Борис Пастернак
Доктор Живаго (14)

2

Стана късно. Когато почистваха от време на време фитила от нагар, той с пукот се разгаряше и ярко осветяваше стаята. После всичко отново потъваше в мрак. На домакините им се спеше, а имаха и да говорят насаме. Но Комаровски упорито не си тръгваше. Неговото присъствие им тежеше, както им тежеше масивният дъбов бюфет и леденият декемврийски мрак вън.

Гостенинът не гледаше към тях, а нейде над главите им, изцъклил пияни очи в някаква далечна точка, и със сънен заплитащ се език дърдореше ли, дърдореше нещо безкрайно скучно, все едно и също. Сега любимата му тема беше Далечният изток. И само това дъвчеше и предъвкваше, като развиваше пред Лара и доктора идеите си за политическото значение на Монголия.

Юрий Андреевич и Лариса Фьодоровна не бяха обърнали внимание кога прескочи на Монголия. И понеже бяха пропуснали момента, чуждата и безинтересна тема им се струваше още по-досадна.

Комаровски гъгнеше:

— Сибир наистина е „новата Америка“, както го наричат всички, и крие огромни възможности. Това е люлката на великото руско бъдеще, залогът за нашата демократизация, процъфтяването, политическото укрепване. Още по-примамливи възможности разкрива бъдещето на Монголия, Външна Монголия^[1], нашата велика далекоизточна съседка. Какво знаете за нея? Не ви е неудобно да се прозявате и да примигвате без капка внимание, а това е територия милион и половина квадратни километра, неизучени изкопаеми, страна в състояние на предисторическа девственост, към която протягат алчни ръце Китай, Япония и Америка и навреждат на нашата руска кауза, признавана от всичките ни съперници при всяка подялба на сферите на влияние в това далечно кътче на земното кълбо.

Китай се възползува от феодално-теократичната изостаналост на Монголия, като упражнява влияние върху тамошните лами и вярващите, хутухтите. Япония се опира на местните феодални князе, на монголските управници хошуните. Червена комунистическа Русия намира съюзник в лицето на революционната асоциация на въстаналите арати в Монголия. Що се отнася до мен, аз бих искал да я видя наистина благоденствуваща и, управлявана от свободно избран парламент — хурултай. Лично ние трябва да помним следното. Една стъпка оттатък монголската граница — и светът е в краката ви, и вие сте волна птица.

Многословните му мъдрувания на тази отегчителна тема, която не ги занимаваше ни най-малко, дразнеха Лариса Фьодоровна. Изнервена и съсипана от скуката на това проточило се посещение на Комаровски, тя твърдо му протегна ръка за сбогом и му каза направо, с нескривана неприязън:

— Късно е. Време е да си тръгвате. Вече ми се спи.

— Надявам се, че няма да бъдете тъй негостоприемна да ме изхвърлите в такъв час. Не съм сигурен дали ще намеря посред нощ пътя в този чужд неосветен град.

— Да бяхте мислили навреме и да не бяхте се заседявали досега. Никой не ви спираше.

— О, защо така враждебно разговаряте с мен? Вие дори не ме попитахте разполагам ли с покрив над главата си.

— Никак не ме интересува. Не сте от тези, дето ще останат на улицата. Но ако държите да нощувате тук, не мога да ви сложа в дневната, там спим с Катенка. А в останалите стаи е пълно с плъхове.

— Не ме е страх.

— Както искате.

3

— Какво ти е, ангеле мой? Колко нощи вече не спиш, не ядеш, цял ден си като завеяна. И само мислиш, мислиш. Какво те измъчва? Не бива чак толкова да се отдаваш на тревожните мисли.

— Пак идва от болницата пазачът Изот. Имат си вземане-даване с тукашната перачка. Та прескочи пътьом да ме поразтуши. Страшна тайна, вика. На твоичкия няма да му се размине затворът. Направо да си знаете, днес-утре ще го приберат. А теб, нещастнице, подир него. Откъде, питам, Изот, са ти известни тези работи? Молим ти се, вика, бъди спокойна. От полкона тъй са рекли. Полконът, както сигурно се досещаш, е изпълкомът.

Лариса Фьодоровна и докторът се разсмяха.

— Той е съвсем прав. Опасността вече е наближила. Незабавно трябва да изчезнем. Въпросът е само накъде. Москва веднага отпада. За там се иска голяма подготовка и тя всякак ще привлече вниманието. А ние ще действуваме скрито-покрито, никой нищо да не разбере. Знаеш ли какво, радост моя? Да се възползуваме от твоето предложение. За известно време да изчезнем вдън земя. Нека това стане във Варикино. Да идем там за две-три седмици, за месец.

— Благодаря ти, мили, благодаря ти. Как се радвам. Разбирам, че всичко в теб протестира срещу това решение. Но ние няма да отседнем във вашата къща. Животът в нея наистина би бил немислим за теб. Видът на опустелите стаи, укорите, сравненията. Мислиш ли, че не разбирам? Да градя щастието си върху чуждото страдание, да тъпча това, което е скъпо и свято за душата ти! Никога не бих приела такава жертва от теб. Но дори да не беше това. Вашата къща е в такова състояние, че едва ли стаите биха могли да се използуват. По-скоро имах предвид напуснатия дом на Микулицини.

— Права си за всичко. Благодаря ти за твоята деликатност. Но чакай една минутка. През цялото време се каня да те попитам и все забравям. Къде е Комаровски? Тук ли е още, или си е заминал? След караницата с него, когато го изхвърлих навън, повече не съм чувал за него.

— И аз не знам. Нищо. Няма значение.

— Все повече се убеждавам, че не биваше да сме единодушни към предложението му. Ние не сме в еднакво положение. Ти си отговорна за дъщеря си. Дори да искаше да споделиш моята гибел, не би имала право да си го позволиш.

Но да се върнем на Варикино. Не ще и дума, да се забутаме в тази дива пустош в лютата зима без храна, без сили, без надежда — това е безумие на безумията. Но добре, нека безумствуваме, сърце мое, щом нищо друго освен безумството не ни остава. Да се унижим за сетен път. Да изпросим от Анфим коня му. Да го помолим, дори не него, а поверените му спекуланти, за брашно и картофи, като заем без никакви гаранции. Ще го помолим да не идва веднага, та направено благодеяние да ни излезе през носа с присъствието му, а да дойде по-късно, чак когато ще има нужда от коня. Ще останем малко сами. Да заминем, сърце мое. Ще унищожим и изгорим за една седмица толкова дърва, дето биха ни стигнали за цяла година икономично стопанисване.

И пак, и пак — прости ми за объркването, което се прокрадва в думите ми. Как бих искал да говоря с теб без този глупашки патос! Но ние действително нямаме избор. Наричай я както искаш, но гибелта наистина тропа на вратата ни. Имаме на разположение броени дни. Да ги използуваме посвоему. Да ги посветим на сбогуване с живота, на последна среща преди раздялата. Да се простим с всичко, което ни е било скъпо, с нашите привични представи, с мечтите ни как искахме да живеем и на какво ни учеше съвестта, да се простим с надеждата, да се простим помежду си. Да си кажем още веднъж тайните нощни думи, велики и тихи като името на азиатския океан. Ти неслучайно стоиш на крайчеца на живота ми, мой таен, забранен ангел, под небето на войните и въстанията, както някога под мирното небе на детството ти ме посрещна в самото му начало.

Тогава през нощта, гимназистка от последните класове, с кафява униформа, в полумрака на хотелската стая, зад паравана, ти беше съвсем същата, каквато си сега, и пак така зашеметяващо красива.

Често после в живота се опитвах да определя и да назова светлината на очарованието, която ти запали в мен тогава, онзи постепенно помръкващ лъч и заглъхващ звук, които от онзи момент пронизаха цялото ми съществование и станаха ключ за проникване във всичко останало в света благодарение на теб.

Когато като сянка в училищната си униформа ти се показа тогава от тъмнината на нишата в хотелската стая, аз, който нищо не знаех за теб, усетих цялата мъка на силата, с която ти откликна в мен: това крехко, слабо момиче е като наелектризирано от цялата съществуваща женственост в света. Ако се доближа до него или го докосна с пръст, дъга ще озари стаята и или ще ме убие на място, или ще ме изпълни за цял живот с магнетично сладостен и жален копнеж и печал. И ме изпълниха блуждаещи сълзи, и аз вътрешно искрях и плачех. Беше ми безкрайно мъчно за себе си, момчето, което бях аз, и още повече за тебе, момичето, което беше ти. Цялото ми същество се изумяваше и питаше: ако е толкова болезнено да се обича и да се поглъща електричеството, колко ли по-болезнено е да си жена, да си електричество, да вдъхваш любов.

Ето, казах ти го най-накрая. Човек може да полудее от тези неща. Точно това съм аз.

Лариса Фьодоровна лежеше на крайчеца на леглото, неразположена, с дрехите. Беше се свила на кравай и се беше завила с шала. Юрий Андреевич седеше на стола до нея и говореше тихо, с дълги паузи. Понякога Лара се повдигаше на лакът, подпираше с китка брадичката си и го гледаше с отворена уста. Понякога се притискаше до рамото му и без да усеща сълзите си, плачеше тихо и блажено. Най-накрая се надигна към него, провесена над ръба на кревата, и радостно зашепна:

— Юрочка! Юрочка! Колко си умен. Всичко знаеш, всичко усещаш. Юрочка, ти си моята опора и подкрепа, и твърдина, прости ми, Господи, моето кощунство. О, колко съм щастлива! Да заминем, да заминем, любими мой. Там, на място, ще ти кажа какво ме тревожи.

Той сметна, че става дума за предполагаемата й бременност, вероятно мнима, и каза:

— Знам.

4

Тръгнаха от града в едно сиво зимно утро. Беше делничен ден. Хората бързаха по работа. Срещнаха доста познати. По изгърбените кръстовища край старите помпи стояха наредени безкладенчовите жителки с оставени встрани кофи и кобилици и чакаха на опашка за вода. Докторът едвам, обуздаваше препусналия напред Саврас, дорест товарен кон вятска порода, и внимателно заобикаляше струпаните жени. Политналата шейна се хлъзгаше встрани по неравния, оплискан с вода и заледен паваж, поднасяше се към тротоарите и се удряше с плазовете в уличните стълбове и в бордюрите.

