Том Егеланд
Краят на кръга (31)

8.

— А! Мистериозният мистър Белто!

Антъни Лукас Уинтроп-младши е пълен нисък мъж с кръгла като гюлле плешива глава и бълбукащ смях, който го оприличава на клоун, ангажиран да забавлява разглезените деца на нечий изискан рожден ден. Подава ми ръка. Късите му пръсти приличат на космати наденички със златни пръстени по тях. Очите му искрят весело насреща ми, лицето му прилива от сърдечност и бащинска загриженост.

Нямам му доверие. Долавям нещо в гласа му.

Бабата с плетивото ме бе завела нагоре по широките мраморни стълби до третия етаж и по колонадата, изпълнена с ехо от стъпки и тихи гласове, покрай един ъгъл и чак до чакалнята на Уинтроп.

Той ме въвежда в кабинета си.

Това не е кабинет. Цяла вселена е. Далеч навътре, при сводестите прозорци, различавам бюрото. В другия край, до вратата, се намира офис гарнитура. По средата кръжат мъглявини, комети и черни дупки.

— Да разбирам ли — питам със заядлива усмивка, — че обичате да си играете на Господ?

Усмихва се несигурно.

— Астроном съм. По професия.

Той разтваря ръце със смутено изражение, сякаш оставяйки професията си да обясни чудноватия факт, че той е превърнал кабинета си в миниатюрна вселена.

Преди известно време четох във вестника дописка за международна група астрономи, открили небесно тяло, което излъчвало материя, привидно движеща се със скорост по-голяма от тази на светлината. Новината за това откритие се превърна в сензация на научния конгрес „Коспар“ в Хамбург, но за вестниците нещо толкова абстрактно като скоростта на светлината естествено не беше от такова голямо значение, така че не се писа много по случая. Ставаше дума за група астрономи, които с помощта на радиотелескоп открили мистичното небесно тяло на 30 000 светлинни години от Земята. Доста надалеч, с две думи. Ако това наблюдение е вярно, то бомбардира най-абсолютната граница на природните закони — скоростта на светлината. Перспективите са главозамайващи. Затова и не бе отразено кой знае колко от медиите.

Преминаваме през Слънчевата система и навлизаме дълбоко навътре в Космоса, покрай Проксима Кентавър^[1] и мъглявината Андромеда^[2], към неговото бюро. Движенията ми са накарали галактиките да затреперят и да се залюлеят на найлоновите си конци.

— Доколкото разбирам, ще се срещнете с Чарлз де Уит по-късно този следобед? — пита той колебливо.

— Боже мой, та вие знаете всичко!

Мърморейки нещо нервно под носа си, Уинтроп се настанява в забележително висок стол. Аз потъвам в един също толкова забележително нисък. Все едно съм седнал на пода. Мисля си в един от моите постоянно връщащи се пристъпи на чиста злоба, че зад лъснатото до блясък бюро, дори и един клоун може да се въздигне до Бога.

— Мистър Балто! — възкликва въодушевено той, люлеейки се на стола си и пляскайки с ръце, сякаш е чакал този ден много години. — Значи… с какво можем да ви бъдем полезни?

— Търся информация.

— Това разбрах. И какво ви води в Общността за международни изследвания? И то при Майкъл Макмълин? Да, както знаете, него го няма.

— Открихме нещо.

— Нима?

— И аз вярвам, че Макмълин знае за него.

— Наистина? Какво открихте?

— Мистър Уинтроп — казвам с преувеличена вежливост, — нека не си говорим глупости.

— Моля?

— И двамата сме интелигентни мъже. Но и двамата не ни бива като актьори. Да приключим с този театър!

Настроението му претърпява почти незабележима, но все пак доловима промяна.

— Няма проблем, господин Балто. — Гласът му е охладнял и е станал делови, мнителен.

— Вие, естествено, знаете кой съм — продължавам.

— Асистент сте в Университета в Осло. Инспектор от норвежка страна при разкопките на професор Лайлуърт.

— Тогава, разбира се, знаете и какво сме открили?

Той повдига рамене. Уинтроп е човек, който се чувства зле, когато е подложен на стрес.

