Агата Кристи
Нула часът — развръзката (20)

6.

Сержант Джоунс изведе Невил през антрето и въведе Кей през остъклената врата на терасата, така че съпрузите да не се срещнат.

— По-добре — каза Батъл. — Искам аз да се заема с нея. Тя все още е в неведение.

Денят бе облачен, духаше остър вятър. Кей бе облечена във вълнена пола и червен пуловер, над който косата й с цвят на бакър сякаш пламтеше. Изглеждаше малко уплашена, леко възбудена.

Красотата и жизнерадостта й разцъфтяваха на тъмния викториански фон от книги и столове без облегалки. Лийч я поведе леко през събитията от предната нощ.

Имала главоболие и си легнала рано — към девет и петнайсет. Спала дълбоко и не чула нищо до сутринта, когато я събудили нечии викове.

Батъл пое разпита:

— Преди да излезе вечерта, мъжът ви не провери ли как сте?

— Не.

— Не сте го виждали от момента, когато излязохте от салона, та чак до сутринта. Така ли е?

Кей кимна.

Той поглади брадичката си.

— Госпожо Стрейндж, вратата между вашата стая и стаята на съпруга ви беше заключена. Кой я заключи?

— Аз — отвърна лаконично тя.

Батъл отмина думите й с мълчание. Приличаше на стар хитър котарак, който наблюдава дупката на мишката в очакване тя да се покаже.

С мълчанието си постигна онова, което едва ли щеше да постигне с въпроси. Кей избухна нетърпеливо:

— О, мисля, че трябва да ви кажа! Онзи треперещ старец Хърстъл сигурно ни е чул преди чая и ако не го кажа аз, той ще го направи. Вече кой знае какво ви е надрънкал. Скарахме се с Невил страшно! Бях вбесена! Легнах си и заключих вратата, защото все още бях ужасно ядосана!

— Разбирам, разбирам — каза Батъл подчертано доброжелателно. — И какъв бе проблемът?

— Има ли значение? Е, защо пък да не ви кажа? Невил се държа като кръгъл идиот. Но е виновна изцяло онази жена.

— Коя жена?

— Първата му съпруга. Като начало го накара да дойде тук.

— Искате да кажете, за да се срещне с вас?

— Да. Невил си въобразява, че идеята е била негова — горкият наивник! И през ум не му е минавало такова нещо, преди да я срещне случайно в парка и тя да му втълпи тази мисъл в главата, и да му внуши, че сам се е сетил. Той наистина вярва, че хрумването е негово, но аз почувствах нежната италианска ръка на Одри зад всичко това от самото начало.

— А каква е целта й?

— Да го пипне отново — каза Кей. Говореше бързо и дишаше учестено. — Тя така и не можа да му прости, че я изостави заради мен. Сега си отмъщава. Накара го да уреди да се срещнем тук и започна да го обработва. Прави го, откакто сме пристигнали. Разбирате ли, тя е хитра. Знае как да изглежда наивна и загадъчна. Знае как да омотае чужд мъж. Извика по същото време Томас Ройд — старото вярно куче, което винаги я е обожавало, и подлуди Невил с преструвките си, че ще се омъжи за него.

Спря, като дишаше ядно.

— Мисля, че той би се радвал, ако тя намери щастието си с един стар приятел — възрази старши инспекторът меко.

— Би се радвал? Той е ревнив като самия дявол.

— В такъв случай сигурно много я обича.

— О, да — съгласи се Кей горчиво. — Тя се погрижи за това!

Батъл продължаваше да глади брадичката си несъзнателно.

— Защо не се възпротивихте на предложението му да дойдете тук?

— Как? Щеше да излезе, че ревнувам.

— Е, в края на краищата вие ревнувате, нали? — каза Батъл.

Кей пламна:

— Постоянно! Винаги съм ревнувала от Одри. От самото начало, или почти от самото начало. Неизменно чувствах присъствието й вкъщи. Сякаш това все още бе неин дом, а не мой. Промених всичко, дори цветовете, но напразно! Имах чувството, че тя се промъква като сив призрак навсякъде. Знаех, че Невил се безпокоеше, защото смяташе, че се е отнесъл зле с нея. Не можеше да я забрави. Тя бе винаги редом — упрек, притаен в съзнанието му. Знаете ли, има такива хора. Уж са доста безцветни и скучни, но те карат да ги запомниш завинаги.

Батъл кимна замислено.

— Благодаря, госпожо Стрейндж. Засега това е всичко. Но ще трябва да ви задам доста въпроси, особено във връзка с обстоятелството, че съпругът ви наследява толкова много пари от лейди Тресилиън — петдесет хиляди лири…

— Толкова много ли са? Получаваме ги от стария сър Матю, нали?

— Вие знаете ли за това?

— О, да. Той ги е завещал на Невил и съпругата му след смъртта на лейди Тресилиън. Не че се радвам, че старицата е мъртва. Не я обичах твърде, сигурно защото и тя не ме обичаше, но е ужасно, като си помислиш, че някакъв крадец е влязъл и е пръснал черепа й.

И тя излезе. Батъл погледна Лийч.

— Какво мислиш за нея? Трябва да призная, че има добра фигура. Всеки мъж би загубил ума си по нея.

Лийч се съгласи.

— Но не се държи като дама — отбеляза той уклончиво.

— В днешно време никой не се държи така — отвърна Батъл. — Да извикаме ли номер едно? Не, мисля, че първо трябва да поговорим с госпожица Олдин и да разберем как един страничен човек гледа на семейния проблем.

Мери Олдин влезе сдържано и седна. Въпреки външното й спокойствие в очите й се четеше тревога.

Отговори на въпросите ясно, като потвърди думите на Невил за това, как е прекарал вечерта. Била си легнала към десет часа.

