Касандра Клеър
Град на паднали ангели (16)

16.
Ангелите на Ню Йорк

— Пристигнахме — каза Морийн на Саймън.

Тя беше спряла по средата на тротоара и гледаше нагоре към солидната сграда от камък и стъкло, която се извисяваше над тях. Очевидно беше проектирана да изглежда като луксозните жилищни комплекси, построени в Горен Ийст Сайд, Манхатън, преди Втората световна война, но съвременните елементи я издаваха — високите прозорци и медния покрив, недокоснат все още от ръждата, спуснатите по предната част на фасадата на сградата транспаранти, които обещаваха „ЛУКСОЗНИ АПАРТАМЕНТИ НА ЦЕНА ОТ 750 000 долара“. Явно покупката на апартамент ти даваше право да използваш градината на покрива, фитнес центъра, басейна и двадесет и четири часова охрана от началото на декември. Комплексът все още беше в строеж и по обикалящото строежа скеле бяха поставени табели „НЕ ВЛИЗАЙ: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“.

Саймън погледна Морийн. Изглежда много бързо беше свикнала да бъде вампир. Бяха бягали по моста Куинсбъроу и нагоре по Второ авеню, за да стигнат до тук и белите й чехли се бяха изпокъсали. Тя обаче така и не намали темпото и дори не се изненада, че не се е изморила.

Сега гледаше сградата нагоре с блажено изражение, дребното й лице светеше от, както предположи Саймън, очакване.

— Тук е затворено — каза той, осъзнавайки, че това е очевидно. — Морийн…

— Ш-ш-шт! — протегна малката си ръка и дръпна табелата, закачена на ъгъла на скелето. Чу се звук от трошене на пластмаса. Парчетата се посипаха в краката на Саймън. Морийн захвърли остатъка от табелата и се усмихна на дупката, която беше направила.

Един стар човек, който разхождаше близо до тях на каишка малък пудел с палтенце, се спря и се втренчи в тях.

— Трябва да вземеш палто на сестричката си — каза той на Саймън. — Толкова е кльощава, че ще премръзне до смърт в това време.

Преди Саймън да успее да отговори, Морийн се обърна към мъжа с яростно изражение, оголвайки всичките си зъби, включително и издължените остри кучешки зъби.

— Аз не съм му сестра! — изсъска тя.

Мъжът пребледня, взе кучето си и забърза нататък.

Саймън поклати глава към Морийн.

— Това не беше нужно.

Зъбите й бяха пробили долната й устна — и на Саймън му се беше случвало, преди да свикне с тях. Тънки струйки кръв се процеждаха по брадичката й.

— Не ми казвай какво да правя — каза тя раздразнено, но зъбите й се прибраха. Тя избърса брадичката си с ръка типично по детски и размаза кръвта. После се обърна към дупката. — Хайде!

Провря се през нея и той я последва. Минаха през едно пространство, което строителният екип използваше за изхвърляне на боклук. Навсякъде по земята бяха пръснати счупени инструменти, натрошени тухли, стари найлонови торби и кутийки от кока-кола. Морийн повдигна роклята си и грациозно си проправи път през отломките с отвратено изражение на лицето. Тя прескочи една тясна канавка и стигна до напукани каменни стъпала. Саймън я следваше.

Стъпалата водеха към две широко отворени стъклени врати. През вратите се виждаше богато украсено мраморно фоайе. Масивен полилей висеше от тавана, но нямаше светлина, която да освети кристалните висулки. В помещението беше прекалено тъмно и един човек нямаше да види нищо. Имаше мраморно бюро за портиера, дълъг зелен шезлонг под огледало със златна рамка и няколко асансьора в едната част на помещението. Морийн натисна бутона на асансьора и за изненада на Саймън, той светна.

— Къде отиваме? — попита той.

Асансьорът спря със съскане. Морийн влезе и Саймън я последва. Асансьорът беше облицован със златно и червено, с матови стъкла на всяка от стените.

— Нагоре — натисна копчето с надпис „ПОКРИВ“ и се засмя. — Нагоре, към Рая — каза тя и вратите се затвориха.

 

 

— Не мога да намеря Саймън.

