Агата Кристи
Смърт в Лимсток (23)

3.

След това Неш каза, че иска да разпита отново Роуз, а аз го попитах малко стеснително дали мога да присъствам. За моя изненада той се съгласи доста охотно:

— Много се радвам на помощта ви, господин Бъртън, ако мога така да се изразя.

— Звучи малко подозрително — отговорих. — В книгите, когато детективът покани някого да му помага, обикновено този човек е самият убиец.

Неш се разсмя.

— Вие не сте човекът, който е писал анонимните писма, господин Бъртън. Наистина можете да ми бъдете от полза — добави.

— Благодаря ви, но не виждам защо?

— Защото тук сте чужденец. Нямате никаква предубеденост за хората наоколо, но в същото време имате възможността да научавате различни неща, както бих се изразил, по социален път.

— Убиецът е с добро социално положение — промърморих.

— Точно така.

— Аз ще бъда шпионин в крепостта?

— Имате ли някакви възражения?

Помислих за момент:

— Не, нямам. Ако наоколо обикаля опасен психопат, който кара беззащитни жени да се самоубиват и разбива главите на млади прислужници, то тогава не съм против да свърша малко мръсна работа, за да го вкараме зад решетките.

— Имате чувство за отговорност, сър. И нека ви предупредя, че човекът, когото търсим, е опасен. Той е опасен като гърмяща змия, кобра и черна мамба, взети заедно.

Потръпнах и казах:

— Всъщност трябва да бързаме.

— Наистина. Но не мислете, че ние не правим нищо — в полицията работим по няколко направления.

Неш ми обясни, че иска да чуе историята на Роуз отново, защото досега му била разказала две различни версии. И колкото повече версии можеше да изтръгне от нея, толкова по-вероятно беше да се открие поне частица от истината.

Открихме Роуз да мие съдовете след закуската. Като ни видя, тя спря веднага, постави ръка на сърцето си, започна да върти очи и да ни обяснява колко тежко й се е отразило намирането на трупа и как все още сърцето и нервите й не са се успокоили.

Неш беше внимателен, но твърд с нея. Каза ми, че при първия разпит главно я утешавал, при втория се е държал доста строго. Сега използваше и двата подхода в зависимост от случая.

Роуз все повече разширяваше показанията си, правейки го с явно удоволствие. Детайлите от случилото се предишната седмица ставаха все повече, тя си спомни как Агнес е изпитвала смъртен страх и как е потреперила, когато я е попитала какво става.

— Сигурно и аз щях да съм мъртва, ако ми беше казала — завърши готвачката, въртейки щастливо очи.

Дали Агнес й беше казала нещо за това, което я беше разтревожило? Не, освен че е била смъртно уплашена.

Неш кимна и изостави темата, като се съсредоточи върху точните описания на действията на Роуз през изминалия следобед. Най-общо казано, тя бе хванала автобуса в два и трийсет и бе прекарала следобеда и вечерта със семейството си. Беше се върнала от Недър Микфорд с автобуса в осем и четирийсет вечерта. Всичко казано бе утежнено от нейните сложни обяснения за необикновеното й чувство, че нещо лошо ще се случи, какво казала сестра й по въпроса и как не била в състояние да опита от любимия си кейк, приготвен специално за нея.

От кухнята отидохме да потърсим Елзи Холанд, която преподаваше урок на децата. Както винаги тя беше делова и готова да бъде от полза.

— Сега, Колин и ти, Брайън, ще решите тези три задачки и когато се върна, ще ми покажете отговорите.

След това ни заведе в стаята на децата.

— Предполагам, че тук ще е удобно? Мисля, че е по-добре да не говорим за тези неща пред малките.

— Благодаря ви, госпожице Холанд. Само ми кажете още един път дали сте съвсем сигурна, че Агнес не е споменавала пред вас, че нещо я тревожи? Особено след смъртта на госпожа Симингтън?

— Не, нищо не ми е споменавала. Тя беше много тихо момиче, рядко говореше.

— А някаква промяна в другата прислужница?

