Агата Кристи
Нула часът — развръзката (31)

2.

— Страхувах се ужасно — каза Одри.

Седяха на терасата. Одри бе съвсем близо до старши инспектор Батъл. Той беше продължил отпуската си и бе останал в Гълс Пойнт като приятел.

— През цялото време изпитвах страх — повтори Одри.

— Още от първия миг, когато ви видях, разбрах, че сте изплашена до смърт. Държахте се студено и въздържано като човек, който се бори с някакво силно чувство. То можеше да бъде и любов, и омраза, а всъщност бе страх, нали?

Тя кимна.

— Започнах да се страхувам от Невил наскоро след сватбата ни. Но ужасното беше, че не разбирах защо. Започнах да си мисля, че съм луда.

— Не сте били вие лудата — каза Батъл.

— Когато се омъжих за Невил, той ми изглеждаше съвсем нормален и психически здрав — винаги приятен и в чудесно настроение.

— Интересно — зачуди се Батъл. — Играел е ролята на добър спортист. Затова е успявал да запази самообладание на турнирите по тенис. Ролята на добър спортист за него е била по-важна от самата победа. Но това, разбира се, е било и голямо натоварване, което се е отразило още повече върху психиката му. Винаги е трудно да играеш нечия роля.

— Върху психиката — прошепна Одри, като потръпна. — Психиката. Тя е нещо недосегаемо. Понякога се разтрепервах от една дума или поглед, но после ми се струваше, че съм си въобразила… Много странно. Както вече ви казах, започнах да си мисля, че аз съм побъркана. Страхувах се все повече и повече. Изпитвах онзи необясним страх, от който човек се поболява! Имах чувството, че полудявам. Че не мога да се овладея. Че съм способна на всичко, за да избягам! Тъкмо тогава се появи Ейдриън и ме обикна. Мислех си, че би било чудесно да избягам с него… — Замълча. — Знаете ли какво се случи? Веднъж излязох да посрещна Ейдриън, но той така и не дойде… загина… Имах чувството, че Невил е замесен по някакъв начин в неговата смърт.

— Може би — каза Батъл.

Одри се обърна изненадано към него:

— Мислите ли?

— Това няма да разберем никога. Автомобилна катастрофа може и да се предизвика. Но не мислете за това, госпожо Стрейндж. Може да е било чиста случайност.

— Бях… бях съсипана. Върнах се в Ректъри, в дома на Ейдриън. Трябваше да пиша на майка му. Тя не знаеше за нас и аз реших да не й казвам, за да не й причинявам болка. Невил пристигна незабавно. Беше много мил и внимателен, но през цялото време, докато разговаряхме, бях като болна от страх! Никой не трябвало да научи за Ейдриън, можела съм да се разведа, причина той щял да ми каже, а след това щял да се ожени повторно. Бях много благодарна. Знаех, че намираше Кей за привлекателна, и се надявах, че всичко ще се уреди и че щях да превъзмогна странното чувство, което бе ме завладяло. Продължавах да мисля, че съм ненормална. Не можех да се освободя от него напълно. Нито за миг не съм повярвала, че мога да се спася. По-късно веднъж срещнах Невил в парка и той ми каза, че много искал да се сприятелим с Кей, и предложи през септември всички да дойдем тук. Не можех да откажа, нали? След всичко онова, което бе направил за мен!

— „Заповядай в гостната“, казал паякът на мухата — подхвърли старши инспектор Батъл.

Одри потръпна.

— Да, нещо такова…

— Много хитро измислено. Толкова гръмогласно е убеждавал всички, че идеята е негова, че те естествено са останали с погрешно впечатление.

— После пристигнах тук и всичко се превърна в някакъв кошмар — продължи Одри. — Предчувствах, че ще ни сполети нещо ужасно, усещах, че Невил е замислил нещо и че това нещо ще се случи с мен. Но не знаех какво именно. Мисля, че разбрахте — бях като обезумяла, като парализирана от страх, изпитвах същото чувство, както когато сънуваш, че нещо ще се случи, но не можеш да мръднеш…

— Винаги съм искал — каза старши инспекторът — да видя как змия хипнотизира птица и тя не може да излети, но сега вече не съм сигурен, че наистина го желая.