Помагам му:

— Намерихме кивота.

— Това знам. Наистина невероятно!

— Какво можете да ми разкажете за мита за Кивота на свещените тайни?

— Не много, опасявам се. Аз съм астроном, не историк. Или археолог.

— Но знаете мита?

— Повърхностно. Като ковчега на завета. Кивотът на свещените тайни? Някакво послание? Някакъв ръкопис? Толкова горе-долу знам.

— И, естествено, знаете, че именно кивотът е бил онова, което е търсил Лайлуърт?

— Мистър Балто, общността не се занимава със суеверия. Не мисля, че Лайлуърт се е надявал да намери някакъв кивот.

— А ако всъщност не става въпрос за някакво суеверие? А ковчеже от злато?

— Мистър Балто… — въздъхва той неодобрително и повдига двете връзки с наденички. — Взели ли сте със себе си… артефакта? Тук? В Лондон?

Млясвам с език в отрицание.

— Надявам се, че се намира на сигурно място? — пита той.

— Разбира се.

— За пари ли — изрича отвлечено, — става въпрос?

— Пари?

Понякога загрявам бавно. Той ме гледа право в очите. Аз съм се вторачил в неговите. Има сиво-сини очи и доста дълги мигли. Опитвам се да прочета мислите му.

— Каква сума си представяте? — пита.

В същия момент разбирам откъде познавам гласа му. Говорих с него по телефона. Преди два дена. Когато се представи за доктор Ръдърфорд от Британския кралски институт по шибана археология.

Започвам да се смея. Той ме гледа объркано. След това се включва с клоунския си смях. Така седим и се кикотим, изпълнени с недоверие един към друг.

Зад нас, в срещуположния край на Вселената, се отваря врата. Един ангел докръжава до нас, носейки сребърен поднос с две чаши и порцеланова кана за чай. Без да каже дума, напълва чашите и изчезва.

— Заповядайте — казва Уинтроп.

Пускам бучка захар в чая си, но без мляко. Уинтроп прави точно обратното.

— Защо отказвате да предадете артефакта? — пита ме той.

— Защото находката е норвежка собственост.

— Чуйте сега — подхваща той раздразнено, но се спира. — Мистър Балто, не е ли професор Арнцен ваш началник.

— Да.

— Защо не съблюдавате нарежданията на началника си?

Нареждания, наредби, декрети, заповеди, постановления, закони, правила, инструкции, предписания… За повечето британци около всички правила в живота витае някакво усещане за сигурност. Но всичко това кара моето същество да се бунтува.

— Нямам му доверие — отговарям.

— Нямате доверие на собствения си доведен баща?

Тръпки минават надолу по гърба ми. Дори и това са разбрали.

Уинтроп премигва и цъква с език. Има набито око.

— Кажете ми, мистър Балто, нали не страдате от някаква параноя, че сте преследван?

Не би ме учудило, ако е чел медицинския ми картон. И дневника. Понякога дори и параноиците могат да имат право.

— Какво има в ковчежето? — питам.

— Както казах, мистър Балто, позволете ми да ви припомня, че е ваш дълг да предадете нещо, което не е ваша собственост.

— Ще го предам.

— Прекрасно!

— Веднага, щом разбера какво съдържа то и защо толкова много хора са така дяволски решени да го изнесат контрабандно от Норвегия.

— Мистър Балто, колко сте искрен!

— Бях инспектор при разкопките!

Уинтроп млясва с устни:

— Точно така. Но никой не ви е казал какво търсеха те в действителност?

Колебая се. Разбирам, че сега иска да ме направи част от нещо, което не бива да знам. Но и знам също, че най-вероятно ще ми сервира някоя добре скроена лъжа, някоя увлекателна лъжлива следа.

— Картата на някое съкровище? — предполагам аз.

Веждите му оформят две перфектни V-та, обърнати надолу:

— Карта ли, мистър Балто?

— Били ли сте скоро в Рен льо Шато?

— Къде? — поглежда ме невинно.

Опитвам се да го произнеса по-добре:

— Рен льо Шато! Знаете, средновековната църква? Картите на съкровища?

