Тери Пратчет
Академик Невиждан (7)

Скив с’а!

Тези думи с огромен шрифт крещяха от първата страница на „Вестника“, точно до голяма снимка на Жулиета блестяща в микроризницата си и насочила усмивката си право в читателя. Гленда, застинала за последните петнадесет секунди посред вдигане на филия към устата си, най-сетне отхапа. После премигна, изпусна филията и зачете:

Тайнственият топмодел „Бижу“ беше върхът на сладоледа на вчерашното зашеметяващо модно ревю в Гофна, където тя беше самото въплъщение на микроризницата, изумителния метален „плат“, за който през последните месеци се ширеха какви ли не спекулации и който, потвърждава тя, не жули. Тя се разбъбри весело и със завладяваща и пряма приземеност с високопоставените особи на ревюто, към които, както не се съмнява пишещият тези редове, никой досега не е обръщал със „Скив с’а“. Те очевидно намериха това преживяване освежаващо и съвършено лишено от жулене…

Тук Гленда спря да чете, защото въпросът „Колко още неприятности ще ни докара това?“ настойчиво се опитваше да изпълни цялата й глава. Да, ама нямаше никакви неприятности, нали така? Няма и да има. Не може да има. Първо, кой изобщо би си помислил, че тази красавица със сребърна брада като някаква богиня на металургията, може да е помощник-готвачка? И, второ, няма как да има неприятности, освен ако някой не ги причини, в който случай този някой ще трябва да мине през Гленда, която вместо това ще мине през него без изобщо да си поплюва. Защото Жу беше чудесна. Тя не можеше да не го признае. Това момиче пръскаше по страницата такава слънчева лъчезарност, че веднага ти става ясно: да се крие такава красота в някакво мазе би било престъпление. И какво от това, че речникът й няма и седемстотин думи? Има колкото щеш хора пълни направо до пръсване с думи, а кой ще иска да ги види тях на първа страница?

Както и да е, помисли си тя, докато си обличаше палтото, то без друго ще е чудо за три дни, а освен това, добави си тя наум, не е като някой да може да забележи, че тяхната „Бижу“ е Жу. Тя нали в крайна сметка е с брада, което е невероятно, защото уж няма начин брадата жена да изглежда добре, но на нея и това й отиваше. Само си представи, че това се прихване! Ами че то ходенето на фризьор ще е два пъти по-дълго. Някой ще трябва да помисли за това, помисли тя.

Откъм къщата на Столопови не се чуваше нито звук. В което нямаше нищо учудващо. Жулиета не беше много наясно с това, що е стриктност. Гленда отскочи до съседната врата да види как е вдовицата Крауди, след което се отправи през ситния дъжд обратно към безопасното пристанище на Нощната Кухня. На половината път съвсем забравената тежест в бюстието й й напомни за задълженията й и тя се осмели да влезе в Анкх-Морпоркската Кралска Банка. Треперейки от страх и непокорство тя измина целия път до бюрото на служителя и плесна пред него петдесет топли долара с думите:

— Искам да открия банкова сметка, ясно ли е?

Пет минути по-късно тя излезе с лъскава спестовна книжка и приятния спомен, как скъпарският на вид човек зад скъпарското си на вид бюро в тази скъпарска на вид сграда я беше нарекъл мадам, и се наслаждаваше на това усещане докато не се сблъска с реалността, че мадам най-добре да запретне ръкави и да се захваща с работата си.

А имаше доста работа. Тя правеше пайове поне за един ден напред, за да може да узреят, а апетитът на Господин Лут снощи беше опустошил килера й. Поне нямаше да трябват много пайове за тая нощ. Дори и магьосниците не си поръчват пай след банкет.

Ах, да, банкетът, замисли се тя, докато дъждът подгизваше палтото й. Банкетът. Тя трябваше да направи нещо за този банкет. Понякога ако искаш да идеш на бала, трябва сама да си станеш фея кръстница.

А имаше няколко препятствия изискващи докосване на вълшебна пръчица. Г-жа Уитлоу действително поддържаше един вид апартейд между Нощната и Дневната Кухни, все едно един етаж променяше това коя си ти. Следващата трудност беше, че що се отнася до университетските традиции, Гленда нямаше подходяща фигура, за да сервира на тържествени събития, особено на такива с външни посетители. И, последно, Гленда нямаше нужния темперамент, за да сервира на тържествени събития. Не че не можеше да се усмихва; тя беше напълно способна да се усмихва, стига да е предварително предупредена, но страшно мразеше да се усмихва на хора, които всъщност заслужаваха по-скоро да ги пернеш през ушите със салфетката. Мразеше да отнася чинии с недовършена храна. Винаги и се налагаше да потиска порива си да каже примерно: „Защо изобщо си пълните чинията, като не смятате да ядете?“ или „Гледайте сега, оставили сте повече от половината, а то е по два долара килото“ или „Разбира се, че ще е изстинало, след като вместо да си гледате яденето се задявате с дамата отсреща“, или ако нищо друго не помогнеше „Дечицата в Клач, нали знаете…“ — това последното тя го беше прихванала от майка си, нищо че явно значителна част от него си остана за нея пълна тайна.

Мразя храна да отива зян, мислеше си тя вървейки по каменния коридор към Нощната Кухня. А такова нещо не ставаше, ако знаеш кое как е в кухнята и ако тези, които ядат, имаха приличието да възприемат храненето насериозно. Тя се усещаше, че мислите й нещо се щурат. От време на време си вадеше вестника от торбата, за да погледне пак снимката. Наистина се беше случило и ето ти го доказателството. Но странна работа: всеки ден се случваше все нещо толкова важно, че да излезе на първата страница. Как нямаше поне веднъж като си купи вестника, да вземат да напишат: „Извинявайте, ама днес не се е случило нищо интересно“. А утре, колкото и да е чудна тази картинка, с нея ще увиват риби и наденички и всички ще са забравили за нея. Толкова по-добре, с една грижа по-малко.

Някой се прокашля учтиво. Тя позна, че е Лут, който кашляше толкова учтиво, колкото изобщо е възможно.

— Да, Господин Лут?

— Господин Трев ме изправи да донеса това писмо за Госпожица Жулиета, Госпожице Гленда. — Лут очевидно я беше чакал край стъпалата и подаде писмото сякаш беше двуостър меч.

— Боя се, че още не е дошла — отговори Гленда и Лут я последва по стъпалата, — но ще го оставя на ей онази полица, където тя няма как да не го види — тя погледна Лут и видя как очите му са приковани към рафтовете с пайовете. — Ах да, аз май съм направила един ябълков пай повече от поръчаното. Чудя се, не би ли могъл да ми помогнеш с изнасянето му от тук?

Той и се усмихна благодарно, взе пая и си отиде забързано.

Останала отново сама, Гленда се загледа в плика. Беше от най-евтините, от онея, които все едно бяха направени от рециклирана тоалетна хартия. И кой знае как й се стори, че той сам си се увеличи. Непонятно защо, тя се усети да си спомня, че лепилото на тези пликове беше толкова калпаво, че като се опре до залепването им, може би най-добре да имаш наистина силна хрема. Всеки можеше да го отвори, да прочете каквото има вътре, да го залепи пак с малко ушна кал и никой нищичко няма да усети.

Да, но това щеше да е много лоша постъпка.

Гленда премисли същата тази мисъл поне петнадесет пъти, докато Жулиета най-сетне пристигна в Нощната Кухня, закачи си палтото на куката и си сложи престилката.

— На омнибуса имаше един човек, той четеше вестник, там имаше картинка и аз бях на нея — сподели възбудено тя.

Гленда кимна и й подаде нейния вестник.

— Е, да, като гледам, аз съм си — заключи Жулиета навела глава настрани. — И с’а к’во ш’ пра’им?

— Отвори проклетото писмо! — изкрещя Гленда.

— К’во? — стресна се Жулиета.

— Ами, ъ-ъ, Трев ти е пратил писмо — обясни Гленда, грабна го от лавицата и й го подаде. — Защо не вземеш да го прочетеш ей сега веднага?

— А, той сигурно нещо се бъзика.

— Не! Защо просто не го прочетеш веднага? Аз не съм се опитвала да го отварям!

Жулиета взе плика. Отвори се общо взето сам. Злата страна на Гленда отбеляза, че то почти си е нямало лепило! Можеше ей така просто да си го отворя!

— Не мога да чета като ми дишаш така във врата — оплака се Жулиета.

След известно време мърдане на устни тя каза:

— Нещо не схващам. То са все едни дълги думи. Ама пък много сладки заврънкулчици. Ей тук пише, че съм била като слънчев ден. Ама к’во иска да каже? — тя напъха писмото в ръцете на Гленда. — Айде, прочети ми го, Глендинка, а? Нали знаеш, че не ме бива с разните му там чужди думи.

— Е, аз съм малко заета — каза Гленда, — но щом като е за тебе.

— За пръв път имам писмо, дето да не е само с печатни букви — похвали се Жулиета.

Гленда седна и зачете. Жизненият й опит с това, което дори и тя наричаше блудкави любовни романчета, изневиделица даде плод. Писмото изглеждаше все едно някой беше отворил кранчето на поезията, забравил го беше така и си беше заминал на ваканция. Но пък какви чудесни думи имаше! Имаше я например думата „възлюбена“, което беше сигурен белег, както и доста нещо за цветя, а също доста нещо, приличащо на умоляване, но увито в едни много накъдрени букви. След някое време тя извади кърпичката и си повя с нея като с ветрило.