— Да, Роуз говори много, дори изключително много. Понякога трябва да й напомняме да не бъде толкова нахална.

— Бихте ли ми казали какво точно се е случило вчера следобед? Всичко, което можете да си спомните.

— Добре, както обикновено обядвахме. В един часа — малко поизбързахме. Не позволявам на децата да се застояват на масата. След това… нека помисля. Господин Симингтън отиде в кантората си, а аз помогнах на Агнес с масата — момчетата отидоха да играят в градината, докато се подготвя да ги изведа.

— Къде ходихте?

— Към Комбиейкър, по пътечката през полето. Момчетата искаха да отидем на риболов. Забравих стръвта им и трябваше да се върна да я взема.

— По кое време беше това?

— Нека да си помисля. Тръгнахме към три без двайсет или малко след това. Меган също щеше да идва с нас, но се отказа и излезе с колелото. Тя е направо луда по карането на велосипед.

— Искам да зная по кое време се върнахте за стръвта? Влизахте ли в къщата?

— Не, бях я оставила в оранжерията, отзад. Не знам в колко часа беше. Предполагам около три без десет.

— Видяхте ли Меган или Агнес?

— Мисля, че Меган вече бе тръгнала, а Агнес не видях. По-точно не видях никого.

— И след това отидохте да ловите риба?

— Да, тръгнахме нагоре по потока. Нищо не можахме да уловим. Всъщност винаги е така, но момчетата страшно се забавляват. Брайън доста се поизмокри и когато се върнахме, се наложи да му сменя дрехите.

— Вие ли приготвяте чая в сряда?

— Да. Всичко е приготвено и сервирано във всекидневната. Когато господин Симингтън се върне, аз само кипвам чая и го сервирам. Момчетата и аз, разбира се, и Меган, пихме чай в детската стая. Аз държа в бюфета всичко необходимо и не се налага да безпокоим някого, когато пием чай с децата.

— В колко часа се прибрахте?

— Беше пет без десет. Качих децата горе и се заех да приготвям чая за тях. Господин Симингтън се прибра точно в пет и аз веднага слязох, за да му сервирам, но той предпочете да дойде при нас в детската стая. Момчетата бяха толкова доволни. След това всички играхме на сляпа баба. Сега изглежда толкова ужасно — през цялото време бедното момиче е стояло напъхано в бюфета.

— Някой използва ли този бюфет?

— Не, там държим само непотребни вехтории. Може би никой не е надничал в него от месеци.

— Разбирам. А когато се върнахте, не забелязахте ли нещо необичайно?

Ясните сини очи на Елзи се разтвориха широко.

— О, не, господин суперинтендант, съвсем нищо. Всичко си беше както обикновено. И това именно го прави толкова ужасно!

— А предната седмица?

— Имате предвид деня, в който госпожа Симингтън… — Тя деликатно не продължи.

— Да.

— О, това беше ужасно, ужасно!

— Да, да, знам. И тогава ли ви нямаше цял следобед?

— Да, аз винаги извеждам момчетата, щом времето позволява. Сутрин учим уроците. През този ден ходихме до блатото. Спомням си, че беше дълга разходка. Изплаших се, че съм закъсняла, защото, когато бяхме на входната врата, видях господин Симингтън да се прибира, а аз още не бях сложила водата за чая да завира. Беше точно пет без десет.

— Защо не се качихте горе при госпожа Симингтън?

— Никога не го правя, по-точно правех. Тя обикновено си почиваше следобед. Имаше невралгия, обикновено се чувстваше зле след ядене. Доктор Грифит й беше предписал нещо против главоболие. Следобед тя винаги си лягаше и се опитваше да спи.

Неш попита небрежно:

— Значи никой не й вземаше пощата следобед?

— Следобедната поща? Не, аз надзъртах в пощенската кутия и ако имаше нещо за нея, го оставях на масата в хола. Но госпожа Симингтън много често слизаше сама. Тя спеше обикновено до около четири часа.

— Не ви ли се стори необикновено онзи следобед, че още не е станала?

