Касандра Клеър
Град на паднали ангели (11)

11.
Нашият вид

Демонът се спусна към Клеъри, тя рязко спря да пищи и отскочи, прикривайки се за олтара — беше перфектно превъртане и за един странен миг й се прииска Джейс да беше тук да го види. Приземи се приведена, точно когато нещо удари олтара толкова силно, че камъкът започна да вибрира.

В църквата се разнесе вой. Клеъри се изправи на колене и надникна над ръба на олтара. Демонът не беше толкова голям, колкото беше помислила отначало, но не беше и малък — колкото хладилник, с три глави на поклащащи се вратове. Главите бяха слепи, с огромни зеещи челюсти, от които се стичаха слузести зеленикави лиги. Демонът явно бе треснал лявата си глава в олтара, когато бе понечил да я докопа — главата се люшкаше напред-назад, сякаш се опитваше да се съвземе.

Клеъри се огледа диво, но неподвижните закачулени фигури просто си стояха както преди. Никой не беше помръднал. Сякаш наблюдаваха случващото се незаинтересовано. Завъртя се и погледна зад себе си, но не се виждаше друг изход от църквата освен вратата, през която беше влязла, а в момента демонът блокираше пътя й към нея. Осъзнавайки, че губи ценни секунди, тя се изправи на крака и взе атамето. Бързо дръпна ръка от олтара и отскочи назад, точно когато демонът отново нападна. Претърколи се настрани и една от главите, люлееща се на дебел врат, се извиси над олтара с изваден черен език, за да я потърси. С вик тя заби атамето във врата на създанието, после го дръпна и отново отскочи, за да се махне от пътя на чудовището.

Нещото нададе писък, главата се люшна назад и черна кръв потече от раната, която му беше нанесла. Този удар обаче не го уби. Клеъри наблюдаваше как раната започна бързо да заздравява, черно-зелената плът на демона се възстановяваше, сякаш някой тъчеше плат. Сърцето й замря. Разбира се. Ловците на сенки използваха оръжия с руни, защото руните пречеха на демоните да оздравяват.

Тя напипа с лявата си ръка стилито в колана си и го извади, точно когато демонът нападна отново. Отскочи настрани и се хвърли надолу по стълбите на олтара, търкулвайки се край първата редица пейки. Демонът се обърна тромаво и атакува. Тя осъзна, че стиска в ръце и стилито, и атамето. Ножът я беше порязал, докато се преобръщаше и кръвта й бързо напояваше предната част на якето й; тя прехвърли атамето в лявата си ръка, а стилито — в дясната, и с отчаяна бързина нарисува руната енкили върху дръжката.

Другите символи по дръжката на атамето започнаха да се топят и изчезват, когато се появи руната с ангелска сила. Клеъри погледна нагоре, демонът беше почти до нея, трите му глави се протягаха със зинали усти. Тя бързо се изправи на крака, замахна и хвърли ножа колкото може по-силно. За нейна голяма изненада той се заби в средната глава, точно в центъра на черепа и потъна до дръжката. Демонът запищя; улучената глава се замята, после просто падна и удари земята с противно тупване. Чудовището продължи напред към Клеъри като влачеше вече мъртвата глава на отпуснатия си врат.

Звук от множество стъпки долетя отгоре. Клеъри вдигна глава. Фигурите ги нямаше, галерията беше празна. Тази гледка не й хареса. Сърцето й сякаш танцуваше танго в гърдите й, Клеъри се обърна и побягна към входната врата, но демонът беше по-бърз от нея. С грухтене се хвърли над нея и се приземи пред вратата, блокирайки пътя й. Издаде съскащ звук и тръгна към нея, двете му глави се залюляха, после се издигнаха и се стрелнаха напред, за да я докопат…