Одри продължи:

— Дори когато убиха лейди Тресилиън, аз не разбрах причината. Бях объркана. Дори не подозирах Невил. Знаех, че той не се интересува от пари. Беше нелепо да се мисли, че би могъл да я убие, за да наследи петдесетте хиляди лири. Вече си мислех за господин Тревъс и за историята, която ни бе разказал предната вечер. Но дори и тогава не я свързах с Невил. Тревъс бе споменал за някаква физическа особеност, по която винаги би познал онова дете. Имам белег на ухото си, но не вярвам някой друг да има нещо, на което бихте обърнали внимание.

— Госпожица Олдин има кичур бели коси. Томас Ройд е със саката дясна ръка, което може и да не е само последица от земетресение. Господин Тед Латимър има доста странен череп. А Невил Стрейндж… — Батъл замълча.

— Невил едва ли има някаква физическа особеност?

— О, напротив. Малкият пръст на лявата му ръка е по-къс от този на дясната. Това е доста необичайно, госпожо Стрейндж, наистина доста необичайно.

— Значи това е било?

— Да.

— И Невил е окачил табелата на асансьора?

— Да. Изтичал е дотам и обратно, докато Ройд и Латимър са черпели стареца. Хитро и просто — съмнявам се, че някога щяхме да успеем да докажем, че е било убийство.

Одри отново потръпна.

— Е, хайде, мила. Всичко свърши. Разказвайте по-нататък — подкани я Батъл.

— Вие сте много умен… От години не съм говорила толкова дълго!

— Това е било грешката ви. Кога за пръв път прозряхте играта на господин Невил?

— Не зная точно. Сетих се изведнъж. Самият той бе чист и подозрението падаше върху всички нас. Но после случайно забелязах, че ме гледа злорадо. И разбрах! Това стана, когато… — Тя спря рязко.

— Това стана, когато какво?

— Когато си помислих, че най-добре би било да сложа край на всичко — отговори Одри бавно.

Старши инспекторът поклати глава.

— Човек никога не бива да се предава. Това е моето кредо.

— О, напълно сте прав. Но вие не знаете какво означава да изпитвате страх толкова дълго време. Страхът ви парализира. Не можете да мислите. Не можете да планирате нищо. Само чакате да ви сполети нещо ужасно. А сетне, когато ужасното се случи — тя се усмихна неочаквано, — изпитвате неподозирано облекчение! Вече не е нужно да чакате и да се страхувате. Сигурно ще ме сметнете за луда, ако ви кажа, че когато дойдохте да ме арестувате за убийство, аз се зарадвах. Невил бе сторил злото и всичко бе свършено. Когато инспектор Лийч ме отведе, се почувствах в безопасност.

— Донякъде го направихме и затова — каза Батъл. — Исках да сте далеч от този луд. Освен това, ако исках да го пречупя, трябваше да мога да разчитам на изненадата. Той бе видял как планът му се осъществява, така поне си мислеше, и затова изненадата щеше да бъде още по-голяма.

— А ако той не беше се огънал, имахте ли други доказателства?

— Недостатъчно. Разполагахме с показанията на Макуиртър, че на лунната светлина е видял някакъв мъж да се катери по въжето. Разполагахме и с въжето, което потвърждаваше тази история, навито и оставено на тавана, и все още малко влажно. През онази нощ валеше, нали?

Той замълча и погледна Одри, сякаш очакваше отговор от нея.

— Освен това раираният костюм — продължи след малко разказа си Батъл. — Невил се е съблякъл на скалата в залива Истърхед и е скрил костюма си в една дупка в скалата. Случайно го е сложил върху някаква разложена риба, изхвърлена там от прилива. Разбрах, че се е говорело за някакъв повреден канал в хотела. Самият Невил разказа тази история. Облякъл е мушамата върху костюма, но миризмата е прониквала през нея. По-късно е занесъл костюма на химическо чистене и като последен глупак не е казал истинското си име. Казал е напосоки някакво име, което случайно е прочел в регистрационната книга на хотела. Така вашият приятел е получил костюма и благодарение на своята съобразителност го е свързал с катерещия се по въжето мъж. Може да се случи да настъпиш развалена риба, но не и да легнеш върху нея, освен ако не ти дойде наум да се съблечеш и да се изкъпеш, но кой ще изпита удоволствие от къпане в дъждовна септемврийска нощ. Господин Макуиртър е свързал всички моменти. Той е много интелигентен човек.