Изабел, която се беше облегнала на една колона в „Айрънуъркс“ и се опитваше да не изпадне в мрачно настроение, погледна нагоре и видя Джордан да се извисява над нея. Той наистина беше ненормално висок, помисли си тя. Сигурно бе поне метър и деветдесет. Първия път, когато го видя, си беше помислила, че изглежда много привлекателно с разрошената си тъмна коса и зелените очи. Сега обаче знаеше, че е бивше гадже на Мая и категорично го беше отметнала в ума си като момче табу.

— Ами, не съм го виждала — каза тя. — Мислех, че си негов пазител.

— Той ми каза, че след малко ще се върне. Беше преди четирийсет минути. Помислих, че отива до тоалетната.

— Що за пазител си ти? Не трябва ли да ходиш до тоалетната с него? — попита Изабел.

Джордан изглеждаше ужасен.

— Момчетата — каза той, — не ходят с други момчета до тоалетната.

Изабел въздъхна.

— Латентният страх от хомосексуализма ще те довърши някой път — каза тя. — Ела, да го потърсим.

Обиколиха залата, движейки се измежду гостите. Алек се мръщеше, седнал сам на една маса и си играеше с празна чаша за шампанско.

— Не, не съм го виждал — каза той в отговор на въпроса им. — Макар че всъщност изобщо не съм го търсил.

— Е, можеш да дойдеш да го потърсим заедно — отвърна Изабел. — Така ще се занимаваш с нещо, вместо просто да изглеждаш нещастно.

Алек сви рамене и тръгна с тях. Решиха да се разделят и да покрият цялата зала. Алек тръгна нагоре по стълбите, за да го потърси на балконите на второто ниво. Джордан излезе на външните тераси и пред входа. Изабел пое залата. Тъкмо се чудеше дали, ако погледнеше под масите, щеше изглежда смешно, когато Мая изникна зад нея.

— Всичко наред ли е? — попита тя. Погледна нагоре към Алек и после в посоката, в която беше изчезнал Джордан. — Знам кога някой търси нещо. Какво търсите? Проблем ли има?

Изабел й разказа за Саймън.

— Говорих с него преди около половин час.

— Джордан също, но сега Саймън го няма. А, тъй като напоследък някой се опитва да го убие…

Мая остави чашата си на масата.

— Ще ви помогна.

— Не е нужно. Знам, че точно сега не си падаш особено по Саймън…

— Това не значи, че няма да му помогна, ако има проблем — каза Мая, сякаш Изабел говореше абсурдни неща. — Джордан не трябваше ли да го наблюдава?

Изабел вдигна ръце във въздуха.

— Да, но очевидно момчетата не ходят с други момчета до тоалетната или нещо такова. Не говореше никак смислено.

— Момчетата никога не говорят смислено — каза Мая и тръгна след нея. Провряха се през тълпата, макар Изабел вече да беше сигурна, че няма да намерят Саймън тук. Започваше да усеща студенина в стомаха си и тя ставаше все по-голяма и все по-студена. Когато всички се събраха на масата, от която тръгнаха, имаше чувството, че е изпила чаша ледена вода.

— Не е тук — каза тя.

Джордан изруга, после впери виновно поглед в Мая.

— Съжалявам.

— Има и по-лоши неща — отвърна тя. — И каква ще е следващата ни стъпка? Някой опита ли да му се обади по телефона?

— Включва се направо гласова поща — каза Джордан.

— Някаква идея къде може да е отишъл? — попита Алек.

— В най-добрия случай се е върнал в апартамента — каза Джордан. — В най-лошия преследвачите му най-накрая са се докопали до него.

— Какви преследвачи? — Алек гледаше объркано. Изабел беше разказала на Мая какво става със Саймън, но не беше имала възможност да обясни на брат си.

— Ще отида да проверя в апартамента — каза Джордан. — Ако е там, добре. Ако не е, пак от там трябва да започна. Те знаят къде живее, бяха ни изпратили съобщение. Може би ще има ново съобщение — но не звучеше твърде обнадежден.

За части от секундата Изабел взе решение.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда да…

— Не, има. Аз накарах Саймън да дойде тази вечер. Аз съм отговорна за това. А и купонът е скапан.