С лудо препускане застигнаха Самдевятов, който вървеше по улицата, и го задминаха, без да се обърнат, за да разберат дали е познал пътниците и коня си и дали не вика нещо подире им. На друго място по същия начин задминаха Комаровски, като установиха пътьом, че той още е в Юрятин.

Глафира Тунцева изкрещя от отсрещния тротоар, колкото й глас държи:

— А разправяха, че вчера сте си заминали. Кому да вярваш! За картофи, а! — И като показа с ръка, че не чува отговора, махна напътствено подире им.

Заради Сима се опитаха да се задържат на високото, на най-неудобното място, където едва ли биха могли да спрат. И без това непрекъснато се налагаше да опъват юздите, за да спират коня. Сима се беше увила с два-три шала от главата до петите и фигурата й имаше вкочанената форма на дирек. Тя с прави, непрегъващи се крачки стигна до шейната по средата на улицата и се сбогува с тях, като им пожела на добър час.

— Когато се върнете, трябва да си поговорим, Юрий Андреевич.

Най-сетне се измъкнаха от града. Юрий Андреевич беше минавал по този път и зимно време, но го помнеше повече в летния му вид и сега не можеше да го познае.

Чувалите с провизиите и останалия багаж бяха прибрали дълбоко в сеното откъм предницата на шейната, отпред, и здраво ги бяха завързали. Юрий Андреевич караше коня ту коленичил на дъното на широката шейна, по местному кошовка, ту седнал ребром и провесил навън крака с валенките на Самдевятов.

След пладне, когато със зимна измамност много преди залез-слънце на човек започва да му се струва, че денят свършва, Юрий Андреевич взе безмилостно да шиба Саврас. Кончето полетя като стрела. Кошовката подскачаше нагоре-надолу, гмуркаше се като лодка по трапчините на разнебитения път. Катя и Лара бяха с кожуси, които сковаваха движенията им. На страничните наклони и дупки двете пищяха и се смееха до припадък, претъркулваха се от едната страна на другата и като чували се забиваха в сеното. Понякога докторът нарочно на шега прекарваше единия плаз през някоя пряспа, обръщаше шейната и по най-безопасен начин изтъркулваше в снега Лара и Катя. Той самият се хързулваше по пътя, стиснал юздите, спираше коня, нагласяше кошовката на двата плаза и изслушваше хокането на Лара и Катя, които се изтръскваха, настаняваха се пак, смееха се и се сърдеха.

— Ще ви покажа мястото, където ме пресрещнаха партизаните — обеща им докторът, когато се бяха отдалечили вече от града, но не можа да изпълни обещанието си, защото зимната голота на гората, мъртвешкият покой и пустош наоколо бяха променили местността неузнаваемо. — Ето го! — извика скоро, понеже беше сбъркал първия стълб на Моро и Ветчинкин в полето с втория, който стоеше в гората и при който го бяха хванали. А когато отминаха този втория, който си беше на мястото в гората при Сакминския кръстопът, стълбът не можеше да се различи през искрящата дантела от гъст скреж, украсила изящно гората с бяло и тъмно сребро.

Влетяха във Варикино още по светло и се спряха при старата къща на Живаго, защото тя беше първата на пътя им, преди дома на Микулицин. Набързо нахълтаха като крадци — скоро щеше да се смрачи. Вътре вече беше тъмно. Юрий Андреевич в бързината не успя да види половината разрушения и гадости. Част от познатите мебели беше налице. В празното Варикино вече нямаше кой да довършва започнатия разгром. Не откри нищо от домашното имущество. Но понеже не беше присъствувал при отпътуването на семейството си, не знаеше кое са взели, кое са оставили. Същевременно Лара настоя:

— Трябва да побързаме. Сега ще се стъмни. Нямаме много време за мислене. Ако ще се разположим тук, тогава конят в плевнята, провизиите в долапа, а ние тук, в тази стая. Но аз съм против. Вече всичко обсъдихме. За тебе ще е тежко, значи и за мен. Това тук какво е, вашата спалня? Не, детската. Креватчето на сина ти. За Катя е малко. От друга страна, прозорците са здрави, по стените и тавана няма пукнатини. Освен това има прекрасна руска печка, възхитих й се още миналия път, когато идвах. И ако предпочетеш все пак да останем тук, макар че аз съм против, тогава да хвърлям кожуха и моментално да се хващам на работа. Преди всичко да напалим печката. Да гори, да гори, да гори — на първо време денонощно и неспирно. Но какво ти е, мили? Ти не ми отговаряш.

— Сега. Нищо. Извинявай, моля ти се. Не, знаеш ли, все пак по-добре у Микулицини.

И те продължиха пътя си.

5

Къщата на Микулицини беше заключена с катинар, вкаран в халките на резето. Юрий Андреевич дълго го кърти и едвам го изтръгна заедно с отцепената дървесина по винтовете. Както и в предишната къща, нахълтаха вътре, без да се съблекат; и с кожусите, шапките, валенките бързешком прекосиха стаите.

Веднага им направи впечатление, че тук-там в къщата явно цареше ред във вещите и в някои кътчета от дома, например в кабинета на Аверкий Степанович. Някой беше живял тук, и то съвсем доскоро. Но кой? Ако бяха стопаните или поне единият от тях, тогава къде са се дянали и защо вратата не е заключена със секретната брава, а със закачения отгоре катинар? Освен това ако бяха собствениците и са живели тук, къщата щеше да е подредена изцяло, а не само на места. Нещо подсказваше на пристигналите, че не са Микулицини. Но кой в такъв случай? Докторът и Лара не се обезпокоиха от тази загадка. Не му и мислиха кой знае колко. Един и два ли необитаеми имота имаше сега и с наполовина ограбена покъщнина. Един и двама ли преследвани се укриваха? „Някой бял офицер се спасява — единодушно решиха те. — Ако дойде, ще се разберем и ще се спогодим.“

И пак, както някога, Юрий Андреевич застина на вратата на кабинета, очарован от неговата големина и във възторг от ширината и удобството на работната маса до прозореца. И пак си помисли, че сигурно този строг уют предразполага и подбужда към търпелив и плодотворен труд.

Сред помощните сгради в двора на Микулицини имаше пристроен до бараката яхър. Но той беше залостен и Юрий Андреевич не знаеше в какво състояние е вътре. За да не губи време, реши първата нощ да прибере коня в бараката, която не беше заключена и лесно се отвори. Разпрегна Саврас и щом му премина потта, донесе му вода от кладенеца. Посегна да му даде сено от дъното на шейната, но то се беше стрило на прах от тежестта на пътниците и не ставаше за коня. За щастие в големия сеновал над бараката и конюшнята се намери достатъчно сено, останало покрай стените и в ъглите.

Първата нощ спаха с кожусите, без да се събличат, дълбоко и сладко, както спят децата подир цял ден игра и лудории.

6

Когато станаха, Юрий Андреевич от сутринта взе да попоглежда към съблазнителната маса до прозореца. Ръцете го сърбяха да седне над белия лист. Но си запази това право за довечера, когато Лара и Катюша си легнат. А дотогава, за да подредят поне две стаи, ти чакаше толкова много работа.

В мечтите за вечерния труд не си поставяше кой знае какви цели. Просто се чувствуваше обзет от влечение към мастилото, перо дръжката и книжовните занимания.

Изпитваше желание да драсне няколко реда, малко да попише. На първо време достатъчно би било поне да си припомни нещо старо, незаписано, колкото да раздвижи спящите си възможности, парализирани от бездействието. А за по-нататък се надяваше, че ще се задържат тук с Лара и ще има достатъчно време да започне нещо ново, значително.

— Зает ли си? Какво правиш?

— Паля печката. Защо?

— Търся коритото.

— При тези темпове ще свършим дървата за два-три дни. Трябва да проуча и нашата бивша плевня. Може да са останали. Ако са повечко, на няколко курса ще ги докарам. Това ще го свърша утре. За корито о ли питаш? Някъде ми се мярна, представи си, но къде — изхвърчало ми е от ума, не мога да се сетя.

— И аз. Видях го и забравих къде. Сигурно е било някъде, дето не му е мястото, затова не можем да си спомним. Нищо. Да знаеш, че топля вода за голямо чистене. Колкото остане, ще накисна нашето пране с Катенка. Дай и ти което ти е мръсно. Вечерта, след като почистим и обсъдим предстоящите си планове, всички ще се изкъпем преди лягане.

— Сега ще си приготвя дрехите. Благодаря ти. Отместил съм от стените всички шкафове и тежки мебели, както ме беше помолила.

— Добре. Вместо в коритото ще ги накисна в легена за съдовете. Само че е много мазен. Ще трябва да го изжуля.

— Щом се разпали печката, ще я затворя и ще прегледам останалите чекмеджета. На всяка крачка писалището и раклата ми предлагат все нови открития. Сапуни, кибрити, моливи, хартия, прибори за писане. И все такива неочаквани неща на най-видно място. Например лампата на масата е напълнена с газ. Не е оставена от Микулицини, сигурен съм. Някой друг е пипал в тази къща.

— Чудесно! Това е от онзи, от тайнствения гост. Като в Жул Верн! Ах, моля ти се, какво ще кажеш, пак се раздрънкахме и си губим времето, а водата ври.

Те се щураха из къщата, тичаха напред-назад със заети, пълни ръце, в бързината се блъскаха или се спъваха в Катенка, която стърчеше на пътя им и се вреше в краката им. Детето се въртеше безцелно, пречеше на почистването и се цупеше на забележките. Зъзнеше и се оплакваше, че му е студено.

„Горките днешни деца, жертви на скитанията ни, малки безропотни участници в нашето чергарство“ — помисли си докторът, но в същото време каза:

— Извинявай, миличка. Недей да трепериш. Това са капризи и измишльотини. Гледай как се е нажежила печката.

— На печката може да й е топло, но на мен ми е студено.