— Е, к’во казва? — подкани я Жулиета.

Гленда въздъхна. Откъде да започне? Как да и обясняваш на Жулиета за сравнения, метафори и поетична волност, всичкото това увито в чудесен засукан почерк? Тя се постара колкото можеше:

— Амиии, като опре до същината, казва ти, че много си пада по тебе, че си страшно парче, какво ще кажеш да излезете, обещава, че без разни такива. А отдолу има три малки кръстчета.

— Ей, ама толкова е гооотинооо. Само си го представи, как е седнал да пише всичките тея думи само за мене. Истинска поезия само за мене. Като си легна ще го си сложа под възглавницата.

— Да, предполагам, че и той е имал нещо такова предвид — заключи Гленда мислейки си: Трев Младонадеждов поет? Друг път.

* * *

Мехурът на Пепе беше пълен до пръсване, а той беше заклещен на тясно, ако не е твърде обидно да се опише така това да си легнал между Мадам и стената. Тя спеше. И величествено хъркаше, с онова традиционно хъркане в много части, известно на онея, постигнали щастието да го слушат всяка нощ, като кантата в „хръ-хръ-хррръх-пръц!“. И беше затиснала крака му. А в стаята беше тъмно като в рог. Той някак си успя да си измъкне крака, половината от който още спеше, и се зае с всеизвестното търсене на определена съдина, като го започна с настъпване на празно шише от шампанско, което се изтърколи на някъде и го остави проснат по гръб. Той напипа шишето в мрака, провери го дали наистина е празно, защото знае ли човек кога ще му излезе късмета, след което, понеже то си беше празно, той го напълни и го остави на нещо, което може и да беше маса, но с оглед на тъмнината и ошашавеността му, можеше да е било и мравояд.

Още някакъв звук влизаше в съзвучие с виртуозното изпълнение на Мадам. Това трябва да го беше събудило. Той си намери гащите с опипване и само от трети опит успя да ги навлече с крачолите отдолу, опаката страна отвътре и предницата отпред. Бяха малко студени. Това си беше проблем с микроризницата, която в крайна сметка си беше от метал. От друга страна обаче тя не жулеше и изобщо не се налагаше да я переш. Пет минути на огъня и ей я на толкова хигиенична, че повече здраве му кажи. Освен това във варианта на Пепе имаше и специална изненада.

И така, почувствал се във вид, в който да може да се изправи пред света, или поне пред онази му част, на която ще й стигне да вижда само горната му половина, той се закламбуца към вратата на магазина, проверявайки всяка бутилка по пътя си за наличие на течно съдържание. Колкото и да е странно, една бутилка порто беше оцеляла с 50 процента от вместимостта си. При буря се насочваш към най-близкия порт, помисли си той и си изпи закуската.

Вратата на магазина се тресеше. Беше снабдена с малък плъзгащ се отвор, през който персоналът да определя дали биха искали да пуснат обещаващия клиент, защото като си луксозен магазин като Гофна, не може да продаваш чак пък на всекиго. Чифтове очни ябълки изникваха в полезрението и пак изчезваха докато хората скупчили се отсреща се бореха за вниманието му. Някой извика:

— Тук сме да се видим с Бижу.

— Тя почива — отговори Пепе.

Този отговор винаги вършеше работа и можеше да значи какво ли не.

— Видяхте ли снимката във „Вестника“? — попита гласът и продължи — „Гледайте“ — когато ликът на Жулиета бе показан пред вратата.

Леле, каза си той наум.

— Денят за нея беше много уморителен — каза той на глас.

— Обществеността иска да знае всичко за нея — обади се един по-настоятелен глас.

А един далеч не толкова агресивен женски глас възкликна:

— Тя изглежда толкова изумително.

— Такава си е, такава си е — каза Пепе и заимпровизира отчаяно, — но тя никак не обича публичността, а освен това е малко такава, артистична личност, ако разбирате за какво ви говоря.

— Добре, ама аз идвам да направя голяма поръчка — обади се още един глас, чийто собственик бе успял да се доблъска до удобна позиция.

— О, добре, няма защо да я събуждаме за това. Само един момент и ще ви посрещна — той гаврътна още от портото.

Като се обърна, Мадам, в нощница, която можеше да побере цял взвод, е, поне ако имат много тесни приятелски връзки, се носеше към него с чаша в едната ръка и бутилка от шампанско в другата.

— Тая гадост съвсем е изветряла — оплака се тя.

— Ей сега ще отърча за нещо по-прясно — реагира той, измъквайки й бутилката от ръцете. — Тук са ни обсадили вестникари и клиенти и всичките искат Жу. Да си спомняш къде живееше тя?

— Сигурна съм, че ми беше казала — замисли се Мадам, — но сега всичко изглежда като че е било толкова отдавна. Онази другата, Гленда ли беше, тя беше готвачка на някакво важно място в града. Между другото, защо им е да я виждат?

— Във „Вестника“ има невероятна снимка — отговори Пепе. — Спомняш ли си като казваше, че сме щели да забогатеем? Е, излиза че не си мислила достатъчно мащабно.

— Какво предлагаш, мило?

— Аз ли? — каза Пепе. — Приеми поръчката, защото си е добър бизнес, и кажи на останалите, че Жу ще се срещне с тях по-късно.

— Мислиш ли, че ще се вържат?

— Ще им се наложи, защото не знаем, къде, по всички демони, се е дянала тя. Някъде из този град един милион долара се разхождат на два крака.

* * *

Рис, нисшият крал на джуджетата обърна особено внимание на изображението на чудното момиче. Разделителната способност хич не беше лоша. Техниката за преобразуване на черно-бяла картина в щракографски семафорен сигнал беше много напреднала в последно време. И все пак нужният обем трафик си оставаше внушителен, така че хората му в Анкх-Морпорк явно бяха преценили, че това заслужава особено внимание, за да оправдае високата цена. Явно тя беше възмутила множество други джуджета, но, съгласно опита на Нисшия крал, каквото и да вземеш, то винаги все някого ще възмути. Той изгледа седналите пред него грегове^[38]. Лесно им е на хора като Ветинари, помисли си той. Имат да се оправят само с разни религии. Ние пък си нямаме религии. Да си джудже си е само по себе си религия, при това такава, че няма и двама жреци, които да са съгласни поне за нещо, а понякога изглеждаше сякаш всяко джудже е жрец.

— Не виждам нищо смущаващо — изрече той.

— Тази брада несъмнено е фалшива — изказа се един от греговете.

— Това е напълно приемливо — възрази кралят. — Няма нито един прецедент на забрана на фалшиви бради. Те са истинско избавление за изпитващите трудности да си пуснат такива.

— Но тя изглежда, ами, съблазнително — посочи друг от греговете.

Не можеше да ги различиш под високите им многопластови кожени качулки.

— Определено е привлекателна — каза кралят. — Докога ще ме бавите, господа?

— Това трябва да бъде прекратено. Не е по джуджешки.

— О, не е ли даже подчертано по джуджешки? — отвърна кралят. — Микроризницата е стопроцентова ризница, а какво по-джуджешко от това. Тя се усмихва и, макар че бих се съгласил, че изглежда джуджетата не го правят често, най-вече не и когато идват при мен, смятам, че бихме могли само да спечелим от примера й.

— Това е въпиещо оскърбление срещу нравствеността.

— Как? Къде? Само в главите ви, струва ми се.

— Значи възнамерявате да бездействате? — заяде се най-високият скалт.

Кралят помълча за кратко загледан в тавана, след което заяви:

— Не, възнамерявам да действам. Първо, ще поръчам на екипа си да установи, колко точно поръчки за микроризница са направени днес в Шибън. Не се съмнявам, че от Гофна няма да възразят да бъдат публикувани постиженията им, особено след като възнамерявам да съобщя на Мадам Фашкие, че може да се върне и да открие свое представителство тук.

— Ще посмеете да сторите това? — шокира се един грег.

— Да, разбира се. Почти сме готови със сключването на Съглашението от Кумската Долина, мир с троловете, за който никой не предполагаше, че изобщо е възможен. И, господа, дойде ми до гуша от вашето мрънкане, хленчене и безкрайни напъни наново да преигравате отдавна загубени от вас битки. Ако питате мен, тази млада дама ни сочи едно по-добро бъдеще, а сега, ако не напуснете кабинета ми до десет секунди, ще ви поискам наем.

— Ще има неприятности.

— Господа, винаги има неприятности. Този път, обаче, аз ще ви ги причиня на вас.

Когато вратата се затръшна зад тях, кралят се отпусна на стола си.

— Добра работа, сър — каза секретарят му.

— Няма да престанат. Не мога да си представя, какво ли ще е то, да си джудже и поне за малко да не се дърлиш — той се понамести в стола си. — Знаете ли, прави са да казват, че не жули, а и не е толкова студено, колкото би си помислило джудже. Поръчайте на агентите ни да изразят благодарността ми на Мадам Фашкие за щедрия й дар, моля.

