Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (10)

II.

— Да, сър, аз я намерих. — Отговорът на госпожа Елиът прозвуча драматично. Домът й бе подреден, чист и спретнат. Единственото драматично нещо в него бе самата госпожа Елиът. Тя беше висока и изпита чернокоса жена, която в момента си припомняше този може би единствен вълнуващ миг от живота си.

— Ларкин, хлебарят, дойде и почука на вратата. „Като че ли госпожа Макгинти — каза той — нещо не ме чува. Може да й е прилошало.“ Помислих, че наистина е станало така. Тя вече не беше млада и имаше сърцебиене. Рекох си дали не е получила удар? Хукнах натам и видях, че двамата мъже никога няма да влязат сами в спалнята й.

Поаро прие този изблик на благоприличие с одобрително мърморене.

— Хукнах нагоре по стълбите. Той беше на площадката, бял като платно. Не че това веднага ми направи впечатление — е, разбира се, тогава все още не знаех какво е станало. Силно почуках на вратата, но не получих отговор, така че натиснах бравата и влязох. Цялата стая бе разхвърлена, дъската на пода бе изкъртена. Казах: „Това е грабеж. Но къде е горката жена? Къде е самата госпожа Макгинти?“ Тогава решихме да надникнем в дневната. И тя беше там… Лежеше на пода, а бедната й глава беше разцепена. Убийство! Веднага разбрах всичко — убийство! Нищо друго не можеше да бъде! Грабеж и убийство! Тук, в Бродхини. Че като писнах! Бая работа им отворих. На всичкото отгоре и припаднах. Трябваше да ми донесат бренди от „Трите патици“. Дори и след това не спрях да треперя часове наред. „Не го взимайте толкова присърце — ми каза сержантът, когато дойде. — Не го преживявайте толкова. Вървете си вкъщи и си направете една чаша чай.“ Така и сторих. А когато Елиът се прибра, ми каза, като ме гледаше втренчено: „Защо, какво толкоз се е случило?“ А пък аз цялата се тресях. От дете съм си много чувствителна.

Поаро прекъсна вълнуващата й изповед:

— Да, да, разбирам. А кога за последен път видяхте бедната госпожа Макгинти?

— Трябва да е било предния ден, когато беше в градината си отзад да набере малко мента. Точно тогава хранех кокошките.

— Тя заговори ли ви?

— Поздрави и попита дали кокошките снасят.

— И това беше последният път, когато я видяхте жива? Не сте ли я срещали в деня, когато е умряла?

— Не. Обаче видях него. — Съседката понижи глас: — Беше около единайсет сутринта. Просто си вървеше по пътя. Както винаги тътрузеше краката си.

Поаро изчака, но, изглежда, нямаше нищо повече за казване. Той попита:

— Изненадахте ли се, когато полицията го арестува?

— Ами и да, и не. Пак ви казвам, че открай време съм го смятала за малко нещо откачен. Няма никакво съмнение, че на тези откачени понякога им става нещо. Чичо ми имаше слабоумно момче, което от време на време го прихващаха — така беше, докато растеше. Да, този Бентли е доста откачен и не бих се изненадала, ако вместо да го обесят, го изпратят в някоя лудница. Погледнете само мястото, дето е скрил парите. Никой не би ги оставил на такова място, освен ако не иска да бъдат намерени. Прост и глупав, такъв беше той.

— Освен ако не иска да бъдат намерени — промърмори Поаро. — Случайно да ви е изчезнало сатърче или брадвичка за месо?

— Не, сър, не. И полицията ме пита. Всички ни питаха. Все още не се знае с какво я е убил.