Касандра Клеър
Град на паднали ангели (19)

19.
Адът е доволен

Невъобразимото сияние, отпечатано от вътрешната страна на клепачите на Клеъри, избледня. Изненадващо продължителна тъмнина, която бавно отстъпи пред пулсираща светлина, изпълнена със сенки. Нещо твърдо и студено притискаше гърба й и цялото тяло я болеше. Чу шепот над себе си и остра болка прониза главата й. Някой я докосна нежно по гърлото и после ръката се дръпна. Тя си пое дълбоко въздух.

Цялото й тяло пулсираше. Отвори съвсем леко очи и се огледа, опитвайки се да не се движи много. Лежеше в градината на покрива, върху твърдите плочи, ръбовете на една, от които се бяха забили в гърба й. Клеъри беше паднала на земята, когато Лилит изчезна и сега беше цялата в рани и синини, обувките й ги нямаше, колената й кървяха, на местата, където Лилит я беше удряла с магическия камшик, роклята бе разкъсана и през дупките струеше кръв.

Саймън беше коленичил до нея с притеснено изражение на лицето. Знакът на Каин светеше слабо на челото му.

— Пулсът й е стабилен — каза той, — но все пак. Нали имате лечебни руни. Трябва да можеш да направиш нещо за нея.

— Не и без стили — гласът беше на Джейс; прозвуча тихо и напрегнато, изпълнен с потиснато страдание. Той беше коленичил от другата й страна срещу Саймън, лицето му бе в сянка. — Би ли я завел долу? Ако успеем да я закараме в Института…

— Искаш аз да я нося? — Саймън прозвуча изненадан; Клеъри не можеше да го вини.

— Съмнявам се, че ще ми позволи да я докосна — Джейс се изправи, сякаш не можеше да стои на едно място. — Ако можеш…

Гласът му се пречупи и той се обърна, втренчвайки се в мястото, където допреди миг беше стояла Лилит — гол камък, сега посребрен с разпилени кристали сол. Клеъри чу Саймън да въздиша — съвсем тихо — и той се наведе и протегна ръце към нея.

Тя отвори докрай очи и погледите им се срещнаха. Макар той да знаеше, че тя е в съзнание, забеляза Клеъри, и двамата не казаха нищо. Беше й трудно да го гледа — знакът на толкова познатото му лице блестеше като звезда над очите му. За миг те просто се гледаха един друг.

Когато беше нарисувала Знака, тя знаеше, че прави нещо голямо, нещо ужасяващо и колосално и че никой не може да предвиди последствията от това. Беше готова пак да го направи, за да спаси живота му. И все пак, когато застана там, когато Знакът заблестя подобно на бяла светкавица и превърна Лилит — Велик демон, стар колкото самото Човечество — в сол, тя си беше помислила: „Какво направих?“

— Добре съм — каза тя. Клеъри се надигна на лакти, които ужасно я боляха. В някакъв момент се беше приземила на тях и кожата им се беше смъкнала. — Мога да вървя.

При звука на гласа й, Джейс се обърна. Видът му я разтърси. Беше шокиращо наранен и окървавен, имаше дълга рана по дължината на бузата му, долната му устна беше подута, дузина окървавени дупки се виждаха по дрехите му. Тя не беше свикнала да го вижда толкова обезобразен, но, разбира се, той нямаше стили да излекува нея и не можеше да помогне и на себе си.

Лицето му беше абсолютно безизразно. Дори Клеъри, която можеше да чете по него като по страниците на книга, не успя да разчете нищо. Погледът му се плъзна надолу към гърлото й. Там тя още чувстваше пареща болка, а кръвта и се беше съсирила на мястото, където я беше порязал с ножа. Празнотата на погледа му се пропука и той отклони очи, преди тя да успее да долови промяната в изражението му.

Клеъри пренебрегна протегнатите за помощ ръце на Саймън и се опита да се изправи на крака. Изгаряща болка прониза глезена й и тя извика, после захапа устната си. Ловците на сенки не крещяха от болка. Те издържаха стоически, без да хленчат, напомни си тя.

— Глезенът ми — каза. — Мисля, че е изкълчен или счупен.

Джейс погледна Саймън.

— Вземи я на ръце — рече той. — Както ти казах.

Този път Саймън не изчака знак от Клеъри; той плъзна една ръка под колената й и другата под раменете й, и я вдигна. Тя обви ръце около врата му и го стисна здраво. Джейс тръгна към вратата, която водеше към сградата. Саймън го последва, носейки Клеъри внимателно на ръце, сякаш беше от порцелан. Тя почти беше забравила колко е силен, откакто стана вампир. Вече не миришеше на себе си, помисли си тя с копнеж — нямаше го Саймън, от който се носеше аромат на сапун, евтин афтършейв (който всъщност не му беше необходим) и любимите му дъвки с канела. Косата му все още миришеше на неговия шампоан, но иначе тялото му не излъчваше никаква миризма и кожата му, на местата, на които я докосваше, беше студена. Тя стисна ръце около врата му, желаейки тялото му да беше топло. Върховете на пръстите й бяха посинели и цялата бе изтръпнала.

Пред тях Джейс бутна с рамене двойната стъклена врата и я отвори. Влязоха вътре и там за щастие беше малко по-топло. Странно, помисли си Клеъри, да те държи някой, чиито гърди не се вдигат и спускат от дишането. Необичайна светлина все още обгръщаше Саймън, като спомен за жестоката светкавица, която се стовари върху покрива и унищожи Лилит. Искаше й се да го попита как се чувства, но мълчанието на Джейс беше толкова категорично, че тя се страхуваше да го наруши.

Джейс протегна ръка да натисне копчето на асансьора, но преди да го докосне, вратата се отвори сякаш от само себе си и се появи Изабел, сребърно-златният й камшик се виеше зад нея като опашка на комета. След нея вървеше Алек, опитвайки се да не изостава. Когато видя Джейс, Клеъри и Саймън, Изабел рязко спря и Алек едва не се блъсна в нея. При други обстоятелства щеше да е почти комично.

— Но… — задъха се Изабел. Беше наранена и окървавена, красивата й червена рокля беше скъсана при колената, черната й коса се беше разпуснала от кока и по някои кичури се виждаше кръв. Алек изглеждаше съвсем малко по-добре — единият му ръкав беше съдран отстрани, макар че кожата под скъсаното изглежда не беше засегната. — Какво правите тук?

И Джейс, и Клеъри, и Саймън се втренчиха в нея невиждащо, прекалено шокирани, за да отговорят. Накрая Джейс каза сухо:

— Ние можем да ви зададем същия въпрос.

— Аз не… Мислехме, че ти и Клеъри сте на партито — каза Изабел. Клеъри никога не беше виждала Изабел толкова объркана. — Търсехме Саймън.

Клеъри усети как гърдите на Саймън се надигнаха — запазен човешки импулс.

— Така ли?

Изабел се изчерви.

— Аз…

— Джейс? — гласът на Алек беше настойчив. Беше изгледал изумено Клеъри и Саймън, но после вниманието му се насочи — както винаги — към Джейс. Вече може и да не беше влюбен в него, ако изобщо някога е бил влюбен, но те още бяха парабатаи и в съзнанието му мисълта за Джейс винаги беше на първо място по време на битка. — Какво правиш тук? И, в името на Ангела, какво е станало с вас?

Джейс впери поглед в Алек, сякаш го виждаше за пръв път. Приличаше на човек, попаднал в кошмар, който оглежда новата обстановка не защото е изненадан, или защото му харесва, а за да се подготви за новите ужаси, които могат да последват.

— Стили — каза рязко той накрая. — Имате ли стили?

