде дълго са били в Забвения? Това па къде ли е? А па утре ще има ма-ти-не…

— Да, но ние не сме от оня вид жени, които ходят по разни модни сбирки, Жу.

— Ти не си. Аз па що да не съм такава?

— Добре де, защото… Ами, защото не знам, какво да си облека — Гленда беше близко до отчаянието.

— Ето що трябва да одиш на модни сбирки — подсказа й самодоволно Жулиета.

Гленда тъкмо да си отвори устата да й се скара, но се сети: в тая работа няма нито момчета нито ритни-топка. Значи е безопасно.

— Добре тогава. Може пък и да е готино. Гледай сега, тази вечер поработихме женската. Така че сега ще те изпратя до вкъщи, ще свърша туй-онуй и се връщам пак тук. Че татко ти сигурно се е разтревожил.

— А, той ще е на кръчма — възрази с пълно основание Жулиета.

— Добре де, щеше да се е разтревожил, ако не беше — уреди въпроса Гленда.

Искаше й се да остане някое време насаме и да си изпъне краката. Денят не само че беше дълъг, но и широк и дълбок. Трябваше й малко време да се уталожат нещата.

— И ще вземем тролобус, какво ще кажеш?

— Те са страшно скъпи!

— Е, какво, нали веднъж се живее, както винаги съм казвала.

— Не си спомням да си го казвала това досега.

Няколко тролобуса чакаха до университета. Скъпи си бяха, за по пет пенса билета, но пък седалките в кошовете на раменете на трола бяха много по-удобни от дъсчените пейки в омнибуса. Естествено, беше си превземка, така че по пътя пердета потрепваха и устни се присвиваха. Имаше една такава странност в нравите на нейната улица: роден ли си там, на хората никак не им харесва, ако почнеш да не пасваш. Баба й на това му казваше „да се мислиш за много специална“. Сиреч да не направиш на себе си мизерията, каквато си правеха сами другите.

Тя отвори вратата на Жулиета вместо нея, защото това момиче всеки път се замотваше с ключалката и изчака докато тя я затвори след себе си. Едва тогава отвори и собствената си врата, която беше не по-малко олющена и пребоядисвана от жулиетината. Едва успя да си свали палтото и някой вече затропа по похабеното дърво. Тя я отвори рязко и завари г-н Столоп, бащата на Жулиета, с вдигнат юмрук и облаче стара боя на прах надигнала се покрай него.

— Чух, че си си дошла, Гленди, — каза той. — И с’а к’во е това?

Другата му грамадна ръка се надигна и показа снежнобял пощенски плик. Такива в Сестричките не можеха да се видят често.

— На това му се казва писмо — осведоми го Гленда.

Той й го протегна умолително и тя забеляза голямата буква V посред ужасяващия държавен печат, гарантирано всяващ страх и униние сред онези, които още не са си платили данъците.

— Негова Светлост ми е писал на мене — изрече бедата си г-н Столоп. — Що му трябваше да ми пише бе? Аз нищичко не съм направил!

— Пробвал ли си да го отвориш? — подсказа Гленда. — Обикновено хората така разбират, какво има в писмата.

Последва още един от онези умолителните погледи. В Сестричките четенето и писането се смятаха за лека домашна работа, която най-добре да я оставиш на жените. Истинската работа беше тази, която изискваше широки рамене, яки ръце и мазолести длани. Тук г-н Столоп абсолютно покриваше всички изисквания. Беше капитан на Кукляците и в един мач беше отхапал ушите на трима души. Тя въздъхна и пое писмото от ръката му, която, както забеляза тя, се беше леко поразтреперила, и го отвори с нокът.

— Ето какво пише: „Господин Столоп“ — зачете тя и мъжагата се присви — „Извънредно бих се радвал на вашата компания на вечерята, която предложих да се състои в Невиждания Университет в осем часа вечерта, за да обсъдим бъдещето на славната игра Ритни-топката. За мен ще е удоволствие да ви приветствам в качеството ви на капитан на отбора на Кукличките.“

— Защо се е заял с мене? — поиска да знае Столоп.

— Той казва — изтъкна Гленда — че е, защото си капитанът.

— Да де, ама защо мен?

— Може да е поканил капитаните на всички отбори — предположи Гленда. — Що не пратиш някое момче под бяло шалче да обиколи другите?

— Ъхъ, ами пък ако съм само аз? — реши да достигне до самото дъно на ужаса Столоп.

На Гленда и хрумна нещо по-добро:

— Ами тогава значи, Господин Столоп, ще излезе, че капитанът на Кукличките е единственият достатъчно значим, че да обсъжда бъдещето на ритни-топката с не кого да е, а самия държавен глава.

Столоп не се изпъчи, защото той постоянно си беше изпъчен, но с някакво раздвижване на мускули успя да постигне ефект на изпъчване на квадрат.

— Ей, тука няма грешка! — изрева той.

Гленда въздъхна наум. Той си беше як, но мускулите му почваха да се превръщат в сланина. Тя знаеше, че коленете го болят. Знаеше още, че в последно време нещо се задъхваше твърде бързо и изправен срещу нещо, което не можеше да сплаши, шамароса или срита, г-н Столоп губеше ума и дума. От двете му страни дланите му се свиваха и разгръщаха, като че ли се опитваха да се справят с мисленето вместо самия него.

