Том Егеланд
Краят на кръга (45)

1.

Беше през лятото, когато татко умря.

 

 

Белязана от кръпките изсечени дървета и електропроводи, старата гора се разгръща сякаш напук. Изминали са двадесет години. Но затворя ли очи, все още мога да пресъздам картини и настроения от онази лятна ваканция. Закътани уютни местенца в моята частна горичка от спомени. Дългото пътуване с колата… Небето над нас беше прозрачно. Радиото пращеше, оставено на някаква нестабилна честота. Дремейки и измъчван от гадене от возенето в колата, седях на задната седалка и зяпах през полуотворения прозорец. Около ръба на канавката, над високата жълта трева, се носеха облаци мушици. Горещината беше натежала от аромати. Студени езера проблясваха като парчета огледало измежду стволовете на дърветата. Спомням си една разпадаща се дървена колиба, на път да бъде напълно разрушена от мъховете и гниенето. Полупразен найлонов плик с реклама на кафе „Али“ висеше на един клон. Изхвърлена автомобилна гума. Огромни каменни блокове. По склона ромоляха поточета, които после изчезваха в сиви бетонни тръби. Преминавахме покрай черни езерца, обвити с гъсталаци. Преглътнах надигащото се в гърлото ми. Мама ме погали по челото. Татко седеше зад волана, мълчалив и отнесен, Трюгве Арнцен до него, възбуден и крещящ, с крака на таблото. Кални следи от гумите на работни машини пресичаха горското шосе. Горски стопанства със заковани прозорци и обрасли дворове. Надгробни камъни на времето за стопанствата.

На пън в един от дворовете седеше старец и дялкаше нещо. Като забравен горски дух. Или някой стар чичо, замръзнал във времето. Той не погледна нагоре. Може би не съществуваше.

 

 

Пътеката се извиваше по едно тревисто хълмче нагоре от мястото за паркиране. Между дърветата беше тъмно. На оскъдната светлина изсъхналите корени изглеждаха като вкаменени змии. Влажният мъх се издуваше над пъновете. Татко мълчеше. Мама си тананикаше. Трюгве вървеше малко след нея, а аз накрая. Трябва да сме изглеждали като четирима изгубили се шерпи. Планинският въздух струеше над нас, свеж и хладен.

 

 

— Лилебьорн!

Далечен и топъл, гласът на мама се промъкна в съня ми. Като милувка.

— Бьорнеман?

Дори и през платнището на палатката слънцето ме заслепяваше. Часът бе малко преди девет. Потърсих с поглед Трюгве, с когото делях една палатка. Спалният му чувал лежеше празен; леко издут, наполовина усукан, като изоставена змийска кожа. Сънен, аз се пъхнах във влажния мрак на собствения си чувал.

— Малкият ми принц! Бьорн!

С жужащ звук мама отвори ципа и пъхна глава в палатката. Едно ангелско лице, обрамчено от необуздани коси.

— Закууусскааа! — изпя тя.

Започна да дърпа чувала ми. Аз започнах да се съпротивлявам. Решително. Напоследък бях започнал да се събуждам с ерекция, но едва ли можех да кажа на мама.

Закуската беше сервирана върху хартиени чинии на полянка между палатките. Филии хляб, нарязани грубо с ловджийски нож. Масло. Салам. Овчи наденички. Сладко от малини. Яйца и бекон, изпържени до черно на примус.

Трюгве ме пошляпва приятелски по рамото. Не се беше бръснал от няколко дни.

На мама не й харесваше, че татко се катери. Двамата с Трюгве й бяха демонстрирали осигурителната екипировка. Въжета и клинове, болтове и карабинери, осигуровката при слизане с рапел. Но това не помогна. Страхуваше се да не се случи нещо.

След закуска с нея се разходихме до езерото да поплуваме. Повърхността беше тъмна и гладка. Попитах я дали смята, че в тръстиката има пиявици. Според нея нямаше. Влязохме и усетих хладината на водата. Около нас плуваха водни лилии. Като в някое омагьосано езеро. Преплувахме езерото и се покатерихме на една огряна от слънцето скала. Мама затвори очи и скръсти ръце зад главата си. В гората излетя птица, но аз не успях да я видя. С мързелив поглед следях как капките вода се стичат по тялото на мама. С резки движения, като дъждовни капки по прозорец, те се процеждаха по кожата й и капваха на скалата, откъдето ги чакаше дълго изпаряване, докато се завърнат вкъщи.