Алек протегна ръка към колана си, изглеждаше объркан.

— Разбира се — той подаде стилито на Джейс — Ако искаш иратце…

— Не за мен — отвърна Джейс със същия рязък тон. — За нея — той посочи Клеъри. — Тя се нуждае повече от мен — очите му срещнаха тези на Алек: златно и синьо. — Моля те, Алек — продължи той и гласът му изведнъж стана тих и нежен. — Помогни й заради мен.

Джейс се обърна и тръгна към далечната част на помещението, където бяха стъклените врати. Застана там и се загледа — в градината навън или в собственото си отражение, Клеъри не можеше да каже.

Алек задържа погледа си върху Джейс за момент, после тръгна към Клеъри и Саймън със стили в ръка. Посочи на Саймън да пусне Клеъри на пода и той го направи много внимателно, като подпря гърба й на стената. После отстъпи, когато Алек коленичи пред нея. Клеъри видя обърканото изражение на Алек и изненадата му, когато забеляза колко сериозни са раните по ръката и стомаха й.

— Кой ти го причини?

— Аз… — Клеъри погледна безпомощно Джейс, който все още стоеше с гръб към тях. Тя виждаше отражението му в стъклените врати, лицето му беше бяло петно, потъмняло тук и там от нараняванията му. Предната част на ризата му беше почервеняла от кръв. — Трудно е за обяснение.

— Защо не ни извикахте? — попита Изабел с изтънял от обида глас. — Защо не ни казахте, че идвате тук? Защо не ни изпратихте съобщение или нещо такова? Знаете, че щяхме да дойдем, ако имате нужда от нас.

— Нямаше време — каза Саймън. — А и не знаех, че Клеъри и Джейс ще бъдат тук. Мислех, че ще съм сам. Не изглеждаше честно да ви въвличам в проблемите си.

— Да ни в-въвличаш в проблемите си? — заекна Изабел. — Ти… — започна тя и после, за изненада на всички, включително и на нея самата, се хвърли към Саймън и обви ръце около врата му. Той залитна назад, неподготвен за нападението, но бързо се съвзе. Ръцете му я прегърнаха като едва не се заплетоха във висящия камшик и той я стисна здраво, главата й беше точно под брадичката му. Клеъри не можа да чуе — Изабел говореше прекалено тихо, — но й се стори, че тя се скара на Саймън.

Алек вдигна вежди, но замълча и се наведе над Клеъри, скривайки от погледа й Изабел и Саймън. Той докосна кожата й със стилито и тя подскочи от изгарящата болка.

— Знам, че боли — каза той тихо. — Мисля, че си си ударила главата. Магнус трябва да те погледне. Ами Джейс? Той зле ли е ранен?

— Не знам — Клеъри поклати глава. — Не ми дава да го доближа.

Алек постави ръка под брадичката й и обърна лицето й на едната, после на другата страна; нарисува второ иратце отстрани на гърлото й точно под челюстта.

— Какво е направил, за да мисли, че е толкова ужасно?

Очите й проблеснаха.

— Защо мислиш, че е направил нещо?

Алек пусна брадичката й.

— Защото го познавам. И знам как има навика да се наказва. Не те допуска до себе си и си мисли, че така наказва себе си, а не теб.

— Той не иска да го доближавам — каза Клеъри, долавяйки упоритостта на собствения си глас и намразвайки се, че е толкова дребнава.

— Ти си всичко, което той иска — отвърна Алек с изненадващо нежен глас и седна на пети, отмятайки дългата черна коса от очите си. У него имаше нещо различно напоследък, помисли си Клеъри, беше по-самоуверен, отколкото при първата им среща, нещо го караше да бъде по-щедър към другите, не както преди. — Как се озовахте и двамата тук? Дори не разбрахме, че сте си тръгнали от партито със Саймън…

— Не — каза Саймън. Той и Изабел се бяха пуснали, но още стояха близо един до друг. — Дойдох тук сам. Е, не точно сам. Бях… извикан.

Клеъри кимна.

— Така е. Не си тръгнахме от партито с него. Когато Джейс ме доведе, нямах представа, че и Саймън е тук.

— Джейс те е довел? — попита учудено Изабел. — Джейс, ако си знаел нещо за Лилит и за църква Талто, трябваше да ни кажеш.

Джейс още гледаше през вратите.

— Изплъзна ми се от ума — каза той монотонно.

Клеъри поклати глава, когато Алек и Изабел преместиха поглед от доведения си брат към нея — те чакаха обяснение за поведението му.

— Не беше Джейс — каза тя накрая. — Той беше… под контрола… на Лилит.

— Бил е обладан? — очите на Изабел станаха две големи букви „О“. Ръката й се затегна инстинктивно около дръжката на камшика.

Джейс се обърна с гръб към вратите. Бавно вдигна ръце и разтвори съсипаната си риза, за да им покаже руната за обсебване и кървавата рана, която минаваше през нея.

— Това — каза той, все още с монотонен глас, — е знакът на Лилит. Тя ме контролираше чрез него.

Алек поклати глава, изглеждаше сериозно притеснен.

— Джейс, обикновено можеш да прекъснеш една такава връзка само като убиеш демона, който те контролира. Лилит е един от най-силните демони, които някога…

— Тя е мъртва — каза рязко Клеъри. — Саймън я уби. Или по-скоро Знакът на Каин я уби.

Всички впериха поглед в Саймън.

— Ами вие двамата? Как се озовахте тук? — попита Саймън, сякаш да се защити.

— Тръгнахме да те търсим — отвърна Изабел. — В апартамента намерихме визитката, която Лилит ти е дала. Джордан ни отвори. Той е долу с Мая — тя потръпна. — Нещата, които е направила Лилит… Няма да повярвате… Толкова са ужасни…

Алек вдигна ръце.

— Хайде всички да се успокоим. Ние ще ви разкажем какво ни се случи и после вие ще ни обясните какво се е случило с вас.

Обясненията отнеха по-малко време, отколкото Клеъри си мислеше. Повечето време Изабел говореше с бурни ръкомахания, които понякога застрашаваха да откъснат някой крайник на приятелите й, защото не пускаше камшика си. Алек използва възможността да излезе на покрива и да изпрати съобщение на Клейва, в което казваше къде са и искаше подкрепление. Джейс бе отстъпил мълчаливо, за да го пусне да излезе навън и после още веднъж, за да влезе вътре. Той не проговори, докато Саймън и Клеъри обясняваха какво се беше случило на покрива, дори когато разказаха как в Идрис Разиел е върнал Джейс от мъртвите. Изи прекъсна Клеъри, само когато тя започна да обяснява как Лилит се смятала за „майка“ на Себастиан и как запазила тялото му в стъклен ковчег.

— Себастиан? — Изабел удари толкова силно с камшика по земята, че в мрамора се отвори пукнатина. — Себастиан е там? И не е мъртъв? — тя се обърна да погледне Джейс, който се беше облегнал на стъклените врати с кръстосани на гърдите ръце и безизразно изражение.

— Видях как умря. Видях как Джейс прекъсна гръбнака му и видях как падна в реката. А сега вие твърдите, че той е там жив?

— Не — Саймън побърза да я успокои. — Тялото му е там, но не е съвсем жив. Лилит не успя да завърши церемонията. — Саймън постави ръка върху рамото й, но тя я отблъсна. Беше пребледняла като смъртник, само две червени петна горяха на бузите й.

— „Не е съвсем жив“ не е достатъчно — отвърна тя. — Отивам да го нарежа на хиляди парченца — и тя тръгна към вратата.