— И с’а к’во е това?

— Откъде да знам, Господин Столоп.

Той пренесе теглото си от крак на крак.

— Ъ-ъ, да не би да е заради онова мътняшкото хлапе, дето си докара сакатлък днес, как мислиш?

Може да е бил всеки, помисли си Гленда, докато я обземаше студен ужас. Не е като да не стават такива неща всяка седмица. Никой не е казал, че е станало с някой от тях. Разбира се, че няма да са те, знам си, макар че всъщност не знам, няма как да знам, но ако си го повтарям достатъчно дълго, може пък да стане така, че това изобщо да не се е било случвало.

Докарал си бил сакатлък, мислеше си Гленда посред рева на паниката. Което най-вероятно ще да значи, че е бил застанал на грешното място с грешното шалче, което си е равносилно на самопричинено нараняване. Докарал си да го убият.

— Мойте момчета като си дойдоха, казват, че туй станало навън на улиците. Те само дочули. Оня си го докарал да го претрепят, това чули.

— Нищо ли не са видели?

— Точно така, нищичко не са видели.

— Но са се съдрали от слушане, а?

Тази забележка мина покрай ушите на Столоп без изобщо да си дава труда да се качва горе.

— Та значи момчето било мътняк?

— Да — отговори той. — Те чули, че той бил умрял, но нали ги знаеш тея мътняшки копелета как лъжат.

— Къде са сега твойте момчета?

За момент очите на стареца припламнаха:

— Ще си ми седят те вкъщи, че ще ги попилея. Случи ли се такова нещо, навън ще се разкарват някои много гнусни шайки.

— Е, значи с една по-малко — изкоментира Гленда.

Лицето на Столоп се оцвети в багрите на окаяността и тревогите:

— Ама те мойте не са лоши момчета. По сърце са добри. Само дето хората приказват за тях.

Да бе, каза си тя наум, долу в Дома на Стражата, и говорят неща от рода на „Те бяха! Ето ги тея големите! И след сто години ще ги позная!“

Тя го остави да си стои и да си поклаща глава и хукна обратно по улицата. Тролът не можеше да очаква някой да му се качи точно тук, а нямаше смисъл да виси и да го нашарят с драсканици. Но може пък да успее да го настигне докато се връща към центъра. След малко обаче тя усети, че някой я следва. Че я преследва в сумрака. Ех, ако само се беше сетила да си вземе ножа. Тя се прикри в една по-дълбока сянка и, когато маниакът с ножа се изравни с нея, изскочи и изкрещя:

— Престани да ме следиш!

Жулиета леко изпищя.

— Гепили са Трев, — изхлипа тя, когато Гленда я прегърна. — Знаех си, че ще го гепят!

— Не ставай глупава — зауспокоява я Гленда. — Боеве нали стават всеки път след голям мач. Няма защо да прекаляваш с тревогите.

— Ами ти тогава що търчиш? — парира остро Жулиета.

А за това нямаше отговор.

* * *

Блюстителят го пусна да мине през входа за персонала с кратко кимане и изръмжаване и той се отправи направо към свещоливницата. Един-двама от момчетата оклепваха свещи по техния си търпелив и много бавен начин, но нямаше нито следа от Лут, докато Трев не се реши да рискува душевното си здраве и дихателните си пътища и да провери в общото спално помещение, където откри Лут заспал на постелката си и хванал се за стомаха си. За изключително надутия си стомах. Като се има предвид обичайната кльощава фигура на Лут, така той донякъде приличаше на змия глътнала извънредно голяма коза. И тогава той си спомни чудатото лице на Игора и загрижения му глас. Огледа земята около постелката и видя малко парченце коричка от пай и малко трохи. На мирис беше като много добър пай. Като стана дума, той се сещаше само за едно лице способно да направи чак толкова съблазнителен пай. Каквото и да беше изпълнило Трев, цялата онази невидима светлина, от която той замалко не затанцува по пътя си от Стражата до тук, изтече между пръстите на краката му.

Той се втурна по каменните коридори към Нощната Кухня. Всякакъв оптимизъм, все още останал у него, се изпари надежда по надежда поради дирята от трохи от пай, но светлината пак изгря, когато той зърна Жулиета и, ами как иначе, Гленда, застанали, посред каквото беше останало от Нощната Кухня, която сега беше в пълен безпорядък от изтарашени шкафове и парченца от баници и пайове.

— А, Господин Тревър Младонадеждов, — каза Гленда и скръсти ръце. — Само едно нещо ще те питам: Пайовете кой изкльопа^[27]?

Светлината придойде докато не препълни Трев с някакво сребърно сияние. От три нощи не беше спал в истинско легло, а и току-що изминалият ден далеч не беше нормален. Така че той се усмихна широко, без да гледа към нещо определено и малко преди да падне на земята, го хванаха ръцете на Жулиета.

* * *

Трев се освести след около половин час, когато Гленда му донесе чаша чай.

— Рекох си, че е най-добре да те оставя да поспиш — каза тя. — Жулиета каза, че изглеждаш ужасно, значи най-сетне трябва да е започнал да й идва умът.

— Той си беше умрял — възкликна Трев. — Умрял като кютук, а после ей го на, пак оживя. К’во става тук?

Той се поизправи на лакът и установи, че са го сложили на една от мърлявите постелки в свещоливницата. Лут беше легнал на постелката до него.