— Тогава ще потърпиш. Катюша. Довечера ще я напаля още веднъж, а мама каза, че тъкмо ще те изкъпе, нали чу? Ела сега, гледай! — И той изсипа на пода старите играчки на Ливерий от студения килер, здрави и изпочупени, кубчета, плочки, влакчета с локомотиви и квадратни картони, разчертани и номерирани с цифри за игрите с пионки и зарове.

— Моля ви се, Юрий Андреевич — засегна се Катенка като възрастен човек. — Всичко това е чуждо. И е за малки деца. Аз съм голяма.

А след минутка се настани удобно насред килима и всички играчки в ръцете й се превръщаха в строителни материали, от които съграждаше на донесената от града кукла Нинка много по-смислено и солидно жилище, отколкото хорските сменящи се обиталища, по които я мъкнеха.

— Какъв инстинкт на къщовница, какво неизкоренимо желание за родно огнище, за ред — каза Лариса Фьодоровна, като се загледа от кухнята в игрите на дъщеря си. — Децата са искрени, без да се стесняват, и не се срамуват от истината, а ние от страх да се покажем назадничави сме готови да предадем най-скъпото си, хвалим отблъскващото и поддържаме непонятното.

— Намерих коритото — прекъсна я докторът и го внесе от тъмния коридор. — Наистина не си беше на мястото. Сложили са го, където капе от покрива, сигурно е там от есента.

7

За обяда, сготвен за три дни напред от току-що наченатите запаси, Лариса Фьодоровна сервира невероятни ястия — картофена супа и печено овнешко с картофи. Катенка се тъпчеше и не можеше да се спре, заливаше се от смях и лудуваше, после се наяде и унесена от топлината, се покри с майчиния си шал и сладко заспа на дивана.

Лариса Фьодоровна свърши с готвенето и уморена, изпотена, сънена като дъщеря си, доволна от впечатлението, което беше направила с ястията си, не бързаше да разтребва и седна да си почине. Провери дали детето е заспало, облегна се на масата, подпряла с лакът главата си, и заговори:

— Не бих жалила сили и бих била щастлива само да знам, че всичко това не е напразно и води към някаква цел. Ти трябва всеки миг да ми повтаряш, че сме тук, за да бъдем заедно. Окуражавай ме и не ме оставяй да се опомня. Защото, трезво погледнато, нека си кажем истината: с какво се занимаваме, какво правим тук? Нападнахме чуждото жилище, нахлухме, разпореждаме се тук и през цялото време бързаме, бързаме, за да не виждаме, че това не е живот, а театрална постановка, не е наистина, а е „на ужким“, както казват децата, куклена комедия, глупава и смешна.

— Но, ангеле мой, нали ти настоя да дойдем тук. Не забравяй колко време бях против и не се съгласявах.

— Вярно е. Не споря. Значи вече съм се провинила. Ти можеш да се колебаеш и да премисляш, а при мен всичко трябва да бъде последователно и логично. Влязохме у вас, ти видя детското креватче на сина си й ти прилоша, насмалко да припаднеш от мъка. Ти имаш това право, а на мен не ми е позволено, страхът за Катенка, мислите за бъдещето трябва да отстъпят пред любовта ми към теб.

— Ларуша, ангеле мой, съвземи се. Никога не е късно да се откажеш, да отстъпиш от решението си. Нали аз пръв те посъветвах да се отнесеш по-сериозно към думите на Комаровски. Имаме кон. Ако искаш, утре се връщаме в Юрятин. Комаровски е там, не е заминал. Нали го видяхме от шейната, а той май не ни забеляза. Сигурно ще го заварим в града.

— Още почти нищо не съм казала, а в гласа ти вече се чуват недоволни нотки. Но кажи, не съм ли права? Толкова необмислено, без много да берем грижа, можехме да се скрием и в Юрятин. Ако ли пък ще търсим спасение, трябваше да действуваме безпогрешно, с твърд план, както предлагаше в края на краищата този сведущ и здравомислещ, макар и неприятен човек. Защото тук не знам дори колко сме по-близо до опасността, отколкото където и да било. Безкрайно голо поле, открито за всички вихрушки. И ние сам-сами. Някоя нощ така ще ни затрупа сняг, че на сутринта не можем да се измъкнем. Или нашият тайнствен благодетел, дето е идвал в тази къща, знаеш ли го, може да излезе злодей, ще ни пипне тук и ще ни изколи. Имаш ли поне оръжие? Не, нали? Плаши ме твоето неблагоразумие, с което заразяваш и мен. То съвсем ме обърква.

— Но какво да направя? Какво се иска от мен?

— Да можех да ти отговоря! Дръж ме през цялото време в подчинение. Непрестанно ми напомняй, че аз съм твоята сляпо любеща покорна робиня. О, ще ти кажа. Нашите близки, твоите и моите, са хиляди пъти по-достойни от нас. Но какво от това? Дарбата да обичаш е като всяка друга дарба. Тя може да бъде и грамадна, но няма да се прояви без благословия свише. А нас сякаш са ни учили да се целуваме на небесата и после като деца са ни пратили тук да живеем по едно и също време, за да проверим един чрез друг тази своя способност. Това е върхът на съвместимостта, в нея няма никакви страни и степени, нито извисеност, нито падение, тя е равноценност на цялото ни същество, когато всичко ни доставя радост, всичко се превръща в душа. Но в тази необуздана, всеки миг избухваща нежност има нещо по детски неукротено, непозволено. Това е непокорна, разрушителна стихия, враждебна на домашния покой. Мой дълг е да се боя от нея и да й нямам доверие.

Тя обгърна с ръце врата му и преглъщайки сълзите, завърши:

— Разбираш ли, ние сме в различно положение. Ти си окрилен, за да можеш да отлиташ във висините, а аз, жената — за да се притисна до земята и с крилете си да закрилям малкото си от опасността.

Страшно му харесваше всичко, което говореше тя, но той не го показваше, за да не изглежда сладникаво. Сдържайки се, вметна:

— Този наш ефимерен подслон наистина е фалшив и невротизиращ. Ти си абсолютно права. Но не сме го измислили ние. Паническата обърканост е всеобща участ, тя е в духа на времето.

И аз сутринта си мислих почти същото. Бих искал да направя всичко възможно, за да останем тук повече. Не мога да ти опиша как съм се поболял за работа. Нямам предвид земеделската. Веднъж вече вложихме в нея семейно всичките си усилия и постигнахме успех. Но нямам сили за още веднъж. За друго говоря.

Животът постепенно се възражда. Може би някога отново ще се издават книги.

За това си мислех. Дали не можем да се спазарим със Самдевятов при изгодни за него условия да поеме прехраната ни за половин година, срещу което аз ще се задължа да напиша междувременно един труд, да речем, медицински учебник или нещо литературно, от рода на стихосбирка например. Или може би да се хвана да преведа от чужд език някоя прочута, велика книга. Знам езици, наскоро четох такава обява на едно от големите петербургски издателства, което публикува само преводни книги. Такъв тип работа сигурно ще представлява обменна ценност, която може да се обърне в пари. Бих бил щастлив да се заема с нещо от подобен род.

— Добре, че ме подсети. И аз днес си мислех за нещо подобно. Но не ми се вярва, че ще се задържим тук. Напротив, предчувствувам, че съдбата ще ни отвее някъде още по-надалече. Обаче докато разполагаме с този кратък миг затишие, имам една молба към теб. Моля ти се, пожертвувай за мен няколко нощни часа и в най-близко време ми запиши всичко, което си ми рецитирал досега. Половината се е разпиляла, другата половина изобщо не е записана и ме е страх, че после всичко ще изпозабравиш и ще ти изскочи от главата, още повече, казвал си ми, че вече често ти се случвало.

8

Към края на деня всички се измиха с топлата вода, която в изобилие беше останала от прането. Лара окъпа Катенка. Юрий Андреевич с блажено чувство за чистота седеше до голямата маса при прозореца с гръб към стаята, където Лара, благоуханна, загърната в хавлия, с мокра коса, омотана в кърпа като в тюрбан, слагаше Катенка да спи и се канеше да си ляга. Цял отдаден на предусещането за скорошната съсредоточеност, той възприемаше всичко, което ставаше, през мъглата на разнеженото и обобщеното внимание.

Беше един след полунощ, когато Лара, която дотогава се преструваше, че спи, наистина заспа. Спалното бельо и техните нощници с Катенка — всичко светеше от чистота, украсено с дантели, изгладено. Лара и в онези години намираше начин да колосва.

Докторът се почувствува обгърнат в блажена тишина, изпълнена с щастие и със сладкия дъх на живота. Светлината от лампата падаше в спокоен жълт овал върху белите листа и плуваше като златен ореол на повърхността на мастилото в мастилницата. Отвън се синееше мразовитата зимна нощ. Юрий Андреевич отиде в съседната студена и неосветена стая, откъдето по-добре се виждаше навън, и погледна през прозореца. Блясъкът на пълната луна сякаш слепваше снежната поляна като яйчен белтък или бяла боя. Разкошът на студената нощ беше неописуем. В душата на доктора цареше спокойствие. Той се върна в светлата топла стая и започна да пише, с енергичен почерк, като се стараеше външният вид на написаното да предава живото движение на ръката и да не се обезличава, да не застива бездушно и нямо, той си припомни и записа в постепенно подобряващи се варианти, различни от по-раншните, най-завършеното и цялостното — „Витлеемската звезда“, „Зимна нощ“ и още доста други подобни стихотворения, които впоследствие се забравиха, загубиха се и не бяха открити от никого.

После от по-старите, готовите неща мина към някога започвани и изоставени текстове, навлезе в тяхната тоналност и се опита да нахвърли продълженията им без никаква надежда точно сега да ги допише. Постепенно се настрои, увлече се и премина към съвсем нови неща.

След две-три лесни строфи и няколко сравнения, които изненадаха и самия него, работата го завладя и той усети близостта на онова, което се нарича вдъхновение. Съотношението на силите, които ръководят творчеството, сякаш изведнъж се преобръща. На първо място вече не е човекът с неговото душевно състояние, което той се опитва да изрази, а езикът, с който ще го изрази. Езикът, родина и съкровищница на красотата и смисъла, започва сам да мисли и да говори вместо човека и става музика — не като външно слухово звучене, а като устремност и мощ на вътрешното си течение. Тогава подобно на речната грамада, която със самото си движение оглажда придънните камъни и върти воденичните колела, леещата се реч сама, по силата на собствените си закони създава пътьом, мимоходом ритъма и римата, и хиляди други форми и структури, още по-важни, но до днес неразпознати, неовладени, неназовани.