— Из! — Саймън пак сложи ръка на рамото й. — Изи, недей.

— Недей?! — тя го погледна невярващо — Дай ми една основателна причина да не го направя на дребни, миниатюрни, нищожни конфети.

Очите на Саймън обиколиха помещението, спирайки се за миг върху Джейс, сякаш очакваше той да се намеси или да каже нещо. Джейс не го направи, дори не помръдна. Накрая Саймън каза:

— Виж, нали разбра за ритуала? Джейс беше върнат от мъртвите и това е дало на Лилит правото да иска да възкреси Себастиан. За да го направи обаче, Джейс й трябва жив, защото… как беше…

— Той е като противотежест — вмъкна Клеъри.

— Знакът, който Джейс има върху гърдите си, знакът на Лилит — несъзнателно Саймън докосна собствените си гърди, точно над сърцето. — И Себастиан има такъв. Видях двата знака да проблясват по едно и също време, когато Джейс пристъпи в кръга.

Изабел въртеше камшика в ръце, зъбите й хапеха долната й почервеняла устна и тя каза нетърпеливо:

— И?

— Мисля, че е създала някаква връзка между тях — обясни Саймън. — Ако Джейс умре, Себастиан не може да живее. Така че, ако нарежеш Себастиан на парчета…

— Това може да нарани Джейс — довърши Клеъри, думите й се изплъзнаха, без да се усети.

— О, Боже Господи! О, Изи, недей!

— И ще го оставим да живее? — Изабел сякаш не можеше да повярва.

— Накълцай го, ако искаш — каза Джейс. — Имаш разрешението ми.

— Млъкни — отговори му Алек. — Не се дръж сякаш животът ти няма значение. Изи, нищо ли не чу? Себастиан не е жив.

— Но не е и мъртъв. Не е достатъчно мъртъв.

— Имаме нужда от Клейва — каза Алек. — Трябва да го предадем на Мълчаливите братя. Те могат да прекъснат връзката му с Джейс и после ще получиш кръвта му, Из. Той е син на Валънтайн. И е убиец. Всички загубихме скъпи хора в битката при Аликанте или познаваме такива, които са загубили. Мислиш ли, че ще са мили с него? Ще го разкъсат бавно, докато е още жив.

Изабел впери поглед в брат си. Много бавно сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите й, размазвайки мръсотията и кръвта по лицето й.

— Мразя — каза тя. — Мразя да си прав.

Алек придърпа сестра си и я целуна по челото.

— Знам.

Тя стисна за кратко ръката на брат си и после се дръпна.

— Добре — рече тя. — Няма да докосна Себастиан, но не мога да стоя толкова близо до него — тя погледна към стъклените врати, където беше застанал Джейс. — Да слезем долу. Може да изчакаме Клейва във фоайето. Трябва да намерим Мая и Джордан, вероятно се чудят къде сме.

Саймън прочисти гърлото си.

— Някой трябва да остане горе и да наглежда… нещата. Нека бъда аз.

— Не — каза Джейс. — Ти слез долу. Аз ще остана. Аз съм виновен за всичко. Трябваше да се погрижа Себастиан да умре, когато имах възможност. А колкото до останалото…

Гласът му заглъхна. Клеъри обаче си спомни как докосваше лицето й в тъмния коридор на Института и шептеше: „Меа culpa, mea maxima culpa“.

„Моя е вината, моя е вината, моята най-страховита вина.“

Тя се обърна да погледне останалите. Копчето на асансьора, което беше натиснала Изабел, светеше. Клеъри чу далечния шум от издигащия се асансьор. Изабел свъси вежди.

— Алек, може би трябва да останеш с Джейс.

— Нямам нужда от помощ — каза Джейс. — За какво да остава? Аз ще се справя.

Изабел вдигна ръце във въздуха, когато асансьорът пристигна и иззвъня.

— Добре. Печелиш. Цупи си се сам, тук горе, щом искаш — тя пристъпи в асансьора, а Саймън и Алек влязоха след нея. Клеъри беше последна; тя се обърна да погледне Джейс, докато вървеше. Той отново беше вперил поглед във вратите, но тя видя отражението му. Беше стиснал устни в тънка безкръвна линия, очите му бяха тъмни.

Джейс, помисли си тя, когато вратите на асансьора започнаха да се затварят след нея. Искаше й се той да се обърне и да я погледне. Той обаче не го направи и изведнъж тя усети силни ръце върху раменете си, които я бутнаха. Докато се препъваше през вратата, чу Изабел да казва: „Алек, какво, по дяволите…“ и се обърна да погледне назад. Вратите се затваряха, но през тях тя успя да види Алек. Той й отправи окуражителна усмивка и сви рамене, сякаш казваше: „Какво друго да направя?“ Клеъри пристъпи напред, но вратите се бяха затворили.

Тя беше останала насаме с Джейс.

 

 

Стаята беше осеяна с тела — купчини тела в сиви анцузи с качулки, проснати, лежащи, свити покрай стените. Мая стоеше до прозореца и дишаше тежко, гледайки невярващо сцената пред очите й. Беше участвала в битката при Брослин в Идрис и си мислеше, че това е най-лошото нещо, което някога можеше да види. Това тук обаче някак си се оказа по-лошо. Кръвта, която изтичаше от мъртвите сектанти, не беше демонска кръв, а човешка. И бебетата… Те лежаха тихи и мъртви в кошниците, а малките им ръце и нокти бяха повити, сякаш бяха кукли…

Тя сведе поглед към ръцете си. Ноктите й още бяха извадени, оцапани целите с кръв. Тя ги прибра и кръвта се стече по дланите и китките й. Краката й бяха боси и окървавени, по едното й голо рамо имаше дълга рана, от която се процеждаше кръв, макар вече да беше започнала да заздравява. Въпреки че ликантропията предполагаше бързо изцеление, тя знаеше, че утре щеше да се събуди цялата в синини. При върколаците синините минаваха за не повече от ден. Тя си спомни как, когато беше човек, брат й Даниел се беше научил да я бие така, че да не остават синини.

— Мая — Джордан влезе през една от недовършените врати, мушвайки се под няколко висящи кабела. Той се изправи и тръгна към нея, проправяйки си път между телата. — Добре ли си?

Притесненото му изражение накара стомахът й да се обърне.

— Къде са Изабел и Алек?

Той поклати глава. Имаше много по-малко видими наранявания от нея. Дебелото му кожено яке го беше защитило, както и дънките и ботушите му. По бузата му имаше дълга драскотина, кръв се виждаше по светлокестенявата му коса и по острието на ножа, който държеше.

— Претърсих целия етаж. Не ги видях. Има още две тела в другите стаи. Те може би…

Нощта заблестя като серафимска кама. Прозорците станаха бели и ярката светлина огря стаята. За миг Мая си помисли, че целият свят е избухнал в пламъци и Джордан, тръгнал към нея през светлината, сякаш почти изчезна, бяло върху бяло, в искрящото сребърно поле. Тя чу собствения си писък — тръгна слепешком назад като удари главата си в стъклото на прозореца. Вдигна ръце да закрие очите си…

И светлината изчезна. Мая отпусна ръце, светът около нея се завъртя. Тя опипа наоколо и усети Джордан. Обви ръце около него и го прегърна, както някога, когато я взимаше от дома й; после той я залюляваше в ръце и разрошваше къдриците й с пръсти.

Тогава Джордан беше по-слаб, с по-тънки рамене. Сега мускули обвиваха костите му и тя имаше чувството, че прегръща нещо много твърдо — гранитен стълб сред пясъчна буря в пустинята. Впи се в него и чу туптенето на сърцето му, когато дланите му погалиха косата й — нежна, утешителна милувка, толкова успокояваща и… позната.