— Значи така — започна Гленда. — Ако можеш да я караш поне замалко, без да лъжеш, кажи ми — тя седна и за малко се загледа в спящия Лут, докато Трев се мъчеше да осмисли снощните събития. — Я пак кажи, с какво беше оня сандвич? Тоя, дето му беше дал Игорът?

— Риба тон, спагети и мармалад. Със захар на пудра — прозя се Трев.

— Ама сигурен ли си?

— Такива неща не се забравят.

— Но какъв мармалад? — настоя Гленда.

— Що питаш?

— Мисля си, че може да стане с дюлев. Или пък с чили. С тая захар на пудра обаче не знам какво да правя. Просто няма смисъл.

— К’во ти става бе? Та той е Игор. Няма що да има смисъл!

— Но те е предупредил за Лут, нали?

— Да, но някак си не мисля, че е имал предвид „заключи си пайовете“, как мислиш? Ще си имаш ли неприятности заради пайовете?

— Не. Имам още доста съзряващи в ледницата. Най са добри като съзреят. Абе изобщо с пайовете трябва да мислиш занапред.

Тя пак погледна към Лут и продължи:

— Ама наистина ли ми казваш, че след като момчетата на Столоп са го разпердушинили отвсякъде, той е взел и си е тръгнал от „Лейди Сибил“?

— Беше си умрял като кютук. Даже и бай ти Херингов го схвана това.

Този път и двамата изгледаха Лут.

— Сега обаче е жив — от устата на Гленда това прозвуча като обвинение.

— Виж с’а — започна Трев, — всичко, което знам за тея, дето идват от Юбервалд, е че някои от тях са вампири, а други са върколаци. Е, с’а, вампирите май не налитат на пайове. А миналата седмица беше пълнолуние и не съм видял той да се държи смахнато, добре де, по-смахнато от нормално.

Гленда понижи глас:

— Може пък да е зомби… А не, те също не са точно луди по пайове — тя все така си беше загледана в Лут и друга част от нея сподели. — Сряда вечерта ще има банкет. Лорд Ветинари замисля нещо с магьосниците. Нещо за ритни-топката, сигурна съм.

— Е, и?

— Крои нещо, какво друго. Нещо гадно. Магьосниците били днес на мача и си водели бележки! Само не ми казвай, че тук нямало нищо страшно. Искат да забранят ритни-топката, ето какво става!

— Хубаво!

— Тревър Младонадеждов, как може да кажеш такова нещо! Баща ти…

— … си умря, щото беше тъп — завърши рязко Трев. — И не ми разправяй, че точно така щяло да му се иска да си замине. Никой не иска да си замине така.

— Ама той си обичаше ритни-топката!

— И к’во? К’во значи това, а? И Столоповци си обичат ритни-топката. И Анди Изцепков е луд по ритни-топката! Ама к’во значи това? Като не броим днес, колко пъти си виждала топката на мач? Изобщо не си, а на бас.

— Добре де, но работата не е в ритни-топката.

— Значи ми казваш, че работата в ритни-топката не била в ритни-топката?

На Гленда й се прииска да беше имала прилично образование, или, в краен случай, поне някакво истинско образование. Но точно сега нямаше да тръгва да отстъпва.

— Става дума за споделянето — заобяснява тя. — Нали, да си част от всичките хора. Да викаш с всички. Абе изобщо всичкото.

— Имам чувството, Госпожице Гленда, — обади се от постелката си Лут, — че съчинението, което визирате, е „Der Selbst uberschritten durch das Ganze“^[28] на Битакенчук.

Те пак погледнаха Лут, този път със зяпнали уста. Той беше отворил очи и като че се беше вторачил в тавана.

— Става дума за копнежа на самотната душа да достигне до споделената душа на целокупното човечество, че и отвъд нея. Въпреки че преводът на У. Е. Г. Гуднайт „В Търсене На Цялото“ е осакатен, макар все още да е разбираем въпреки погрешния превод на „bewustseinsschwelle“^[29] като „прическа“.

Трев и Гленда се спогледаха. Трев сви рамене. И сега откъде да се започне. Гленда се прокашля:

— Господин Лут, вие жив ли сте или мъртъв или нещо друго?

— Жив съм, благодаря ви много, че попитахте.

— Ама аз нали видях как те убиха! — викна Трев. — И бягам аз после чак до „Лейди Сибил“!

— О, — рече Лут. — Извинявайте, не си го спомням. Изглежда диагнозата е била погрешна. Прав ли съм?

Те се спогледаха. По-тежката част от което пое Трев. Гленда като се ядосаше, с погледа й сигурно можеше да се ецва стъкло. Лут обаче си имаше право. Трудно е да спориш с някой, който настоява, че не е умрял.

— Ммм, и после ти се върна тук и изяде девет пая — каза Гленда.

— Като гледам добре са ти се отразили — насилено рече да го ободри Трев.

— Да, но не виждам, къде са ти се побрали — завърши Гленда. — Както си бяха тежки блюда всичките до един.

— Сигурно ще сте ми сърдита — изплаши се Лут.

— А споко с’а — намеси се Трев. — Глей с’а, много се бях разтревожил, няма как, честна дума. Ама не се ядосах, чаткаш ли? Та ние сме ти приятели.

