Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (15)

I.

„Много добри хора“ — промърмори Поаро, като зави при Кросуейс, близо до гарата.

От медната плочка на вратата ставаше ясно, че там живее доктор Рендъл.

Докторът беше весел мъжага на около четирийсет години. Той поздрави госта си с подчертано внимание.

— За нашето малко селце е чест да посрещне великия Еркюл Поаро.

— О, о! — Поаро беше поласкан. — Значи сте чували за мен?

— Разбира се, че съм чувал. Кой не е чувал за вас?

Отговорът би бил опасен за самолюбието на Поаро. Той просто вежливо отвърна:

— Имам късмет, че ви заварих у дома.

Което, разбира се, не бе самата истина. Посещението му по това време беше резултат от съвсем точна преценка. Доктор Рендъл се усмихна и сърдечно продължи:

— Идвате тъкмо навреме. Трябва да съм в кабинета си след четвърт час. А сега с какво мога да ви помогна? Разкъсван съм от любопитство да разбера защо сте дошли в нашето селце. На почивка или сте на път да разкриете някое престъпление?

— Става въпрос за убийство, извършено преди време.

— Преди време ли? Не си спомням…

— Госпожа Макгинти.

— Ах, да, разбира се, разбира се, бях забравил. Само не казвайте, че още се занимавате с това след толкова време?

— Мога да ви доверя, че съм нает от защитата, за да събера нови доказателства, въз основата на които присъдата да бъде обжалвана.

Доктор Рендъл остро попита:

— Но какви нови доказателства можете да съберете?

— Това, уви, не съм в състояние да ви кажа.

— О, да, разбира се, моля да ме извините.

— Натъкнах се на някои неща, които, осмелявам се да кажа, са много любопитни. Много… как да кажа… те определено подтикват към размисъл. Дойдох при вас, доктор Рендъл, защото разбрах, че госпожа Макгинти е работела от време на време в дома ви.

— О, да, да. Тя беше… какво ще кажете да пийнем по една чашка? Шери? Уиски? Предпочитате шери ли? Аз също. — Той донесе две чаши и като седна, продължи: — Идваше веднъж седмично, за да помага в почистването на къщата. Имам много добра прислужница, чудесна, но що се отнася до медните предмети и особено до търкането на кухненския под, моята госпожа Скот все се оплаква от болки в коленете. Госпожа Макгинти си вършеше отлично работата.

— Мислите ли, че тя беше искрен човек?

— Искрен човек ли? Странен въпрос. Едва ли ще мога да ви кажа — просто няма откъде да зная. Според мен — като че ли да.

— Значи ако тя споделеше нещо с някого, според вас това би било истина?

Доктор Рендъл изглеждаше леко объркан:

— О, не бих искал да се задълбочавам чак толкова! Всъщност я познавах съвсем слабо. Мога да попитам госпожа Скот — тя ще ви осведоми по-добре.

— Не, не. По-добре не го правете.

— Изостряте любопитството ми — призна си доктор Рендъл. — Какво е разправяла тя? Наклеветила ли е някого?

Поаро само поклати глава и каза:

— Разбирате ли, засега всичко трябва да се пази в тайна. Аз съм в началото на разследването.

Лекарят отвърна доста сухо:

— Но трябва да побързате, нали?

— Прав сте. Разполагам с много малко време.

— Трябва да ви призная, че ме учудвате… Всички ние тук, в Бродхини, бяхме сигурни, че Бентли го е извършил. И дума не можеше да става за съмнение.

— Изглеждало е съвсем обикновено и скучно престъпление, крайно безинтересно. Това ли искате да кажете?

— Да, да. Вие го обобщихте точно.

— Познавате ли Джеймс Бентли?

— Идвал е при мен веднъж или два пъти като пациент. Притесняваше се за здравето си. Предполагам, че е бил доста разглезен от майка си. Това се случва твърде често. Имаме още един такъв случай в Бродхини.

— Така ли?

— Да. Госпожа Апуърд. Съвсем е полудяла по сина си. Не го пуска да се отдели от полата й. Той е умно момче — не толкова умно, колкото си мисли, между нас казано, но определено е надарен. Нашият Робин е изгряващ драматург.

— Семейство Апуърд отдавна ли живее по тези места?

— От три или четири години. Никой не се задържа дълго в Бродхини. Първоначално селището представлявало няколко къщи, разположени около Лонг Медоус. Доколкото разбрах, и вие сте отседнали там?

— Да — отвърна Поаро без въодушевление.

Доктор Рендъл изглеждаше развеселен.