— Да — съгласи се Алек; изглеждаше облекчен от перспективата да се махне от тук. — И аз така мисля. Може всички да отидем. Да кажа ли на Клеъри?

Изабел поклати глава.

— Партито е в чест на майка й. Не би било честно. Да видим какво ще успеем да свършим ние тримата.

— Вие тримата? — попита Мая, леко раздразнение се прокрадна в гласа й.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Мая? — каза Джордан.

Изабел замръзна. Не беше сигурна как би реагирала Мая, ако бившият й приятел я заговореше директно. Устата на момичето леко се присви и за момент погледна Джордан не с омраза, а замислено.

— Става въпрос за Саймън — отвърна тя накрая, сякаш това решаваше всичко. — Ще си взема палтото.

 

 

Вратите на асансьора се отвориха сред плетеница от тъмнина и сенки. Морийн отново се засмя високо и затанцува в тъмното, а Саймън тръгна след нея с въздишка.

Намираха се в просторна, облицована с мрамор стая без прозорци. Нямаше лампи, но на стената вляво от асансьора имаше двойна стъклена врата, която беше отворена. През нея Саймън виждаше плоската повърхност на покрива и нощното небе над него, осеяно със слабо светещи звезди.

Вятърът отново духаше силно. Той последва Морийн навън на студения въздух; роклята й се вееше и тя му заприлича на нощна пеперуда, която пляска с криле на вятъра. Градината на покрива беше елегантна, както съобщаваше и табелата долу. Подът беше облицован с големи осмоъгълни плочи; имаше големи саксии с цветя, които цъфтяха под стъклени похлупаци, и храсти, грижливо подрязани във форми на чудовища и животни. Пътеката, по която вървяха, беше оградена от малки светещи лампи. Навсякъде около тях се издигаха високи жилищни сгради от стъкло и стомана, а прозорците им светеха.

Пътеката свършваше с няколко облицовани стъпала, над които имаше широк квадратен подиум. Висока стена обикаляше цялата градина, която определено беше проектирана като място, където жителите на сградата да се събират. В центъра имаше голям квадратен бетонен блок, който може би беше предвиден за грил, предположи Саймън; подиумът беше ограден от подрязани розови храсти, които щяха да цъфнат през юни и един ден декоративните решетки щяха да изчезнат под завеса от листа. Можеше да стане привлекателно място — луксозна градина на покрив в Горен Ийст Сайд, където човек да се отпусне в някой шезлонг, докато гледа как Ийст Ривър проблясва на залеза и как градът се простира пред него като мозайка от светлини.

Само че подът и плочките бяха зацапани, по тях беше разлята някаква тъмна, лепкава течност, с която беше нарисуван груб кръг в по-голям кръг. Мястото между двата кръга беше запълнено с надраскани руни. Макар че Саймън не беше ловец на сенки, беше виждал достатъчно руни върху кожата на нефилимите и знаеше какво се съдържа в Сивата книга. Тези не бяха такива. Изглеждаха заплашително и някак грешни, като проклятие, надраскано на непознат език.

В самия център на кръга стоеше бетонният блок. Върху него лежеше голям правоъгълен предмет, покрит с тъмен плат. Формата му наподобяваше ковчег. Още руни бяха надраскани около основата на блока. Ако във вените на Саймън течеше кръв, тя щеше да замръзне.

Морийн плесна с ръце.

— О! — каза тя с приказен гласец. — Красиво е.

— Красиво? — Саймън погледна бързо към издутата форма върху бетонния блок. — Морийн, какво, по дяволите…

— Значи го доведе — каза женски глас, пленителен, силен и… познат. Саймън се обърна. На пътеката зад него стоеше висока жена с къса тъмна коса. Беше много слаба и носеше дълго, тъмно, пристегнато с колан палто; приличаше на фатална жена от шпионски филм от четирийсетте. — Морийн, благодаря ти — продължи тя. Имаше изсечено, красиво лице с остри черти, високи скули и големи тъмни очи. — Справи се много добре. Вече можеш да си вървиш — тя обърна поглед към Саймън. — Саймън Люис, благодаря ти, че дойде.

В момента, в който изрече името му, той я позна. Последният път, когато я беше видял, тя стоеше в дъжда пред бар „Алто“.