— Трябва да съм любезен. Трябва да съм услужлив! — отрониха като някаква мантра устните на Лут.

Гленда го хвана за ръката:

— Виж, не ми пука за пайовете, ама наистина. Харесва ми да виждам мъж с отличен апетит. Но все пак трябва да ни кажеш, какво не е наред. Да не си направил нещо, което не е бивало да правиш?

— Трябва да се старая да придобия стойност — произнесе Лут, внимателно измъквайки се от ръцете й, без да я поглежда в очите. — Трябва да съм любезен. Не бива да лъжа. Трябва да постигна нещо стойностно. Благодаря ви, че сте толкова мили.

Той стана, прекоси свещоливницата, взе един кош свещи, върна се, нави си оклепвачната машина и седна да работи, без да обръща внимание на тяхното присъствие.

— Имаш ли представа, какво става в главата му? — прошепна Гленда.

— Като е бил малък, седем години наред е бил прикован за някаква наковалня — сподели й Трев.

— Какво? Но това е ужасно! Някой трябва да е бил много жесток, че да стори така!

— Или пък отчаяно да е искал да е сигурен, че той няма да се измъкне.

— Не всичко е, каквото изглежда, Господин Трев, — проговори Лут, без да откъсва поглед от трескавата си дейност. — А акустичните качества на тези подземия са изключително добри. Баща ви ви обичаше, нали?

— К’во? — лицето на Трев почервеня.

— Обичал ви е, водел ви е на мачове, делели сте си по някоя баница, учил ви е да викате за Мътняците, нали? Вземал ли ви е на рамене, така че да виждате по-добре играта?

— Спри да ги дрънкаш тея за баща ми!

Гленда хвана Трев за ръката:

— Спокойно, Трев, нищо му няма на въпроса му, не е някой гаден въпрос, ама наистина!

— Вие обаче го мразите, защото той е станал смъртен човек и е издъхнал на паважа — завърши Лут и взе поредната още не оклепана свещ.

— Ей това вече беше гадно — забеляза Гленда.

Лут не й обърна внимание:

— Той ви е разочаровал, Господин Трев. Престанал е да бъде бог за малкото момченце. Излязло е, че е бил просто човек. Той обаче не е бил просто човек. Всеки, поне веднъж ходил на мач в града, е чувал за Дейв Младонадеждов. Ако той е бил глупак, значи всеки, който се е решавал да изкачи планина или да преплува бърза река, ще е бил глупак. Ако той е бил глупак, значи е бил глупак и първият човек опитал да опитоми огъня. Ако той е бил глупак, значи е бил глупак също и първият човек опитал стрида, макар че съм длъжен да отбележа, че предвид разделението на труда в първобитните ловно-събирачески култури, по-скоро трябваше да кажа не глупак, а глупачка. Сигурно човек трябва да е глупак дори за да стане сутрин от сън. Обаче след смъртта си някои глупаци засияват като звезди, а вашият баща е бил точно такъв. След смъртта им хората забравят за глупостта им, но си спомнят блясъка. Вие не сте могли да сторите нищо. Не сте могли да го спрете. Ако го бяхте спрели, той нямаше да бъде Дейв Младонадеждов, име равнозначно на ритни-топка за хиляди хора. — Лут грижливо остави в коша красиво оклепана свещ и продължи. — Помислете си за това, Господин Трев. Недейте да сте разумен. Разумността е просто по-излъскан вариант на тъпотата. По-добре опитайте с интелект. С него със сигурност ще отидете надалече.

— Това са само приказки! — озъби се разпалено Трев, но Гленда забеляза влажните дири по бузите му.

— Моля ви, обмислете ги, Господин Трев — настоя Лут и добави: — Ето, пълна кошница. Това е нещо струващо си.

И откъде го вади това спокойствие? До преди малко гледаш го напълно гипсиран, направо поболял се от притеснение. Повтаря едни и същи думи, като че зубри някакъв урок. И в следващия момент е съвсем различен: напълно сдържан и съсредоточен.

Гленда запремества поглед от Трев към Лут и обратно. Ченето на Трев беше паднало. Тя го разбираше. Това, което Лут беше казал с толкова делничен тон, беше прозвучало не като мнение, а като самата истина, почерпена от някакъв дълбок кладенец.

Накрая Трев наруши тишината заговаряйки като хипнотизиран с един такъв дрезгав глас:

— Той ми даде фланелката си като бях на пет години. Като палатка беше. Тоест, толкова омазнена, че нищо не можеше да я намокри…

Той млъкна. След малко Гленда го смуши по лакътя и съобщи:

— Вкочанил се е. Като дърво.

— А, кататония — изкоментира Лут. — Емоциите са му дошли в повече. Трябва да го сложим да си полегне.

— Тея вехти дюшеци са пълен боклук! — заяви Гленда търсейки с поглед някаква по-добра алтернатива от студените каменни плочи.

— Сещам се какво му трябва! — възкликна Лут, внезапно избухна в действие и се изгуби надолу по един проход.

Така че Гленда остана сама с вкочанения Трев в ръцете си, когато откъм кухнята дойде Жулиета. Като ги видя, тя застина на място и избухна в сълзи.

— Умрял е, нали?

— Ъ-ъ, не… — започна Гленда.

— Приказвах с едни пичове от пекарнята, като идваха на бачкане, та те ми казаха, че по целия град ставали въргали, а някой си бил докарал да го утрепят!