В такива минути Юрий Андреевич чувствуваше, че не той върши най-важното, а нещото извън него, нещото, което е над него и го управлява, а именно състоянието на световната мисъл и поезия и онова, което й е предначертано за бъдещето, следващата поредна стъпка, която й предстои да направи в историческото си развитие. И той се чувствуваше само повод и опорна точка за нейното задвижване.

Освобождаваше се от упреците към себе си, от недоволството от себе си, временно се избавяше от усещането за собственото си нищожество. Той се оглеждаше и се озърташе наоколо.

Виждаше главите на спящите Лара и Катенка на белоснежните възглавници. Чистотата на чаршафите, чистотата на стаите, чистите им очертания се сливаха с чистотата на нощта, снега, звездите и месечината в една равностойна, преминаваща през сърцето му вълна и го караше да ликува и да плаче от чувството за тържествуваща чистота на съществованието.

„Господи! Господи! — бе готов да шепне той. — И всичко това на мен! С какво съм заслужил тъй много? Как си ме допуснал до себе си, как си ме оставил да стъпя на тази безценна твоя земя, под твоите звезди, в краката на тази безразсъдна, безропотна, злочеста, ненагледна?“

Беше три през нощта, когато вдигна очи от масата и хартията. От унеса на мислите, в които беше потънал, той се връщаше към себе си, към действителността, щастлив, силен, спокоен. Внезапно в безмълвието на далечните пространства, ширнали се зад прозореца, му се счу унил, печален звук.

Отиде в съседната неосветена стая, за да погледне оттам през прозореца. През часовете, които бе прекарал на голямата маса, стъклата се бяха заскрежили и нищо не се виждаше. Юрий Андреевич дръпна навитото килимче, с което беше затиснат долният праг на вратата, за да не вее, наметна си кожуха и излезе на външните стълби.

Белият огън, с който бе лумнал и гореше незасенченият сняг под светлината на месечината, го ослепи. Отначало не успя да се взре и нищо не виждаше. Но след минута чу заглъхващия от разстоянието проточен утробно-скимтящ вой и тогава забеляза в края на поляната зад дерето четири издължени сенки, не по-големи от някакви чертички.

Вълците стояха един до друг с муцуни към къщата и с вдигнати глави виеха към луната или към проблясващите сребристоматови прозорци на къщата. Няколко секунди стояха неподвижни, но точно когато Юрий Андреевич изведнъж осъзна, че са вълци, те като кучета подвиха опашки и избягаха от поляната, сякаш мисълта на доктора бе стигнала до тях. Не успя да разбере в коя посока се скриха.

„Нова неприятност! — помисли си той. — Само те липсваха. Току-виж, леговището им е някъде съвсем наблизо. Дали не е в дерето? Какъв ужас! И за беля този Саврас на Самдевятов в конюшнята. Сигурно него са надушили.“

Реши засега да не казва нищо на Лара, за да не я плаши, влезе вътре, заключи външната врата, затвори няколкото врати между неотопляваната и топлата част на къщата, запуши всички пролуки и се доближи до масата.

Лампата светеше все така ярко и уютно. Но вече не му се пишеше. Не можеше да се успокои. В главата му се въртяха само вълците и всякакви други възможни усложнения. Беше и уморен. В това време се събуди Лара.

— А ти все гориш и пламтиш, свещице моя чиста! — с влажен носов от спането глас пошепна тя. — Ела за минутка при мен, седни тук. Ще ти разкажа какво сънувах.

Той изгаси лампата.

9

И пак денят мина в тиха лудост. Намериха в къщата детска шейничка. Катенка, облечена с кожухче, зачервена, с весел смях се спускаше към неразчистените алеи на градината от ледената пързалка, която й беше направил докторът, като натрупа сняг, добре го утъпка и го поля с вода. Тя безброй пъти се изкачваше на възвишението пак и пак със застинала усмивка и дърпаше подире си шейничката.

Беше стегнал мраз и ставаше все по-студено. Навън приличаше. Снегът се жълтееше под лъчите на обедното слънце и в жълтата му медовина като сладка утайка се разливаше портокаловият отблясък на рано настъпващата привечер.

От вчерашното пране и къпане в къщата се усещаше влага. Прозорците се покриха с пухкав скреж, черни струйки се стичаха по влажните стени от тавана до пода. В стаите стана тъмно и неуютно. Юрий Андреевич носеше дърва и вода, продължаваше недовършения оглед на къщата с непрекъснати открития и помагаше на Лара, от сутринта заета с непрестанно изникващи все нови и нови домакински грижи.

Отново в разгара на някаква работа ръцете им се докосваха и оставаха една в друга, вдигнатото за пренасяне се слагаше на пода, непренесено до местоназначението, и ги разтърсваше пристъп на замайваща непреодолима нежност. Отново работата не вървеше и всичко им изхвърчаше от главата. И пак минутите летяха и часовете минаваха, и ставаше късно, и двамата с ужас се съвземаха и си спомняха за оставената без контрол Катенка или за ненахранения и ненапоен кон, и презглава се втурваха да наваксват и да довършват недонаправеното, и ги измъчваше чувство за вина.

От недоспиването докторът имаше главобол. Чувствуваше се като след преливане в сладка мъгла и с тежка, блажена слабост в цялото тяло. С нетърпение чакаше нощта, за да се върне към прекъснатия труд.

Предварителната работа се извършваше вместо него от сънената омая, която го изпълваше, затъмняваше всичко наоколо и забулваше мислите му. Обобщената безформеност, която тя придаваше на всичко, се лееше в посоката, предшествуваща точността на окончателното въплъщение. Подобно на недовършените първи чернови наброски, измъчващата го бездейност от целия ден служеше като необходима подготовка за трудовата нощ.

Немарата на изтощението не оставяше незасегнато, непретворено нищо. Всичко търпеше промени и добиваше нов вид.

Юрий Андреевич чувствуваше, че мечтите му за по-стабилно заселване във Варикино няма да се сбъднат, че часът на раздялата с Лара наближава, че неминуемо ще я загуби и подир туй желанието за живот, а може би и самия си живот. Мъка глождеше сърцето му. Но още повече го измъчваше очакването на вечерта и желанието така да изплаче тази мъка, че всеки да заплаче.

Вълците, за които си спомняше целия ден, не бяха вече вълци на снега под луната, а се превърнаха в тема за вълците, превърнаха се в представа за вражеска сила, която си е поставила за цел да погуби доктора и Лара или да ги пропъди от Варикино. Идеята за тази враждебност се развиваше и до вечерта придоби такава сила, сякаш в Шутма бяха открили следи от праисторическо страшилище и в дерето се беше стаил чудовищно грамаден фантастичен дракон, който точеше зъби за доктора и ламтеше за Лара.

Дойде вечерта. Докторът както снощи запали газената лампа на масата. Лара и Катенка си легнаха по-рано, отколкото предната нощ.

Написаното вчера се състоеше от два вида творения. Познатото, уточненото в последните си видоизменения беше записано чисто, с калиграфски почерк. Новото беше нахвърляно със съкращения, точки и неразбираеми ченгелчета.

Докато разчиташе драсканиците си, докторът изпита обичайното разочарование. Снощи същите тези места го бяха насълзявали и сливали с неочакваните си прозрения. А сега тъкмо такива мними сполуки го разочароваха и го огорчиха с явната си изкуственост.

Той цял живот бе мечтал за приглушена и сдържана оригиналност, външно неразличима и скрита под покрова на общоупотребяваните и привични форми, цял живот се бе стремил да постигне спокоен, непретенциозен стил, при който читателят и слушателят усвояват съдържанието, без дори да усетят как е станало това. Цял живот се бе домогвал до някакъв незабележим маниер, който да не привлича вниманието, и се ужасяваше, че е толкова далеч от идеала.

В снощните опити му се искаше с простота, граничеща с детско бъбрене, и с нежността на люлчина песен да изрази смесицата от любов и страх, от тъга и мъжество, така че настроението му да се излее сякаш безмълвно и от само себе си.

Сега, когато разглеждаше писанията си на другата вечер, намери, че им липсва съдържателна свръзка, която да съединява разпадащите се стихове. Той се зае малко по малко да преправя написаното и започна в същия лиричен маниер да излага легендата за Егорий Храбър^[2]. Отначало опита широка, разлята петсрична стъпка. Благозвучието, присъщо на самия ритъм, независимо от съдържанието, го подразни с шаблонната си фалшива напевност. Изостави този натруфен размер с цезурата, стегна редовете в четирисрични, както се изчиства многословието в прозата. Писането стана по-трудно и по-интересно. Работата потръгна по-живо, но пак се чувствуваше излишна бъбривост. Той още повече скъси стиховете. Думите придобиха ударна сила в трисричната стъпка, докторът се отърси от последните остатъци сънливост, събуди се, запали се, тесните промеждутъци на редовете сами му подсказваха с какво да ги запълни. Предметите, веднъж споменати, едва-що наречени с думи, започнаха истински да се обрисуват. Той чу коня, който стъпваше по повърхността на стихотворението, както се чува препънатият конски раван в една от баладите на Шопен. Георгий Победоносец препускаше с коня по безкрайните пространства на степта. Юрий Андреевич го виждаше отзад как се отдалечава и става все по-малък. Работеше с трескава бързина, едва успявайки да записва думите и стиховете, които идваха все по-уместни и точни.

Не забеляза кога бе станала от леглото Лара и се беше доближила до масата. С дългата си нощница до петите изглеждаше тънка, слабичка и по-висока, отколкото в действителност. Юрий Андреевич трепна от изненада, когато тя се появи до него, бледа, уплашена, протегна напред ръка и попита шепнешком:

— Чуваш ли? Вие куче. Дори са две. Ох, ужасно ме е страх, това е лоша прокоба. Ще изкараме някак до сутринта и заминаваме, заминаваме. Няма да остана тук нито минута повече.