Нещо проблесна във въздуха — изригващ огън от сребро и злато. Главите на демона рязко се обърнаха, съскането премина в писък, но беше прекалено късно — сребърното нещо, което ги беше хванало, се стегна и останалите две глави се откъснаха от вратовете сред фонтан от черна кръв. Клеъри се претърколи, когато летящата кръв я опръска и изгори кожата й. После прикри главата си, когато безглавото тяло се залюля и започна да пада към нея…

И изчезна. Докато падаше, демонът изчезна, завърна се в своето измерение. Клеъри вдигна внимателно глава. Вратата на църквата беше отворена и на входа стоеше Изабел — с ботуши, черна рокля и сребърно-златния си камшик в ръка. Тя бавно го навиваше около китката си и оглеждаше църквата; тъмните й вежди бяха присвити в любопитна гримаса. Когато погледът й се спря върху Клеъри, се усмихна.

— По дяволите, момиче — каза тя. — Сега пък в какво си се забъркала?

 

 

Докосването на ратаите по кожата на Саймън беше студено и леко, сякаш до него се допираха ледени крила. Той потръпна, когато махнаха превръзката от очите му, сбръчканата им кожа беше грапава. После отстъпиха и се поклониха.

Саймън се огледа и примигна. Преди секунди стоеше под слънчевата светлина на ъгъла на Седемдесет и осма улица и Второ авеню — достатъчно далеч от Института, беше решил той, за да се свърже с Камила, без да буди подозрение. Сега се намираше в слабо осветена просторна зала с гладък мраморен под и елегантни мраморни колони, които поддържаха високия таван. По лявата стена имаше наредени гишета със стъклени прозорци, на всяко от които висеше табела с месингови букви и надпис „касиер“. Друга месингова табела на стената информираше, че се намира в „Национална банка Дъглас“. Дебел слой прах покриваше пода и гишетата, където някога са стояли хора и са пишели чекове или платежни нареждания, а месинговите лампи, които висяха от тавана, бяха зеленясали.

В центъра на помещението имаше високо кресло и в него седеше Камила. Сребърната й коса беше пусната и се спускаше по раменете й като гирлянди. По красивото й лице нямаше грим, но устните й бяха все така яркочервени. На слабото осветление в банката това може би беше единственото цветно нещо, което Саймън можа да види.

— По принцип не бих се съгласила на среща през деня, Дневен вампире. Но за теб направих изключение.

— Благодаря — той забеляза, че за него нямаше стол, така че продължи неловко да стои прав. Ако сърцето му биеше, щеше да изхвръкне, помисли си той. Когато се съгласи да помогне на Клейва, беше забравил колко много го плашеше Камила. Нямаше логика в това — какво можеше да му направи? — но се страхуваше.

— Това, предполагам, означава, че си обмислил предложението ми — каза Камила. — И че го приемаш.

— Защо мислите, че го приемам? — попита Саймън с надеждата да не се досети, че този безсмислен въпрос е начин да спечели малко време.

Тя прояви леко нетърпение:

— Едва ли би дошъл лично, за да ми съобщиш, че отказваш. Щеше да се страхуваш от гнева ми.

— Трябва ли да се страхувам от гнева ви?

Камила се облегна назад и се усмихна. Креслото изглеждаше съвременно и луксозно, за разлика от всичко останало в изоставената банка. Вероятно е било домъкнато тук отнякъде, вероятно от ратаите на Камила, които сега стояха от двете й страни като мълчаливи статуи.

— Повечето трябва — каза тя. — Но не и ти. Аз съм много доволна от теб. Въпреки че изчака последния момент, за да се свържеш с мен, усещам, че си взел правилното решение.

Телефонът на Саймън избра точно този момент, за да започне да звъни настоятелно. Той подскочи, усети как по гърба му изби студена пот и го извади бързо от джоба на якето си.

— Съжалявам — каза той и го отвори. — Телефонът.

Камила изглеждаше ужасена.

— Не отговаряй.