— Вие. Помня ви. Дадохте ми визитката си. Музикалният промоутър. Леле, явно много искате да промоцирате групата ми. Не мислех, че сме толкова добри.

— Не бъди саркастичен — каза жената. — Няма смисъл — тя отклони поглед встрани. — Морийн, можеш да си вървиш — този път гласът й беше твърд и Морийн, която кръжеше наоколо подобно на малък дух, нададе тънък писък и тръгна по обратния път.

Саймън гледаше как изчезва през вратата към асансьорите и почти съжали, че си отива. Морийн не беше особено приятна компания, но без нея се почувства сам. Която и да беше тази странна жена, аурата й излъчваше тъмна сила, макар замъгленото му от жажда за кръв съзнание да не го беше забелязало преди.

— Танцувай с мен, Саймън — каза тя и сега гласът й долетя от друга посока, няколко крачки по-далеч. Саймън се завъртя и я видя да стои до бетонния блок в центъра на кръга. Облаците се движеха бързо пред луната и хвърляха постоянно сменящи се сенки по лицето й, докато говореше. Той стоеше в основата на стъпалата и трябваше да вдигне глава нагоре, за да я погледне. — Мислех, че лесно ще те хвана. Че си обикновен вампир. При това нов вампир. И друг път съм срещала дневен вампир, макар и не през последните сто години. Да — добави тя и се усмихна на изражението му, — по-стара съм, отколкото изглеждам.

— Изглеждате доста стара.

Тя не обърна внимание на обидата.

— Изпратих най-добрите си хора да те доведат, а оцеля само един. И той бръщолевеше нещо несвързано за божествен огън и гневът Божи. Вече не ми беше полезен. Трябваше да го отстраня. Това ме подразни. После реших да се справя с теб лично. Проследих те на глупавия ви концерт, а след това, когато дойдох при теб, го видях. Знакът. Като човек, който лично е познавал Каин, съм добре запозната с формата му.

— Познавали сте Каин лично? — Саймън поклати глава. — Нали не мислите, че ще ви повярвам?

— И да вярваш, и да не вярваш — каза тя, — за мен няма никакво значение. По-стара съм от легендите за твоя вид, момче. Вървяла съм по пътеките на Райската градина. Познавах Адам преди Ева да се появи. Аз бях първата му жена, но не пожелах да му се подчиня, затова Бог ме прокуди и направи на Адам нова жена, извая я от собственото му тяло, за да му служи — тя се усмихна леко. — Имам много имена. Но ти можеш да ме наричаш Лилит, първият от всички демони.

При тези думи Саймън, който не беше чувствал студ от почти два месеца, потрепери. И преди беше чувал това име. Не можеше да си спомни точно къде, но знаеше, че името е синоним на тъмнина, злини и ужаси.

— Знакът ти ме постави пред дилема — каза Лилит. — Аз имам нужда от теб, Дневен вампире. От живителната ти сила, от кръвта ти. Но не мога да те насиля или да те нараня.

Тя каза това, сякаш да се нуждае от кръвта му беше най-естественото нещо на света.

— Вие… пиете кръв? — попита Саймън. Чувстваше се замаян, сякаш беше попаднал в странен сън. Не можеше да е истина.

Тя се засмя.

— Кръвта не е храна за демони, глупаво дете. Това, което искам, не е за мен — тя протегна слабата си ръка. — Приближи се.

Саймън поклати глава.

— Няма да пристъпя в кръга.

Тя сви рамене.

— Много добре, тогава. Исках само да ти дам възможност да видиш по-добре — тя бавно раздвижи пръсти, почти небрежно, жест на някой, който дърпа завеса. Черният плат, покриващ предмета с форма на ковчег, изчезна.

Саймън впери поглед в това, което се разкри под него. Не беше сбъркал за ковчега. Беше голяма стъклена кутия, достатъчно дълга и широка, за да побере човек. Стъклен ковчег, помисли си той, като на Снежанка. Това обаче не беше приказка. В ковчега имаше мътна течност, а в течността плуваше Себастиан — гол от кръста нагоре, а светлорусата му коса се носеше около него като бледи водорасли.