* * *

Голямата зала на Университета кипеше от живот, нищо че беше съвсем ранна сутрин. Повечето от масите бяха отместени към стените или, когато на някой му се случеше да е в настроение за фукня, бяха излевитирани накъм тавана. Големите черно-бели плочи на пода, излъскани до блясък от хилядолетно търкане от подметки, сега бяха допълнително лъскани от преподаватели и студенти, минаващи днес напряко за най-разнообразни занятия и местонаправления, а, много рядко, когато не се намереше по-достойно оправдание, на път за лекции. Голямата Люстра беше смъкната в единия ъгъл на пода за ежедневното подновяване на свещите й, но за късмет, за целите на Муструм Ридкъли, имаше и обширно пространство свободен под.

Той зърна очакваната от него фигура забързана към него:

— Как мина, Господин Стибънс?

— Трябва да призная, че изключително добре, сър — отговори Пондър и отвори торбата, която носеше. — Една от топките е оригиналната, а другата е направената от Лут и Тревор Младонадеждов снощи.

— А, игра на открий разликите — възкликна Ридкъли, хвана и двете в грамадните си ръчища и ги пусна на пода.

Пльонг! Пльонг!

— Съвършено идентични са — отсъди той.

— Тревор Младонадеждов спомена, че едно джудже им ги направило за двадесет долара — спомена Пондър.

— Нима?

— Да, сър, и той ми върна рестото и разписка.

— Изглежда това ви изненадва, господин Стибънс?

— Ами да, сър. Имам чувството, че не съм го преценил правилно.

— Не е изключено и много малки вълчета да си менят нрава. — Ридкъли го фрасна жизнерадостно по гърба. — Едно на нула за човешката природа. А сега, коя от топките се връща в Бюрото?

— Не е за вярване, сър, те са се сетили да бележат новата топка, а на тази топка тук има мъничка бяла точка… тоест на тази… тук беше май че… А! Ето я. Тази е нашата. След малко ще пратя един от студентите да отнесе другата. Още имаме към час и половина.

— Не, предпочитам вие да го сторите собственоръчно, господин Стибънс. Няма да ви трябват повече от една-две минутки, сигурен съм. Бързо се връщайте, че съм замислил едно експериментче.

Когато Пондър се върна, завари Ридкъли да се омотава ненатрапчиво край една от големите врати.

— Готов ли ви е бележникът, господин Стибънс? — попита той тихичко.

— И моливът ми е подострен, г-н Архиканцлер.

— Добре тогава. Давам начало на експеримента.

Ридкъли търкулна лекичко топката по пода, изправи се и се загледа в хронометъра си.

— Така, топката е отбита от Професора по Нелиберални изследвания, най-вероятно по случайност… А ето, един от блюстителите, май се казваше г-н Хипни, я рита малко неуверено. Един от студентите, Посредгьолски беше, струва ми се, връща паса… Отбелязва се движение, господин Стибънс. Вярно, нецеленасочено, но пък обещаващо. Е, не, без такива…

— Топката да не се пипа с ръце, господа! — изкрещя Архиканцлерът и ловко настъпи търкалящата се напосоки топка с ботуша си. — Това са правилата! Като гледам, онази свирка ще ни свърши работа, Стибънс.

Той тупна топката в каменния под.

Пльонг!

— Не си играйте като хлапета с консервени кутийки! Играйте ритни-топка! Аз съм Архиканцлерът на този университет, в името на Йо могъщи, и ще пратя на гъза на космографията или по друг начин ще репресирам всеки, който се чупи без извинителна бележка от майка си, тъй де!

Пльонг!

— Ще се разделите на два отбора, ще изберете цели и ще играете за победа! Никой да не напуска игралното поле, освен ако не е контузен! И не се използват ръце, ясен ли съм? Въпроси?

Една ръка се вдигна. Ридкъли потърси съответното лице.

— Да, Ринсуинд? — каза той и, понеже не беше заклет гадняр, се поправи. — Тоест, професор Ринсуинд, разбира се.

— Моля за разрешение да ходя да донеса бележка от майка ми, сър.

Ридкъли въздъхна:

— Ринсуинд, веднъж вие, за мое непресекващо изумление, ме информирахте, че изобщо не сте познавали майка си, защото тя избягала още преди да ви роди. Ясно си спомням, как си го записах в дневника. Нещо друго да опитате?

— Разрешение да ходя да потърся майка си?

Ридкъли се поколеба. Професорът по Жестока и необичайна география нямаше студенти, нито каквито и да е задължения, освен да гледа да не си търси белята. Въпреки че Ридкъли никога нямаше да признае това, това беше въпреки всякакъв разум, една почетна титла. Ринсуинд беше страхливец и неволен смешник, но няколко пъти вече беше спасявал света при не особено ясни обстоятелства. Той беше бушонът за късмет, реши накрая Ридкъли, осъден да бъде гръмоотвод за съдбините, така че на другите да не им се налага да служат за същото. Такъв човек си заслужаваше манджите, прането (включително и надхвърлящото средното равнище количество зацапани гащи) и кофа въглища всеки ден, нищо че, ако питаха Ридкъли, си падаше малко циврило. Обаче той беше бърз и, следователно, полезен.

— Вижте — оплакваше се Ринсуинд, — тайнствена амфора се появява и, хоп, всички полудяват по ритни-топката. Много кобно. Това значи, че ни чака нещо лошо.

— Хайде сега, би могло и да е нещо прекрасно — възрази Ридкъли.

Ринсуинд като че ли обмисли това и заключи:

— Би могло и прекрасно да е, но ще бъде ужасно. Съжалявам, но всеки път е така.

— Това е Невижданият университет, бре Ринсуинд. Какво страшно може да има тук? — зауспокоява го Ридкъли. — Освен мен, разбира се. Небеса, та това е спорт — той повиши глас. — Разделете се на два отбора и играйте ритни-топка!

Той отстъпи и се присъедини към Пондър. Мобилизираните ритнитопковци, веднъж получили ясни указания дадени с ясен силен глас, се скупчиха да установят чрез пререкания, какво всъщност да направят вместо това.

— Не е за вярване — надвика ги Ридкъли. — Всяко хлапе знае, как се прави това, само да намери нещо за подритване, нали? — той събра ръце на рупор. — Хайде, двама капитани две крачки напред. Не ми пука, кои ще са.

Това отне повече време, отколкото би могло да се очаква, защото тези, които не се бяха измъкнали по терлици от Залата, осъзнаваха, че постът на капитан на отбор предлага забележителния шанс да се окажеш на прицела на язвителния гняв на Архиканцлера. Накрая две жертви бяха изблъскани отпред и не съумяха да си пробият път обратно в редиците на колегите си.

— А сега, пак повтарям, избирайте поред играчи за отборите си — той си свали шапката и я метна на земята. — Хайде де, това всички поначало си го разбираме! То си е момчешко нещо! Като с момиченцата и розовото е! Знаете как е! Всеки избира по един играч, така че накрая на единия се пада хърбата, а на другия дебелака. Някои от най-скоростните математически изчисления на всички времена са били постигани от капитани на отбори, мъчещи се да не им се падне хърбата… Стой си на мястото, Ринсуинд!

Пондър неволно потръпна, когато училищните му дни нахлуха глумливо в спомените му. Дебелото момче от класа със злощастното име „Свинчо“ Любовчийски имаше баща собственик на сладкарница, което даваше на сина му известна тежест в училище, да не говорим за влияние. Така че само хърбата оставаше да служи за естествена мишена на другите момчета, което значеше хроничен ад за Пондър чак до чудния ден, когато от пръстите на Пондър изхвърчаха искри и гащите на Мартин Согър се запалиха. И сега можеше да ги помирише. Най-добрите години от живота — друг път. Архиканцлерът може понякога и да беше малко грубичък и невъздържан, но поне нямаше правото да ти прави мамби…

— Слушате ли ме, Стибънс?

Пондър премигна:

— Ъ-ъ, извинявайте, сър, аз… пресмятах нещо.

— Попитах, кой е оня висок тип със загара и тънката брада?

— А, това е професор Бенго Макарона, г-н Архиканцлер. От Генуа, нали се сещате? За една година на разменни начала с проф. Заднопрашков.

— Да бе. Горкият Заднопрашков. Може пък на чужд език да не му е толкова смешно името. А господин Макарона е тук, за да се усъвършенства, нали? Да даде малко блясък на кариерата си, а?

— Едва ли, сър. Има докторати от Унки, QIS и Чеп, общо тринадесет на брой, освен това е гост професор в Датиго, цитиран е в двеста тридесет и шест съчинения и, ами, в един иск за развод.

— Какво?

— Там не държат чак толкова на обета за безбрачие, сър. Много гореща кръв, доколкото разбирам. Семейството му притежава огромно ранчо и най-голямата плантация за кафе извън Клач, а, доколкото знам, баба му е собственичка на Транспортна Компания Макарона.

— И за кой демон му е трябвало да идва тук?

— Иска да работи с най-добрите, сър — отговори Пондър. — Май сериозно си го мисли.

— Наистина ли? Е, добре, значи май е свестен тип. Ами онова с развода?

— Не ми е известно много, но, доколкото знам, са го потулили.

— Разгневен съпруг?

— Разгневена съпруга, доколкото чух.

— Я, той женен ли бил?

— Не и доколкото ми е известно, г-н Архиканцлер.

— Нещо май не разбирам — навъси се Ридкъли.