— Трев е само малко в шок, нищо повече. Господин Лут отиде да намери нещо да го сложим да полегне.

— О, — Жулиета прозвуча леко разочаровано, предположително защото „малко в шок“ не звучеше достатъчно драматично, но тя се окопити точно когато силен, тракащ и уникално дървен звук от другата страна предвъзвести завръщането на Лут помъкнал голямо разгъваемо кресло, което беше оставено да си трепти точно пред тях.

— Малко нагоре има голяма стая, препълнена със стари мебели — каза той потупвайки избелялото кадифе. — Малко е прашен, но мисля, че всички мишки са изпадали по пътя насам. Собствено си е истинска находка. Доколкото разбирам, това е шезлонг от работилницата на бележития майстор Гърнинг Ъпспайър. Мисля, че вероятно впоследствие бих могъл да го реставрирам. А сега да го сложим внимателно да легне.

— Какво му е станало? — попита Жулиета.

— О, истината понякога е малко стряскаща — отговори Лут. — Но той ще се оправи и ще му стане по-добре.

— Самата аз много бих искала да узная истината, Господин Лут, моля — каза Гленда скръствайки ръце и мъчейки се да изглежда строго, докато някакво гласче в главата и ликуваше: „Шезлонг! Шезлонг значи! После, като се разкарат всички, що не пробваш да се излегнеш изкусително!“

— Това е нещо като лечение с думи — заподбира думи Лут. — Понякога хората се самоподлъгват да вярват в някои неща, които не са верни. Понякога това може да бъде много опасно за индивида. Те гледат на света по погрешен начин. Няма да си разрешат да видят това, което вярват, че не било вярно. Но нерядко част от мозъка им си знае истината, а точните думи могат да изкарат тази част на повърхността.

Той ги погледна нервно.

— Ей че хубаво — възхити се Жулиета.

— На мен пък ми прилича на някакви алабализми — не се поддаде толкова лесно Гленда. — Че хората нали си знаят техните си умове!

Тя отново си скръсти ръцете, а Лут се загледа в тях.

— Е, какво? — тросна се тя. — Лакти досега не си ли виждал?

— Не и с толкова прелестни трапчинки, Госпожице Гленда, нито на толкова стегнато свити ръце.

До този момент Гленда изобщо не беше осъзнавала, че Жулиета може да се смее толкова мръснишки, за което, както се надяваше отчаяно Гленда, тя нямаше никакво основание:

— Гленда си има убужател! Гленда си има убужател!

— Казва се „обожател“ — поправи я Гленда и изтласка на заден план спомена, колко години й бяха трябвали на самата нея докато установи това. — А аз просто се опитвам да помогна. Ние му помагаме, нали Господин Лут?

— Ей, не е ли сладур като е легнал така? — мина на нова тема Жулиета. — Колко е розовичък — тя неумело погали Трев по мазната му коса. — Ама досущ като мъничко момченце!

— Да, в тая работа винаги го е бивало — изкоментира Гленда. — Защо не идеш да донесеш чаша чай за малкото момченце? И бисквити. Но не от шоколадовите. Това ще й отнеме доста време — поясни тя, след като момичето се изнесе. — Лесно се разсейва. Умът й блуждае и се забавлява, където му скимне.

— Трев ми каза, че независимо от вашата по-зряла външност, вие с нея сте на една и съща възраст — каза Лут.

— Ама ти наистина не си разговарял често с дами, нали Господин Лут?

— Майчице, пак ли допуснах faux pas? — пак се изпопритесни Лут, до такава степен, че на нея й стана жал.

— Това „фо па“ да не би да е онова, което се пишеше, все едно трябва да се прочете „фукс пас“?

— Ъ-ъ, да.

Гленда отбеляза с удовлетворено кимване разрешаването на още една литературна загадка.

— По-добре да не използваш думата „зряла“ освен ако не говориш за вино или сирене. Не е подходящо, когато говориш за дами.

Тя го погледна, чудейки се как да премине към следващия си въпрос. Накрая реши да прибегне към прямотата. И без това не й се удаваше друго.

— Трев е сигурен, че някак си си умрял и после пак си оживял.

— Доколкото разбирам, така е.

— Малцина го правят това.

— Преобладаващото мнозинство действително не го прави, струва ми се.

— А ти как успя?

— Не знам.

— Тоя ден беше тежък, признавам, но все пак, дали не усещаш жажда за кръв или мозъци, а?

— Не. Никаква. Само за пайове. Обичам пайове. Много ме е срам заради пайовете. Друг път няма да се случи, Госпожице Гленда. Опасявам се, че тялото ми е действало самостоятелно. Нуждаело се е от незабавно хранене.

— Трев казва, че си бил прикован за наковалня?

— Да. Това беше, защото тогава нищо не струвах. После ме заведоха при Милейди и тя ми каза: „Ти нищо не струваш, но не е вярно, че не ставаш за нищо, а аз ще ти дам да станеш такъв, че да струваш.“

— Но нямаш ли си родители?

— Не знам. Много неща не знам. Има една врата.

— Какво?

— Врата в главата ми. Някои неща са зад тази врата и аз тях не ги знам. Но това не е проблем, както казва Милейди.