 

 

Нямаше залепени съобщения на вратата на апартамента на Джордан, нямаше върху или под постелката, на пръв поглед нямаше нищо необичайно и в апартамента. Докато Алек стоеше на пост долу на стълбите, а Мая и Джордан ровеха в раницата в дневната, Изабел стоеше на вратата на спалнята на Саймън и гледаше мълчаливо стаята, в която той беше спал през последните няколко дни. Беше толкова гола — само стени, без никаква декорация — гол под с матрак и бял чаршаф, сгънат в долния му край, и един-единствен прозорец, с изглед към „Авеню Бий“.

Тя чуваше града, в който беше израснала и чийто шумове бяха винаги около нея, още от бебе. Тишината в Идрис й се беше сторила ужасяващо чужда без звука на аларми, крещящи хора, сирени на линейки и музика, които в Ню Йорк никога не заглъхваха напълно, дори и в мъртвите часове на нощта. Сега обаче, докато стоеше и гледаше малката стая на Саймън, тя се замисли колко самотно и далечно звучат тези шумове. Запита се дали не се е чувствал сам през нощта, докато е лежал тук и е гледал тавана.

Тя така и не беше виждала стаята на Саймън в дома му.

Може би беше цялата в плакати на групи, спортни трофеи, кутии от игрите, които толкова обичаше, музикални инструменти, книги — всички вещи на един обикновен живот. Тя така и не бе поискала да му отиде на гости, а и той така и не я бе поканил. Беше се страхувала да се запознае с майка му; страхуваше се от всичко, което би могло да се сметне за по-сериозно обвързване. Сега обаче, докато гледаше празната стая и слушаше суматохата на града наоколо, почувства пристъп на страх за Саймън. И също толкова голям пристъп на съжаление.

Тя се обърна и понечи да се върне, но спря, защото долови тих шепот от дневната. Разпозна гласа на Мая. Не звучеше ядосана, което я изненада само по себе си, предвид колко открито мразеше Джордан.

— Нищо — казваше тя. — Ключове, куп листове с резултати от игри… — Изабел се облегна на вратата. Виждаше Мая от едната страна на кухненския плот. Тя беше пъхнала ръка в джоба с цип на раницата на Саймън. Джордан беше застанал от другата страна на плота и я гледаше. Гледаше нея, забеляза Изабел, а не какво правеше — както момчетата те гледат, ако са толкова заслепени от теб, че всяко твое движение ги очарова. — Ще проверя портмонето му.

Джордан, който беше сменил официалното си облекло с дънки и кожено яке, се намръщи.

— Странно, че го е оставил. Може ли? — той протегна ръка над плота.

Мая се дръпна толкова бързо, че изпусна портмонето.

— Не исках… — Джордан прибра бавно ръката си — Съжалявам.

Мая си пое дълбоко въздух.

— Виж — каза тя, — говорих със Саймън. Знам, че не си имал намерение да ме променяш. Знам, че не си бил наясно какво се случва с теб. Помня какво беше. Помня колко ужасена бях.

Джордан отпусна бавно и внимателно ръце на плота. Беше странно, помисли си Изабел, да гледаш как толкова висок човек се опитва да изглежда толкова безобиден и малък.

— Трябваше да съм до теб.

— Но преторът не ти е позволил — отвърна Мая. — А и да бъдем честни, ти не си знаел какво е да си върколак. Щяхме да сме като двама слепци, които се въртят в кръг. Може би стана по-добре, че те нямаше. Това ме накара да избягам и да потърся помощ. От глутницата.

— Отначало се надявах Пазителите да те намерят — прошепна той. — И да те видя отново. После осъзнах, че това е егоистично и че трябва да се надявам да не съм те заразил. Знаех, че шансовете са петдесет на петдесет. Мислех, че може би ти си извадила късмет.

— Е, не извадих късмет — каза тя безпристрастно. — През годините свикнах да мисля за теб като за чудовище. Вярвах, че си знаел какво правиш, когато ме ухапа. Мислех, че си си отмъстил за онази целувка с момчето. Затова те намразих. Като те мразех, всичко беше някак по-лесно. Имаше кого да виня.

— Нормално е да ме виниш. Аз съм виновен.