Пондър, който изобщо не беше в свои води в тази област, заобяснява много бавно:

— Тя е била съпруга на друг мъж… доколкото, ъ-ъ, разбрах, сър.

— Но аз…

За облекчение на Пондър, на Ридкъли най-сетне му светна:

— А, имаш предвид, че е като професор Хейдън. Викахме му на него, как беше…

Пондър се напрегна.

— Фламингото. Луд беше по тях, нали разбираш. Заговореше ли за фламинго, спиране няма. Понякога за разнообразие споменаваше и ибиси. Много запален.

— Радвам се, че смятате така, г-н Архиканцлер, защото доколкото знам, някои от студентите…

— А и старият Постул от гребния отбор. Две поредни отлични години ни беше той отзад, на кърмата.

Изражението на Пондър при това не се промени, но лицето му за малко някак порозовя и лъсна.

— Такива ми ти неща значи — продължи Ридкъли. — А хората като вземат да вдигат една джабала. Както и да е, поне според мен този свят винаги се нуждае от повече любов. Да не говорим, че ако не харесваш мъжка компания, изобщо няма какво да търсиш тук. А така! Ей, браво на човека! — последното отрази факта, че докато вниманието на Ридкъли беше отклонено, ритнитопковците бяха започнали да ритат и тук-таме показваха много ловка работа с краката. — Да, какво има?

До Ридкъли беше изникнал един блюстител.

— Един господин е дошъл да се види с Архиканцлера, сър. Магьосник, сър. Той, ъ-ъ, всъщност е Декана, така де, само дето той казва, че и той също бил Архиканцлер.

Ридкъли се поколеба, но само опитен изследовател на Ридкъли като Пондър би могъл да забележи това. Когато Архиканцлерът заговори, думите му бяха спокойни и внимателни, до една изковани на наковалнята на самоконтрола:

— Каква приятна изненада, г-н Нобс. Поканете Декана. О, и моля ви, не поглеждайте към господин Стибънс за потвърждение, благодаря покорно. Аз все още съм Архиканцлерът в близката околност. По-точно единственият такъв. Проблем ли има, господин Стибънс?

— Ами, сър, тук мястото е малко, такова, публично, и…

Пондър се запъна, защото изведнъж осъзна, че никой не му обръща внимание. Не беше видял, че топката се беше търкулнала към Блюстител Нобс (без роднинска връзка). Нито зверския удар, нанесен й от него, все едно е трябвало да реагира на нахално нашествие на консервената кутия на някое улично хлапе. Но видя топката величествено издигаща се във въздуха накъм отсрещния край на Залата, където оттатък органа сияеше витражът посветен на Архиканцлер Абасти и показващ всеки ден по една от няколкото си хиляди сцени от мистично или духовно естество. Интуицията на Пондър, която вече беше успешно изчислила траекторията и разстоянието, му съобщи, че настоящата многоцветна картина „Епископ Хорн^[39] осъзнаващ, че не е било разумно да иска пай с алигатор“ се бе появила тъкмо навреме да я сполети извънредно нещастие.

И тогава, като някаква нова планета, изникнала в полезрението на изследователя на небесата (нещо, към което новите планети имат склонност) се издигна ръждивочервена фигура, разгъна се в полет, улови топката и се приземи на клавиатурата на органа с „пльонг!“ в си минор.

— Браво бе, човекоподобно! — провикна се Архиканцлерът. — Прекрасно спасяване, но, за съжаление, е против правилата!

За изненада на Пондър, това беше посрещнато с ропот на недоволство от всички играчи.

— Уверен съм, че това решение само би спечелило от известно обмисляне — обади се иззад тях едно тихо гласче.

— Кой се обади? — Ридкъли рязко се обърна и се взря във внезапно изпълнилите се с ужас очички на Лут.

— Лут, сър. Оклепвачът на свещи. Срещнахме се вчера. Помогнах с вашата топка…?

— И ми казваш, че не съм прав. Така ли?

— По-скоро бих се изразил, че предлагам начин, да сте още по-прав.

Ридкъли отвори уста и пак я затвори. Аз знам какво е той. А той знае ли? Или са му спестили това?

— Отлично, господин Лут. Имате ли нещо конкретно предвид?

— Да, сър. Каква е целта на тази игра?

— Да се победи, разбира се!

— Именно. За съжаление, тя не беше играна по този начин.

— Нима?

— Не беше, сър. Всички играчи само се опитваха да ритат топката.

— Това не е ли очевидната им задача? — подметна Ридкъли.

— Само, ако смятате, че целта на играта са здравословни упражнения, сър. Играете ли шах?

— Е, някога играх.

— И смятате ли, че е подходящо всички пешки да наводнят дъската с надеждата да матират царя?

За момент на Ридкъли му се привидя лорд Ветинари, реещ се във въздуха над една самотна пешка и казващ, в какво би могла да се превърне тя.

— О, хайде сега, това е нещо съвсем различно! — избухна той.

— Да, но майсторството се състои в тактически правилното разпореждане с наличните ресурси.

И тогава Ридкъли видя как зад Лут, като изгрев на яростно светило, изниква едно лице.

— Да не си посмял да говориш с господата, Лут, не е твоя работа да им губиш времето с твойте дрънканици…

Ридкъли се присви от симпатия към Лут, още повече че Смиймс, какъвто е навикът на хора като него, постоянно поглеждаше към Архиканцлера като че ли търсейки и, още по-лошо, очаквайки одобрение на дребното си тиранство. Но властимащите трябва да се подкрепят взаимно, най-малкото публично, иначе няма да остане никаква власт, следователно по-висшият властимащ е принуден да подкрепя по-нисшия, дори ако този по-висш властимащ е убеден, че въпросният нисш властимащ е досаден дребен загубеняк.

— Благодаря ви за вашата загриженост, г-н Смиймс — каза той, — но всъщност аз попитах г-н Лут за мнението му по въпроса за нашата игричка, доколкото тя е играта на народа, а той е значително по-народен от мен. Няма да го задържам задълго от изпълнението на задълженията му, г-н Смиймс, нито пък вас от вашите, които, както знам, са както жизненоважни, така и неотложни.

Дребните, несигурни властимащи, стига да не са луди, могат да усетят, кога по-голям властимащ им дава шанса да се оттеглят достойно.

— Съвсем вярно, сър! — викна Смиймс след не повече от секунда колебание и се изнесе към безопасността.

Съществото на име Лут явно трепереше. Помислил си е, че се е провинил в нещо, реши Ридкъли, а пък аз не бива да си мисля за него като за „същество“. Някакво магьосническо чувство го накара да се озърне и да срещне погледа на, как се казваше този младеж, аха, Тревър Младонадеждов.

— Имате ли да добавите нещо, господин Младонадеждов? Че точно сега съм малко зает.

— Върнах на Господин Стибънс рестото и разписката — увери го Тревър.

— С какво се занимавате тук, млади момко?

— Въртя свещоливницата, шефе.

— Тъй значи? Напоследък вие, момчета, много добре го оклепвате.

Трев май не обърна внимание на това.

— За господин Лут нали няма нищо страшно, шефе?

— Нищо, доколкото знам.

Но какво знам аз? — се запита Ридкъли. Лут по определение е нещо страшно. Но пък Библиотекарят каза, че той се заглавиквал с поправянето на разни неща и че общо взето бил мека Мария, а говорел сякаш изнасял лекция^[40]. Това дребничко човече, което в действителност, като се вгледа човек, не беше толкова дребно, колкото изглеждаше, защото се присвива скромно, та това дребно човече носеше име толкова страшно, че някакви селяни го бяха приковали за наковалня, тъй като били твърде наплашени, за да го убият. Може пък Ветинари и приятелите му да бяха прави по техния си високомерен начин, че вълкът можел да си смени и нрава заедно с кожата. Да се надяваме, че е така, защото иначе вълкът ще е нищо работа. А пък всеки момент ще довтаса Деканът, кожицата му предателска.

— Щото той ми е приятел, шефе.

— Много добре, значи. Всеки трябва да си има приятел.

— Няма па да дам никой да го пипне, шефе.

— Храбра амбиция, млади момко, ако ми бъде позволено да се изразя така. Та значи, господин Лут, защо възразихте срещу изказването ми, че Библиотекарят, колкото и великолепно да беше стремителното му спасяване, все пак е нарушил правилата?

Лут изобщо не вдигна поглед, а само каза тихичко:

— Беше изящно. Беше прекрасно. Играта трябва да е красива като добре водена война.

— О, надали ще се намерят много хора да се съгласят, че войната е нещо забавно — отбеляза Ридкъли.

— Красотата, както казват, е неутрална, сър. За разлика от благото и доброто.

— А на мен ми се струваше, че това важи за истината — помъчи се да не изостава Пондър.

— Която нерядко е ужасна, сър, обаче плонжът на Господин Библиотекаря беше както прекрасен, сър, така и добър, сър, следователно по необходимост е самата истина, от което следва, че правилото възпрепятстващо такива спасявания не е нито прекрасно нито истинно и, следователно, е погрешно.

— Тъй си е, шефе, — подкрепи го Трев. — Народът доста ще се кефи на това.

— Искате да кажете, че ще приветстват невкаран гол? — учуди се Пондър.

— Разбира се! И ще стенат! Нали нещо се случва — Ридкъли изсумтя. — Нали видяхте оняденшния мач! С много късмет може и да зърнеш за малко сюрия възедри тромави мъже в кьотек заради някакъв си кютук. Хората искат да видят вкарани голове!