— Мая… Всичко е наред…

Тя вдигна глава и притисна устни към неговите. Той се беше променил много, но целувката беше съвсем същата, устните му бяха меки, както преди. За миг той замръзна от изненада, но после я притисна към себе си, ръцете му описваха бавни кръгове по голия й гръб. Тя си спомни първия път, когато я беше целунал. Беше му подала обиците си да ги сложи в жабката на колата и ръката му беше затреперила толкова силно, че ги беше изпуснал. После започна да се извинява и да се извинява, докато накрая тя го беше целунала, за да го накара да млъкне. Беше си помислила, че е най-милото момче, което познава.

И после той беше ухапан и всичко се промени.

Тя се дръпна замаяно, дишайки тежко. Той веднага я пусна; гледаше я с отворена уста и омагьосани очи. През прозореца зад него тя виждаше града — едва ли не очакваше да види изравнена, бяла пустиня, — но всичко си беше съвсем същото. Нищо не се беше променило. Светлините на сградите от другата страна на улицата примигваха; чу слабия шум от уличното движение ниско долу.

— Трябва да вървим — каза тя. — Да потърсим другите.

— Мая — попита той, — защо ме целуна?

— Не знам — отвърна тя. — Дали да не слезем с асансьора?

— Мая…

— Не знам, Джордан — каза тя. — Не знам защо те целунах и не знам дали ще го направя отново, но знам, че ще откача от страх и притеснение за приятелите ми, и че искам да се махна от тук. Разбираш ли?

Той кимна. Изглеждаше сякаш иска да каже милион неща, но беше твърдо решен да замълчи и тя му беше благодарна за това. Той прокара ръка през рошавата си, побеляла от прах коса и кимна:

— Добре.

 

 

Тишина. Джейс все още се облягаше на вратата, само че сега беше притиснал чело в нея, затворил очи. Клеъри се зачуди дали изобщо знае, че е при него. Направи крачка напред, но преди да успее да каже нещо, той бутна вратата и излезе в градината.

Остана неподвижна за момент, загледана след него. Разбира се, можеше да извика асансьора, да слезе долу и да изчака Клейва във фоайето като всички останали. Щом на Джейс не му се говореше, значи не му се говореше. Не можеше да го накара насила. Ако Алек беше прав и той наказваше себе си, тя трябваше само да изчака да го преодолее.

Тя се обърна към асансьора… и спря. Тих пламък на гняв премина през нея и накара очите й да пламнат. Не, помисли си тя. Нямаше да му позволява подобно държание. Може да се отнасяше така с всички останали, но не и с нея. Дължеше й по-добро отношение. И двамата си го дължаха.

Тя се завъртя и тръгна към вратата. Глезенът още я болеше, но иратцето, което Алек беше нарисувал, вече действаше. По-голямата част от болката в тялото й се беше притъпила до пулсиране. Стигна до вратата и я отвори, излезе на терасата на покрива и потръпна, когато босите й крака докоснаха ледените плочи.

Веднага забеляза Джейс — той бе коленичил върху стъпалата на опръсканите с кръв и кристали сол плочи. Изправи се и се обърна, когато тя се приближи; нещо проблесна в ръката му.

Пръстенът на Моргенстърн.

Беше излязъл вятър и развяваше тъмнозлатната му коса около лицето му. Той веднага я отметна и каза:

— Спомних си, че това остана тук.

Гласът му прозвуча изненадващо нормален.

— Затова ли поиска да останеш тук? — попита Клеъри. — За да го потърсиш?

Той обърна ръка и пръстите му се затвориха около пръстена.

— Привързан съм към него. Глупаво е, знам.

— Можеше да кажеш и Алек щеше да остане…

— Мястото ми не е при вас — отсече той. — След онова, което направих, не заслужавам иратце или лечение, нито прегръдки или утеха… Нищо, от което приятелите ми ще решат, че имам нужда. Предпочитам да остана горе с него — той посочи с брадичка мястото, където неподвижното тяло на Себастиан лежеше в отворения ковчег върху каменния пиедестал. — И съм адски сигурен, че не заслужавам теб.

Клеъри кръстоса ръце пред гърдите си.

— А мислил ли си аз какво заслужавам? Че може би заслужавам възможност да поговорим за онова, което се случи?

Той се вгледа в нея. Бяха само на няколко крачки един от друг, но имаше чувството, че ги дели невъобразима пропаст.

— Не знам дори как можеш да ме погледнеш, камо ли да говориш с мен.

— Джейс — каза тя, — онова, което направи… Не беше ти.

Той се поколеба. Небето беше толкова черно, а осветените прозорци на близките небостъргачи толкова светли, че те сякаш стояха в центъра на мрежа от блестящи бижута.

— Ако не съм бил аз — рече той, — тогава защо си спомням всичко, което направих? Ако някой бъде обладан и излезе от хипнозата, той не помни какво е правил, докато демонът е бил в него. Но аз помня всичко. — Той рязко се завъртя и отиде до стената, опасваща градината. Клеъри го последва, благодарна, че се отдалечават от тялото на Себастиан, сега скрито от погледите им от ниските храсти.

— Джейс — извика тя. Той се обърна с гръб към стената и се облегна на нея. Зад него лампите на града осветяваха небето като демоничните кули на Аликанте. — Помниш, защото тя искаше ти да помниш — каза Клеъри, настигайки го задъхано. — Направи го, за да те измъчва, както и за да накара Саймън да направи каквото тя иска. Тя държеше да гледаш как нараняваш любимите си хора.

— И аз гледах — отвърна той тихо. — Сякаш някаква част от мен стоеше отстрани, гледаше и ми крещеше да спра. Останалата част обаче беше напълно спокойна, сякаш правеше правилното нещо. Сякаш не можех да правя друго. Чудя се дали Валънтайн е възприемал по този начин делата си. Всичко изглеждаше толкова логично — той отмести поглед от нея. — Не издържам. Не трябва да си тук с мен. Трябва да си вървиш.

Вместо да си тръгне, Клеъри застана до него край стената. Беше обгърнала тялото си с ръце и трепереше. Накрая, той се обърна с неохота към нея и я погледна.

— Клеъри…

— Не ти решаваш къде да ходя, или кога — рече тя.

— Знам — гласът му беше дрезгав. — Винаги съм знаел, че си такава. Не знам само защо трябваше да се влюбя в по-голям инат и от мен.

Клеъри замълча за момент. Сърцето й се сви при думите „да се влюбя“.

— Всички онези неща, които ми каза на терасата в „Айрънуъркс“… — прошепна тя, — наистина ли ги мислиш?

Златните му очи се замъглиха.

— Кои неща?

„Че ме обичаш“, за малко да каже тя, но се замисли — той не беше казал точно това, нали? Не и точно тези думи. Беше го намекнал. А тя беше сигурна във факта, че двамата се обичат, както беше сигурна в собственото си име.

— През цялото време ме питаше дали щях да те обичам, ако беше като Себастиан, като Валънтайн.

— И ти отвърна, че тогава нямаше да съм аз. Виж колко много сгреши — каза Джейс и горчивина обагри гласа му. — Това, което направих тази вечер…

Клеъри се приближи до него; той се напрегна, но не се дръпна. Тя го хвана за ризата, наведе се напред и каза, изговаряйки ясно всяка дума:

— Това не беше ти.

— Кажи го на майка си. Кажи го на Люк, когато попитат какво се е случило. — Джейс докосна нежно ключицата й; раната вече беше заздравяла, но кожата й и тъканта на роклята бяха изцапани с кръв.