— Съжалявам. Наистина не знам за какво говорите.

— Тогава сигурно вие можете да ми разкажете какво е било онова, което всъщност са търсили?

Размърдва се неспокойно, снишава глас.

— Имаха теория.

— Теория?

— Нищо повече. Само теория.

— Която разглеждаше?

Уинтроп прави някаква странна гримаса, която може би бе замислена да изразява задълбоченост, но която в същността си изглежда просто като странна гримаса. Продължава:

— Не е ли изумително, че древните цивилизации изобщо не са били толкова примитивни, колкото би си помислил човек?

— Може да се каже.

— Притежавали са знания, както в технологично, така и в интелектуално отношение, които хора в техния стадий на развитие изобщо не е трябвало да притежават. Познавали са Вселената по-добре от много от днешните любители астрономи. Владеели са абстрактна математика. Били са отлични инженери. Практикували са медицина и хирургия. Показвали са невероятно добро разбиране за разстояние и пропорции, геометрия и перспектива.

Гледам го изучаващо, опитвам се, изучавайки изражението и очите му, да прочета онова, което се крие между редовете.

— Например, питали ли сте се някога защо са били построени пирамидите?

— Всъщност не.

— Значи знаете защо?

— Не са ли погребални камери? Онова, което щяло да пренася величието на фараоните в бъдещето?

— Представете си Хеопсовата пирамида, мистър Балто. Какво е накарало една примитивна цивилизация да се захване с такъв неописуемо голям проект преди почти пет хиляди години?

— Не са имали с какво друго да се занимават в пустинята по това време — изтърсвам.

Той ме възнаграждава с лек смях.

— Лансират се много теории. Да вземем най-известната от величествените погребални камери. Тоест, Хеопсовата пирамида. Издигала се е на сто четиридесет и четири метра, когато е била издигната от египетския фараон Хеопс от четвъртата династия. Археолози и иманяри са открили камерата на царя, тази на царицата, шахти, галерии, тесни проходи. Всички пространства, които сме изучили, представляват около един процент от обема на пирамидата. Следите ли мисълта ми?

Следя я.

Той се навежда на бюрото.

— Учените започнали да изследват пирамидата с модерни технологии. Скоро открили, че има много повече галерии, отколкото били открити до момента. Фактически около петнадесет процента.

— Не е толкова изненадващо.

— Изобщо. Но петнадесет процента, мистър Балто! Доста много е. И това не е всичко. Чувствителната апаратура засича голям метален предмет, локализиран на седем метра под основата на пирамидата.

— Съкровище?

— Разбирам, че сте обсебен от съкровища. Все пак може да се каже, че всичко, което се намира в една пирамида, по дефиниция може да се разглежда като съкровище. Наличието на метали в една египетска пирамида само по себе си не е чудно. Но не е ставало въпрос за някой ковчег от злато или сбирка от мед или желязо. По размер и масивност металният обект бил от такъв характер, че изследователите трябвало да повторят измерванията неведнъж, преди да се почувстват сигурни, че стойностите са верни. Поставяйки сканиращата апаратура в различни ъгли и позиции, те успели да изготвят скица на металния обект. По-точно на неговите контури.

— И какво видели?

Уинтроп се изправя и отива до шкаф, в който има сейф. Избира кода. Вратата се отваря със стон. Уинтроп изважда черна папка, която донася до бюрото, отваряйки през това време ципа й.

— Това е копие на скицата на намерения обект — казва.

Листът се намира в прозрачна найлонова обвивка, която той ми подава. На пръв поглед обектът на скицата прилича на совалка.

Постепенно разбирам, че тя наистина изобразява совалка.

Издължен корпус, малки криле, опашка.

Вдигам поглед към Уинтроп.

— Миналата година достигнахме до галерията, където се намира корабът — казва.

— Какво е това?

— Не виждате ли?

— Прилича на совалка.

— Космически кораб.

— Космически кораб?

— Точно.

— Почакайте. Космически кораб, повредил се, така че да се забие под Хеопсовата пирамида по време на неуспешен опит за кацане в пустинята? — питам хапливо.