Тя прокара пръст по плота, избягвайки погледа му.

— Наистина те обвинявам, но… не както преди.

Джордан вдигна ръце и сграбчи косата си. Гърдите му се вдигаха и спускаха бързо.

— Не минава и ден, без да мисля за това, което ти причиних. Аз те ухапах. Аз те превърнах. Аз те направих, каквато си. Аз вдигнах ръка срещу теб. Аз те нараних. Човекът, когото обичах повече от всичко друго на този свят.

Очите на Мая заблестяха от сълзи.

— Не говори така. Това не помага. Мислиш, че ще ми стане по-леко ли?

Изабел високо прочисти гърлото си и влезе в дневната.

— Е? Намерихте ли нещо?

Мая погледна настрани и замига бързо. Джордан отпусна ръце и каза:

— Нищо особено. Тъкмо щяхме да прегледаме портмонето му — той го вдигна от мястото, където Мая го беше изпуснала. — Ето — хвърли го на Изабел.

Тя го хвана и го отвори. Училищна карта, лична карта с постоянен адрес в Ню Йорк, перце за китара, пъхнато в отделението за кредитни карти. Десет доларова банкнота и касова бележка за зарове. Нещо друго улови погледа й — визитка, пъхната внимателно зад снимка на Саймън и Клеъри от будка за моментални снимки, направена в някакъв магазин. И двамата се усмихваха.

Изабел извади визитката и се загледа в нея. Имаше завъртян, някак абстрактен дизайн на летяща сред облаци китара. Под китарата имаше име.

„Сатрина Кендал, музикален промоутър“. Под името имаше телефонен номер и адрес в Горен Ийст Сайд. Изабел се намръщи. Нещо, някакъв спомен, изплува в съзнанието й.

Изабел вдигна визитката към Джордан и Мая, които се стараеха да не се гледат един друг.

— Какво мислите за това?

Преди да успеят да отговорят, вратата на апартамента се отвори и влезе Алек. Той се мръщеше.

— Намерихте ли нещо? Стоя долу вече от трийсет минути, а не забелязах нищо подозрително. Освен ако не броим един студент, който повърна на стъпалата пред сградата.

— Ето — каза Изабел и подаде визитката на брат си. — Виж това. Не ти ли се струва странно?

— Нали не говориш само за факта, че няма музикален промоутър, който да се интересува от глупавата група на Люис? — попита Алек и пое визитката с два пръста. Между очите му се появиха бръчки. — Сатрина?

— Името означава ли нещо за теб? — попита Мая. Очите й още бяха червени, но гласът й беше спокоен.

— Сатрина е едно от седемнадесетте имена на Лилит, майката на всички демони. Затова магьосниците се наричат „децата на Лилит“ — каза Алек. — Защото от нея са произлезли демоните, а те на свой ред са създали расата на магьосниците.

— И помниш всичките й седемнайсет имена? — усъмни се Джордан.

Алек го изгледа студено.

— Ти кой беше?

— О, Алек, млъкни — каза Изабел с тон, с който говореше само на брат си. — Виж, не всички можем да помним скучни факти. Предполагам не помниш другите имена на Лилит?

Алек високомерно започна да изброява:

— Сатрина, Лилит, Ита, Кали, Батна, Талто…

— Талто! — извика Изабел. — Това е! Знаех си, че има нещо. Знаех си, че има връзка.

Тя набързо им разказа за църква Талто, какво беше намерила Клеъри там и как то беше свързано с мъртвото бебе демон в „Бет Израел“.

— Иска ми се да ми беше казала по-рано — отвърна Алек. — Да. Талто е едно от имената на Лилит. А Лилит винаги е била асоциирана с бебета. Тя е била първата жена на Адам, но избягала от Райската градина, защото не искала да се подчинява нито на него, нито на Бог. Бог я прокълнал за непокорството й всяко дете, което роди, да умира. Според легендата тя опитвала отново и отново да роди дете, но всички се раждали мъртви. Накрая се заклела, че ще си отмъсти на Бог и ще направи човешките бебета слаби или ще ги убива. Може да се каже, че е демон богиня на мъртвите деца.

— Но ти каза, че е майка на демоните — рече Мая.