— Ще им кажа — рече тя. — Ще им кажа, че ти нямаш вина.

Той я погледна, златните му очи гледаха невярващо.

— Не можеш да ги излъжеш.

— Няма да ги излъжа. Аз те върнах. Ти беше мъртъв и аз те върнах. Аз наруших баланса, не ти. Отворих вратата за Лилит и глупавия й ритуал. Можех да поискам всичко друго, а поисках теб. — Тя стисна още по-силно ризата му, пръстите й бяха побелели от студ и напрежение. — И бих го направила отново. Обичам те, Джейс Уейланд… Херондейл… Лайтууд… както и да се наричаш. Не ми пука. Обичам те и винаги ще те обичам. Да се преструвам, че не е така, е само загуба на време.

Такава болка премина по лицето му, че Клеъри усети как сърцето й се сви. После Джейс протегна ръце и пое лицето й между дланите си. Усещаше пръстите му топли върху бузите си.

— Помниш ли, когато ти казах — рече той нежно, както никога досега, — че не знам дали има или няма Бог, но и в двата случая ние сами отговаряме за себе си? Все още не знам отговора. Преди знаех само, че вярата съществува, и че аз не заслужавам да имам вяра. И после се появи ти. Ти промени всичко. Сещаш ли се за думите на Данте, които ти цитирах в парка? „L’amor che move il sole е l’altre stelle“?

Устните му се извиха, когато тя го погледна.

— Още не съм научила италиански.

— Това са последните думи от „Paradiso“… „Рай“. „Волята и желанията ми бяха преобърнати от любовта, любовта, която движи слънцето и другите звезди.“ Според мен Данте се е опитал да обясни вярата като всепоглъщаща любов, може би дори като богохулство, но аз те обичам точно по този начин. Ти се появи в живота ми изведнъж и за мен имаше само една истина: че те обичам и че ти ме обичаш.

Въпреки че гледаше нея, погледът му беше някак далечен, сякаш виждаше нещо друго.

— После започнаха сънищата — продължи той. — И си помислих, че може би греша. Че не те заслужавам. Че не заслужавам да бъда напълно щастлив… та, за Бога, кой заслужава? А след тази вечер…

— Спри — досега тя стискаше ризата му, но сега я пусна и постави ръце на гърдите му. Сърцето му биеше бясно под пръстите й; бузите му порозовяха, не само от студа. — Джейс, през цялата вечер, знаех едно: че не ти ме нараняваш. Не ти правеше онези неща. Никой не може да ме разубеди, че си добър. И това никога няма да се промени.

Джейс си пое дълбоко и накъсано въздух.

— Дори не знам как да оправдая доверието ти.

— Не е нужно. Аз ти вярвам достатъчно и за двама ни — каза тя.

Ръцете му се заплетоха в косата й. Мъглата от дъха им се вдигаше като бели облачета.

— Толкова ми липсваше — каза Джейс и я целуна, устните му нежно докоснаха нейните, не отчаяно или жадно, както последните няколко пъти, а нежно и внимателно.

Тя затвори очи и изпита чувството, че светът се върти около нея като пумпал. Плъзна ръце нагоре по гърдите му, обви ги около врата му, вдигна се на пръсти и притисна устни към неговите. Джейс нежно прокарваше пръсти по тялото й, по голата й кожа и по коприната; тя потръпна, отпускайки се върху него. Беше сигурна, че и двамата имат вкус на кръв, пепел и сол, но това нямаше значение. Светът, градът с всичките му светлини и живот, сякаш се ограничиха до това — до нея и Джейс, горящото сърце на един замръзнал свят.

Той пръв се отдръпна с неохота. Миг по-късно тя осъзна причината. Дори тук горе звукът от клаксони и свирещи гуми, долитащ от улицата долу, се чу силно.

— Клейвът — каза той примирено, макар че трябваше да прочисти гърлото си, преди да проговори, и на Клеъри това й допадна. Лицето му беше зачервено, нейното сигурно също.

— Пристигнаха.

Както ръката й беше в неговата, Клеъри погледна над парапета на покрива и видя, че пред скелето бяха спрели няколко дълги черни автомобила. От тях излизаха хора. Беше и трудно да ги познае от това разстояние, но Клеъри различи Мерис и още няколко души в бойни униформи. Миг по-късно колата на Люк взе завоя и Джослин изскочи от нея.

Клеъри би я познала и от по-голямо разстояние, само по начина, по който се движеше.

Клеъри се обърна към Джейс.

— Майка ми. Трябва да сляза долу. Не искам да се качи и да види… да види него — тя посочи с брадичка към ковчега на Себастиан.

Джейс отметна косата от лицето й.

— Не искам да те изпускам от поглед.

— Тогава ела с мен.

— Не. Някой трябва да остане тук — той пое ръката й, обърна я с дланта нагоре и пусна пръстена на Моргенстърн в нея — верижката се изля като течен метал. Закопчалката се беше огънала, когато тя скъса верижката, но той беше успял да я оправи. — Моля те, вземи го.

Очите й погледнаха надолу и после несигурно се върнаха върху лицето му.

— Иска ми се да разбирах какво означава пръстена за теб.

Той леко сви рамене.

— Носих го десет години. Част от мен е у него. Означава, че съм ти доверил миналото си и всички тайни, които то крие. А и… — той леко докосна една от гравираните звезди — „… любовта, която движи слънцето и всички други звезди.“ Мисля си, че звездата символизира това, а не „Моргенстърн“.

В отговор на думите му, тя сложи верижката на врата си и усети как пръстенът застана на обичайното си място, под ключицата й. Сякаш беше част от пъзел, намерила мястото си. За момент погледите им останаха преплетени в безмълвен разговор, донякъде по-наситен и от физическия им контакт. В този миг тя задържа образа му в съзнанието си, сякаш за да го запечата — разрошената златна коса, сенките, които миглите му хвърляха, пръстените по-тъмно златно в светлокехлибарените му очи.

— Сега се връщам — каза тя и стисна ръката му. — Пет минути.

— Върви — отвърна той дрезгаво и я пусна.

Клеъри се обърна и тръгна по пътеката. Още щом се отдели от него, отново й стана студено, и докато стигна до вратите на сградата, вече замръзваше. Спря, когато я отвори, и погледна назад, но Джейс беше само една сянка, на фона на светлините на Ню Йорк. „Любовта, която движи слънцето и всички други звезди“, помисли си тя и после, като ехо чу думите на Лилит. „Такава любов може да срине света или да го въздигне.“ Тръпка пробяга през нея, не само от студа. Тя потърси Джейс с поглед, но той беше изчезнал в сенките; обърна се и влезе вътре, вратата се плъзна и се затвори след нея.

 

 

Алек се беше качил горе да търси Джордан и Мая, а Саймън и Изабел бяха сами и седяха един до друг на зеления шезлонг във фоайето. Тя държеше магическата светлина на Алек и осветяваше помещението сякаш с призрачна светлина; висящият полилей хвърляше танцуващи сенки.

Изабел почти не беше проговорила, откакто брат й ги беше оставил заедно. Бе навела глава, тъмната й коса падаше напред и бе вперила поглед в ръцете си. Имаше деликатни длани с дълги пръсти, но и много мазоли, подобно на брат си. Саймън не го беше забелязал досега, но на дясната си ръка тя носеше сребърен пръстен. Изобразяваше пламъци и гравирана буква „Л“ в центъра. Той му напомни за пръстена със звездите, който Клеъри носеше около врата си.

— Това е семейният пръстен на Лайтууд — каза тя, забелязвайки погледа му. — Всяко семейство си има емблема. Нашата е огъня.