Гленда почувства, че ей сега ще се предаде. Вярно, че Лут отговаряше на въпроси, но в края на краищата това само я изправяше пред още въпроси. Но тя не се отказваше. Все едно ръчкаше консервена кутия, която все не иска да се отвори.

— Милейди е истинска лейди, нали? Със замък, слуги и прочее?

— О, да. Включително и прочее. С нея сме приятели. И тя е зряла, както са зрели сирената и вината, защото е живяла дълго време, без да е остаряла.

— Но тя те е изпратила тук, нали? Тя ли те научи на… каквото там употреби върху Трев?

Точно до Гленда Трев се размърда.

— Не — отговори Лут. — Аз сам изчетох съчиненията на капацитетите по въпроса в библиотеката. Тя обаче ми каза, че и хората са нещо като живи книги и че ще трябва да се науча да ги разчитам.

— Е, Трев го разчете доста добре. Но чуй сега, какво ще ти кажа: опиташ ли го това нещо с мене и друг път пай няма да видиш!

— Да, Госпожице Гленда. Извинявайте Госпожице Гленда.

Тя въздъхна. Какво ми има, че в момента, в който провесват нос, веднага почвам да ги съжалявам! Тя вдигна поглед. Той я наблюдаваше внимателно.

— Престани веднага!

— Извинявайте, Госпожице Гленда.

— Но поне най-сетне си видял ритни-топката. Е, хареса ли ти?

Лицето на Лут грейна:

— Да. Беше чудесно. Шумът, тълпите, скандиранията, ах тези скандирания! Става като втора кръв! А унисонът! Това, че не съм сам! Да съм не просто някой си, а някой заедно с всички, един ум и една обща цел с тях!… Прощавайте — той беше видял лицето й.

— Тогава значи ти е харесало, и то доста — заключи Гленда.

Пламенността на Лутовото въодушевление беше като да отвориш вратата на голяма пещ. Цяло щастие, че косата й не се опърли.

— О, да! Емпатията беше великолепна!

— Нея не съм я опитвала — пробва се наслуки Гленда, — но шкембе чорбата им обикновено си я бива.

Потракването на глина в глина и подрънкването на лъжичка възвестиха завръщането на Жулиета или по-точно на чая, който тя държеше пред себе си все едно беше свещен граал, така че самата тя се носеше след него като опашката на комета. Гленда остана впечатлена. Чаят си беше в чашата, а не в чинийката, освен това беше с приемливия кафяв цвят, който обикновено е характерен за чая и който обикновено беше единствената чаеподобна характеристика постигана от Жулиета.

Трев седна и Гленда се зачуди, колко ли време ги е слушал. Е, добре, той може и да стане, като за краен случай и поне от време на време се миеше и притежаваше четка за зъби, но Жулиета беше нещо специално, нали така? Това, което подобаваше за нея, беше принц. Технически погледнато това означаваше лорд Ветинари, само че той беше твърде възрастен. Освен това никой не знаеше от коя страна на леглото става, а и изобщо дали някога изобщо си ляга. Но някой ден принцът щеше да се появи, дори да се наложеше Гленда да го довлече на верига.

Тя обърна глава. Лут отново се беше втренчил съсредоточено в нея. Добре, ама нейната книга беше добре заключена. Никой нямаше да тършува из страниците й. А утре тя ще разбере, какво замислят магьосниците. Виж, това щеше да е лесно. Тя щеше да бъде невидима.

* * *

Безмълвната нощ Лут прекара на тайното си местенце, което беше една друга стая, съвсем наблизо до свещоливницата. Свещите горяха, а той седеше пред реставрираната маса загледан в лист хартия и разсеяно си бъркаше в ухото с края на молива си.

Теоретично погледнато той беше експерт по любовната поезия през вековете и я беше обсъждал надълго и нашироко с Госпожица Церикаишова, библиотекарката на замъка. Беше се опитал също да я обсъди и с Милейди, но тя само се изсмя и каза, че тя била твърде фриволна, макар и доста полезна като инструмент за обучение по използването на езиковото богатство, мерената реч, звукосъчетанията и чувствата в качеството им на средство за постигане на крайната цел, а именно да бъде докарана дадена девойка до състояние да остане съвсем без дрехи. Това последното Лут не беше успял напълно да проумее. На него му звучеше като някакъв фокуснически номер.

Той потупа с молива по страницата. Библиотеката на замъка беше пълна с поезия и той я беше изчел жадно, също както четеше всички книги, без да знае защо е била писана и какво точно се е очаквало да постигне. Но в повечето случаи стихотворенията писани от мъже за жени следваха приблизително една и съща структура. Сега обаче, въпреки богатия избор от най-изкусна поезия, на него не му достигаха думи.

След малко обаче той си кимна удовлетворено. О, да. Прочутата поема на Робърт Скандал „Ехей! До неговата глуха възлюбена“^[30]. Тя определено имаше подходящата композиция и стъпка. И разбира се ще трябва да има някаква муза. О, да, не може поезия без муза. Това може и да създаде известно затруднение. Жулиета, макар и доста привлекателна, в неговите представи се отличаваше с някаква мила безплътност. Хъммм. А, да, разбира се…

Лут извади молива от ухото си, позамисли се и написа:

Не за Любов ще пея аз, че тя е сляпа,

А ще възпея Музата на Добротата…

Огънят в свещоливницата дотляваше, умът на Лут обаче изведнъж пламна.