— Успяла е да създаде демоните като разпръснала капки от кръвта си по земята на място, наречено Едом — обясни Алек. — Тъй като те се родили от омразата й към Бог и Човечеството, станали демони — той забеляза, че всички го гледат и сви рамене. — Това е просто една история.

— Всички истории са верни — каза Изабел. Това беше станало нейно мото още от дете. Всички ловци на сенки вярваха в него. Нямаше религия, нямаше истина или мит, в които да няма поне зрънце истина. — Знаеш това, Алек.

— Знам и нещо друго — каза Алек и й върна визитката. — Телефонният номер и адресът са измислени. Няма начин да съществуват.

— Може би — отвърна Изабел и пъхна визитката в джоба си. — Но все отнякъде трябва да започнем да търсим. Ще започнем от там.

 

 

Саймън можеше само да гледа втренчено. Тялото, което плуваше в ковчега — тялото на Себастиан — не изглеждаше живо; поне не дишаше. Но не беше и съвсем мъртво. Бяха минали два месеца. Ако беше мъртъв, Саймън бе сигурен, че щеше да изглежда много по-зле от сега. Тялото на Себастиан беше много бяло като мрамор. Едната му ръка беше превързана при китката, но иначе по него нямаше никакви белези. Изглеждаше заспал, очите му бяха затворени, ръцете му стояха отпуснати отстрани. Само фактът, че гърдите му не се надигаха и спускаха показваше, че има нещо нередно.

— Но — каза Саймън, съзнавайки, че звучи глупаво, — Себастиан е мъртъв. Джейс го уби.

Лилит постави бледата си ръка върху стъклената повърхност на ковчега.

— Джонатан — каза тя и Саймън си спомни, че това всъщност беше истинското му име. Гласът й беше някак нежен, когато проговори, сякаш се обръщаше към дете. — Красив е, нали?

— Хм — отвърна Саймън като гледаше с отвращение създанието в ковчега, което беше убило деветгодишния Макс Лайтууд. Съществото, което беше убило Ходж. Което се беше опитало да убие всички тях. — Честно казано, не е мой тип.

— Джонатан е уникален — каза тя. — Доколкото ми е известно, той е единственият ловец на сенки, който е част от по-висш демон. Това го прави много могъщ.

— Той е мъртъв — каза Саймън. Имаше чувството, че е важно да направи тази забележка, макар и Лилит да не му обръщаше внимание.

Тя гледаше надолу към Себастиан и се намръщи.

— Вярно е. Джейс Лайтууд се промъкна зад него и го прободе в сърцето.

— Вие как…

— Бях в Идрис — каза Лилит. — Преминах, когато Валънтайн отвори портал към световете на демоните. Не за да се бия в глупавата му битка. Най-вече от любопитство. Този Валънтайн беше толкова високомерен… — тя млъкна и сви рамене. — Затова Раят го наказа, разбира се. Видях жертвата, която пренесе; видях как Ангелът се въздигна и се обърна към него. Видях какво се случи. Аз съм най-старият демон. Познавам Старите закони. Живот за живот. Спуснах се към Джонатан. Беше прекалено късно. Човешката част от него умря на мига, сърцето му спря да бие, дробовете му да дишат. Старите закони не бяха достатъчни. Дори и тогава се опитах да го върна. Но вече беше късно. Успях да направя само това. Да го запазя за този миг.

Саймън се запита за момент какво щеше да се случи, ако решеше да избяга — можеше да се втурне покрай лудия демон и да се хвърли от покрива на сградата. Нито едно живо създание не можеше да го нарани заради Знака, но се съмняваше, че тази сила щеше го предпази от сблъсъка му със земята. Той обаче беше вампир. Ако паднеше от четирийсететажна сграда и строшеше всичките си кости, щеше ли да оздравее? Преглътна и забеляза, че Лилит го наблюдаваше развеселено.

— Не се ли сещаш за какво говоря? — каза тя със студен, съблазнителен глас и преди Саймън да успее да отвърне, тя се наведе напред и подпря лакти на ковчега. — Знаеш ли как са възникнали нефилимите? Как ангел Разиел смесил кръвта си с кръвта на хората и дал на един от тях да пие и как този човек станал първия нефилим?