Подхожда ти, помисли си Саймън. Изи беше като огън в алена рокля и с рязката смяна на настроенията си. На покрива той си помисли, че ще го удуши, когато беше стиснала с ръце врата му, наричаше го с всякакви имена и се притискаше в него, сякаш никога нямаше да го пусне. Сега тя беше вперила поглед някъде в пространството, недосегаема като звезда. Беше много смущаващо.

„Ти толкова ги обичаш“, беше казала Камила, „твоите ловци на сенки. И соколът обича господаря си, а той го връзва и му слага качулка.“

— Онова, което каза… — рече той, спря за момент и загледа Изабел, която увиваше кичур коса около пръста си — Горе на покрива… Че не сте знаели, че Клеъри и Джейс липсват, и че сте дошли тук заради мен? Истина ли е?

Изабел вдигна поглед и прибра кичура зад ухото си.

— Разбира се — каза тя възмутено. — Когато разбрахме, че си си тръгнал от партито… А и от няколко дни си в опасност, и Камила избяга… — тя замълча. — Джордан все пак отговаря за теб. Беше се побъркал.

— Значи идеята да дойдете тук беше негова?

Изабел се обърна и го изгледа за един дълъг момент. Очите й бяха бездънни и тъмни.

— Аз забелязах, че те няма. Аз поисках да те намерим. Саймън прочисти гърлото си. Почувства се странно замаян.

— Но защо? Мислех, че сега ме мразиш.

Това не трябваше да го казва. Изабел поклати глава, тъмната й коса се разлетя и тя леко се дръпна от него.

— О, Саймън! Не бъди такъв глупак.

— Из… — той протегна ръка и неуверено докосна китката й. Тя не се дръпна, само го гледаше. — В Храма Камила ми каза нещо. Каза ми, че на ловците на сенки не им пука за долноземците и че само ги използват. Каза, че те никога не биха направили за мен онова, което аз бих направил за тях. Но ти го направи. Ти дойде за мен. Ти дойде за мен.

— Разбира се — каза тя приглушено. — Когато си помислих, че нещо може да ти се е случило…

Той се наведе към нея. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Отблясъците на полилея се отразяваха в черните й очи. Устните й бяха раздалечени и Саймън усети топлината на дъха й. За пръв път, откакто беше станал вампир, усети топлина и нещо като електрически заряд премина между тях.

— Изабел — каза той. Не „Из“, не „Изи“. — Може ли…

Асансьорът звънна, вратата се отвори и Алек, Мая и Джордан излязоха от него. Алек погледна подозрително Саймън и Изабел, когато те отскочиха един от друг, но преди да успее да каже нещо, двойната врата на фоайето се отвори широко и ловци на сенки нахлуха през нея. Саймън позна Кадир и Мерис, която веднага полетя през помещението към Изабел, хвана я за раменете и поиска да й разкаже какво се беше случило.

Саймън се изправи, дръпна се неловко встрани и почти беше съборен от Магнус, който тичаше през помещението към Алек. Той явно изобщо не видя Саймън. „Накрая след сто, двеста години, ще останем само ти и аз. Само ние ще сме живи“, беше му казал Магнус в Храма. Чувствайки се невъобразимо самотен сред тълпящите се ловци на сенки, Саймън притисна гръб към стената с напразната надежда, че ще остане незабелязан.

 

 

Алек вдигна поглед, точно когато Магнус стигна до него, хвана го и го дръпна към себе си. Пръстите му проследиха лицето на Алек, сякаш търсеше синини или наранявания; той мърмореше под носа си: „Как можа… да изчезнеш така и дори да не ми кажеш… Можех да помогна…“

— Престани — дръпна се Алек раздразнено.

Магнус се осъзна, гласът му прозвуча плачевно:

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да си тръгвам от партито. Трябваше да остана с теб. Камила я няма. Никой няма и най-малка представа къде е отишла, а тъй като вампирите не могат да бъдат проследени… — той сви рамене.

Алек отблъсна образа на Камила от съзнанието си — окована за тръбата, гледаща го с умоляващи зелени очи.

— Няма значение — каза той. — Тя не е важна. Знам, че просто искаше да помогнеш. Не ти се сърдя, че си тръгна от партито.

— Но ти беше ядосан — каза Магнус. — Знам, че беше. Затова и бях толкова притеснен. Да избягаш така и да се изложиш на опасност, само защото си ядосан на мен…

— Аз съм ловец на сенки — отвърна Алек. — Магнус, това ми е работата. Тук не става въпрос за теб. Следващия път се влюби в застрахователен агент или…

— Александър — каза Магнус, — няма да има следващ път. — Той наклони челото си към Алек, златнозелени очи, вперени в сини.

Сърцето на Алек ускори ритъма си.

— Как така? — каза той. — Ти ще живееш вечно. Това не се случва често.

— Знам, че така казах — отвърна Магнус. — Но, Александър…

— Не ме наричай така. Александър ме наричат родителите ми. Предполагам е много напредничаво да приемаш смъртността ми толкова фаталистично: всичко умира, дрън-дрън… Но как мислиш се чувствам аз? Нормалните двойки могат да се надяват… да се надяват, че ще остареят заедно, че ще живеят дълго и ще умрат в един и същи момент, но ние не можем. Дори не знам какво искаш ти.

Алек не беше сигурен какъв отговор да очаква… гняв или оправдание, или дори шега. Магнус обаче притихна и гласът му потрепери, когато каза:

— Алек… Алек, извинявай, ако съм оставил в теб впечатлението, че съм се примирил с твоята смъртност. Опитах се, мислех, че съм успял… Представях си, че имам поне още петдесет, шестдесет години с теб. Мислех, че тогава ще мога да те пусна. Но това си ти и аз осъзнах, че тогава няма да съм по-готов, отколкото съм сега — Магнус обхвана нежно с ръце лицето на Алек. — Изобщо не съм готов.

— И какво ще правим? — прошепна Алек.

Магнус сви рамене и се усмихна неочаквано; с рошавата си черна коса и блестящите си златнозелени очи, приличаше на пакостлив тийнейджър.

— Каквото правят всички — отвърна той. — Ти го каза. Ще се надяваме.

 

 

Алек и Магнус бяха започнали да се целуват в ъгъла на фоайето и Саймън вече не знаеше накъде да гледа. Не искаше да си помислят, че ги зяпа в този толкова интимен момент, но накъдето и да се обърнеше, срещаше блестящите очи на ловци на сенки. Въпреки че в банката беше на тяхна страна срещу Камила, никой не го гледаше особено дружелюбно. Едно беше Изабел да го приеме и да го обича, но ловците на сенки като цяло бяха съвсем различни. Той знаеше какво си мислят. По лицата им беше изписано „вампир“, „долноземец“, „враг“. Почувства облекчение, когато вратата отново се отвори и Джослин нахълта, все още облечена със синята рокля от партито. Люк беше само на няколко крачки зад нея.

— Саймън! — извика тя, веднага щом го забеляза. Изтича към него и за негова изненада го прегърна силно, после го пусна. — Саймън, къде е Клеъри? Тя…

Саймън отвори уста, но звук не излезе. Как да обясни точно на Джослин какво се беше случило тази нощ? Джослин щеше да бъде ужасена от злото, причинено от Лилит — децата, които беше убила, кръвта, която беше проляла, само за да създаде още създания като мъртвия син на Джослин. Дори в момента тялото му лежеше в ковчег на покрива, където трябваше да са Клеъри и Джейс.