След цял час дълги обяснения се успокои и отново заспа. Юрий Андреевич излезе пред вратата. Вълците бяха по-близо, отколкото предната нощ, и изчезнаха още по-бързо. И отново не разбра в коя посока се скриха. Стояха накуп и докторът не можа да ги преброи. Стори му се, че бяха станали повече.

10

Настъпи тринадесетият ден от живота им във Варикино и той по нищо не се различаваше от първите. Пак така през нощта виха вълците, които сякаш се бяха загубили нанякъде към средата на седмицата. Лариса Фьодоровна пак ги помисли за кучета и пак настоя да си заминат на сутринта, уплашена от лошото предзнаменование. Пак така се редуваха състоянията й на равновесие с пристъпите на мъчително безпокойство, естествено за трудолюбивата жена, която не беше свикнала на целодневни душевни излияния и на бездейния недопустим разкош на несдържаните нежности.

Всичко се повтаряше по съвсем същия начин и когато тази сутрин на втората седмица тя пак започна да се приготвя за отпътуването, както вече няколко пъти преди това, можеше да се помисли, че прекараните тук близо две седмици изобщо не бяха съществували.

Пак беше влажно вътре и тъмно от сивия мрачен ден. Времето беше поомекнало, от тъмното небе, покрито с ниски облаци, всеки момент щеше да завали сняг. Юрий Андреевич се чувствуваше смазан от душевна и телесна умора след продължителното недоспиване. Мислите му се объркваха, беше отпаднал, зъзнеше от преумората, потръпваше, разтъркваше премръзнали ръце и крачеше из студената стая, без да разбира какво ще реши Лариса Фьодоровна и за каква работа съответно да се хваща.

Намеренията й бяха неясни. Сега беше готова да даде половината си живот, само и само да не бъдеха двамата толкова хаотично свободни, а по принуда да се подчиняваха на какъвто ще строг, но веднъж завинаги установен ред, да ходят на работа, да имат задължения, да могат да живеят разумно и честно.

Денят й започна както винаги: застла леглата, разтреби, измете, даде закуска на доктора и на Катя. После започна да стяга багажа и помоли доктора да впрегне коня. Бе взела твърдо и непреклонно решение да замине.

Юрий Андреевич не се захвана да я разубеждава. Да се върнат в града в разгара на тамошните арести след неотдавнашното им изчезване беше пълно безумие. Но едва ли щеше да е по-разумно и да си седят сами без оръжие сред тази страховита зимна пустош, пълна и тя със заплахи.

Освен това последните наръчи сено, които обираше по съседните сайванти, свършваха, а ново не се предвиждаше. Разбира се, ако имаха възможност да се настанят тук за по-дълго, докторът щеше да обиколи навсякъде и да попълни фуражните и продоволствените запаси. Но за краткото им несигурно пребиваване не си заслужаваше да се хвърля в такива проучвания. Той махна на всичко с ръка и тръгна да впряга коня.

Запрягаше несръчно. Самдевятов го беше учил, но Юрий Андреевич не помнеше наставленията му. Все пак с непохватни ръце направи всичко необходимо. Промуши края на ремъка с железните нитове, затегна хомота за стръките, завърза го на едната стръка, като го омота няколко пъти от края, после опря коляно в хълбока на коня и стегна оглавника, довърши всичко останало, отведе коня до къщата, върза го близо до вратата и се качи да каже на Лара, че могат да тръгват.

Завари я в състояние на крайна обърканост. Двете с Катенка бяха готови за пътуването, багажът беше събран, но Лариса Фьодоровна чупеше ръце и преглъщайки сълзите си, молеше Юрий Андреевич да почака една минутка, сядаше и ставаше и като се прекъсваше сама всеки миг с възклицанието: „Нали така?“, изречено на висока, напевна и жална нота, говореше бързо, с несвързана скоропоговорка:

— Не съм виновна. И аз не знам защо така стана. Но как бихме могли да пътуваме сега? Скоро ще се стъмни. Нощта ще ни завари на път. И тъкмо в тази твоя страшна гора. Нали така? Ще постъпя както кажеш, но аз самата, по своя собствена воля, не бих се престрашила. Нещо ме спира. Имам някакво лошо предчувствие. Но както знаеш. Нали така? Защо мълчиш и не казваш нито дума? Разтакавахме се цялата сутрин, кой знае как загубихме толкова време. Утре вече няма да се повтори, нали, утре ще внимаваме. Защо да не останем още един ден? Утре ще се натоварим и ще потеглим рано-рано, в седем сутринта или в шест. Какво ще кажеш? Ще напалиш печката, ще попишеш още една вечер, ще преспим тук още една нощ. Ах, това би било неповторимо, вълшебно! Защо нищо не отговаряш? Пак ли съм нещо виновна, нещастната аз?

— Преувеличаваш. Още не се мръква. Доста е рано. Но както искаш. Добре. Да останем. Само се успокой. Виж колко си изнервена. Наистина, да поседнем, да свалим кожусите. Ето, Катенка казва, че е огладняла. Да хапнем. Наистина, ти си права, че днешното ни заминаване би било твърде неподготвено, внезапно. Само не се притеснявай и не плачи, моля те. Сега ще напаля печката. Но тъй и тъй конят е впрегнат и шейната е пред входа, ще отскоча до старата ни плевня за последните дърва, че тук нямам вече нито съчка. Само не плачи. Скоро ще се върна.

11

В снега пред плевнята се виждаха няколко кръга от плазовете на шейната, останали от предишните обиколки и завои на доктора. Снегът пред прага беше отъпкан и омърсен от онзиденшното пренасяне на дърва.

Сутринта беше облачно, а сега небето се изчисти. Сви студ. Варикинският парк, който заобикаляше в различни радиуси тази територия, тук стигаше до плевнята, сякаш искаше да надзърне в лицето на доктора и нещо да му напомни. Тази зима снегът се вдигаше на високи преспи чак до навеса, който сякаш се беше издънил надолу и плевнята стоеше леко прегърбена. От покрива почти над главата на доктора като гугла на исполинска гъба надвисваше цял слой навеян сняг. Точно над стряхата, сякаш забил острие в снега, бе изгрял и пламтеше със сивкава жарава по вътрешността на сърпа млад, новороден полумесец.

Макар да беше още ден и съвсем светло, докторът имаше чувството, че в късна вечер стои сред тъмните пущинаци на собствения си живот. Такъв мрак цареше в душата му, такава печал. И младата месечина като предвестие за разлъка, като първообраз на самотата гореше пред него току над лицето му.

Юрий Андреевич падаше от умора. Той хвърляше дървата от плевнята в шейната, но подхващаше наведнъж по-малко цепеници, отколкото друг път. Дори през ръкавиците го боляха дланите от заледените цепеници с полепнал сняг. Ускорената подвижност не го стопляше. Нещо беше секнало в него и се беше скъсало. Горчиво кълнеше глупавата си съдба и молеше Господа да запази живота на тази красота, писана, тъжна, покорна, простодушна. А месечината все така стоеше над бараката, гореше и не грееше, светеше и не осветяваше.

Внезапно конят вдигна глава натам, откъдето бяха дошли, и изцвили, отначало тихо и плахо, после високо и уверено.

„Какво му става? — помисли си докторът. — Защо така изведнъж? Не може да е от страх. Глупости, конете не цвилят от страх. Да не е луд да се издава на вълците, ако ги е усетил. Пък и доста весело цвили. Сигурно е предусетил, че се прибираме, иска да си вървим. Чакай, сега си тръгваме.“

Освен натрупаните цепеници докторът събра от плевнята малко трески и за разпалки взе грамадната изкорубена борова кора, огъната като кончов и паднала на цяло парче от дънера, здраво овърза покритата купчина дърва и крачейки редом със Саврас, подкара шейната към Микулицини.

Конят пак изцвили в отговор на ясно долетяло конско цвилене някъде от другата страна. „Къде ли е това? — трепна докторът. — Мислехме, че Варикино е пусто. Значи не е вярно.“ През ум не му мина, че може да имат гости, и че конското цвилене се носи откъм къщата на Микулицини, откъм градината. Той водеше Саврас през задните дворове, покрай пристройките, и от хълмчетата, които закриваха къщата, не виждаше предната й част.

Бавно (закъде да бърза?) нахвърля цепениците в бараката, разпрегна коня, остави шейната под навеса, а коня отведе в съседната студена конюшня. Прибра го в дясната ъглова ясла, където по не духаше, донесе от бараката малко от останалото сено и го хвърли зад килнатата решетка на яслата.

С неспокойна душа се приближи до къщата. Пред вратата видя охранен вран жребец, впрегнат в много удобна разлата селска шейна. Около коня се разхождаше непознат човек, и той като коня охранен и сит, с хубава подьовка, потупваше животното по хълбоците и оглеждаше надкопитните му стави.

От къщата долиташе шум. Докторът не искаше да подслушва, пък и не беше в състояние нещо да чуе, затова неволно забави крачка и се спря като вцепенен. Без да разбира думите, той позна гласовете на Комаровски, Лара и Катенка. Вероятно бяха в предната стая до вратата. Комаровски спореше с Лара и съдейки по отговорите й, тя се вълнуваше, плачеше и ту рязко му възразяваше, ту се съгласяваше с него. Кой знае защо, Юрий Андреевич реши, че Комаровски в този момент говори тъкмо за него — в смисъл, че е несигурен човек („слуга на двама господари“ — нещо такова му се счу), че не се знае за кого повече милее, за семейството си или за Лара, че Лара не бива да разчита на него, защото, ако избере доктора, „ще се намери от два стола на земята“. Юрий Андреевич влезе в къщата.

Наистина в първата стая стоеше с кожух до петите, без да се съблича, Комаровски. Лара дърпаше якичката на Катенка, мъчеше се да й закопчае кожухчето и не успяваше да улучи иличето с кукичката. Тя се ядосваше на детето, викаше му да не се върти и да не се дърпа, а Катенка й се молеше: „По-леко, майче, ще ме удушиш.“ Всички бяха облечени, готови за излизане. Щом влезе Юрий Андреевич, Лара и Комаровски един през друг се хвърлиха към него.

— Къде се губиш? Така ни трябваш!

— Добър ден, Юрий Андреевич! Въпреки грубостите, които си разменихме миналия път, отново, както виждате, съм дошъл без покана.