* * *

Някъде към полунощ Гленда реши, че е достатъчно безопасно да остави момчетата да се забъркват, в каквото там се забъркват момчетата, когато наоколо няма жени да ги наглеждат, и се погрижи тя и Жулиета да хванат късния презградски омнибус. Което значеше, че тя можа фактически да спи в собственото си легло.

Тя се огледа в осветената от свещ тясна спалничка и срещна погледа (което изобщо не беше лесно) на Треперко, триокото трансцендентално плюшено мече. Добре би било точно сега да получи малко обяснения от страна на Космоса, обаче вселената никога нищо не обясняваше, а само ти струпваше нови въпроси.

Тя посегна скришом надолу, нищо че можеше да я види — само едно триоко плюшено мече, и взе от неуспешно прикритите под леглото запаси най-последната Ирадне Комб-Бътуърти. След десетина минути четене, за което време доста напредна в книгата (доколкото г-ца Комб-Бътуърти се предлагаше в томчета по-тънки дори и от нейните героини), тя изпита дежавю. И то дежавю на квадрат, защото имаше чувството, че и преди е изпитвала това дежавю.

— Ама че те всичките са си досущ едни и същи, нали? — обърна се тя към триокото мече. — Знаеш си, че ще е за Слугинята Мери, или за още някоя като нея, че ще има двама мъже и че накрая тя избере добрия, че ще има всевъзможни недоразумения, че те няма да извършат нищо повече от някоя целувка и че е абсолютно гарантирано, че междувременно няма да се случи, примерно, вълнуваща гражданска война, нито нашествие на тролове, нито дори сцена включваща каквото и да е готвене. Най-многото, което може да очакваш, е някоя гръмотевична буря.

Наистина нямаше нищо общо с реалния живот, който макар и недостатъчно наситен откъм граждански войни и тролски нашествия поне имаше приличието да е пълен с готвене.

Книгата се изплъзна от пръстите й и тридесет секунди по-късно тя вече беше здраво заспала.

За нейна изненада нито един съсед не изпита нужда да я буди за нещо през нощта, така че тя се събуди, облече се и закуси в един почти непознат за нея свят. Като отвори вратата да занесе закуската на вдовицата Крауди, завари на прага Жулиета. Момичето отстъпи една крачка назад.

— Ама излизаш ли, Глендинка? Рано е бе!

— Е, ти нали си станала — отвърна Гленда. — И, какво удоволствие за очите ми, взела си вестник.

— Не е ли вълнуващо? — възкликна Жулиета и пъхна вестника в ръцете й.

Гленда хвърли бегъл поглед на картинката на първата страница, хвърли втори, изобщо не бегъл, след което сграбчи Жулиета и я завлече в стаята си.

— Онуйките им се виждат — изказа наблюдение Жулиета с тон твърде делничен, за да се хареса на Гленда.

— Ти изобщо не трябваше да знаеш, как изглеждат тея неща! — сащиса се Гленда и плесна вестника на кухненската си маса.

— К’во? Аз братя нямам ли си, а? Сичките не се ли къпят на коритото пред камината, а? А не е като да са нещо специално. А па и си е културно, загряваш ли? Помниш ли, като ме заведе на онуй място с многото хора с многото нуди? Ти вися там с часове.

— Онова беше Кралският Музей на Изкуствата — възрази Гленда, благодарейки на звездите си, че не бяха някъде навън. — То е различно!

Тя се опита да прочете статията, но това беше много трудно с тази картинка до нея, точно където очите постоянно се връщаха ли връщаха.

Гленда беше доволна от работата си. Нямаше си кариера. Кариерите бяха за хора, които не можеха да се задържат на една работа. Тя беше много добра в това, което правеше, а го правеше непрекъснато, без да обръща внимание на света. Сега обаче очите и се бяха отворили. Даже облещили. Дотам, че беше дошло време да примигне.

Под заглавието „Нова светлина пролята върху древна игра“ беше поместена рисунка на древна ваза, по-точно, ако й се отдаде дължимата помпозност, амфора в оранжево и черно. На нея бяха изобразени няколко извънредно високи и жилави мъже. Мъжествеността им беше извън всякакво съмнение, макар че може би надхвърляше всякаква вероятност. Те очевидно се бореха за притежаването на една топка. Един от тях лежеше на земята и явно изпитваше болка. Преводът на надписа на амфората гласеше „ЕДИНОБОРСТВО“^[31].

Съгласно приложената статия, някой в Кралския Музей на Изкуствата намерил амфората в някакво старо хранилище и тя съдържала свитъци, които, както пишеше, били излагали оригиналните правила на ритни-топката, установени още в началните години на века на Лятната Гъгрица, отпреди хиляда години, когато играта била играна в чест на богинята Педестриана^[32]…

Гленда прехвърли набързо останалото, защото имаше доста останало. Съвременна рисунка на гореспоменатата богиня красеше страница трета. Тя, естествено, беше прекрасна. Богините рядко някой ги рисуваше грозни. Което вероятно имаше нещо общо с тяхната способност за незабавно божествено възмездие. Педестриана сигурно в подобен случай би удряла в краката.

Гленда остави вестника кипнала от гняв, а като готвачка тя умееше да кипва. Та това не беше никаква ритни-топка… само дето Гилдията на историците твърдеше, че е и можеше да докаже това не само с древни ръкописи, а и с амфора, а Гленда можеше да схване, че спорът с една амфора си беше обречен.