— О, не. Не съм мислила изобщо за това. Господин Симингтън си събличаше палтото в преддверието и аз му казах, че чаят не е още съвсем готов, но съм сложила вече водата да ври, той кимна и извика: „Мона, Мона!“, но никой не се обади и той се качи горе. Вероятно е изживял страхотен шок. Извика ме и ми каза да пазя децата, след това телефонира на доктор Грифит. Аз забравих чайника и дъното му прегоря. О, Боже, беше ужасно, а госпожа Симингтън бе толкова приветлива и весела на обяд.

Неш попита направо:

— Какво мислите за писмото, което е получила?

— О, мисля, че беше злобно — отвратително!

— Не това имам предвид. Вярно ли беше или не?

Елзи Холанд отговори твърдо:

— Не, не беше вярно. Госпожа Симингтън беше много чувствителна, наистина много чувствителна. Често се налагаше да взема разни успокоителни за нервите си. И беше много, как да кажа, особена. — Тя се изчерви. — Нещо от този род, искам да кажа нещо мръсно, би й причинило шок.

Неш стоя замислен известно време, после попита:

— Госпожице Холанд, вие самата получавали ли сте анонимно писмо?

— Не, не съм получавала.

— Сигурна ли сте? Моля ви — той повдигна предупредително ръка, — не бързайте с отговора. Знам, че това е много неприятна тема и понякога хората не желаят да се знае, че са били обект на подобен род нападки. Но в този случай е много важно да знаем дали сте получавали такова писмо. Съвсем сигурни сме, че написаното в тези писма е плод на болно въображение. Така че няма защо да се чувствате неудобно.

— Но аз не съм получавала нищо, господин суперинтендант. Действително нищо не съм получавала! — В гласа й се усещаше негодувание, почти бе готова да се разплаче. Отговорът й звучеше напълно правдиво.

Когато тя се върна при децата, Неш се изправи и се загледа през прозореца.

— Е — каза, — това е. Тя твърди, че не е получавала такова писмо. И по всичко личи, че казва истината.

— Съгласен съм с вас. Аз съм сигурен, че нищо подобно не е получила.

— Да! Тогава, дявол да го вземе, искам да знам защо не е получила!

Когато го погледнах с учудване, той продължи нетърпеливо:

— Тя е хубаво момиче, нали?

— Бих казал, много повече от хубаво.

— Точно така. Тя е необикновено красива и млада. Би трябвало да е точно това, за което един писач на мръсни анонимни писма може да мечтае. Тогава защо е оставена настрани?

Поклатих глава.

— Интересно. Трябва да обърна внимание на инспектор Грейвс. Между другото, той ме помоли да му кажа дали зная със сигурност някой, който не е получавал анонимни писма.

— Тя е втората — обадих се. — Не забравяте Емили Бартън, нали?

Неш се захили.

— Не бива безрезервно да вярвате на всичко, Бъртън. Госпожица Емили е получила писмо. И то не само едно.

— Откъде знаете?

— Нейният предан дракон, предишната й прислужница, при която живее сега, ми каза. Флорънс Елфорд кипеше от благородно негодуване. Искаше жестоко наказание за автора.

— Защо тогава госпожица Бартън ми каза, че не е получавала анонимно писмо?

— Деликатност. Езикът на писмата е груб, на места направо мръсен. Чувствителната стара мома до този момент е избягнала сблъскване с грубостта и простащината, които ни заобикалят.

— Какво пише в нейните писма?

— В нейния случай е доста гадно. Твърди се, че е отровила майка си и повечето от сестрите си!

Запитах недоверчиво:

— Искате да кажете, че наистина между нас броди опасно луда и ние не можем да разберем коя е тя?

— Ще я намерим — отговори той с мрачна увереност. — Все ще напише едно писмо, което не е трябвало да пише.

— Но, Боже мой, човече, та тя няма да напише нито едно писмо след всичко, което се случи.

Той ме погледна.

— О, ще напише. Защото, виждате ли, това е болезнена страст. Сега тя и да иска, не може да спре. Писмата ще продължат, бъдете сигурен.