 

 

Ето още един момент:

Хванах две риби и бях много доволен от себе си; подсвирквах си през целия път на връщане към лагера. Въдицата почиваше на рамото ми. Рибите бяха в един найлонов плик и смърдяха.

Нямаше никой, когато се върнах.

Опрях въдицата на едно дърво и закачих плика на един прекършен клон, да не би някоя сибирска белка или мечка гризли да вземе рибите.

И така: гласът на мама през платнището на палатката: „Ти, глупчо!“.

Сепнах се. Около мен гората бе тиха. Аз бях дух, който се рееше невидим, безшумен около палатката.

Гласът й не беше такъв, какъвто го познавах. Нещо непознато беше се промъкнало в него. Нещо противно. Което не бе предназначено за моите уши.

Нежен, мек, изпълнен с лепкава влага.

Дълбоко, развеселено мърморене, идващо от спален чувал.

Стоях съвсем тих в пирена. Слушах.

Мама (като въздишка, почти недоловимо): „Толкова си добър!“.

Тишина.

Мама: „Хей. Не сега“.

Дразнещ смях.

Мама (игриво): „Не!“.

Тишина.

Мама: „Хей, може да се върнат всеки момент!“.

Раздвижване.

Мама (гукайки, стенейки): „Хееейй!“.

От дълбините на спалния чувал изръмжава диво животно.

Мама (смеейки се): „Ти си абсолютно луд!“.

Пауза.

Гукане.

Тишина, изпълнена със звуци. Вятърът в дърветата. Далечният тътен от реката. Птиците.

Гласът ми, тънък, слаб: „Мамо?“.

В продължение на един дълъг момент стояха тихи. След това ципът на палатката изжужа. Трюгве изпълзя и се огледа. Когато ме видя, протегна се сънливо и се прозя.

— Върна ли се вече?

— Хванах две риби. Мама тук ли е?

— Две? Наистина! Големи ли са?

Откачих плика от дървото и ги показах.

— Мама тук ли е?

— Точно сега не. Искаш ли да отидем и да ги почистим?

Хвана ме за ръка. Никога преди не беше го правил. Колебаех се.

— Не искаш ли да отидем и да ги почистим? — попита нетърпеливо и ме издърпа навън от лагера.

Така отидохме и почистихме рибите. Стана бързо. Когато се върнахме, мама седеше на големия камък и се печеше на слънце. Усмихна се на Трюгве, леко извинително, палаво. Според нея рибите изглеждаха чудесно и обеща да ги изпържи за обяд.

 

 

Когато се върнеш назад в спомените си, оказва се, че именно малките епизоди са онези, от които е трудно да се освободиш. Докато главното, което мислиш, че ще е там и ще си го спомниш до най-малкия детайл, мъждука неясно в паметта ти.

 

 

Рано една сутрин тръгнах с татко на лов. Той ме събуди в четири и половина. Нито мама, нито Трюгве искаха да дойдат. Но Трюгве ми намигна бодро, докато се обличах. Беше напълно буден, готов да стане и да повали дузина дървета с малката си скаутска брадвичка.

Слънцето светеше бледо. От поточето излизаше студена пара. Долу в долината, до голямото езеро, мъглата простираше дълги езици навътре в гората. Треперех. Скрежът на съня ме вледеняваше. Умората лежеше като мокър памук зад очите.

Вглъбени всеки в своите мисли, с татко вървяхме нагоре покрай реката и покрай скалите, където се катереха. От реката идваше студен полъх. Татко носеше уинчестъра през рамо. Патроните тежаха в джоба на анорака ми и почукваха един в друг като малки камъчета, удрящи се в брега на реката.

Гората беше дива и непроходима. Повалени стволове на дървета, пукнатини, склонове, покрити с пирен, небето като замъглено огледало над короните на смърчовете. Мочурлива почва и вадички жвакаха под подметките ни. Усещаше се остра миризма на прогизнал мъх и застояла вода. Разцепени пънове, дървета, изкоренени от вятъра, папрат по осветяваните от слънцето места. Някъде нагоре по хълма се обаждаше птица. Същият тон отново и отново. Как не полудяваше от това? Светлината беше кристалносиня и ти се струваше, че можеш да я докоснеш.

