Агата Кристи
Смърт в Лимсток (12)

2.

Трудно е да се запомнят нещата в техния точен хронологичен ред. Със сигурност следващата забележителна случка бе посещението на инспектор Неш. Но преди това бяхме посетени от най-различни представители на обществото. Всеки от тях бе интересен и по свой собствен начин хвърли светлина върху характерите на участниците в трагедията.

Еме Грифит ни посети на следващата сутрин след следствието. Както винаги тя излъчваше здраве и непресекваща енергия и от самото начало съумя да ме подразни. Джоана и Меган бяха излезли да се разхождат и се наложи аз да бъда неохотният домакин.

— Добро утро — поздрави гръмогласно госпожица Грифит. — Чух, че сте взели Меган Хънтър при вас?

— Така е.

— Много добра постъпка. Сигурно ви притеснява. Дойдох да кажа, че ако желаете, мога да я взема при нас. Смея да твърдя, че ще мога да я накарам да бъде полезна с нещо в нашата къща.

Изгледах я с неприязън.

— Колко сте любезна. Но на нас ни е приятно да ни гостува. И най-важно — тук тя може щастливо да се шляе и да бездейства.

Еме Грифит не бе от тези, които лесно схващат кога ги иронизират.

— Точно така! Прекалено много обича да се шляе това момиче. Но предполагам, че е неспособна да върши нещо по-добро — нали е почти малоумна.

Време беше да стана по-решителен:

— Тя е много умно момиче.

Еме ме изгледа строго и продължително.

— За пръв път чувам някой да мисли така за нея — отбеляза накрая. — Чудно, когато й говориш, тя гледа през теб, все едно че те няма, и сякаш не разбира за какво става дума!

— Вероятно просто не й е интересно.

— Ако е така, значи е изключително груба — заяви посетителката.

— Може би това е вярно. Може би и аз бих се държал така с някого, който ме смята за малоумен. Не знам. Но ще ви кажа, че със сигурност не е малоумна.

Госпожица Грифит заяви рязко:

— Най-малкото е завеяна. На Меган й е необходимо да се научи да работи — солидна, трудна работа — за да придобие интерес към живота. Нямате представа колко много значи това за едно момиче. Щом става дума за момичета, аз знам много. Ще останете изненадан каква огромна разлика прави членуването във „Водачките“ за живота на едно момиче. Меган е вече прекалено голяма, за да се шляе безцелно насам-натам. Трябва да върши нещо.

— За нея е било много трудно да се научи да прави каквото и да е друго нещо. Госпожа Симингтън беше на мнение, че Меган не е по-голяма от дванайсетгодишно дете.

Госпожица Грифит изсумтя:

— Зная. Не можех да понасям това нейно отношение. Разбира се, бедната жена е мъртва, а за мъртвите или добро, или нищо, но тя бе идеален пример за това, което аз наричам ниско интелигентен домашен тип. Бридж, клюки и децата — а дори за тях се грижеше онова момиче, Холанд. Неприятно е да го кажа, но никога не съм изпитвала особено уважение към госпожа Симингтън, без да подозирам истината, разбира се.

— Истината! — възкликнах рязко.

Госпожица Грифит се изчерви.

— Ужасно съжалявах Дик Симингтън, когато всички научиха за подвизите й по време на следствието. Не беше честно спрямо него.

— Но вие сигурно чухте с ушите си как Ричард Симингтън заяви, че в това писмо няма капка истина? Той беше абсолютно сигурен.

— Разбира се, че ще каже така. Съвсем правилно. Един истински мъж трябва да защити жена си. Поне Дик постъпи така. — Тя замълча, след което добави: — Знаете ли, че познавам Дик Симингтън отдавна?

Бях изненадан:

— Наистина ли? Зная от брат ви, че сте тук от няколко години.

— Така е. Но когато живеехме на север, той често идваше в нашия край. Познавам го много добре от дълги години.

Жените стигат до някои изводи много по-бързо от мъжете. Но в случая внезапно омекналият глас на Еме ме накара да започна да подозирам нещо.

Погледнах я с любопитство. Без да ми обръща внимание, тя продължаваше да говори със същия замечтан тон:

— Много добре го познавам… Той е горд човек и много резервиран. Но е истински мъж, свидетелка съм, че може да бъде страшно ревнив.