— И спасени голове, не забравяйте! — изтъкна Трев.

— Именно, млади момко — съгласи се Ридкъли. — Тази игра трябва да е на скорост. Нали в крайна сметка сме в годината на Замисления Заек. Хората не търпят размотаване. Нищо чудно, че постоянно има побоища. Необходим ни е, нали така, спорт, по-вълнуващ от млатенето на други хора по главата с тежко оръжие.

— Този последният винаги е бил много популярен — изказа съмненията си Пондър.

— Е, ние нали все пак сме магьосници. А сега трябва да ходя да приветствам проклетия му така наречен Архиканцлер на Бързнекския така наречен колеж в подобаващия скапан дух на братско доброжелателство!

— Така наречен — измърмори Пондър, но не достатъчно тихо.

— Какво казваш? — изрева Архиканцлерът.

— Просто се чудих, какво ще искате да правя по-нататък, г-н Архиканцлер?

— Как какво? Карай ги да играят! Виж кой го бива в тая работа! Установи, кои ще да са най-красивите правила — викна през рамо Ридкъли изнасяйки се бързо от Залата.

— Как, сам ли? — ужаси се Пондър. — Направо съм отрупан с работа!

— Делегирай отговорността!

— Но нали знаете, сър, че съм безнадежден в делегирането!

— Значи делегирай работата по делегирането на някой, който може! А аз трябва да побързам, докато оня не е отмъкнал сребърните прибори!

* * *

Много рядко се случваше Гленда да вземе почивка. Да оглавяваш Нощната Кухня беше състояние на ума, а не просто бачкане. В къщи тя се отбиваше понякога само да закуси, и то винаги набързо. Сега обаче тя си открадна малко време да продава мечти. Мей Хеджс наглеждаше кухнята, а тя беше стабилна и добре се разбираше с всички, така че там нямаше грижи.

Слънцето изгря и ето че тя почука на задната врата на работилницата на г-н Силен-в-ръката. Джуджето й отвори с пръсти целите омацани с руж.

— А, здравей, Гленда. Как е?

Тя гордо плесна на масата пачка заявки и отвори куфара. Който беше празен.

— И ще ми трябват още доста мостри — заяви тя.

— О, ама това е чудесно — възкликна джуджето. — Кога успя?

— Тази сутрин.

Беше толкова лесно. Врата след врата се отваряха пред нея и всеки път едно гласче в главата й се обаждаше: Сигурна ли си, че това е редно?, а друг, по-дълбок глас, който някак много приличаше на този на Мадам Фашкие, възразяваше: Той иска да ги прави. Ти искаш да ги продаваш. Те искат да ги купуват. Мечтата се върти ли върти, парите също.

— Червилото тръгна много добре — каза тя. — Тея тролски момичета си го слагат с мистрия, без майтап. Така че това, което ви трябва на вас, сър, е да им продавате мистрии. Ама хубави, в лъскави шарени кутийки.

Той я изгледа възхитен:

— Все едно не си ти, Гленда.

— Не знам, може и да съм си аз — Гленда заизсипва мостри в куфара си. — Хрумвало ли ви е да се заемете и с обувки?

— Мислиш ли, че ще си струва? Те обикновено ходят боси.

— Преди да дойдат тук, те и червило не си слагаха — изтъкна Гленда. — Може пък в обувките да е бъдещето.

— Но краката им са като гранит. Не им трябват обувки.

— Да, но ще ги искат — възрази Гленда. — С тях ще стигнете до върха.

Силен-в-ръката я изгледа неразбиращо и Гленда си спомни, че дори и градските джуджета бяха свикнали с родните си опаки изрази.

— О, извинявайте, исках да кажа до дъното — поправи се тя и продължи. — Освен това за роклите. Гледах къде ли не, но никой не прави подходящи рокли за тролки. Има само човешки рокли в огромен размер. А и ги кроят, така че тролката да изглежда по-слаба, а по-добре щеше да е тя да изглежда по-едра. Повече като тролка, а не като някоя дебела жена. Нали разбирате, трябват ни дрехи, които да крещят: „Вижте ме каква съм страхотна грамаданска тролка“.

— Да не са те ударили с нещо по главата? — възкликна Силен-в-ръката. — Защото ако е така, и аз искам.

— Е, ние мечти ли разпространяваме или какво? — рече Гленда, подреждайки грижливо мострите в куфара. — А това е доста по-важно, отколкото си мислех.

Мечтите стигнаха до още четиринадесет клиентки, преди Гленда да реши, че за днес стига, пусна заявките в пощенската кутия на Силен-в-ръката и се върна на работа с лек куфар и необичайно леко сърце.

* * *

Ридкъли зави по коридора и ето го точно пред него… Умът му трескаво затършува за най-подходящото обръщение: за „Архиканцлер“ изобщо не можеше да става дума, „Декане“ беше твърде очевидно оскърбление, „ей, тоя с двата стола“ също, че и отгоре, а пък „ах ти, неблагодарно, предателско, мазно копеле“ беше твърде дълго за произнасяне. Как, да му се не види, му беше името на тоя скапаняк? Проклятие, нали бяха приятели още от първия им ден в Н.У…

— Хенри! — възкликна той. — Каква приятна изненада. Какво те води насам в нашето жалко и, уви, закостеняло университетче?

— Хайде сега, Муструм. Като напусках, момчетата нали разширяваха границите на познанието. Оттогава нещата, както разбирам, са позатихнали. Между другото, това е професор Репосем.

Иззад самозвания Архиканцлер на Бързнек като малка луна изгряваща от сянката на газов гигант, изникна смутен младеж, поне според Ридкъли поразително приличащ на Пондър Стибънс, въпреки че, да го убият, не би могъл да каже точно защо. Сигурно защото изглеждаше сякаш непрекъснато смята наум, и то не нормални сметки, а от онези заврънкулестите, гъчканите с букви.

— Е, нали знаеш, как е то с границите — измърмори Ридкъли. — Видиш какво има от другата страна, и разбираш, защо изобщо са я сложили границата. Добър ден, Репосем. Лицето ви ми е познато.

— Някога работих тук, сър — отвърна притеснено Репосем.

— А, да, сещам се. В Крилото по Високоенергийна магия, нали?

— Бива си го нашия Ейдриън, бива си го — вметна собственически бившият Декан. — И ние, знаеш ли, си имаме наше Крило по Високоенергийна магия. Казваме му Крило по Още-по-високоенергийна магия, но, подчертавам, това е само за избягване на объркване. Не е от никакво желание да обидим добрия стар Н.У. Възприемай, прилагай, усъвършенствай, това е то, моето мото.

Е, щом си го приложил, то сега ще е кради, плагиатствай и се дръж като ни лук ял ни лук мирисал, помисли си Ридкъли, но без да губи самообладание. Старшите магьосници никога не се карат публично. Иначе щетите може да са неимоверни. Не, всичко си беше крайно учтиво, да, но с остър край.

— Съмнявам се, че е възможно объркване, Хенри. В крайна сметка нали ние сме старшият университет. И, разбира се, аз съм единственият Архиканцлер в тази околност.

— По силата на обичая, Муструм, но времената се изменят.

— Или, най-малкото, някой изменя. Да, но аз съм носителят на Шапката на Архиканцлера, Хенри, също както моите предшественици векове и векове наред. Това е Шапката на върховния авторитет в делата на Мъдрите, Хитроумните и Лукавите. Шапката, Хенри, която понастоящем е на главата ми.

— Не е така, да знаеш — възрази весело Хенри, — носиш всекидневната си шапка, която сам си си направил.

— Но щеше да е на главата ми, ако бях поискал!

В усмивката на Хенри нямаше никаква радост:

— Разбира се, Муструм, но авторитетът на Шапката често е бил оспорван.

— За малко да си прав, стари мой приятелю. Фактически, владеенето на шапката, в отминалите дни, неведнъж е било въпрос на разноглания, но самата Шапка — никога. И виждам, че самият ти носиш изключително натруфена шапка, чието великолепие надминава всички крайности, но тя е просто една шапка, момчето ми, просто една шапка. Не искам да обиждам никого, и съм сигурен, че след още някое хилядолетие, и тя също ще натежи от мъдрост и достойнство. Виждам, че в тази насока си оставил много място за развитие.

Репосем избра този момент да потърси спасение в клозета и с приглушено извинение се промъкна покрай Ридкъли и изфиряса.

Колкото и да е странно, липсата на публика не повиши напрежението, а го понижи. Хенри извади от джоба си малка хартиена кутия.

— Цигара? Знам, че предпочиташ сам да си свиваш, но Вердант и Скаур правят тези специално за мен и са много добри.

Ридкъли си взе една, защото колкото и да е високомерен един магьосник, ако не приеме на аванта цигари или пиячка, значи е гушнал букета. Но той се постара да не забелязва яркия надпис „Изборът на Архиканцлера“ на кутията. Докато връщаше кутията, нещо малко и шарено се изплъзна и падна на пода. Хенри, с пъргавина изобщо не очаквана от магьосник толкова нагоре по главната последователност на диаграмата на Кръцврънк-Съсел^[41], бързо посегна и го хвана, мърморейки си нещо в смисъл „да не вземе да се изцапа“.