Саймън започна да вдига телефона към ухото си. Докато го правеше, успя да натисне копчето на камерата няколко пъти.

— Само секунда.

— Саймън!

Той натисна бутона за изпращане и бързо затвори телефона.

— Съжалявам. Изобщо не помислих.

Гърдите на Камила се надигаха и спускаха от гняв, въпреки че всъщност тя не дишаше.

— Изисквам повече уважение от слугите си — изсъска тя. — Никога повече не го прави или…

— Или какво? — попита Саймън. — Не можете да ме нараните, никой не може. А и ми казахте, че няма да бъда ваш слуга. Казахте ми, че ще бъда ваш партньор — той млъкна и вложи малко арогантност в гласа си. — Може би все пак трябва да помисля дали да приема предложението ви.

Очите на Камила потъмняха.

— О, за Бога! Не бъди такъв глупак.

— Как можете да го изричате? — попита Саймън.

Камила вдигна изящните си вежди.

— Кое? Подразни се, че те нарекох „глупак“?

— Не. Всъщност да, но не това имах предвид. Казахте: „О, за…“ — той млъкна, гласът му заглъхна. Все още не можеше да го изрече. Бог.

— Защото не вярвам в него, глупаво момче — отвърна Камила. — А ти вярваш. — Тя наклони глава настрани; гледаше го както птица гледа червей на тротоара и се чуди дали да го изяде. — Мисля, че е време за кръвната клетва.

— Кръвната… клетва? — Саймън се чудеше дали беше чул правилно.

— Забравям, че познанията ти за обичаите на нашия вид са много ограничени — Камила поклати сребристата си глава. — Искам да подпишеш клетва за вярност с кръв. Това ще те накара да ми се подчиняваш в бъдеще. Ще бъде нещо като… предбрачен договор — тя се усмихна и той забеляза как зъбите й проблеснаха. — Ела — тя щракна повелително с пръсти и ратаите й се спуснаха към нея с наведени глави. Първият, който стигна до нея, й подаде нещо като старомодна писалка, в която се слагаше мастило. — Трябва да се порежеш и да източиш малко кръв — каза Камила. — По принцип аз го правя, но Знакът няма да ми позволи. Затова ще импровизираме.

Саймън се поколеба. Това беше лошо. Много лошо. Знаеше достатъчно за свръхестествения свят и беше наясно какво значат клетвите за долноземците. Те не бяха празни обещания, които можеха да бъдат нарушавани. Те наистина обвързваха, бяха като виртуални окови. Ако подпишеше клетвата, трябваше да бъде верен на Камила. Вероятно цяла вечност.

— Ела — каза Камила, нотка на нетърпение се прокрадна в гласа й. — Няма защо да се бавим.

Саймън преглътна и с неохота направи крачка напред, после още една. Един от слугите застана пред него и блокира пътя му. Той подаде на Саймън нож — злокобно изглеждащо нещо с остър връх. Саймън го взе и го вдигна над китката си. После го свали.

— Знаете ли — каза той, — никак не обичам болката. Или ножовете…

— Направи го — изръмжа Камила.

— Трябва да има друг начин.

Камила стана от креслото и Саймън видя, че зъбите й са изскочили. Беше истински вбесена.

— Ако не спреш да ми губиш времето…

Чу се тиха експлозия, сякаш нещо огромно се беше разцепило на две. Голям блестящ образ се появи на отсрещната стена. Камила се обърна към него, устните й се разделиха от шок, когато осъзна какво вижда. Саймън се досети, че е разбрала какво става, той също знаеше. Можеше да е само едно.

Портал. А през него се изсипаха поне дузина ловци на сенки.