— Може би това обяснява — прекъснах я — защо госпожа Симингтън се е уплашила и не е посмяла да му покаже или да му каже за това анонимно писмо. Страхувала се е, че след като е толкова ревнив, няма да повярва, че написаното не е вярно.

Госпожица Грифит ме погледна гневно и укорително.

— Боже мой! — възкликна. — Нима вярвате, че една жена ще вземе да се трови с цианкалий, защото е обвинена в нещо, което не е вярно?

— Съдията реши, че е възможно. Брат ви също…

Тя ме прекъсна:

— Всички мъже сте еднакви. Всички държите да се спази благоприличието. Само че не на мен подобни номера. Ако една невинна жена получи подобно писмо, пълно с долни обвинения, тя се засмива и го захвърля. Ето какво — изведнъж се запъна, след това довърши — бих направила аз.

Долових паузата и за мен тя можеше да има само едно значение — Еме бе готова да каже: „направих аз“.

Реших да пренеса бойните действия в полето на противника.

— Разбирам — казах учтиво, — че и вие сте получила анонимно писмо?

Еме Грифит бе от хората, които мразят лъжите. Затова тя замълча, после се изчерви и призна:

— Е, да. Но изобщо не си позволих да се главоболя с него.

— Непочтено? — полюбопитствах, демонстрирайки съчувствие.

— Естествено. Тези писма са непочтени и подли. Бълнувания на луд човек. Прочетох една-две думи, разбрах накъде бие и го захвърлих в кошчето за боклук.

— Не сметнахте ли за по-добре да го отнесете в полицията?

— Не в онзи момент. Освен това имам принцип, който твърдо спазвам — колкото по-малко се говори, толкова по-бързо се оправят нещата.

Изведнъж ми прииска да кажа многозначително: „Няма дим без огън“, но се въздържах. За да избегна изкушението, насочих разговора отново към Меган.

— Имате ли представа какво е финансовото положение на Меган? Не искам да прозвучи като излишно любопитство от моя страна. Само се чудя дали наистина се налага да работи, за да може да живее нормално?

— Не мисля, че се налага. Баба й, майката на нейния баща, й е завещала малка рента, ако не се лъжа. А и във всеки случай Дик Симингтън ще й осигури дом и ще се грижи за нея дори нищо да не наследи от майка си. Не, по-важен е принципът.

— Кой принцип?

— Работата, господин Бъртън. Нищо друго не е от такова значение за мъжете и за жените. Безделието е най-непростимият грях.

Навлизахме в познати води. Темата за безделието ме занимаваше отдавна. Затова започнах тържествено да изреждам:

— Сър Едуард Грей, нашият министър на външните работи, като студент е бил изключен от Оксфордския университет за непоправим мързел. Чел съм, че като дете смятали херцога на Уелингтън за глупав, защото никак не залягал над книгите. А не ви ли е хрумвало, госпожице Грифит, че ако малкият Джордж Стивънсън, вместо да е навън със своята младежка организация, не си е стоял в кухнята на майка си и странното поведение на чайника с кипяща вода не е заинтригувало безделния му ум, сега вероятно нямаше да можете да пътувате до Лондон с експресния влак?

Еме Грифит изсумтя презрително.

— Аз имам своя теория — продължих, въодушевен от темата и реакцията й, — че повечето велики изобретения на човечеството, повечето гениални открития са продукт на безделието — било то принудително или доброволно. Човешкият ум предпочита да се храни с готови чужди мисли и идеи, но ако е лишен от подобна храна, започва неохотно сам да твори — именно този вид мислене наричаме оригинално и точно то движи прогреса на човечеството. — И освен това — бързах да изпреваря поредното презрително изсумтяване на Еме — тази тема е намерила своето отражение в изкуството.

Станах и взех от бюрото си фотографията на своята любима китайска рисунка, с която никога не се разделях. На рисунката е изобразен стар китаец, който седи под едно дърво и се забавлява с парче връв, като образува сложни плетеници с помощта на пръстите на ръцете и краката си.

— Видях тази рисунка на една изложба на китайски художници. Позволете да ви я покажа. Нарича се „Стар човек се наслаждава на удоволствията от безделието“.