— От този под може и манджата си да ядеш — отбеляза хладно Ридкъли.

И сигурно ще си я яде, добави наум той.

— Не друго, но колекционерите такава врява вдигат и за най-малкото петънце по тях, а аз мойте ги давам на синчето на иконома — подметна небрежно Хенри, обърна картончето и се намръщи — „Бележити съвременни магьосници“, № 9 (от 50): Д-р Сръчко Хлебаров, BC (с отличие), Fdl, Kp, PdF (Ескрау), Директор на Изследванията на Блита, Бързнек. Това май вече го имам — той го прибра в джоба на жилетката си. — Нищо, пак става за разменки.

Ридкъли можеше да преценява доста бързо, особено под парата на бурните огньове на яростта.

— Значи така, Магборо, компания за тютюн, енфие и цигарена хартия — произнесе се той — със седалище Псевдополис. Кой от Н.У. е в колекцията?

— Ами, нали разбираш, Съветът и народът на Псевдополис имат доста… патриотични възгледи…

— Според мен пък думата, която търсеше, беше „шовинистични“.

— Много рязка дума, като се има предвид, че в целия свят няма по-самодоволен и високомерен град от Анкх-Морпорк.

Това беше толкова очевадна истина, че Ридкъли реши да се престори, че не я е чул.

— И на една от тея картички си ти, а? — изръмжа той.

— Страхувам се, че те настояваха — отвърна Хенри. — Нали съм роден там, разбираш ли. Местно момче и така нататък.

— И нито един от Н.У. — промълви с равен глас Ридкъли.

— Технически погледнато не, но го има проф. Репосем в качеството му на изобретател на Пекса — докато Хенри казваше това, гузност и непокорство се бориха за място в изречението.

— Пекс, а? — провлече Ридкъли. — Това нещо като Хекса ли е?

— О, не, нищо подобно. Изобщо не е като Хекса. На съвсем различен принцип е. — Хенри прочисти гърлото си. — Задвижва се от кокошки. Те задействат морфичния резонатор, или както там му се викаше. Докато вашият Хекс, доколкото си спомням, използва мравки, които са значително по-малко ефективни.

— Как така?

— Изкарваме яйца за трапезата ни.

— Това, знаеш ли, не ми звучи като кой знае каква разлика.

— О, хайде сега. Та те са сто пъти по-големи! Освен това Пексът е в специално построено за целта помещение, а не е разхвърлян както му дойде по цялата сграда. Професор Репосем си знае работата, а и дори ти, Муструм, няма как да не признаеш, че реката на прогреса се подхранва от хиляди източници!

— Повечето от които не извират от проклетия Бързнек! — избухна Ридкъли.

Те се измериха с погледи. Професор Репосем си подаде главата иззад ъгъла и много забързано пак се скри.

— Да бяхме мъже като бащите ни, досега вече щяхме да се замеряме с огнени кълба — рече Хенри.

— Прав си — каза Ридкъли. — Макар че, право да си кажем, бащите ни не бяха магьосници.

— Е, да, така си е — призна бившият Декан. — Баща ти, доколкото си спомням, беше месар.

— Вярно. А твоят имаше купища зелеви насаждения — отговори Ридкъли.

За миг настъпи тишина, след което бившият Декан подметна:

— Помниш ли като дойдохме двамата за пръв път в Н.У?

— Помня, помня, като лъвове се борихме тогава, м-да.

— Добри времена бяха, като тръгне да си ги припомня човек — отбеляза Деканът.

— Разбира се оттогава изтече много вода — каза Ридкъли и след още една пауза добави. — Случайно да ти се е припило нещо?

— И да ми се е припило, не е случайно — отвърна бившият Декан.

Малко по-късно, докато крачеха величествено накъм кабинета на Архиканцлера, Хенри подметна:

— Та значи се опитвате да играете ритни-топка? Четох нещо такова във вестника, но си помислих, че е шега.

— Че защо? — изненада се Ридкъли като навлязоха в Голямата Зала. — Ние имаме прекрасна спортна традиция, както добре знаеш!

— Ах, да, традицията е бич за устрема. Не се занасяй, Муструм. Старият екип може и да е много славен, ама я пробвай да го нахлузиш, след като не си го носил от четиридесет години. О, виждам, че господин Стибънс е все още с теб?

— Ъ-ъ… — започна Стибънс, местейки поглед от единия към другия.

Пондър Стибънс веднъж беше взел на сто процента изпит по ясновидство като се яви на него предишния ден. Така че можеше да разпознае образуващ се гръмотевичен облак само щом го види.

— Как върви ритни-топката, млади момко?

— О, като че ли е много добре даже, г-н Архиканцлер. Радвам се да ви видя пак, Декане.

— Архиканцлер, — измърка бившият Декан. — Чудя се колко ли ще издържите срещу моя университет.

— Е, ние тук спретнахме доста яко отборче — рече Ридкъли — и, независимо че възнамеряваме първоначално да срещнем местен отбор, за мен ще е голямо удоволствие да покажа на Бързнек туй-онуй на игралното поле.

В този момент те бяха стигнали почти до средата на Голямата Зала и нищо чудно, че присъствието им доведе до прекъсване на играта.

— Г-н Архиканцлер, наистина имам чувството, че не би било зле да… — намеси се Пондър, но гласът му беше заглушен от възторжен рев, раздал се от всички краища на Голямата Зала.

— А трофеят ще е? — усмихна се на множеството Хенри.

— Какво? — запръска слюнка от възмущение Архиканцлерът. — Какъв трофей?

— Като луди-млади спечелихме по някоя друга купа по гребане, нали Муструм?

— Сигурен съм, че Патрицият има нещо предвид за лигата, да.

— Струва ми се, че съвсем скоро в Синята закусвалня ще бъдат сервирани закуски — намеси се с една такава отчаяна, задъхана бодрост Пондър. — Разбира се, ще има кекс, но, убеден съм, също така и интересен асортимент от банички с къри.

В повечето случаи това щеше да проработи, но сега двамата старши магьосници бяха впили погледи един в друг без изобщо да примигват, и дори и парче Орачески пай не можеше да ги изкуши.

— Ние обаче, мъжете от занаята, не се интересуваме от подобни нищожни дрънкулки, нали? — подметна Хенри. — За нас или най-големите, велики дрънкулки, или нищо, нали така, Муструм?

— Шапката гониш — рече с равен глас Ридкъли.

Въздухът помежду им забуча.

— Да, разбира се.

Последва злокобна тишина бележеща сблъсъка на две воли. Пондър Стибънс обаче реши, че доколкото той, формално погледнато, заема дванадесет важни поста в университета, той сам съставлява цяла комисия, поради което, де факто, толкова прелива от квалифицираност, че би трябвало да се намеси.

— А вашият залог, Де… сър, ще е…?

Ридкъли се обърна наполовина към него и изръмжа:

— Той няма нужда от залог. Аз сам се набутах в това…

По-старшите магьосници се развълнуваха и Пондър дочу как някой прошепна: „Креслото на мъртвеца?“

— Не, забранявам го! — надигна глас Пондър.

— Ти ли забраняваш? — нахвърли му се Хенри. — Та ти си жалка хърба, млади ми Стибънс.

— Сборът на гласовете на всички постове, заемани от мен в Съвета на Университета практически означават, че аз контролирам Съвета — заяви Пондър, мъчейки се да изпъчи кльощави гърди, които изобщо не са били създадени за изпъчване, но все пак се надигаха обзети от праведен гняв, както и от известна доза ужас от това, какво ще стане като му свърши напушването.

Съперниците малко се поосвестиха при вида на този стихиен бунт от онеправданите маси.

— И никой ли не забеляза, как си натрупал цялата тази власт? — зачуди се Ридкъли.

— Аз забелязах, сър. Само че аз си мислих, че това е отговорност и тежък труд. Никой от вас не го е грижа, видите ли, за подробностите. Формално погледнато трябва да се отчитам пред други хора, обаче обикновено тези други хора съм пак аз. Изобщо си нямате на представа, сърове. Аз съм дори и камерленго^[42], което значи, че в случай, че вие, г-н Архиканцлер, изведнъж хвърлите топа, по каквато и да е причина, с изключение на законното наследяване съгласно традицията на Креслото на мъртвеца, аз ще управлявам този университет до законното избиране на нов Архиканцлер, което, предвид природата на магьосническата общност, означава работа за цял живот, след което Библиотекарят в качеството си на несъмнен и компетентен представител на старшия преподавателски състав ще се опита да изпълни дълга си, а в случай че той не успее, официалната процедура е, магьосниците по цял свят да се бият помежду си за Шапката, причинявайки пожари, разрушения, гълъби, зайци и билярдни топки изхвърчащи от всички телесни отвърстия и висока смъртност. — След кратка пауза той добави. — За пореден път. Поради което някои от нас са малко обезпокоени, ако им се случи да видят могъщи магьосници репчещи се така. В заключение, господа, позволих си да говоря толкова обстойно, с цел да ви дам време да обмислите намеренията си. Все някой трябваше да го стори.

Ридкъли си прочисти гърлото:

— Благодаря за ценния принос, Стибънс. Ще трябва да продължим тази дискусия по-късно. Това нещо определено трябваше да бъде казано. Сега, в крайна сметка не е като някога.