Нищо не мога да ти кажа, помисли си той. Не мога. Той погледна покрай нея към Люк, чиито сини очи го гледаха в очакване. Зад семейството на Клеъри той виждаше как ловците на сенки се тълпяха около Изабел, която вероятно им разказваше какво се беше случило тази вечер.

— Аз… — започна той безпомощно и тогава вратата на асансьора отново се отвори и от там излезе Клеъри. Обувките й ги нямаше, прекрасната й сатенена рокля се беше превърнала в окървавени дрипи, синини вече избледняваха по голите й ръце и крака. Тя обаче се усмихваше лъчезарно, беше по-щастлива, отколкото Саймън я беше виждал от седмици.

— Мамо! — възкликна тя и Джослин се хвърли към нея и я прегърна. Клеъри му се усмихна над рамото на майка си. Саймън огледа стаята. Алек и Магнус още бяха впити един в друг, а Мая и Джордан бяха изчезнали. Изабел беше обградена от ловци на сенки и Саймън чуваше възклицания на ужас и изненада от заобикалящата я група, докато тя разказваше историята. Той предположи, че някаква част от нея се радва на вниманието. Изабел наистина обичаше да е център на внимание, за каквото и да ставаше въпрос.

Усети една ръка на рамото си. Беше Люк.

— Ти добре ли си, Саймън?

Саймън вдигна поглед. Люк изглеждаше както винаги — стабилен, надежден. Нищо не издаваше, че партито по случай годежа му, е било прекъснато от трагичен спешен случай.

Бащата на Саймън беше починал толкова отдавна, че той почти не го помнеше. Ребека си спомняше някои подробности — че беше имал брада и че й е помагал да строи сложни кули от кубчета, но Саймън не помнеше нищо. Това беше едно от нещата, които смяташе, че са общи между него и Клеъри, че това ги свързва — и на двамата бащите бяха починали, и двамата бяха отгледани само от майките си.

Е, поне едно от тези неща се оказа вярно, помисли си Саймън. Макар и майка му да беше излизала по срещи, в живота му липсваше фигурата на бащата, освен в лицето на Люк. В това отношение, предположи Саймън, той и Клеъри си деляха Люк. А и глутницата на върколаците следваше Люк. За ерген, който никога не беше имал деца, ужасно много деца лежаха на ръцете на Люк, помисли си Саймън.

— Не знам — отговори честно Саймън, както мислеше, че би отговорил на истинския си баща. — Може би не.

Люк обърна Саймън с лице към себе си.

— Целият си в кръв — каза той. — Предполагам не е твоята, защото… — той посочи към Знака на Каин на челото му. — Но… — гласът му стана нежен. — И покрит с кръв, и със Знака на Каин, ти пак си Саймън. Кажи ми какво се случи.

— Кръвта не е моя, прав си — каза дрезгаво Саймън. — Дълга история. — Той наведе назад глава и погледна Люк. Преди постоянно се питаше дали един ден ще стане достатъчно висок, за да погледне Люк (да не говорим за Джейс) право в очите. Сега обаче това беше невъзможно. — Люк, възможно ли е да направиш нещо ужасно лошо, макар и да не си искал, и никога да не можеш да го преглътнеш? Никой да не може да ти прости?

Люк го изгледа продължително. После каза:

— Помисли си за някого, когото обичаш, Саймън. Когото наистина обичаш. Има ли нещо, което той може да направи и да те накара да спреш да го обичаш?

Образи преминаха през съзнанието на Саймън като страници на книга: Клеъри, усмихваща му се над рамото си; сестра му, гъделичкаща го, когато беше малък; майка му, заспала на дивана с метнато на рамената й одеяло; Изи…

Той припряно прекъсна нишката на мислите си. Клеъри не беше направила нищо толкова ужасно, че да трябва да й прощава; никой от хората, които си беше представил, не беше правил такова нещо. Замисли се как Клеъри прости на майка си, че е изтрила спомените й. Замисли се за онова, което Джейс беше направил на покрива, и как изглеждаше след това. Беше го направил не по своя воля, но въпреки това Саймън се съмняваше, че Джейс щеше да си прости някога. И после се замисли за Джордан — как не можеше да се примири с онова, което беше причинил на Мая, и как беше продължил напред въпреки всичко; беше станал претор лупус и живееше, за да помага на другите.

— Ухапах някого — каза Саймън. Думите просто излязоха от устата му и му се прииска да можеше да ги преглътне обратно. Той се приготви за ужасеното изражение на Люк, но то така и не се появи.

— Той жив ли е? — попита Люк. — Този, когото си ухапал. Оцеля ли?

— Аз… — как можеше да обясни случилото се с Морийн? Лилит й беше заповядала да си върви, но Саймън беше сигурен, че ще я види отново. — Не я убих.

Люк кимна веднъж.

— Знаеш как вълколаците стават водачи на глутница — каза той. — Трябва да убият предишния водач. Правил съм го два пъти. Имам белези, които го доказват — той дръпна леко яката на ризата си и Саймън забеляза голям, бял и назъбен белег, сякаш гърдите му са били издрани с нокти. — Вторият път го направих умишлено. Хладнокръвно убийство. Исках да стана водач и така го постигнах — той сви рамене. — Ти си вампир. Жаждата за кръв е в природата ти. От дълго време й устояваш. Знам, че можеш да излизаш на дневна светлина, Саймън. Гордееш се, че си нормално човешко момче, но ти си това, което си. Аз също. Колкото повече се опитваш да потискаш истинската си природа, толкова повече тя ще те контролира. Бъди какъвто си. Който истински те обича, ще продължава да те обича.

Саймън каза дрезгаво:

— Майка ми…

— Клеъри ми каза какво се е случило с майка ти и че си се нанесъл при Джордан Кайл — каза Люк. — Виж, Саймън, майка ти ще се осъзнае. Като Аматис. Ти си оставаш неин син. Ще говоря с нея, ако искаш.

Саймън поклати мълчаливо глава. Майка му винаги беше харесвала Люк. Фактът, че Люк е върколак може би само щеше да влоши нещата.

Люк кимна, сякаш разбираше.

— Ако не искаш да се връщаш в апартамента на Джордан, тази вечер си добре дошъл на дивана у дома. Сигурен съм, че Клеъри ще се зарадва. А и утре може да поговорим как да постъпим с майка ти.

Саймън изправи рамене. Погледна към Изабел в другата част на помещението — проблясването на камшика й, светещата висулка на врата й, движението на ръцете й, докато говореше. Изабел, която не се страхуваше от нищо. Замисли се за майка си, как тя се беше дръпнала от него, страха в очите й. Оттогава той се криеше от този спомен, бягаше от него. Но беше време да спре.

— Не — каза той. — Благодаря, но имам къде да отида. Мисля… да се прибера у дома.

 

 

Джейс стоеше сам на покрива и гледаше към града, Ийст Ривър се виеше като сребристочерна змия между Бруклин и Манхатън. Ръцете му, устните му, още бяха топли от докосването на Клеъри, но вятърът от реката беше леденостуден и топлината бързо си отиваше. Беше без яке и въздухът пронизваше тънката тъкан на ризата му като острието на нож.

Той вдиша дълбоко, пое студения въздух с дробовете си и бавно го изпусна. Цялото му тяло беше напрегнато. Чакаше да чуе асансьора, вратите да се отворят и ловците на сенки да се изсипят в градината. Отначало щяха да му съчувстват, помисли си той, щяха да се притеснят за него. После, когато разберяха какво се беше случило… После щяха да се отдръпнат и да се споглеждат многозначително, когато мислеха, че не ги вижда. Той беше обладан — не просто от демон, а от Велик демон. Беше действал против правилата на Клейва, беше заплашил и наранил друг ловец на сенки.