На границата на един обрасъл с бурени обезлесен участък, до един смърч, отдавна повален при буря, татко спря и се огледа. Кимна. Цъкна няколко пъти с език. Направи знак, че ще спрем там. Аз му подадох шепа патрони. Той зареди оръжието. Татко се надяваше на червена лисица. Искаше да има препарирана лисица в антрето. Такава, която да показва, когато ни дойдат гости, подхвърляйки небрежно: „Тая застрелях миналото лято. В района на Ювдал“.

Лежахме тихи и гледахме към голото място. Миришеше на листа, трева и мочурлива почва. Птици пееха и тракаха, скрити в растителността. Но все още бе рано и чуруликането звучеше вяло и като по задължение. Не беше лесно да се лежи тихо. Всеки път, когато се прозявах, татко ми казваше: „Шт“. Съжалявах, че бях тръгнал. Мама бе онази, която толкова искаше да се отърве от мен.

 

 

Аз го видях пръв. Излезе величествено от гората на отсрещната страна на поляната. Вятърът беше срещу нас, така че не ни подуши. Прекрасен лос.

Бавно и грациозно излезе на голото място. Подръпна си няколко листа от една ниска бреза и огледа пейзажа със собственическо изражение. Кожата му беше червено-кафява и лъскава. Като бронз. Разклоненията на рогата образуваха корона.

Погледнах татко. Той поклати глава.

Животното се приближи още по-близо. Почти не смеехме да дишаме. Бяхме се снижили възможно най-близо до ствола.

Изведнъж лосът тръсна глава.

Направи крачка назад.

Обърна се с подскок.

Тогава дойде изстрелът.

Рязко извъртях глава. Уинчестърът на татко лежеше между нас, долепен до ствола.

Той долепи показалец до устните си.

Лосът падна на колене и се опита да се завлече на безопасно място. Следващият куршум го повали. Той се претърколи настрани. В продължение на няколко ужасяващи секунди той лежеше, риташе и се тресеше.

Някъде надолу от обезлесения участък прозвуча триумфален вик. След това още един.

Понечих да се изправя. Татко обаче ме задържа.

Бяха двама. „Бракониери“, обясни ми татко по-късно. Приближиха се, газейки през папратта и едва покаралите листа. Единият нададе индиански вик.

Спряха пред мъртвото животно. Стояха, поклащайки се, и му се възхищаваха. Единият извади от джоба си малка бутилка, отпи няколко глътки и я подаде на приятеля си. Отстрани на бедрото си имаше дълъг нож в калъф. Освободи ножа и се оригна. Докато приятелят му държеше пластмасова чаша от термос под гърлото на животното, той направи разрез в сънната артерия. Напълниха чашката с кръв. И я смесиха с алкохола от бутилката.

След това пиха.

Като хванаха предните му крака, те преобърнаха лоса по гръб. С едно-единствено дълго движение, единият мъж разпори корема му. С противен, клокочещ звук, той издърпа червата на земята. Метър след метър стоманеносиви черва, от които излизаше пара. След това дойде ред на остатъка от вътрешностите. Вонята достигна на вълни до мен и татко.

Двамата клекнаха. Намериха онова, което търсеха. Топлото сърце. Мъжът с ножа изплези върха на езика си в ъгълчето на устните си и присви съсредоточено очи, докато разрязваше сърцето на две. Сякаш извършваше сложна сърдечна операция. Насред тъмната гора. Той даде на приятеля си едната половина.

След това се заеха да ги изядат.

Прилоша ми. Чувах ги как мляскат. Кръвта течеше по брадите им.

Татко ме придържаше, докато повръщах безшумно.

Те разрязаха животното на части и повлякоха трупа със себе си надолу през поляната, като същевременно викаха и пееха. Когато татко и аз някак си се изправихме на крака, главата на лоса лежеше на земята и ни гледаше втренчено.

Мухите вече бяха на път да предявят претенции върху остатъците. На границата с гората чух ято гарвани.

Има хора, които смятат, че ставаш вегетарианец, за да се правиш на интересен. Може и да е така. Разбира се, мнозина никога не са имали избор. Били са принудени да убиват. От жаждата за кръв. Но не и аз.