 

 

— Добре — каза Изабел и рязко остави комплекта за първа помощ. Бяха в една от многото свободни стаи в Института, в които настаняваха гостуващи членове на Клейва. Във всяка стая имаше легло, скрин и гардероб и малка баня. Както и, разбира се, комплект за първа помощ с бинтове, тампони и няколко резервни стилита. — Иратцето ще свърши работа, но ще отнеме малко време, докато раните избледнеят. А тези — тя прокара ръка по изгарянията под лакътя на Клеъри, където кръвта на демона я беше опръскала, — може би няма да изчезнат напълно до утре. Но ако си почиваш, ще заздравеят по-бързо.

— Супер. Благодаря, Изабел. — Клеъри погледна надолу към ръцете си; дясната беше бинтована, а блузата й беше разкъсана и с петна от кръв, макар руните на Изи да бяха изцелили раните под тях. Тя можеше и сама да си нарисува иратце, но й беше приятно някой да се грижи за нея. Макар и да не беше най-сърдечният човек, Изи беше умела и мила, когато беше в настроение. — Благодаря, че дойде и че… знаеш… спаси живота ми от онова нещо…

— Демон хидра. Казах ти. Имат много глави, но са страшно глупави. А ти си се справяше добре, когато дойдох. Хареса ми онова, което беше направила с атамето. Не се паникьосваш, когато си под напрежение. Това е толкова важно за един ловец на сенки, колкото да знае как да пробие дупка в някого. — Изабел се метна на леглото до Клеъри и въздъхна. — Май трябва да се върна в църква Талто и да видя какво мога да открия, преди Клейва да се появи. Може би ще успеем да разберем какво става. Болницата, бебетата… — тя потрепери. — Това не ми харесва.

Клеъри беше разказала на Изабел защо е отишла в църквата, както и за бебето демон в болницата, но се направи, че подозренията са били нейни, за да не намесва майка си. Изабел изглеждаше отвратена, когато Клеъри разказа как бебето изглеждало сякаш е нормално, но очите му били черни и имало нокти на хищник вместо пръсти.

— Мисля, че се опитват да направят друго бебе като… като брат ми. Мисля, че са експериментирали с някоя нещастна жена мундан — каза Клеъри. — Когато бебето се е родило, тя не е издържала и се е побъркала. Просто… кой би направил такова нещо? Някой от последователите на Валънтайн? Някой, който не е бил хванат и сега се опитва да довърши започнатото от него?

— Може би. Или си попаднала на демонична секта. Има много такива. Макар че не мога да си представя, че някой би искал да създаде други чудовища като Себастиан — в гласа й прозвуча омраза, когато изрече името му.

— Истинското му име е Джонатан…

— Джонатан е името на Джейс — каза рязко Изабел. — Няма да наричам онова чудовище с името на брат ми. За мен той винаги ще бъде Себастиан.

Клеъри трябваше да признае, че Изабел имаше право. И на нея й беше трудно да мисли за него като за Джонатан. Може би не беше честно спрямо истинския Себастиан, но никой от тях не го познаваше. По-лесно беше да наричат прокълнатия син на Валънтайн с името на непознат, отколкото с името на някой близък от семейството, близък в живота.

Изабел говореше безгрижно, но на Клеъри й беше ясно, че умът й работеше и обмисляше различните възможности.

— Както и да е. Радвам се, че ми изпрати онова съобщение. Усетих, че става нещо странно, а, честно казано, умирах от скука. Всички отидоха по някаква тайна работа на Клейва. Аз не тръгнах с тях, защото Саймън ще е там, а сега го мразя.

— Саймън е с Клейва? — Клеъри беше изумена. Когато пристигнаха й беше направило впечатление, че Институтът е по-пуст от обикновено. Джейс, разбира се, го нямаше, но тя и не очакваше да го види (не че знаеше защо). — Говорих с него сутринта и той не ми каза, че ще прави нещо такова — добави Клеъри.

Изабел сви рамене.

— Има някаква връзка с вампирите. Само това знам.

— Той дали е добре?

Изабел изгуби търпение.