Еме Грифит не бе впечатлена от моята рисунка. Тя само отбеляза сухо:

— Е, да, ние всички знаем що за хора са китайците!

— Не ви ли харесва?

— Честно казано, не. Аз не се интересувам особено от художественото изкуство. Опасявам се, господин Бъртън, че вашите идеи са типични за повечето мъже. Вие мразите идеята, че жените също могат да работят, че са равностойни и дори в много случаи по-добри от прехваления „силен“ пол.

Изненадах се. Имах срещу себе си заклета феминистка. Еме се беше въодушевила, очите й блестяха, бузите й бяха зачервени.

— За вас е невероятно, че една жена може да желае да се изяви в някаква кариера. Аз толкова много исках да уча медицина, да стана лекар. Но за моите родители това бе нечувана дързост. Твърдо отказаха да ме издържат. Но за Оуен плащаха с готовност. А съм сигурна, че аз щях да бъда много по-добър лекар от брат си.

— Съжалявам, че е станало така. Не е било честно спрямо вас. Ако някой иска да постигне нещо…

Тя бързо продължи, очевидно не ме слушаше:

— О, сега вече съм преодоляла всичко. Имам воля. Животът ми е запълнен с работа. Аз съм една от най-щастливите личности в Лимсток. Не ми стига времето да свърша всичко. Но винаги въставам и се боря против глупавото, старомодно предубеждение, че мястото на жената е у дома.

— Извинете, ако съм ви обидил. Но не това исках да кажа. Просто не мога да си представя Меган да върши домакинска работа.

— Да, бедното дете. Тя никъде няма да може да си намери място за жалост. — Жената се беше успокоила. Вече говореше с нормален тон: — Баща й, знаете…

Тя спря, но аз настоях да продължи:

— Аз не знам. Всички споменават баща й и толкова. Какво е направил този човек? Жив ли е още?

— Честно казано, и аз не знам. Страхувам се, че моята информация е малко обща. Със сигурност е бил лош човек. Лежал е в затвора, ако не се лъжа. И психически не е бил много добре. Затова не бих се учудила, ако и Меган не е съвсем с всичкия си.

— Меган — повторих твърдо за кой ли път — е абсолютно нормална и както казах, мисля, че е доста интелигентно момиче. Сестра ми е на същото мнение. Тя много я харесва.

Еме каза:

— Страхувам се, че сестра ви се отегчава ужасно в Лимсток.

И докато произнасяше тези думи, научих още нещо. Тя мразеше сестра ми.

— Всички се чудим как сте решили да се погребете в това затънтено място.

Това бе въпрос и аз отговорих:

— По препоръка на лекаря ми. Трябваше да отида някъде, където не ме познават, където е много тихо и нищо никога не се случва.

Тя мълчеше и аз добавих:

— Уви, не може вече да се говори, че Лимсток е такова място.

— Не, наистина не може. — В гласа й звучеше тревога. Стана да си ходи и изведнъж каза: — Знаете ли, трябва да се сложи край на това безобразие! Не можем да позволим да продължава.

— Нали полицията се занимава с проблема?

— Предполагам. Но все си мисля, че ние трябваше да се справим.

— Ние не разполагаме с техните възможности.

— Глупости! Ние вероятно сме много по-умни и познаваме обстановката по-добре от тях. Трябва ни само малко повече решителност.

След тези думи тя се сбогува и си тръгна.

Когато Джоана и Меган се върнаха от разходка, показах на Меган своята китайска рисунка. Лицето й светна.

— Божествена е, нали? — възкликна тя.

— И аз така мисля.

Челото й започна да се набръчква по начин, който вече познавах много добре.

— Обаче няма да е никак лесно.

— Да бездействаш?

— Не, не да бездействаш — да се радваш на безделието. Трябва да си много стар… — Тя млъкна.

— Той наистина е стар човек — казах.

— Нямам предвид стар като възрастен. Искам да кажа стар по… по…

— Искаш да кажеш, че човек трябва да достигне висша степен на цивилизованост и изтънченост, за да може да възприема живота по този начин. Мисля, че ще обогатя твоето образование, като ти прочета сто поеми, преведени от китайски, Меган.