— По това време господин Стрейндж бе при лейди Тресилиън, нали?

— Да, чух ги да разговарят.

— Да разговарят ли, госпожице Олдин, или да се карат?

Тя се изчерви, но отвърна спокойно:

— Виждате ли, лейди Тресилиън обичаше да спори. Често изглеждаше свадлива, въпреки че не беше такава. Бе склонна да се държи деспотично и да се налага на другите. А един мъж не приема така лесно тези неща, както една жена.

„Както вие може би“ — помисли си Батъл.

Погледна интелигентното й лице. Тя наруши мълчанието:

— Не искам да ме вземат за глупачка, но наистина за мене е невероятно, съвсем невероятно, че подозирате някого от домашните. Защо мислите, че не е външен човек?

— По няколко причини, госпожице Олдин. Първо, вратите не са насилени отвън и нищо не е изчезнало. Излишно е да ви напомням местоположението на къщата, но все пак обърнете внимание на следното. На запад към водата се спуска стръмна скала, на юг има няколко тераси, оградени със зид, и зад него следва склон, който води към морето, на изток градината стига почти до брега, но също е заобиколена от висок зид. Може единствено да се влезе през малката вратичка, която води към шосето и сутринта бе заключена, както обикновено отвътре, и портата, която е на самото шосе. Не казвам, че никой не може да се прехвърли през зида или да използва дубликат от ключа за портата или дори шперц, но доколкото мога да съдя, никой не го е направил. Който и да е извършителят, той е знаел, че всяка нощ Барет пие настойка от сена и е сипал в нея опиат, следователно е бил някой от къщата. Стикът е взет от шкафа под стълбището. Не е бил външен човек, госпожице Олдин.

— Но не е и Невил! Сигурна съм, че не е Невил!

— Защо сте толкова сигурна?

Тя вдигна отчаяно ръце.

— Просто защото не е такъв човек — затова! Невил не би убил една беззащитна старица в леглото й!

— Не звучи много убедително — каза Батъл, — бихте се учудили какво вършат хората, когато имат сериозна причина за това. Възможно е господин Стрейндж да е изпитвал сериозна нужда от пари.

— Сигурна съм, че не е. Той не е екстравагантен, никога не е бил.

— Но жена му…

— Кей! Да, може би, но… това е съвсем невероятно. Сигурна съм, че в последно време Невил е мислил най-малко за пари.

Старши инспектор Батъл се покашля.

— Предполагам, че Кей вече ви е казала? — продължи Мери. — Да, наистина обстановката бе доста сложна. Но няма нищо общо с тази ужасна история.

— Вероятно, но все пак бих искал да чуя вашата версия за случилото се, госпожице Олдин.

— Добре — започна тя бавно. — Както казах вече, създаде се сложна… ситуация. Чиято и да е идеята…

— Разбрах, че идеята е била на господин Невил Стрейндж — прекъсна я Батъл веднага.

— Той казва така.

— А вие не сте ли на същото мнение?

— Аз… не, не е в стила на Невил. През цялото време имах чувството, че някой друг му го е набивал в главата.

— Може би госпожа Одри Стрейндж?

— Звучи невероятно за Одри.

— В такъв случай кой би могъл да бъде?

Мери сви безпомощно рамене:

— Не зная. Просто е странно.

— Странно е — каза Батъл замислено. — И аз така мисля. Самият случай е странен.

— Всичко бе странно. Имахме чувството… не мога да го опиша. Нещо витаеше във въздуха. Някаква заплаха.

— Всички бяха потиснати и едва сдържаха нервите си?

— Да, точно така… Всички се измъчвахме. Дори господин Латимър… — Тя замълча.

— Тъкмо исках да ви попитам за господин Латимър. Какво можете да ми кажете за господин Латимър, госпожице Олдин? Кой е господин Латимър?

— Наистина не зная много за него. Приятел е на Кей.

— Приятел е на госпожа Стрейндж? Отдавна ли се познават?

— Да, отпреди да се омъжи.

— Господин Стрейндж харесва ли го?

— Мисля, че да.

— И нямат… проблеми?

Батъл се изрази деликатно. Мери отвърна убедено:

— Разбира се, че не!

— Лейди Тресилиън харесваше ли господин Латимър?

— Не особено.

Батъл разбра предупреждението, скрито в сдържания тон, и смени темата:

— А Джейн Барет, прислужницата, отдавна ли работи при лейди Тресилиън? Заслужава ли доверие?

— О, напълно. Тя бе много предана на лейди Тресилиън.

Батъл се облегна назад.

— Наистина нито за миг ли не бихте допуснали възможността Барет да е ударила лейди Тресилиън по главата и да е погълнала опиата, за да не буди подозрение?

— Разбира се, че не. Защо, за бога, да го прави?

— Виждате ли, тя получава наследство.

— Аз също — каза Мери Олдин. Погледна го твърдо.

— Да — каза Батъл. — Вие също. Знаете ли колко?

— Току-що пристигна господин Трелони. Той ми каза.

— Преди това не сте знаели?

— Не. Разбира се, предполагах от случайно изпуснати понякога думи на лейди Тресилиън, че ми е оставила нещичко. Аз самата разполагам с твърде малко. Не е достатъчно да живея, без да работя. Мислех си, че лейди Тресилиън ще ми остави поне стотина лири годишно, но тя има някакви братовчеди и аз нямах представа как ще се разпореди със собствените си пари. Естествено знаех, че имуществото на сър Матю се дава на Невил и Одри.

— Значи тя не е знаела какво й завещава лейди Тресилиън — каза Лийч, след като Мери Олдин бе освободена. — Поне така твърди.

— Така твърди — съгласи се Батъл. — А сега да продължим с първата жена на Синята брада.