— Добър ден, Виктор Иполитович.

— Къде беше досега? Чуй го какво ще ти каже и веднага решавай за себе си и за мен. Нямаме време. Трябва да бързаме.

— Защо стоим прави? Седнете, Виктор Иполитович. Как къде съм бил, Ларочка? Нали знаеш, за дърва, а после трябваше да се погрижа за коня. Заповядайте, моля ви се, Виктор Иполитович.

— Не си ли изненадан? Защо не си учуден? Ние съжалявахме, че този човек си е заминал, и не се възползувахме от неговите предложения, а ето го сега пред теб и ти не се чудиш. Но още по-смайващи са последните му новини. Разкажете му ги, Виктор Иполитович.

— Не зная какво има предвид Лариса Фьодоровна, но на свой ред ще ви съобщя следното. Нарочно пуснах слух, че заминавам, а всъщност останах за още няколко дни, за да ви дам възможност с Лариса Фьодоровна още веднъж да премислите въпросите, по които говорихме, и след като обсъдите всичко, да стигнете може би до по-разумно решение.

— Но повече не бива да отлагаме. Сега е най-удобно да заминем. Утре сутринта… не, по-добре Виктор Иполитович лично да ти обясни.

— Един момент, Ларочка. Прощавайте, Виктор Иполитович. Защо стоим с кожусите? Да се съблечем и да седнем. Предстои ни сериозен разговор. Не може така — раз-два и хайде. Извинете, Виктор Иполитович. Нашите спорове опират до някои деликатни моменти. Смешно и неудобно е да обсъждаме такива въпроси. Никога не съм възнамерявал да пътувам с вас. При Лариса Фьодоровна нещата стоят по-иначе. В редките случаи, когато нашите безпокойства можеха да се отделят едно от друго и ние си спомняхме, че не сме едно същество, а две, с две отделни съдби, аз бях на мнение, че е необходимо Лара, особено заради Катя, добре да обмисли вашите планове. Впрочем тя и без това го прави непрекъснато, като отново и отново се връща към предложената възможност.

— Но само в случай, че и ти дойдеш.

— За нас е еднакво трудно да си представим, че ще се разделим, но може би трябва да стиснем зъби и да принесем тази жертва. Защото и дума не може да става аз да пътувам.

— Но ти още нищо не знаеш. Първо чуй. Утре сутринта… Виктор Иполитович!

— Изглежда, Лариса Фьодоровна има предвид сведенията, които нося и които вече й съобщих. В Юрятин е пристигнал служебен влак на Далекоизточното правителство, вчера е дошъл от Москва и утре продължава. Този влак е на нашето министерство на транспорта. Половината композиция са спални вагони.

Аз ще пътувам с него. Там са ми предоставили места и за лица, които съм поканил в работната си колегия. Можем да пътуваме най-комфортно. Друг такъв случай няма да имаме. Зная, че не хвърляте думите си на вятъра и няма да отстъпите от отказа си да пътувате с нас. Вие сте човек на твърдите решения, знам. Но все пак. Прежалете себе си заради Лариса Фьодоровна. Чухте, че тя без вас няма да замине. Нека тръгнем заедно, ако не за Владивосток, поне за Юрятин. После ще решаваме. Но в такъв случай ще трябва да побързаме. Не бива да губим нито минута. Аз съм с кочияш, не разбирам от коне. Петимата няма да се съберем в моята шейна. Ако не се лъжа, у вас е конят на Самдевятов. Казахте, че сте ходили с шейната за дърва. Ако още не сте я разпрегнали…

— Не, разпрегнах я.

— Тогава запретнете я пак. Моят кочияш ще ви помогне. Впрочем къде, по дяволите, две шейни! Все някак ще стигнем с моята. Само че, за бога, по-бързо. Вземете само най-необходимото. Оставете къщата така, не я заключвайте. Трябва да спасим живота на детето, няма за кога да търсите ключове и катинари.

— Не ви разбирам, Виктор Иполитович. Вие говорите така, сякаш съм се съгласил да дойда с вас. Вървете, за бога, щом Лариса иска. А за къщата не се безпокойте. Аз ще остана и после ще почистя и ще заключа.

— Какво говориш, Юра! Защо са тези ужасни глупости, в които сам не вярваш? „Щом Лариса Фьодоровна е решила.“ А много добре знаеш, че без теб Лариса Фьодоровна няма намерение никъде да пътува и не е взимала никакви решения. Тогава защо е тази фраза: „Ще почистя къщата и за всичко ще се погрижа“?

— Значи сте неумолим? Тогава имам друга молба. Дали ще може, ако Лариса Фьодоровна няма нищо против, да разменя с вас няколко думи на четири очи?

— Добре. Щом трябва, да идем в кухнята. Нали не възразяваш, Ларуша?

12

— Стрелников е заловен, осъден е на разстрел и присъдата е изпълнена.

— Какъв ужас. Вярно ли е?

— Така чух. Очевидно е така.

— Не казвайте на Лара. Тя ще полудее.

— Разбира се. Затова ви извиках. След този разстрел и тя, и дъщеря й са изложени на още по-голяма опасност. Помогнете ми да ги спася. Категорично ли отказвате да ги съпровождате?

— Вече ви казах. Абсолютно.

— Но тя без вас няма да тръгне. Просто не знам какво да правим. Тогава ще ви помоля за друга помощ. Поне на думи покажете, че сте готов да отстъпите, престорете се, че можете да бъдете разубеден. Не си представям как би изглеждала раздялата помежду ви. Нито тук, в къщата, нито на гарата в Юрятин, ако дойдете, да речем, да ни изпратите. Тя трябва да повярва, че и вие ще пътувате. Ако не сега, с нас, то след някое време, когато ви предоставя нова възможност, от която ще обещаете да се възползувате. Ще трябва да сте в състояние да й дадете лъжлива клетва. Но от моя страна това не са празни думи. Кълна се в честта си, че в мига, когато пожелаете, се наемам по всяко време да ви измъкна оттук при нас и ако пожелаете, навсякъде по-нататък. Лариса Фьодоровна трябва да е сигурна, че ще ни изпратите. Внушете й го колкото можете по-убедително. Побързайте, да кажем, уж да впрегнете коня и настоявайте ние да тръгнем първи, без да чакаме, докато се приготвите, защото после ще ни настигнете.

— Потресен съм от разстрела на Павел Павлович и не мога да дойда на себе си. Едвам вниквам в думите ви. Но съм съгласен с вас. След като Стрелников е убит, според сегашната логика животът на Лариса Фьодоровна и на Катя също виси на косъм. Някой от нас непременно ще бъде арестуван, така че рано или късно все едно ще бъдем разделени. Тогава наистина е по-добре вие да ни разделите и да ги откарате някъде накрай света. Сега, когато ви говоря всичко това, вече вие държите нещата в ръцете си. Сигурно няма да издържа, ще плюя на гордостта и самолюбието си и покорно ще се довлека да получа от ръцете ви и нея, и живота, и морския път до близките си, и собственото си спасение. Но оставете ме да помисля върху всичко това. Новината, която ми съобщихте, ме потресе. Смазан съм от страданието, то ми отнема способността да мисля и разсъждавам. Може би като ви се покорявам, правя фатална, непоправима грешка, от която ще се ужасявам цял живот, но в мъглата на съсипващата ме болка единственото, което мога сега, е машинално да се съгласявам с вас и сляпо, малодушно да ви се подчинявам. Добре, значи за нейно добро ще й кажа сега, че отивам да впрегна коня и че ще ви настигна, а всъщност ще остана тук сам. И още нещо. Как ще пътувате сега, по тъмно? Пътят минава през гората, тук се навъртат вълци, внимавайте.

— Знам. Имам пушка и револвер. Не се безпокойте. Впрочем и малко спирт съм взел в случай на голям студ. Достатъчно съм взел. Да ви оставя ли?

13

„Какво направих! Какво направих! Дадох я, отстъпих я, отрекох се от нея. Да тичам, да ги настигна, да я върна! Лара! Лара!

Не чуват. Вятърът духа насам. Пък и те сигурно разговарят високо. Тя е в правото си да се чувствува весела и спокойна. Остави се да бъде излъгана и дори не подозира заблудата.

Представям си. Какво ли си мисли? Всичко се подреди чудесно, точно както желаеше. Нейният Юрочка, опърничав фантазьор, най-сетне склони, слава богу, и заминава заедно с нея за някакво спокойно място, при хора, които са по-умни от нас, там, където цари ред и законност. Дори ако реши да се прави на горд и утре не иска да се качи на техния влак, Комаровски ще прати за него друг и Юра ще пристигне в най-скоро време.

А сега вече е в конюшнята, разбира се; с разтреперани от вълнението и бързането, непослушни, несръчни ръце впряга Саврас и веднага ще препусне подире им, така че ще ги застигне още в полето, преди да са влезли в гората.“

Сигурно така си мисли. Дори не се сбогуваха като хората, той само й махна с ръка и се извърна, за да преглътне буцата на гърлото си, заседнала със страшна болка, сякаш се беше задавил с парче ябълка.

Докторът с наметнат на едното рамо кожух стоеше на прага. С извадената от кожуха ръка беше стиснал в горния край стругованата шийка на колонката между перилото и навеса с такава сила, сякаш, искаше да я удуши. Цялото му съзнание беше приковано към една далечна точка в пространството. Там, по нанагорнището, между няколко раздалечени брези, се откриваше част от пътя. В момента на откритото място падаше светлината на ниското залязващо слънце. Точно в тази светла ивица всеки момент трябваше да се появи препускащата шейна след малката падина, в която отдавна беше изчезнала.

— Сбогом, сбогом — изпревари тази минута и беззвучно-безпаметно зашепна докторът, като изтласкваше едва дишащите звуци от гърдите си в свечеряващия се мразовит въздух. — Сбогом, единствено любима, завинаги изгубена!

Ето ги! Ето ги! — остро и сухо изхриптя той с побелели устни, когато шейната излетя като стрела отдолу, отминавайки брезите една подир друга, намали скоростта и, о, радост, спря при последното дръвче.