Представи си как Джослин щеше да го погледне, когато научеше какво беше сторил на Клеъри. Люк можеше и да разбере, да му прости. Но Джослин? Той така и не беше успял да говори с нея открито, да изрече думите, които мислеше, че щяха да я убедят. „Обичам дъщеря ти повече, отколкото смятах, че е възможно. Никога не бих я наранил.“

Тя щеше да го погледне, помисли си той, със зелените си очи, същите като на Клеъри. Щеше да поиска и още нещо. Щеше да поиска да чуе нещо, което той не беше сигурен, че е истина.

„Аз не съм като Валънтайн.“

Наистина ли? Думите сякаш се носеха в студения въздух — шепот, предназначен единствено за неговите уши. Ти не познаваш майка си. Не познаваш баща си. Отдаде сърцето си на Валънтайн, когато беше дете; както правят децата, и така стана част от него. Не можеш да прекъснеш тази връзка с един замах на острието.

Лявата му ръка изстина. Той погледна надолу и, за негова изненада видя, че беше вдигнал камата — камата със сребърната дръжка от биологичния му баща — и сега я държеше в ръка. Острието, макар и разядено от кръвта на Лилит, беше отново цяло и блестеше като обещание. Студът, който се разпростря в гърдите му, нямаше нищо общо с времето. Колко пъти се беше събуждал така, задъхан и потен, с кама в ръката? И Клеъри, винаги Клеъри, бездиханна в краката му.

Но Лилит беше мъртва. Всичко свърши. Опита се да прибере камата в колана си, но ръката му не искаше да се подчини на командата на съзнанието му. Той усети пареща топлина в гърдите си, надигаща се болка. Погледна надолу и забеляза, че кървавата линия, която разцепваше знака на Лилит по средата, там, където Клеъри го беше порязала с камата, беше заздравяла. Знакът блестеше в червено на гърдите му.

Джейс престана да се опитва да прибере камата в колана си. Кокалчетата му побеляха, когато ръката му стисна дръжката, китката му се завъртя, отчаяно опитвайки се да обърне острието към себе си. Сърцето му биеше лудо. По него нямаше иратце. Как раната беше заздравяла толкова бързо? Ако само можеше да я отвори отново, да обезобрази знака, макар и временно…

Но ръката не му се подчиняваше. Тя остана неподвижна до тялото му, а той целия се завъртя, против волята си, с лице към пиедестала и тялото на Себастиан.

Ковчегът беше започнал да излъчва мътна зеленикава светлина — почти като магическата, но имаше нещо болезнено, нещо, което пронизваше очите. Джейс се опита да отстъпи, но краката му не помръднаха. Ледена пот се стичаше по гърба му. Един глас прошепна в главата му:

Ела тук.

Беше гласът на Себастиан.

Нима си мислеше, че си свободен, само защото Лилит вече я няма? Ухапването на вампира ме събуди. Сега нейната кръв във вените ми ти заповядва.

Ела тук.

Джейс се опита да забие пети в земята, но тялото му го предаде и го понесе напред, въпреки че съзнанието му се съпротивляваше. Опита се да тръгне назад, но краката му вървяха напред по пътеката, към ковчега. Нарисуваният кръг проблесна в зелено, когато пресече линията и ковчегът сякаш отговори с изумрудено проблясване. И после Джейс стоеше над него и гледаше надолу.

Джейс силно захапа устната си с надеждата болката да го извади от полусънното състояние, в което беше изпаднал. Не се получи. Усети вкуса на собствената си кръв и погледна Себастиан, който плуваше като удавник във водата. „Сега очите му са перли.“ Косата му беше като безцветно водорасло, затворените му клепачи бяха сини. Устата му беше копие на студената, стисната уста на баща му. Сякаш гледаше младия Валънтайн.

С неохота, категорично против волята му, ръцете на Джейс започнаха да се вдигат. Лявата му ръка постави острието на камата върху вътрешната част на дясната му китка, където пулсираха сини вени.

Думи излязоха от собствените му устни. Той ги чуваше, сякаш долитаха от огромно разстояние. Не бяха на език, който познаваше или разбираше, но знаеше какво означават — ритуална молитва. Съзнанието му крещеше на тялото да спре, но това нямаше никакво значение. Лявата му ръка натисна ножа. Острието направи чист, плитък разрез на дясната му китка, която прокърви почти незабавно. Той се опита да я дръпне, да отпусне ръка, но тя сякаш беше зазидана в цимент. Докато гледаше ужасено, първата капка кръв се разби върху лицето на Себастиан.

Очите на Себастиан се отвориха. Те бяха черни, по-черни от очите на Валънтайн, черни като очите на демона, който се беше нарекъл негова майка. Те се впериха в Джейс като големи тъмни огледала. В тях Джейс виждаше отразено собственото си лице, изкривено и неузнаваемо, устните му изричаха ритуалните думи, бълваха безсмислени фрази като река от черна вода.

Сега кръвта течеше по-свободно и мътната течност в ковчега ставаше тъмночервена. Себастиан помръдна. Кървавата вода се разплиска, когато той седна, черните му очи останаха вперени в Джейс.

Втората част от ритуала, проговори гласа му в главата на Джейс. Почти приключихме.

Вода течеше от Себастиан като сълзи. Бледата му коса, сплъстена на челото, изглеждаше абсолютно безцветна. Той вдигна едната си ръка и я протегна, и Джейс, въпреки викът в главата си, му подаде камата с острието напред. Себастиан плъзна ръка по дължината на студеното острие. Кръв бликна от разреза на дланта му. Той блъсна камата настрани и пое ръката на Джейс, стисвайки я в своята.

Това беше последното, което Джейс беше очаквал. Не можеше да се дръпне. Усети всеки от студените пръсти на Себастиан, когато хвана ръката му и почувства как кървящите рани се притиснаха една в друга. Сякаш го стискаше студена метална ръка. Тръпка премина през Джейс, после още една, силен физически трепет, толкова болезнен, сякаш тялото му се обърна отвътре навън. Той се опита да извика…

И викът замря в гърлото му. Погледна ръката си и ръката на Себастиан, стиснати заедно.

Кръв течеше през пръстите им и по китките им в изящни линии, образувайки червена дантела. Кръвта блестеше на студената електрическа светлина на града. Стичаше се не като течност, а като движещи се червени кабели и обвиваше ръцете им с ален обръч.

Необичайно чувство на спокойствие заля Джейс. Сякаш реалността се разпадна и той стоеше на върха на планина; светът се простираше под него и всичко можеше да бъде негово. Светлините на града вече не бяха електрически, а сякаш светлини на хиляди, подобни на диаманти звезди. Те сякаш светеха към него с благосклонна светлина и казваха: „Това е хубаво. Така е правилно. Това би искал баща ти.“

Той видя Клеъри с очите на съзнанието си, бледото й лице, разпиляната й червена коса, движещите й се устни, които казваха: „Сега се връщам. Пет минути.“

И после гласът й заглъхна и заговори друг, заглушавайки го. Нейният образ в съзнанието му се разми и се стопи в тъмнината, както Евридика беше изчезнала, щом Орфей се беше обърнал да я погледне за последен път. Той я видя, белите й ръцете се протягаха към него; после я обгърнаха сенки, и вече я нямаше.

Сега в главата на Джейс прозвуча нов глас, познат глас, някога омразен, сега непонятно приятен. Гласът на Себастиан. Той сякаш се движеше през кръвта му, през кръвта, която преминаваше от ръката на Себастиан в неговата, подобно на огнена връзка.

Сега сме едно, братле, ти и аз — каза Себастиан.

Сега сме едно.