— Не, не! Разбрахте ме погрешно. Космически кораб, над който е построена самата Хеопсова пирамида — пояснява Уинтроп.

Удостоявам го с поглед, напомнящ тъжно куче. Онзи, който казва: „Нали не искаш да повярвам на тези врели-некипели?“. След това въздъхвам дълбоко.

Той продължава:

— Може би сте запознат с противоречивите теории на швейцареца Ерих фон Деникен?

— Аха! За посещенията на извънземни същества на Земята далеч в миналото?

— Абсолютно правилно.

Поглеждам надолу към листа със скицата на приличащия на космически кораб апарат. Поглеждам към Уинтроп.

— Не говорите сериозно? — възкликвам.

Той изважда от черната папка схеми, гъсто изписани с математически формули.

— Изчисления — казва и бута документите към мен. — От НАСА са оценили аеродинамичните параметри на апарата. Ще съобразят бъдещите космически кораби с този модел.

Скръствам ръце пред гърдите. Чувствам се дискомфортно. Не защото му вярвам. А защото характерът на лъжите му предполага, че те крият друга тайна, може би още по-плашеща.

— Космически кораб под Хеопсовата пирамида — промърморвам. Саркастичният тон няма никакъв ефект върху него.

— Разбирам, че не е лесно да повярвате — съгласява се той. Сякаш вече е успял да ме убеди.

Навеждам глава наляво. След това надясно. Сякаш имам болка във врата. Сръбвам си от чая. Хладен е и има вкус на нещо, което можеш да очакваш да ти сервират в палатката на някой богат бедуин насред пустинята.

— Искате да ме убедите, че Хеопсовата пирамида е била издигната върху древна совалка? — казвам провлечено.

— Нека повторя — космически кораб. Предполагаме, че е бил един от спускаемите апарати на по-голям кораб-майка в орбита около Земята.

— Да, разбира се.

— Изглеждате скептично настроен.

— Скептичен? Аз? По никакъв начин. Но кажете ми, как ще обясните защо египтяните са построили една огромна пирамида над кораба? „Гаражът“ едва ли е съществувал като концепция преди пет хиляди години…

— Те са гледали на апарата като на нещо свещено. Небесният кораб на Бог.

— Трябва да е било доста дразнещо за космическите същества да се върнат накрая и да намерят върху кораба си такава тежка, грамадна пирамида!

Той дори не се усмихва. Въобразява си, че е спечелил доверието ми.

— Нещо трябва да се е объркало още в самото начало — казва. — Може би са се разбили. Може би корабът не е успял да излети. Пясък в механизмите? А възможно е астронавтите им да са умрели при съприкосновението с атмосферата на Земята. Или заради нашите бактериални култури. Не сме сигурни. Все още сме в стадий на догадки.

— Значи не сте се опитвали да завъртите ключа на запалването?

— Не сме опитвали наистина досега. — Колебае се. — Съществува още една теория.

— Не се и съмнявам.

— Може да се предположи, че целта на кораба никога не е била да се връща. Че мисията му е била да пренесе група същества, без съмнение човекоподобни, които да останат тук, на Земята.

— За какво им е било да остават?

— Може би са искали да колонизират планетата ни? Може би са искали да се размножават, доколкото можем да си представим. Има такива, които вярват, че тези същества са моделите на библейските разкази за красиви, високи ангели. Те са били по-големи, по-високи от нас хората. И неописуемо красиви. От религиозната история знаем, че понякога ангели са имали неблагоразумието да оплодят земни жени. Така че, генетично погледнато, трябва да сме имали общ произход.

Смея се.

Той мълчи.

След това питам:

— И вие вярвате на всичко това?

— Трябва да се приемат фактите, мистър Балто.

— Или лъжата.

Гледам го. Дълго. Най-накрая червенината излиза под формата на две червени рози на бузите му.

— А ковчежето? Каква е връзката?

— Ще разберем, когато ни го предадете.

Смея се с грухтене.

