Том Егеланд
Краят на кръга (9)

7.

Уплашен се лутам по улиците на Осло. Един беглец в залеза. Делта фокстрот 3–0, заподозреният кара ситроен 2CV и трябва да бъде заловен незабавно. Известно време огледалото за задно виждане е изпълнено от една тойота. Когато тя най-накрая завива в една пресечка, въздъхвам от облекчение. Заподозреният е откраднал златно ковчеже с висока стойност и се смята, че може да бъде опасен, поставен в гранична ситуация. Минавам покрай „Свети Хансхауген“ и се оказвам притиснат зад един микробус, който се движи подозрително бавно. Постоянно гледам в огледалото, като същевременно внимателно наблюдавам силуетите в микробуса. Човек никога не знае. Стигам читав до Рингвайен. Няма изстреляни куршуми. Засега.

Отстрани виждам редицата блокове, където живея. Не са особено привлекателни. Но гледката ме изпълва с топлина. Винаги съм изпитвал такива чувства към дома.

Израснах в голяма, бяла стара къща с хаотична архитектура в една ябълкова градина, до път, в предградие с трамвай, пожарна и щастливи хора.

До спалнята на мама и татко имаше остъклена веранда, на която можех да изпълзя през малкото прозорче в детската стая. Правех го често, когато не можех да заспя. Пред полуотворената врата на верандата спускаха перде от тюл, през което можех да надничам вътре в стаята. Среднощните ми шпионски набези ме изпълваха със сладък, непознат гъдел и щастие от факта, че съм невидим.

Една вечер те танцуваха голи във вихъра от сенки в спалнята. Меки тела, горящи в огън, ръце и устни, които носеха успокоение. Стоях неподвижен, неразбиращ, опиянен от магията на мига. Изведнъж мама извърна лице и погледна право в мен. Усмихна се. Но няма как да бе различила лицето ми измежду гънките на пердето, защото в следващия миг се наклони обратно и потопи татко в прегръдките и милувките си.

Несъмнено Фройд би ме боготворил!

Навън в градината между две изсъхнали ябълкови дървета се намираше купчината компост^[1] на татко. Компостът излъчваше остра миризма, едновременно отблъскваща и привлекателна. На погребението му, на ръба на гроба, същата миризма ме удари като юмрук, пълен с пръст и пясък. Със сетива, изпълнени от изпаренията, които преливаха от тъмнината на гроба, разбрах, че миризмата на компост носи със себе си и смърт, но и обещание за нов живот. Тогава не успях да формулирам това усещане с думи. Но неговото осъзнаване отприщи плача в мен.

Винаги съм бил чувствителен към миризми. Затова избягвах зимника, от който лъхаше на хумус и гниене и нещо неопределено, противно. Под загнилия капак на зимника, защитени от хаоса зад къщата, паяците тъчаха своите паяжини на спокойствие. Тези мрежи висяха като лепкави пердета над каменните стълби. Когато татко прегазеше копривата, отключеше катинара и повдигнеше капака, милиони дребни пълзящи създания закрещяваха със своите тихи гласове и се стрелваха в търсене на убежище от светлината, която разбиваше мрака на парчета, докато в същото време невидимите отровни облаци на смрадта от зимника се издигаха във въздуха. Татко изглежда не забелязваше нищо. Но аз знаех какво се крие във влажния, миризлив мрак. Призраци. Вампири. Върколаци. Еднооки убийци. Всички онези изчадия, които изпълват фантазията на едно момче, когато Мечо Пух и Оле затвори очички останат навън на слънце.

И до днес мога да върна в съзнанието си онези миризми от детството. Отъпкана земя в дъждовни дни. Ягодов сладолед. Нагрети от слънцето пластмасови лодки. Рохка пролетна почва. Маминият парфюм и афтършейвът на татко. Дреболии, които с цялата си незначителност създават съкровищница от спомени.

Човек може само да се радва, че не е куче.

Рогерн, съседът отдолу, е нощна птица. Той мрази светлината. Точно като мен. Очите му са тъмни и отегчени. Има дълга до раменете черна коса и един обърнат надолу кръст, висящ на сребърна верижка на врата му. Рогерн свири на баскитара в една рок банда, наречена „Насладата на Белзебуб“^[2].

Позвънявам на звънеца му и чакам. Отнема известно време. Въпреки че апартаментът му е 50 квадрата, на човек винаги му се струва, че го е обезпокоил, докато е бил дълбоко долу в катакомбите на укреплението и е трябвало да се втурне по дългите, осветени с факли вити стълби, за да отвори.

Рогерн е добряк. Дълбоко в себе си. Също като мен и той капсулова надълбоко всички лоши мисли. Те лежат там и работят, докато подутината не се пръсне и не инфектира мозъка. Това човек може да познае по погледа.

Бог знае защо, но Рогерн ме харесва.

— Бря! — възкликва весело той, когато най-сетне се показва през леко отворената врата.

— Събудих ли те?

— Ня’а нищо. Спал с’м достатъчно. Прибра ли се накрая?

— Така ми липсваше! — ухилвам му се аз.

— Гаден подземен плъх!

Зървам отражението си в огледалото в антрето. Поне да се бях преоблякъл и измил. Повдигам чантата с ковчежето.

— Можеш ли да пазиш това известно време?

— Какво е то? — От устата му излиза „к’во т’ва“.

— Чанта.

Повдига театрално поглед към небето.

— Не с’м сляп! К’во има вътре? — пита и се хили. — Хероин?

— Само няколко стари неща. От миналото.

За Рогерн „миналото“ е праисторическа епоха, изпълнена с летящи гущери, механични грамофони и мъже с напудрени перуки. Горе-долу около 1975 г.

— Записахме демо — казва гордо. — Ш’чуеш ли?

Ако трябва да съм честен, предпочитам да пропусна. Но нямам сърце да му го кажа. Влизам след него в стаята. Пердетата са спуснати. В слабата светлина от червените крушки, стаята прилича на фотографска тъмна стаичка. Или на бардак. На кръгла махагонова маса стои сребърен свещник със седем черни свещи. Огромният килим е декориран с хексаграм, обграден от кръг. На стената над канапето, купено от разпродажба на стари вещи и тридесетгодишната маса от тик^[3], висят плакати, представящи Сатаната и ужасяващи сцени от Ада. Рогерн може да бъде особен, когато нещата опират до създаване на домашен уют.

В средата на по-дългата стена, като икона, на която Рогерн се кланя по време на пости, се издига черна кула, която представлява неговата стереоуредба. С програмируем четец на дискове, дигитален PPL тунер с автоматично търсене, усилвател с вграден на свой ред усилвател на басите, Super Surround System, еквалайзер, двукасетъчен касетофон с функция за бързо копиране и четири канари високоговорители.

Той замахва с дистанционното. Музикалната система се събужда рязко в беззвучна заря от цветни диоди и трептящи стълбчета. Четецът на дискове отваря една вратичка като по заповед в някоя арабска приказка. Рогерн натиска play-бутона.

И светът експлодира.

По-късно същата вечер, под душа, оставям леденостудената вода да отмие мръсотията и потта и да охлади участъка изгорена кожа на тила ми. Мехурите парят от сапуна.

Понякога един душ може да придобие характера на ритуал. След протяжния ден на човек му се иска да отмие всичко, което е лошо и трудно. Уморен съм. Но не мисля, че ще сънувам.