— И това ми било квартира за гости, моля ви се! Тази млада жена нищо не разбира от поддържане на истинска квартира за гости. През целия си съпружески живот е живяла в Индия, където рояк прислужници тичали вместо нея. Бас ловя, че ви липсва комфорт. Никой не отсяда там за дълго. А що се отнася до горкия Самърхейс, той се опитва да придаде приятен вид на градината, като по цял ден подрязва храстите, но досега нищо не е постигнал. Добър човек е, но няма понятие от търговски подход, а в днешно време той е крайно нужен, ако искаш да оцелееш. Не си тръгвайте с убеждението, че лекувам болните. Аз само попълвам формуляри и подписвам документи. Обаче семейство Самърхейс са ми симпатични. Тя е очарователно създание и въпреки че Самърхейс има дяволски характер и е склонен да се влияе от настроението си, него също си го бива. Само ако познавахте стария полковник Самърхейс! Съвсем необуздан човек и горд като дявола.

— Бащата на майор Самърхейс ли?

— Да. Когато умря, старият не остави много пари, а освен това и тежкият данък наследство им дойде пряко силите, но те са решени да не напускат този дом. Човек се чуди дали да им се възхищава, или да ги нарече глупаци!

Той погледна към часовника си.

— Не бива да ви задържам — рече Поаро.

— Все още имам няколко минути. Освен това искам да ви запозная със съпругата си. Нямам представа къде е тя. Беше страшно заинтригувана, когато разбра, че сте тук. И двамата обичаме престъпленията. Четем много за тях.

— Криминална, художествена литература или неделните вестници? — попита Поаро с усмивка.

— И трите.

— Стигате ли дотам, че даже да четете „Санди Комет“?

— Какво би представлявала неделята без него? — засмя се Рендъл.

— Бяха публикували няколко интересни статии преди около пет месеца. Едната от тях разказваше за жени, които са били въвлечени в убийства, и за трагедията на техния живот.

— Да, спомням си тази статия. Обаче в нея имаше доста глупости.

— Така ли мислите?

— Е, разбира се, за случая Крейг знам само от статията, но за един от другите — за Кортланд например — мога да ви уверя, че тази жена не беше трагична жертва. Тя си беше твърде порочна. Твърдя го, защото един мой чичо беше посетил мъжа й. Той положително не беше стока, но и тя не оставаше по-назад. Този глупак, мъжът й, бил изцяло под нейно влияние и тя го подтикнала към убийството. След това той бил изпратен в затвора, а тя изчезнала. Станала богата вдовица и се омъжила за друг.

— „Санди Комет“ не споменава това. Спомняте ли си за кого се е омъжила?

Рендъл поклати глава:

— Никога не съм чувал името му. Но някой ми каза, че тя доста добре се е уредила.

— Интересно къде ли са сега тези четири жени — размишляваше Поаро.

— Нищо чудно да съм видял някоя от тях на забава миналата седмица. Обзалагам се, че всичките и думичка не обелват за миналото си. Със сигурност няма да разпознаете нито една от тях по снимките им. Божичко, ама и тези от вестника бяха публикували едни снимки!

Стенният часовник удари и Поаро стана да си ходи.

— Не бива да ви задържам повече. Бяхте много любезен.

— Боя се, че не ви бях полезен. Аз съм човек, който не е в състояние да опише дори прислужницата си. Но почакайте за секунда, трябва да се запознаете със съпругата ми! Иначе тя никога не би ми простила.

Той въведе Поаро в коридора, като извика високо:

— Шийла, Шийла!

Жената се обади от горния етаж.

— Слез долу! Имам нещо за теб.

Една слаба и бледа русокоса жена заслиза по стълбите.

— При нас е дошъл мосю Еркюл Поаро, Шийла. Какво ще кажеш за това?

— О! — Госпожа Рендъл, изглежда, бе загубила ума и дума. Бледосините й очи се втренчиха в Поаро с боязън.

— Мадам — каза той, като се поклони по чуждестранен маниер.

— Чу се, че сте дошли тук — каза Шийла Рендъл. — Но не знаехме… — Тя се спря. Бледите й очи бързо се прехвърлиха върху лицето на съпруга й.

„Винаги се съобразява с него“ — помисли си детективът.

Той измърмори няколко любезни фрази и се сбогува.

Остана с впечатлението, че доктор Рендъл е сърдечен, а съпругата му — мълчалива и напрегната.

Значи това бяха семейство Рендъл, при които госпожа Макгинти е ходела да работи всеки вторник сутрин.