Той продължава:

— Надяваме се, че съдържанието на ковчежето може да ни заведе до тези създания от Космоса. Не задължително да стигнем до онези, които са се приземили, едва ли са безсмъртни, въпреки че кой знае — повдига театрално поглед към небето, — но до потомците им. До рода им. Може би ще открием послание. От тях до нас. Наскоро четох във вестника за финската лекарка Рауни-Леена Лууканен, която е не само експерт по съвсем земни болести като синузит и хемороиди, но също така и по пацифистката философия за същества от чужди слънчеви системи. Тя поддържа постоянен телепатичен контакт с хуманоидите, прекосяващи небесния купол над главите ни. От всичко, доверено й, впечатлих се от факта, че те боравят с шест измерения, пътуват надлъж и нашир из времето и пространството, както и това, че тяхна делегация е чакала, за да поздрави Нийл Армстронг, когато той направил първите си стъпки на Луната. Най-удивителното от всички твърдения на Лууканен е, че те, също като мен, са вегетарианци. А любимата храна на тези хуманоиди е ягодов сладолед.

Хиля се. Възможно е да му се струвам някак недоверчив.

— Можете да си мислите каквото си искате — казва с острота в тона.

— Това и правя.

— Представих ви факти. Всичко, което знаем. И в което вярваме. Нищо повече не мога да направя. Можете да ми вярвате. Или изобщо да не вярвате.

— Ето това мога да ви обещая.

Той прочиства гърло и се размества на стола си.

— Какво представлява Общността за международни изследвания?

— А! — Плясва той с ръце. Въпросът му допада. Безопасен е.

От типа въпроси, които биха могли да поддържат разговора в продължение на час или два на някой от коктейлите, които той редовно посещава заедно със своята красива млада съпруга, която естествено има връзка с треньора си по тенис.

— О-М-И — изрича, сякаш трябва да се приготвя за произнасянето на всяка буква, — ОМИ е научна организация. Основана през 1900 година от най-изтъкнатите изследователи и учени на времето. Целта е била да се обединят знанията от различните клонове на науката в една обща банка познание.

Сякаш е пуснал запис, предназначен за класовете ученици, дошли на посещение.

— Нека се върнем мислено назад във времето! — Разтваря ръце. — Началото на века. Нов оптимизъм! Растеж. Идеализъм. Индустрията ражда все нови и големи отрасли. Разцъфтява нова ера. Има само един проблем. Знаете ли какъв е той?

— Не.

— Никой не е мислил за друго, освен за собственото си малко поле на изследване. Именно това е била голямата идея зад създаването на Общността за международни изследвания: да следи развитието в науките, да координира, да свързва учени, които биха могли да имат полза от сътрудничеството едни с други, накратко, да мисли в цялостност в хаоса от самостоятелни единици.

— Звучи впечатляващо. А общността днес?

— Получаваме финансова и професионална подкрепа от всички клонове на науката. Получаваме пари от държавния бюджет и от собствениците ни, а също и дарения от университети и научни среди по цял свят. Имаме над триста и двадесет служители на щат. Както и океан от учени, работещи по временни проекти. Имаме контакти в най-големите университети. И представители навсякъде, където се провежда някаква важна изследователска дейност.

— Аз никога не съм чувал за вас.

— Странно!

— Не и преди да открия, че общността стои зад археологическите разкопки, които ми бе възложено — ха-ха! — да следя.

Уинтроп разлиства отнесено някакви документи по бюрото.

— Какво можете да ми разкажете за Майкъл Макмълин? — гласи следващият ми въпрос.

Уинтроп вдига поглед от документите си.

— Велик мъж — изрича благоговейно. — Председател на Общността за международни изследвания. Един доста благосъстоятелен възрастен господин. Джентълмен. Космополит! В Оксфорд му присъждат титлата „професор“ непосредствено след войната. Оттегля се от изследователската дейност през хиляда деветстотин и петдесета година, за да посвети живота си на общността.

— Къде е той сега?

— Чакаме го да се върне всеки момент. Скоро ще имате възможността да се срещнете с него. Той много би искал да се запознае с вас.

— Каква е неговата специалност?

Уинтроп повдига вежди. На плешивата му глава това изглежда сякаш ластици, прикрепени на тила му, повдигат веждите високо на челото.

— Не знаете ли? Той е археолог. Също като вас. И като вашия баща.