— Приемам забележката — поде Хенри, — но с уточнението, че по-точно това ще е „някога“ за някой друг.

Пондър още дишаше тежко.

— Много уместна забележка — заключи тежко Ридкъли.

— Сигурен съм, че дочух някой да споменава банички с къри? — продължи не по-малко предпазливо Хенри.

Все едно гледаш два прадревни дракона да общуват посредством книга по етикет по-стара дори и от тях, и то писана от монахини.

— До обяд остава още доста време^[43]. Чуй сега, какво ще ти кажа, защо не вземеш да приемеш гостоприемството на моя университет? Сигурен съм, че сме оставили стаята ти точно както си беше, макар че, както подразбрах, някои доста необичайни неща са изпълзели изпод вратата. А може би ще предпочетеш да останеш и за утрешния банкет?

— О? Ще си имате банкет? — оживи се Хенри.

— Точно така, и за мен ще е удоволствие да се присъединиш към нас, стари мой приятелю. Даваме го в чест на част от гражданското общество. Все солта на земята са тези хора, ако ме разбираш. Прекрасни момчета, стига да не ги гледаш как се хранят, но могат да са отлични събеседници, дадеш ли им достатъчно бира.

— Чудна работа, като гледам това важи и за магьосниците. Е, значи ще се наложи да приема. От хилядолетия не съм бил на банкет.

— Наистина ли? — изненада се Ридкъли. — А аз мислех, че точно ти ще си на банкет всяка нощ.

— На ограничен бюджет сме — обясни Архиканцлерът на Бързнек. — Нали разбираш, държавно финансиране.

Магьосниците се смълчаха. Беше все едно някой току-що да ти е казал, че майка му е починала. Ридкъли го потупа по ръката:

— О, моите съболезнования — той се спря на вратата към Залата и пак се обърна към Пондър. — Ние ще продължим дискусията на по-високо ниво, Стибънс. Гледай да не се разпускат! Момчетата ще помогнат! Виж там, какво й се иска да бъде на ритни-топката!

Когато двамата началници си тръгнаха, по-старшите преподаватели си отдъхнаха. Повечето бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят последните две ожесточени битки между магьоснически групировки, най-страшната, от които беше едва-едва доведена до край от Ринсуинд размахващ половин тухла в чорап…

Пондър хвърли един поглед към Ринсуинд, който подскачаше неловко на един крак мъчейки се пак да си обуе чорапа. Пондър реши да се въздържи от коментар. То вероятно беше същият онзи чорап.

Завеждащият катедра Неопределени изследвания потупа Пондър по гърба:

— Браво бе, млади момко. За малко да стане противен инцидент.

— Благодаря, сър.

— Извинявай ако сме те понатоварили малко. Сигурен съм, че не е било преднамерено.

— И аз съм сигурен, че не е било, сър. Тук рядко нещо е преднамерено — въздъхна Пондър. — Опасявам се, че необмисленото прехвърляне на отговорности, уклончивостта и скатаването са типична практика тук.

Той погледна с надежда останалите членове на Съвета. Искаше му се да го разочароват, но знаеше, че няма.

— Много неприятно състояние на нещата, ммм-да — изказа се Лекторът по Съвременни руни.

Лицето на Завеждащия катедра помръкна:

— Хъм…

Давай де, давай, кажи го, мислеше си Пондър. Знам си, че ще го кажеш, просто не можеш да се стърпиш, просто не можеш…

— Мисля си, Стибънс, защо не вземеш да я оправиш тази работа, като ти се отвори малко време, а? — предложи Завеждащият катедра.

— Бинго!

— Моля, Стибънс?

— А, нищо, сър, нищо. Просто се бях замислил за, така да се каже, неизменното естество на вселената.

— Радвам се, че все някой мисли по въпроса. Давай все така. — Лекторът по Съвременни руни се огледа и добави: — Като гледам, нещата май поутихнаха. А онези баници звучаха обещаващо.

И от страна на магьосниците по-обременени от години, от гравитация или и от двете, се забеляза придвижване по посока към вратите, но импровизираният мач беше продължен от някои други, не чак толкова магнетично привличани от ножове и вилици.

* * *

Пондър седна и нагласи папката в скута си.

— Нямам ни най-смътна представа, какво изобщо правя тук — обяви той на света като цяло.

— Бих ли могъл да бъда по някакъв начин от помощ, сър?

— Господин Лут? О, така де, много любезно от ваша страна, но не мисля, че умението ви със свещите би било от голяма…

— В тази разновидност игри от най-голямо значение са три категории въпроси: първо, подробните правила на играта; второ, най-подходящите умения, действия и философия, необходими за успеха в нея; и трето, разбирането за същината на играта. Да продължавам ли?

— Ъ-ъ — изказа се Пондър, в онзи унес, спохождащ всекиго, чул за пръв път Лут да му чете лекция.

— Жестоко ги плямпа, а? — обади се Трев. — Той завъртените думи ти ги ръси така, че таквиз като мен и теб шъ им трябва да спрат да си починат на половината път! Е, поне аз де… — той млъкна смутено.

— Ъ-ъ, продължавайте, господин Лут.

— Благодаря ви, сър. Доколкото разбирам, целта на дадената игра е да бъде вкаран най-малкото един гол в повече, отколкото от съперническия отбор. Обаче и двата ви отбора само се суетят по терена, като всеки се старае да ритне топката при първа възможност. О, голове бяха отбелязани все пак, но само по случайност. Също както в шаха, необходимо е да подсигурите вашия цар, тоест вратата. Вярно, бихте могли да възразите, че имате пазител на вратата, но все пак той е само един, фигуративно казано, човек. Всяка спасена от него топка е срам за неговите съотборници, позволили на противника да го доближи. От друга страна те трябва съвместно да се постараят да максимализират шансовете, топката да стигне до противниковата врата. Това е проблем, който ще изисква допълнително обсъждане. По-горе споменах шаха, обаче в тази игра, най-вече с оглед на лекотата, с която прелита топката, поради което действието мигновено се пренася от единия край на игрището в другия, също както една джуджешка фигура може с един ход да преобърне ситуацията на дъската на Туп!

Той забеляза израженията на лицата им, усмихна им се и продължи:

— Знаете ли, това определено е една от най-простите възможни игри. Всяко малко момченце може да я играе… и все пак оптималното й играене изисква свръхчовешки талант — той се замисли за момен и добави: — Или, може би, под-човешки. Най-малкото изисква доброволен отказ от егото, което ни въвежда в царството на метафизиката. Такава простота и все пак такава сложност. Наистина съм възхитен!

Настъпилата около него тишина не беше точно възхитена, но въздухът направо пращеше от смайване. Най-сетне магьосникът Ринсуинд проговори:

— Ъ-ъ, господин Лут, на мен ли ми се стори, или ни казахте, че топката трябва да остане между нас си?

— Професор Ринсуинд, вие набирате много добра скорост, но изобщо не я оползотворявате. Професор Макарона, вие стреляте веднага щом се доберете до топката, независимо от всичко друго случващо се на полето. Д-р Хикс, вие постоянно извършвате фалове…

— Извинявайте, но да не забравяме за пръстена с черепа — защити се Хикс. — Мое задължение е да се старая да нарушавам правилата, съгласно академичните разпоредби.

— В приемливи рамки — побърза да уточни Пондър.

— Блюстител Нобс (без роднинска връзка), вие имате чудовищно мощен удар — продължаваше Лут, — но не забелязвам да се опитвате да насочвате топката. Всички имате силни и слаби страни и съществува възможността да оползотворим и едните и другите. В смисъл, ако желаете победа. Но засега най-доброто упражнение ще е, да се сдобием с още от тези топки и да се научите да ги владеете. Простото подритване на топката напред означава само, че ще ви я отнеме някой съперник. Ще трябва да се научите да я задържате. Всичките поглеждахте надолу, за да се уверите, там ли е още топката. Господа, ако ви е необходимо да проверявате дали тя още е във ваше владение, значи тя или вече не е, или ще я изгубите след частица от секундата. А сега, моля да ме извините, господин Трев и аз ще си докараме белята, ако не приключим скоро с люстрата.

Това развали магията.

— Как така? — сепна се Пондър. — Ама наистина, как така? Стойте тук, господин Лут!

Лут изведнъж се присви и се загледа в обутите си в груби обувки крака:

— Извинявайте, ако по какъвто и да било начин съм нарушил нещо. Аз исках само да струвам.

— Да струва? — Пондър погледна Трев с надежда за някаква карта за тази непозната територия.

— Ми то той все такива ги ръси — обясни Трев. — Ма той нищо лошо не ви е направил, та що сте му се развикали така, а? Ми то си бяха страшно добри идеи това неговото! Не мо’е да му се нахвърляте така само щото е кинта и четвърт и му е превзет лафа.

Преди малко Лут изглеждаше забележимо по-висок, мислеше си Пондър. Наистина ли само се присвива така?

— Не му виках — оправда се Пондър. — Просто се чудех, защо му е на него да оклепва свещи! Тоест, знам, че това му е работата, но защо?

— А, трябва си да се оклепват свещите, сър, трябва си — поясни с готовност блюстител Нобс (без роднинска връзка). — А ако питате за мойто мнение, оклепването си беше доста добро напоследък. Често като си обикалям аз коридорите нощем и си мисля…

— Ама гледайте, хора, той е ерудит! Направо излъчва начетеност! Енциклопедична личност е! — възкликна Пондър.