— Няма нужда повече да го защитаваш, Клеъри. Той има Знака на Каин. Могат да се опитат да го взривят, застрелят, удавят или намушкат, и пак ще е добре. — Тя погледна сериозно Клеъри. — Забелязах, че не ме попита защо мразя Саймън. Явно знаеш, че е излизал и с друга.

— Знаех — призна Клеъри. — Съжалявам.

Изабел не й обърна внимание.

— Ти си най-добрата му приятелка. Щеше да е странно да не знаеш.

— Трябваше да ти кажа — отвърна Клеъри. — Просто… не мислех, че възприемаш сериозно връзката си със Саймън.

Изабел се намръщи.

— Така е. Само че… мислех, че поне той я възприема сериозно. Той е много под моето ниво и очаквах от него повече, отколкото от другите.

— Може би — каза тихо Клеъри, — Саймън не е трябвало да излиза с някой, който си мисли, че е много над неговото ниво. — Изабел я погледна и Клеъри усети, че се изчервява.

— Съжалявам. Вашите отношения не са моя работа.

Изабел вдигна тъмната си коса на кок — така правеше, когато беше напрегната.

— Да, така е. Можех да те попитам защо изпрати на мен съобщение да дойда в църквата, а не на Джейс, но не го направих. Не съм глупава. Знам, че имате проблеми, въпреки страстната сцена на улицата — тя погледна внимателно Клеъри. — Спали ли сте вече заедно?

Клеъри усети как кръвта нахлу в лицето й.

— Какво… Аз… не. Не сме, но не виждам какво общо има това.

— Няма — каза Изабел и дооправи косата си. — Попитах от нечисто любопитство. Какво ви спира?

— Изабел! — Клеъри сви крака, обви коленете си с ръце и въздъхна. — Нищо. Просто не бързаме. Аз съм… Знаеш.

— Не и Джейс — каза Изабел. — Според мен не е. Не съм абсолютно сигурна. Ако ви е нужно нещо… — тя не довърши изречението.

— Какво?

— Предпазни мерки. Сещаш се. Трябва да внимавате — каза Изабел. Звучеше прагматично, сякаш говореше за копчета. — Ангелът би трябвало да е по-прозорлив и да ни даде руна за контролиране на раждаемостта, но не.

— Разбира се, че ще внимавам — запелтечи Клеъри и усети как се изчервява. — Стига вече. Чувствам се неловко.

— Това е момичешки разговор — каза Изабел. — Струва ти се неловко, защото цял живот Саймън е бил единственият ти приятел. А не можеш да говориш с него за Джейс. Това вече би било неловко.

— Джейс наистина ли не ти е казвал нищо? Не е споделял какво го тревожи? — попита Клеъри тихо. — Честно?

— Не е нужно — каза Изабел. — Като ви гледам как се държите, а и Джейс изглежда сякаш някой е умрял, нямаше как да не се сетя, че има някакъв проблем. Трябваше да дойдеш при мен по-рано.

— Той поне добре ли е? — попита Клеъри много тихо.

Изабел стана от леглото и погледна надолу към нея.

— Не — каза тя. — Изобщо не е добре. А ти?

Клеъри поклати глава.

— И аз така си помислих — отвърна Изабел.

 

 

За изненада на Саймън, когато видя ловците на сенки, Камила изобщо не опита да се защити. Тя изкрещя и побягна към вратата, но замръзна, защото осъзна, че навън грее слънце и че ако излезе от банката, ще изгори. Задъха се и се сви до една стена, оголи зъби и от гърлото й излезе съскане.

Саймън отстъпи, когато ловците на сенки от Клейва се втурнаха покрай него, всички облечени в черно като ято гарвани. Той видя как Джейс (лицето му беше бледо и изсечено като от бял мрамор) прониза с широкото острие на камата си един от хората ратаи, докато минаваше покрай него, небрежно, сякаш пешеходец размазва муха. Мерис беше отпред, развятата й черна коса напомни на Саймън за Изабел. Тя ликвидира втория треперещ ратай с камшично движение на серафимската си кама и тръгна към Камила с извадено блестящо острие. Джейс беше до нея, а друг ловец на сенки (висок мъж с черни руни, виещи се от лактите към китките му като лози) беше от другата й страна.