— Това съм го чувал.

— Така Ангелът създал нов вид. А сега, с Джонатан, ще се роди друг нов вид. Както Джонатан, ловецът на сенки, дал начало на нефилимите, така и този Джонатан ще даде начало на новия вид, който аз смятам да създам.

— Нов вид, който смятате… — Саймън вдигна ръце. — Вижте, искате да създадете нов вид от мъртвец? Давайте тогава. Не виждам какво общо има това с мен.

— Сега той е мъртъв. Но няма да остане така завинаги — гласът на Лилит беше хладен, безстрастен. — Има, разбира се, един вид долноземци, чиято кръв притежава силата да съживява.

— Вампирите — каза Саймън. — Искате да превърна Себастиан във вампир?

— Той се казва Джонатан — тонът й беше остър. — И да, в известен смисъл. Искам да го ухапеш, да пиеш от кръвта му и в замяна да му дадеш от кръвта си…

— Няма да го направя.

— Сигурен ли си?

— Свят, в който Себастиан го няма — Саймън умишлено произнесе това име, — е по-добър, отколкото свят, в който той съществува. Няма да го направя — гняв се надигна у Саймън като приливна вълна. — А и да исках, не бих могъл. Той е мъртъв. Вампирите не могат да съживяват мъртъвци. Би трябвало да знаете това, след като сте толкова мъдра. Ако душата се е отделила от тялото, нищо не може да я върне обратно. За щастие.

Лилит наклони глава към него.

— Май наистина не знаеш. Клеъри така и не ти е казала.

На Саймън започна да му писва.

— Какво да ми каже?

Тя се подсмихна.

— Око за око, зъб за зъб, живот за живот. За да не настъпи хаос, трябва да има ред. Цената за един живот, дарен на Светлината, е друг живот, дарен на Тъмнината.

— Нямам никаква представа за какво говорите — каза Саймън бавно и отчетливо. — И не ми пука. Вие, злодеите, и зловещите ви евгенични^[1] планове вече наистина започнахте да ми лазите по нервите. Така че сега ще си тръгна. Опитайте се да ме спрете. Заплашете ме или ме нападнете. Държа да опитате.

Тя го погледна и се подсмихна.

— „Каин, стани.“ — каза тя. — Приличаш на него. И той беше голям инат като теб. И безразсъден.

— Той е тръгнал срещу Бог. А аз се изправям срещу вас. — Саймън се обърна да си ходи.

— На твое място не бих обърнала гръб на себе си, Дневен вампире — каза Лилит и нещо в гласа й го накара да погледне назад към нея; тя все още се облягаше на ковчега на Себастиан.

— Мислиш, че не можеш да бъдеш наранен? — каза тя подигравателно. — Наистина, аз не мога да вдигна ръка срещу теб. Не съм глупава. Виждала съм светия огън на божественото. Не искам да се насочи срещу мен. Аз не съм Валънтайн и не пожелавам неща, които не разбирам. Аз съм демон, но много стар. Познавам човечеството по-добре, отколкото си мислиш. Познавам слабостите му — гордостта, жаждата за власт, копнежа за плът, алчността, суетата и любовта.

— Любовта не е слабост.

— О, така ли? — каза тя и погледа й се плъзна студено и целенасочено покрай него.

Той се обърна, макар и да не искаше, защото знаеше, че трябва да го направи.

На алеята беше застанал Джейс, с тъмен костюм и бяла риза. Пред него стоеше Клеъри, все още с красивата златиста рокля, с която беше на партито в „Айрънуъркс“. Дългата й чуплива червена коса се беше освободила от кока и падаше по раменете. Тя стоеше неподвижно в кръга, който образуваха ръцете на Джейс. Двамата биха изглеждали романтично, ако в едната си ръка Джейс не държеше дълъг нож с блестяща кокалена дръжка и ако острието му не беше притиснато в гърлото на Клеъри.

Саймън впери поглед в Джейс в пълен шок. По лицето на Джейс не беше изписана никаква емоция, нямаше светлина в очите му. Той изглеждаше абсолютно равнодушен.

Много леко Джейс наклони глава.

— Доведох я, лейди Лилит — каза той. — Както пожелахте.