— Да не ми казвате, че е твърде умен, за да е оклепвач на свещи, а? — наежи се блюстителят. — Да, ама тъп оклепвач как ще ви се хареса, а? Че то така всичко ще потъне в калпави окапвания.

— Аз исках да кажа просто, че…

— … и лекета — заключи непреклонно блюстителят.

— Но не може да не признаете, че е странно…

Комай всички искат да го убият.

Пондър се спря, когато бездната в паметта му зейна.

— В това няма никакъв смисъл. Не може да бъде!

— Сър?

Той осъзна, че всички ритнитопковци са го зяпнали. Ридкъли беше отказал да каже нещо повече, и отруденият ум на Пондър беше приел, че Лут ще да е беглец от нещо си. Не беше нещо необичайно. От време на време по някой новозавършил магьосник в някое малко градче ще реши, че ще е най-добре бързичко да се върне на опреснителен курс в гостоприемните стени на университета, докато дребната му грешчица не бъде поправена/забравена/заличена/потулена (ненужното да се зачертае). Винаги е имало други, на които е било предоставяно убежище по разни тайнствени причини. Политиката на магьосническата общност биваше или съвсем проста и се разрешаваше с прекратяването на нечие дишане, или беше оплетена като кълбо прежда в стая с три енергични малки котенца.

Лут обаче… Какво престъпление би могъл да извърши точно пък той? А и не биваше да се забравя, че точно Ридкъли го беше пуснал тук, и пак той беше натресъл Пондър в сегашното му положение. Най-разумното нещо, следователно, беше просто… да го кара както стане.

— Мисля, че господин Лут изказа някои много ценни идеи — заподбира думите си той. — И смятам, че той би следвало да продължи в същия дух. Продължавайте, господин Лут.

Да видиш как Лут вдига поглед, беше като да гледаш изгрева на слънцето, да, но на едно колебливо слънце, страхуващо се, че всеки момент боговете ще го запратят с някой шамар обратно в нощта и петимно някой да го увери, че такова нещо няма да се случи.

— Аз струвам ли?

— Ами, ъ… — запъна се Пондър и Трев трескаво му закима. — Ами, собствено, да, така изглежда, господин Лут. Потресен съм от мащабите на преценката ви за толкова кратко време.

— Имам дарбата да откривам закономерности в оформящи се ситуации.

— Наистина ли? О. Добре. Действайте тогава.

— Извинявайте много, имам един въпрос, ако обичате.

На вид като торба дрехи втора употреба, а говори като пенсиониран теолог, помисли си Пондър.

— Питайте, господин Лут.

— Може ли да продължа да се занимавам с оклепване?

— Какво? Това ли желаете?

— Да, благодаря ви много. Доставя ми голямо удоволствие, а не ми отнема много време.

Пондър метна един поглед на Трев, който сви рамене, направи гримаса и кимна.

— Но искам да помоля за една услуга — продължи Лут.

— Донякъде очаквах, че ще поискате — върна се в свои води Пондър, — но, уви, поради ограниченията на бюджета ни за този семестър…

— О, не, не искам никакви пари — увери го Лут. — Аз и без това нямам за какво да ги харча. Искам само Господин Трев в отбора. Той е изключително скромен, но е необходимо да знаете, че в работата с краката е гений. С него в отбора не виждам как бихте могли да загубите.

— А, не — заотстъпва Трев размахвайки ръце. — Не! Без мене! Аз не съм ви ритнитопковец! Аз само си подритвам тенекийки!

— Нали точно от това, както съм чувал, се е била зародила ритни-топката? — изтъкна Пондър, на когото никой не му беше давал да играе на улицата.

— Аз пък съм чувал, че това било като рекли някогашните пичове да подритват отсечената глава на някакъв неприятел^[44] — даде приноса си блюстител Нобс (без роднинска връзка).

Чу се прочистване на гърло.

— Едва ли, ако питате за моето мнение — заобяснява Хикс. — Освен ако не са я вързали в торба или не са я хванали в някаква метална скоба, в който случай пък ще имате проблеми с тежестта, защото човешките глави изкарват по около десет фунта парчето, което си е жива беля за ритане, струва ми се. Струговането й може и да пооправи малко нещата, стига да не забрави човек да върже с тел челюстта, защото хич не е работа топката да ви ухапе крака. Имам няколко глави в ледницата, ако някой желае да поекспериментира. Изумително е, че все пак се намират хора, които си завещават телата в полза на некромантията. Какви ли хора не се срещат само.

В този момент Завеждащият катедра Посмъртни комуникации забеляза, че е загубил аудиторията си.

— Няма защо да ме гледате така? — озъби се той. — Пръстенът с черепа, нали се сещате? Налага ми се да разбирам от тези неприятни неща.

Пондър се прокашля учтиво:

— Господин Младонадеждов, нали така беше? Вашият колега има много високо мнение за вас. Не бихте ли се присъединили към нас?

— Сори, шефе, ама обещах аз на старото ми мамче, че хич нема да я играя ритни-топката. Щото с нея само стой та гледай как шъ ти пръснат тиквата!

— Трев Младонадеждов? — изрева блюстител Нобс (без роднинска връзка). — Ама ти да не си на Дейв Младонадеждов момчето? Той…

— Да бе, да, вкарал четири гола — размрънка се Трев. — А после ей така си пукна на улицата и дъждът отмиваше кръвта му в канала, а някой го беше покрил с миризливо сетре. Царят на ритни-топката, моля ви се!

— Имате ли нужда да поговорим малко, Господин Трев? — попита го настоятелно Лут.

— А, не. Без такива. Наред съм си. Ясно?

— Това тук не е онзи вид ритни-топка, Трев — зауспокоява го Лут.

— Ъхъ, зная. Да, ама обещах на старото ми мамче.

— Тогава поне им покажете техниката си, Господин Трев — примоли се Лут и добави към играчите. — Трябва да го видите това!

Трев въздъхна, но Лут си беше майстор в кандърдисването.

— Добре де, стига да млъкнеш — склони той и за всеобщ смях извади от джоба си консервена кутия.

— Ето, виждаш ли? — оплака се той на Лут. — Те го вземат за бъзик.

Лут скръсти ръце:

— Покажете им.

Трев пусна тенекийката върху крака си и без никакво видимо усилие я метна на рамото си, където тя се изтърколи около врата му до другото рамо и, след кратка пауза, взе че се изправи. С леко присвиване на рамо той я хвърли на другия си крак, завъртя я с върховете на пръстите си, където тя си остана леко подрънквайки. После той намигна на Пондър:

— Не мърдай, шефе.

Тенекийката излетя от крака му, после, като тръгна да пада, той й тегли един шут право към Пондър. Хората зад Пондър се присвиха да не ги удари, а тя профуча покрай лицето му и се завъртя в орбита, така че за момент изглеждаше сякаш той има сребърна огърлица, но не след дълго тя се върна право в ръката на Трев като изскочила на брега сьомга.

В настъпилата тишина Пондър извади от джоба си тавмометър и го погледна.

— Естествено фоново равнище — обяви с равен глас той. — Нямало е магия. Как постигнахте това, господин Младонадеждов?

— То просто си има чалъм, шефе. Фалцовете са му майката, да, ама тръгна ли да му мисля много, работата се прецаква.

— А с топка можете ли да го постигнете?

— Дедъзнам, не съм пробвал. Ама майче не. Щото нема как, сфащаш ли, да изкараш и надлъжния и напречния фалц. Ама и с топката туй-онуй все ще стане.

— Да, но как ще ни помогне това на нас? — попита Хикс.

— Владеенето на топката е всичко — каза Лут. — Заплануваните правила, струва ми се, ще позволяват само на вратаря да докосва топката с ръце. Това е от жизненоважно значение. Обаче няма никаква изрична забрана да се удря топката с глава, коляно или да се спре с гърди, така че да падне при краката. Не забравяйте, господа, топката лети. Доста време тя ще прекарва във въздуха. Така че ще трябва да се научите да не мислите само повърхностно.

— Сигурен съм, че използването на главата ще бъде считано за непозволено — обади се Пондър.

— Сър, вие предполагате наличието на правило, където такова няма. Спомнете си, какво ви казах за същината на играта.

Пондър видя как Лут се подсмихва и се предаде:

— Господин Лут, делегирам ви задачата по селекцията и тренирането на нашия ритнитопковски отбор. Ще се отчитате пред мен, естествено.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Ще имам нуждата да секвестирам играчите от обичайните им задължения, когато услугите им са необходими.

— Е, добре, като гледам, май ще трябва да се съглася с това. Отлично, оставям отбора във ваши ръце — заключи Пондър и се замисли: Колко ли често някой вързоп стари дрипи използва думата „секвестирам“ все едно я употребява постоянно? И все пак Ридкъли изглежда харесва това гоблинче, ако то е такова, а пък аз никога не съм схващал отборните игри.

— Ще ми бъде ли позволено също така, сър, да помоля за отпускането на съвсем малък бюджет?

— За какво?

— При цялото ми уважение към ограничеността на университетските финанси — запледира Лут — съм уверен, че е наложително.

— За какво?

— Бих искал да заведа отбора на балет.

— Това е смехотворно! — възмути се Пондър.

— Не, сър, жизненоважно е.