Останалите ловци на сенки се бяха пръснали и претърсваха банката със странните си сензори и проверяваха всеки ъгъл за демонична активност. Те не обърнаха внимание на телата на хората ратаи на Камила, които лежаха неподвижни в засъхващи локви черна кръв. Не обърнаха внимание и на Саймън. Той можеше да е още една колона в помещението, ако се съдеше по това колко го забелязваха.

— Камила Белкор — каза Мерис, гласът й отекна сред мраморните стени. — Ти наруши Закона и ще бъдеш наказана. Ще се предадеш и ще дойдеш с нас, или ще се биеш?

Камила плачеше, но не направи опит да скрие сълзите си, които бяха обагрени с кръв. Те се стичаха по бялото й лице на вадички, когато изхлипа:

— Уокър… и моят Арчър… Мерис изглеждаше объркана. Обърна се към мъжа от лявата й страна.

— За какво говори тя, Кадир?

— За хората ратаи. Според мен оплаква смъртта им.

Мерис махна презрително с ръка.

— Против Закона е да превръщаш хора в ратаи.

— Превърнах ги преди долноземците да станат предмет на противните ви закони, кучко такава. Те са с мен от двеста години. Те ми бяха като деца.

Ръката на Мерис стисна по-силно дръжката на камата.

— Какво знаеш ти за децата? — прошепна тя. — Можеш само да рушиш.

Обляното в сълзи лице на Камила просветна триумфално.

— Знаех си — каза тя. — Каквото и да говориш, каквито и лъжи да изричаш, ти мразиш нашия вид. Нали?

Лицето на Мерис се стегна.

— Задръжте я — каза тя. — Заведете я в Храма.

Джейс бързо застана от едната страна на Камила и я хвана; Кадир сграбчи другата й ръка. После я притиснаха между себе си.

— Камила Белкор, обвинена си в убийството на хора — произнесе Мерис. — Както и в убийството на ловци на сенки. Ще бъдеш отведена в Храма, където ще бъдеш разпитана. Наказанието за убийство на ловец на сенки е смърт, но има възможност, ако ни сътрудничиш, животът ти да бъде пощаден. Разбираш ли? — попита Мерис.

Камила тръсна предизвикателно глава.

— Ще говоря само с един човек. Ако не го доведете, няма да кажа нищо. Можете да ме убиете, но няма да ви кажа нищо.

— Много добре — отвърна Мерис. — Кой е този човек?

Камила оголи зъбите си.

— Магнус Бейн.

— Магнус Бейн? — Мерис беше слисана. — Висшият магьосник на Бруклин? Защо искаш да говориш с него?

— Ще говоря с него — повтори Камила. — Или няма да говоря с никого.

И това беше. Не каза нито дума повече. Докато ловците на сенки я влачеха, Саймън я проследи с поглед. Не се почувства, както си мислеше, че ще стане, победител. Почувства се празен и стомахът странно го присвиваше. Погледна надолу към телата на убитите ратаи; преди не ги харесваше, но те не бяха виновни, че бяха такива. В определен смисъл може би и Камила не беше виновна. Но въпреки всичко, за ловците на сенки тя беше чудовище. И може би не само защото беше убивала ловци на сенки; може би нямаше как да мислят за нея по друг начин.

Бутнаха Камила през Портала; Джейс стоеше от другата му страна и махаше нетърпеливо на Саймън да го последва.

— Идваш или не? — попита той.

„Каквото и да говориш, каквито и лъжи да изричаш, ти мразиш нашия вид.“

— Идвам — каза Саймън и тръгна с нежелание.