О, как заби сърцето му, о, как заби сърцето му, краката му се подкосиха от вълнение, той целият стана като дрипа, като шубата, която се свличаше от рамото му. „О, Боже! Ти май си решил да ми я върнеш? Какво се е случило? Какво става там, където слънцето залязва? Как да си го обясня? Защо спряха? Не. Уви. Тръгват. Понесоха се. Сигурно тя го е помолила да спре за минутка, та да види за последен път къщата. Или може би е поискала да провери дали Юрий Андреевич не е тръгнал вече и дали не препуска подире им. Заминаха. Заминаха.

Ако успеят, ако слънцето не залезе по-рано (в тъмното няма да ги види), ще се мярнат още веднъж, вече за последен път оттатък падината, на поляната, където по-миналата нощ бяха вълците.“

Но ето, отмина и тази минута. Кървавочервеното слънце още се подаваше над синкавата линия на преспите. Снегът жадно пиеше ананасовата сладост, която се лееше наоколо. И ето, те се показаха, мярнаха се, прелетяха. „Сбогом Лара, довиждане на онзи свят, сбогом, хубава моя, радост моя, безбрежна, неизчерпаема, вечна.“ Ето, скриха се. „Никога повече няма да те видя, никога, никога в живота си, никога повече няма да те видя.“

В това време притъмня. Пръснатите по снега бронзовочервени петна на вечерното зарево бързо бледнееха и гаснеха. Пепеливата мекота на пространството вече се потапяше в люляковия здрач, който ставаше все по-наситено лилав. Сивкавата мъгла се сливаше с дантелената, ръкописна изящност на брезите по пътя, нежно изрисувани на фона на бледорозовото, сякаш внезапно прихлупило се небе.

Душевното страдание изостри до свръхчувствителност сетивата на Юрий Андреевич. Той долавяше всичко с десеторна контрастност. Природата наоколо, дори самият въздух придобиваха чертите на някаква невероятна уникалност. Зимната вечер излъхваше небивало състрадание — като съчувствуващ свидетел. Сякаш никога досега не беше се мръквало и днес за първи път се смрачаваше по този начин като утеха към човека, който бе осиротял, който бе изпаднал в самота. Сякаш околните гори не опасваха панорамата с гръб към хоризонта, а току-що бяха изникнали изпод земята и се бяха подредили там, за да изразят съболезнованията си.

Докторът почти се дърпаше от тази осезателна красота като от тълпа досадни опечалени, почти готов да шепне на лъчите на заревото, които достигаха до него: „Благодаря. Няма нужда.“

Продължаваше да стои на прага с лице към затворената врата, обърнал гръб на света. „Скри се ясното ми слънчице“ — пулсираше и повтаряше нещо в него. Не би имал сили да изговори всички тези думи от начало до край поради спазмите в гърлото, които ги прекъсваха.

Влезе в къщата. Вътре в себе си произнасяше двоен монолог, който течеше в два потока: единият сух, привидно делови, отправен към него самия, и другият — неясен, безкраен, обърнат към Лара. Мисълта му течеше по следния начин: „Сега в Москва. Най-важното — да издържа. Да не се водя по безсънието. Да не лягам. Нощем да работя до изнемога, докато не падна от умора. И още нещо. Веднага да запаля печката в спалнята, няма смисъл да мръзна през нощта.“

Но и с други думи разговаряше в себе си. „Чудна моя, незабравима! Докато те помнят сгъвките на лактите ми, докато още те усещам в ръцете си и на устните си, ще бъда с теб. Ще изплача сълзите си по теб в нещо достойно, което да пребъде. Ще запиша спомена за теб в най-нежен, нежен, мъчително печален образ. Ще остана тук, докато не го направя. И после ще замина. Ето как ще те нарисувам. Ще положа чертите ти на белия лист както след страшна буря, която разтърсва цялото море, на пясъка остава белегът на най-силната вълна, стигнала най-далеч в сушата. В лъкатушна, начупена линия морето нарежда пемза, миди, черупки, водорасли, най-лекото и безтегловното, което е могло да вдигне от дъното. Това е безкрайно проточилата се в далечината граница на най-големия прибой. Така и бурята на живота те приковава към мен, гордост моя. Така ще те нарисувам.“

Той влезе в къщата, заключи вратата, съблече си кожуха. Когато пристъпи в стаята, където Лара така хубаво и старателно бе разчистила сутринта и където всичко отново беше разбъркано от спешното отпътуване, когато видя разбутаното и незастлано легло и всичко нахвърляно в безреда по пода и по столовете, той като малко момче коленичи пред кревата, с всичка сила притисна гърди в твърдия ръб и заровил лице в провесилия се край на завивката, заплака леко и горчиво като дете. Скоро се съвзе. Стана, избърса бързо сълзите, плъзна наоколо учудено-разсеян, уморено-отсъствуващ поглед, взе бутилката, оставена от Комаровски, отвори я, наля си половин чаша, допълни я с вода и сняг и с наслада, почти равна на току-що изплакалите безутешни сълзи, започна да пие на бавни, жадни глътки.

14

Нещо му ставаше. Той бавно полудяваше. Никога през живота си не бе водил такова странно съществование. Престана да се грижи за къщата, за себе си, превърна нощите в дни и загуби представа за времето, което беше минало след Лариното заминаване.

Пиеше и пишеше неща, които й посвещаваше, но Лара в неговите стихове и записки с всяка нова поправка и замяна на една дума с друга все повече се отдалечаваше от първообраза си, от живата майка на Катенка, която бе заминала на далечен път заедно с дъщеричката си.

С поправките си искаше да постигне максимална точност и сила на изказа, но те отговаряха и на изискванията на вътрешната му сдържаност, която не му позволяваше прекалено откровено да разкрива лично изживяното и наистина изпитаното, за да не нарани и да не засегне непосредствените участници в написаното и изпитаното. Така кървящото, парещото и обагрящото се изчистваше от стихотворенията му и вместо тежкото и поболяващото в тях се появяваше една спокойна широта, която издигаше частния случай до общоизвестно явление. Не преследваше никаква цел, но тази широта идваше от само себе си като утешение, което заминалата лично му изпращаше като далечен поздрав от нея, сякаш му се явяваше насън или докосваше с пръсти челото му. И той обичаше този благороден отпечатък в стиховете си.

Покрай плача си по Лара продължаваше да доизчиства писанията си от различни периоди за какво ли не, за природата, за всекидневието. Както винаги по-рано, връхлитаха го много мисли за личния живот и за живота на обществото — едновременно с тази му дейност и покрай нея.

Отново си мислеше, че историята, онова, което се нарича ход на историята, за него е съвсем различно от общоприетото, той я вижда като живота в растителното царство. През зимата голите вейки в гората са тънки и жалки под снега като власинките на старческа брадавица. През пролетта гората се преобразява за броени дни, вдига се до облаците, можеш да се загубиш, да се скриеш в листака й. Тази метаморфоза се постига чрез движение, което по устремност превъзхожда движенията на животните, защото животното не расте с такава скорост, както растението, и при него това движение няма как да се наблюдава. Гората не се премества, не можем да я издебнем, да я пипнем, че си е сменила мястото. Винаги я заварваме неподвижна. В същата неподвижност заварваме вечно растящия, вечно променящия се, проследим в измененията си живот на обществото, на историята.

Толстой не довежда докрай мисълта си, когато отрича ролята на инициатори, отнесена към Наполеон, управниците, пълководците. Той мисли същото, но не го изказва ясно докрай. Историята не се прави от никого, тя не се вижда, както не може да се види растежът на тревата. Войни, революции, царе, робеспиеровци — всичко това са органичните й подбудители, нейната закваска. Революциите се правят от дейни хора, едностранчиви фанатици, гении на самоограничението. Те за няколко часа или дни преобръщат старите порядки. Превратите продължават седмици, ако ще и години, но после с десетилетия, с векове хората се прекланят като пред светиня пред духа на ограничение, довел до преврата.

Покрай плача си по Лара той оплакваше и онова далечно лято в Мелюзеево, когато революцията беше тогавашният слязъл от небето бог, богът на онова лято, и всеки лудееше посвоему, и животът на всекиго съществуваше сам за себе си, а не в пояснително-илюстративен смисъл като потвърждение на правилността на висшата политика.

Покрай това очертаване на нещата той отново повярва и формулира за себе си, че изкуството винаги служи на красотата, а красотата е щастието да владееш формата, а формата е органичният ключ към съществованието, всичко живо, за да съществува, трябва да има форма, и тогава изкуството, включително и трагичното, е разказ за щастието да те има. Тези мисли и бележки също го изпълваха с щастие, толкова печално и пълно с мъка, че от него му се завиваше свят и го болеше глава.

Навести го Анфим Ефимович. Той също му донесе водка и му разказа как бяха заминали Антипова с дъщеря й и Комаровски. Анфим Ефимович беше дошъл с дрезината по железопътната линия. Той сгълча доктора, че не се е грижил достатъчно добре за коня, и си го взе въпреки молбите на Юрий Андреевич да изчака още три-четири дни. За сметка на това му обеща лично да дойде след тези няколко дни и да го откара от Варикино.

Понякога в разгара на работата, на писането, Юрий Андреевич внезапно си спомняше съвсем осезателно заминалата жена и обезумяваше от нежност и от усещането колко му липсва. Както някога в детството сред красотата на лятната природа му се счуваше в птичите песни гласът на починалата му майка, така и сега слухът му, свикнал с Лара, предан на гласа й, понякога го лъжеше. „Юрочка“ — чуваше понякога от съседната стая в слуховите си халюцинации.

Случваха му се и други странни състояния. В края на седмицата се събуди една нощ от някакъв тежък сън за драконово леговище под къщата. Отвори очи. Изведнъж откъм дерето нещо проблесна и се чу пукотът и тътенът на някакъв изстрел. Най-удивителното беше, че докторът отново заспа само минута след това необикновено произшествие, а на сутринта реши, че всичко е било сън.

15

И още нещо, което се случи в един от тези дни, малко по-късно. Докторът най-сетне послуша гласа на разума. Той си каза, че ако си е поставил за цел непременно да се самоунищожи, може да се измисли много по-бърз и не толкова мъчителен начин. И си даде дума, че щом Анфим Ефимович дойде да го вземе, незабавно ще се махне оттук.