Но все пак, чак толкова добропорядъчна ритни-топка? Освен само… ами защо? Негова Светлост не обичаше ритни-топката, но ей ти на статия твърдяща, че играта била страшно древна и си имала собствена богиня, а ако имаше две неща, които градът обожаваше, това бяха традициите и богините, особено пък ако богините се случеше да са малко оскъдно драпирани от кръста нагоре. Нима Негова Светлост позволяваше да пишат всякакви неща във вестника? Какво ли се мътеше?

— Имам си работа за вършене — каза троснато тя. — Похвално е, че си купила приличен вестник, но не ти трябва да четеш тоя род неща.

— Ами че аз не го четох това. Кой го интересува? Зех го заради рекламата. Скив.

Гленда никога досега не беше обръщала внимание на рекламите, защото тях ги пускаха хора, които гледаха да ти измъкнат парите. Но като стана дума, ето я. Мадам Фашкие от Шибън била представяла… микроризница.

— Ти каза, че може да идем — натърти Жулиета.

— Да де, ама това беше преди…

— Ти каза, че може да идем.

— Да. Обаче, такова, досега някой от Кукличките ходил ли е изобщо на модно ревю? Не е като за нашта черга тази работа, нали?

— Във вестника това го няма. Пише вход свободен. Ти каза, че може да идем!

Два часа, мислеше си Гленда. Да речем, че успея да…

— Е, хубаво. Среща на работа в един и половина, чуваш ли ме? Нито минута по-късно! Имам да свърша туй-онуй.

Академичният съвет заседава всеки ден от единайсет и половина, каза си тя наум. Само да можех да съм там невидима. Тя се ухили…

* * *

Трев беше седнал на паянтовия стар стол, който му служеше за кабинет в свещоливницата. Работата вървеше с обичайната си и благонадеждна охлювска скорост.

— А, виждам, че сте дошли рано, Господин Трев, — каза Лут. — Извинявайте, че не бях тук. Беше възникнал спешен случай с един свещник — той се наведе по-наблизо до Трев. — Направих, каквото бяхте заръчали, Господин Трев.

Трев изпадна от мечтите си за Жулиета и произнесе:

— Ъ-ъ?

— Бяхте ми заръчали да напиша… да огладя вашето стихотворение за Госпожица Жулиета.

— Ама ти направи ли го?

— Вероятно бихте желали да му хвърлите едно око, Господин Трев? — той му връчи лист хартия и застана разтревожен до стола му като ученик до черната дъска.

Много скоро челото на Трев се набръчка:

— Каква е тая наяда?

— Вид нимфа, сър, с който образ се подчертава чудесността на явяването на Възлюбената.

— Имаш предвид, че я срещнах в кухнята, а после при шкембеджията ли? — недоумяваше Трев.

— Не, Господин Трев. На ваше място бих си казал, че поезията просто си звучи така.

Трев си запроправя с мъка път нататък. Досега не му се беше случвало много да се сблъсква с поезия, освен с оня вид, който започваше примерно с „Кой не скача и не пее“, това обаче си се виждаше, че си е истината. Листът изглеждаше хем препълнен, хем някак си просторен. Да не говорим, че и почеркът беше страшно засукан, а това е сигурен признак, нали така? Тея работи в „Кой не скача и не пее“ няма да ги видиш.

— Страшна работа, бе господин Лут. Наистина страшна работа. Поезия си е та дрънка, ама к’во точно казва?

Лут си прочисти гърлото:

— Значи, сър, естеството на поезията от този вид се състои в създаване на настроение, което би вдъхнало на адресата, което, сър, ще рече на младата дама, на която ще пратите стихотворението, на много нежни чувства спрямо автора на стихотворението, който в дадения случай сте вие, сър. Според Милейди всичко друго би било само натягане. Донесох ви писалка и плик. Ако бъдете толкова любезен да подпишете стихотворението, аз ще се погрижа то да достигне до Госпожица Жулиета.

— А на бас, че никой досега не й е писал стихотворение — замечта се Трев, набързо потулвайки обстоятелството, че това „никой“ включваше и него. — Ама как ми се иска да съм там, като го чете.

— Това не би било препоръчително — намеси се бързо Лут. — Общото мнение по въпроса е, че младата дама следва да го прочете в отсъствието на вдъхновения обожател, това сте вие, сър, така че да си изгради благоприятна представа за него. Фактическото ви присъствие в действителност би могло да попречи, особено както и днес не сте си сменяли ризата. Освен това получих информацията, че съществува вероятността всичките й дрехи да паднат.

Трев, който се беше запънал на понятието „обожател“, скорострелно превключи към тази информация.

— Ъ-ъ, я повтори?

— Вероятно е всичките й дрехи да паднат. Съжалявам за това, но изглежда е странично действие на процесите около поезията. Както и да е, в най-общ смисъл, стихотворението предава посланието, което вие, сър, поискахте, а именно „Ти си наистина страшно парче. Много си падам по тебе. Аре да излезем? Без разни такива, обещавам“. Само че сър, доколкото това е любовно стихотворение, аз си позволих леко да го допълня с намека, че ако случайно въпросната млада дама се окаже, че би приветствала разните такива, то вие няма да я оставите разочарована в това отношение.