— Повече от интелигентен — каза Одри.

— Да, може би. Искате ли да научите нещо повече за него? Бих могъл да ви разкажа някои неща.

Одри слушаше внимателно. Батъл си помисли за нея, че е добър слушател.

— Дължа му много. На вас също — каза тя.

— Не ми дължите кой знае колко — възрази той. — Ако не бях такъв глупак, щях да разбера какво означаваше звънецът.

— Звънецът? Какъв звънец?

— Звънецът в стаята на лейди Тресилиън. През цялото време подозирах, че има нещо нередно в този звънец. За малко да се сетя, когато слизах от горния етаж и видях една от онези куки, с които се отварят прозорците. Разбирате ли, цялата история със звънеца е била да осигури алиби на господин Невил. Лейди Тресилиън не си е спомнила защо е позвънила. Естествено, че не е могла да си спомни, защото изобщо не е звънила! Невил е дръпнал от коридора с помощта на тази дълга кука шнура, който минава под тавана. Тогава Барет е слязла на долния етаж и е видяла как господин Невил Стрейндж се е спуснал по стълбите и е излязъл, видяла е лейди Тресилиън жива и здрава. Цялата история с прислужничката беше неясна. Защо е трябвало да я упоява заради убийство, което е щял да извърши към полунощ? Шансът да не заспи дълбоко до този час е бил едно на сто. Пък и това показва, че убийството е било извършено от някой свой. По-късно Барет идва на себе си и проговаря. Всичко звучи толкова убедително в полза на Невил, че едва ли някой би се сетил да проверява сериозно точно в колко часа е бил в хотела. Знаем, че не се е върнал обратно с ферибота и не е наемал лодка. Остава възможността да преплува. Той е добър плувец, но въпреки това времето не би му стигнало. Изкатерил се е по въжето, което е спуснал предварително от прозореца на спалнята си. От него се е стекла цяла локва в стаята, но трябва да призная, че за съжаление не разбрахме веднага откъде е тази вода. После е нахлузил тъмносиньото сако и панталона, отишъл е в стаята на лейди Тресилиън — няма да се спирам на самото деяние, то не му е отнело повече от няколко минути, тъй като желязната топка е била приготвена предварително. Върнал се е, съблякъл е дрехите, спуснал се е по въжето и е преплувал обратно до „Истърхед“.

— А ако Кей бе влязла?

— Обзалагам се, че тя е била леко упоена. Казаха ми, че се е прозявала още по време на вечерята. Освен това той предвидливо се е скарал с нея и тя се е затворила в стаята си.

— Опитвам се да си спомня дали в даден момент съм забелязала изчезването на топката от решетката. Струва ми се, че не съм. Кога я е върнал на мястото й?

— На следващата сутрин, когато се е вдигнала врявата. След като се е върнал с колата на Тед Латимър, той е имал на разположение цяла нощ да заличи следите, да подреди всичко, да поправи ракетата за тенис. Впрочем, ударил е старата дама с бекхенд. Затова изглеждаше, че престъплението е било извършено с лявата ръка. Не забравяйте, че бекхендът на Стрейндж винаги е бил най-силният му удар!

— Не, не! — вдигна ръце Одри. — Не мога да слушам повече.

Той се усмихна.

— Все пак за вас бе добре да споделите с някого всичко, което се бе насъбрало, госпожо Стрейндж. Мога ли да проявя нетактичност и да ви посъветвам нещо?

— Да, моля.

— Осем години живот с един луд криминален престъпник са достатъчни за всяка жена да съсипе нервите си. Но сега трябва да се успокоите, госпожо Стрейндж. Трябва да разберете, че вече няма от какво да се страхувате.

Одри се усмихна. Застиналият израз бе изчезнал от лицето й. То бе мило, доста плахо, но доверчиво. Раздалечените й очи бяха изпълнени с благодарност.

— Споделили сте с другите, че познавате едно момиче, което е постъпило като мен? — попита тя колебливо.

— Собствената ми дъщеря — кимна Батъл бавно. — Както виждате, мила, чудеса стават. Съдбата ни ги изпраща, за да ставаме по-мъдри!