Малко преди да се стъмни, още беше светло, докторът чу силно скърцане на нечии крачки по снега. Някой с бодра, спокойна стъпка идваше към къщата.

Странно. Кой можеше да е? Анфим Ефимович щеше да дойде с коня. Случайни минувачи не бяха останали в опустялото Варикино. „За мене е — реши Юрий Андреевич. — Повиквателна или заповед да се върна в града. Или ще ме арестуват. Но как ще ме откарат? И щяха да са двама. А, Микулицин е, Аверкий Степанович“ — зарадва се, когато му се стори, че позна госта по вървежа. Човекът, все още загадъчен, за момент се забави при вратата с изскубнатите халки, където не бе намерил очаквания катинар, после продължи напред с уверена крачка, като отваряше с умело собственическо движение вратите по пътя си и грижовно ги затваряше подире си.

Тези странности бяха, заварили Юрий Андреевич зад масата, до която седеше с гръб към вратата. Когато се вдигна от стола и се обърна с лице към входа, за да пресрещне този човек, онзи вече стоеше на прага, внезапно смутен.

— Кого търсите? — неволно попита докторът с някакъв нищо не значещ автоматизъм и никак не се учуди, че не последва отговор.

Дошлият беше висок, силен мъж с красиво лице, с полушубка, с панталон от същата кожа и дебели кози ботуши, с окачена на рамото пушка.

Единствено мигът, в който се появи неизвестният, беше неочакван за доктора, а не самото му идване. Находките в къщата и други следи го бяха подготвили за тази среща. Очевидно влезлият беше човекът, комуто принадлежаха намерените в къщата запаси. Външно му се стори отнякъде познат. Вероятно и посетителят беше предупреден, че къщата не е празна. Той не се изненада кой знае колко, че я заварва обитаема. А може би го бяха уведомили кого ще види вътре. Или може би познаваше доктора.

„Кой беше този? Кой? — мъчително прехвърляше в ума си Юрий Андреевич. — Боже господи, къде съм го виждал? Как е възможно! Знойното майско утро на не знам си коя година. Железопътната гара в Развилие. Комисарският вагон, който не предвещаваше нищо добро. Ясни понятия, праволинейност, сурови принципи, правота, правота, правота. Стрелников!“

16

Говореха вече отдавна, от няколко часа, както разговарят само руските хора в Русия, особено както разговаряха онези застрашени и страдащи и онези обезумели и неуравновесени, каквито бяха тогава всички в Русия. Притъмняваше. Падаше мрак.

Освен от нервна многословност, по която приличаше на всички, Стрелников говореше безспир и по някаква друга, своя причина.

Той не можеше да се наговори и с всички сили се вкопчваше в приказките с доктора, за да избяга от самотата. Дали се боеше от угризения на съвестта или от скръбни спомени, които са го преследвали, или го измъчваше недоволство от себе си, заради което човек се ненавижда, не може да се понася и му иде да умре от срам? Или беше взел някакво страшно, безвъзвратно решение, с което не му се оставаше насаме и чието изпълнение отлагаше, доколкото е възможно, използувайки разговора с доктора и неговата компания?

Така или иначе, Стрелников криеше някаква важна тайна, която го изгаряше, а за всичко останало се саморазголваше в свръхразточителни душевни излияния.

Това беше болестта на века, революционната лудост на епохата. Всички бяха по-различни в помислите си, отколкото в думите и във външните изяви. Никой не можеше да се похвали с чиста съвест. Всеки с право би трябвало да се чувствува виновен за всичко, таен престъпник, неизобличен лъжец. Появеше ли се повод — и самобичуващото се въображение се развихряше до крайна степен. Хората си измисляха и се самообвиняваха не толкова от страх, колкото под влияние на някакво унищожително болезнено влечение, без принуда, в състояние на метафизичен транс и от страст към самоосъждане, която, веднъж достигнала такъв размах, вече не може да се спре.

Колко такива предсмъртни показания, писмени и устни, бе прочел и изслушал Стрелников навремето, когато беше военен и понякога участвуваше в трибуналите! Сега той бе изпаднал в подобна саморазобличителна криза, правеше си преценка, равносметка, съзираше всичко в трескаво, уродливо, ненормално извращение.

Стрелников разказваше безредно, прескачаше от признание на признание.

— Бяхме близо до Чита. Направиха ли ви впечатление тези чудеса, с които съм напълнил чекмеджетата и шкафчетата в къщата? Всички са от военните реквизиции, извършени, когато Червената армия превзе Източен Сибир. Естествено, не съм ги пренесъл на гръб. Животът винаги ме е дарявал с верни, предани хора. Тези свещи, кибритите, кафето, чаят, моливите, писалките и прочие отчасти са от чешкото военно имущество, други са японски и английски. Какво ще кажете, глупости, нали така? „Нали така“ беше любимият израз на жена ми, сигурно сте забелязали. Отначало не знаех дали да споделя с вас, но сега ще ви призная. Дойдох тук да се видя с нея и с дъщеря си. Твърде късно ме уведомиха, че са тук. И ето, закъснях. Когато от клюките и донесенията научих за вашата връзка с нея и за първи път чух „доктор Живаго“, от хилядите лица, които са минали пред очите ми през всички тези години, по най-невероятен начин си спомних тъкмо доведения веднъж при мен за разпит доктор със същото име.

— И съжалихте, че не сте го разстреляли?

Стрелников не обърна внимание на въпроса му. Може и да не беше чул, че събеседникът е прекъснал монолога му с няколко свои думи. Той продължи разсеяно и умислено.

— Естествено, ревнувах я от вас, и сега я ревнувам. Какво друго можеше да се очаква? В околността се укривам едва от последните месеци, когато се провалиха останалите ми явки, далече на Изток. Трябваше да ме съди военен трибунал по лъжливо обвинение. Какъв щеше да е резултатът, близко е до ума. Не се чувствувах виновен за нищо. Надявах се да се оправдая и да защитя доброто си име по-късно, при някой друг, по-подходящ случай. Реших да изчезна своевременно, още преди да ме арестуват, и някое време да се крия, да скитосвам, да водя отшелнически живот. Може би щях да се спася в края на краищата. Но ме измами един млад мошеник, който бе успял да спечели доверието ми.

Бягах зимата през Сибир пешком на запад, криех се, гладувах. Заравях се в преспите, нощувах в затрупаните влакове, които на безкрайни върволици се мъдреха тогава под снега на Сибирската магистрала.

Скитанията ме срещнаха с един млад бродяга, спасил се от партизаните при някакъв общ разстрел, след като се е намирал в редиците на останалите осъдени. Бил изпълзял изпод труповете на убитите, свестил се, посъвзел се и после поел да обикаля като мен скривалищата и бърлогите. Поне така ми разказа. Мръсно момче, порочно, глупаво, гимназист повтарач, изхвърлен от училище за некадърност.

Колкото по-подробно разказваше Стрелников, толкова по-ясно докторът разпознаваше кое е момчето.

— Името му е Терентий, презимето Галузин?

— Да.

— Тогава всичко е вярно за партизаните и за разстрела. Нищо не си е измислил.

— Единственото свястно нещо беше, че обожаваше майка си до безумие. Баща му безследно изчезнал като заложник. Той научил, че майка му е в затвор и я чака съдбата на баща му, та решил да направи всичко възможно, за да я освободи. В околийската чека, където отишъл с чистосърдечното си разкаяние и си предложил услугите, се съгласили да му простят всичко, ако им осигури някоя по-едра плячка. Той посочил моето скривалище. Успях да изпреваря предателството му и навреме да изчезна.

С неописуеми усилия, с хиляди премеждия прекосих Сибир и дойдох тук, където всички ме познават много добре и най-малко ще се надяват да ме видят, понеже не биха очаквали от мен такова нахалство. Наистина още дълго ме издирваха в района на Чита, докато аз се спасявах ту в тази къща, ту в други убежища наблизо из околността. Но вече край. И тук ме проследиха. Знаете ли какво? Здрачава се. Наближава часът, който мразя, защото отдавна не мога да спя. Нали знаете колко е мъчително. Ако не сте изгорили всичките ми свещи — прекрасни, стеаринови, нали така? — нека си поприказваме още малко. Да си поприказваме, докато ви е възможно, ето тъй, светски, цяла нощ на запалени свещи.

— Свещите са налице. Само една пачка е отворена. Светехме си с газта, която намерихме тук.

— Брашно имате ли?

— Не.

— Как сте живели? Ама защо ли питам глупости. С картофи. Знам.

— Да. Има още много. Нашите хазаи бяха предвидливи и опитни хора. Знаеха как да ги пазят. Нищо им няма, в зимника са. Нито са гнили, нито са измръзнали.

Изведнъж Стрелников заговори за революцията.

17

— Всичко това не е за вас. Вие не можете да го разберете. Вие сте отрасли другояче. Съществуваше един свят на градските покрайнини, на железопътните линии и на трудовите казарми. Мръсотия, теснотия, нищета, гавра с човешкото в работника, гавра с жената. Съществуваше една ухилена ненаказуема наглост на разврата, на мамините синчета, заможните студенти и новобогаташите. С шегички или с изблици на пренебрежителен гняв реагираха на сълзите и жалбите на излъганите, оскърбените, подмамените. Какъв олимпизъм у тези паразити, чиято единствена отличителна черта беше, че за нищо не бяха си мръднали пръста, от нищо нямаха нужда, нищо не дадоха на света и нищо не оставиха!

А ние гледахме на живота като на военен поход, ние обръщахме планини за тези, които обичахме. И макар да не сме им донесли нищо освен мъка, ни най-малко не сме ги обидили, защото бяхме още по-големи мъченици от тях.

Преди да продължа обаче, смятам за свой дълг да ви кажа следното. Вижте какво. Ако животът ви е мил, трябва да бягате оттук незабавно. Хайката около мен се затяга и както и да се развият събитията, ще ви замесят, ще ви забъркат и вас дори само поради факта, че сега разговаряме. Освен това има много вълци, онази нощ се наложи да стрелям.

— А, вие ли стреляхте?

— Да. Чули сте, разбира се, нали? Отивах към другото убежище, но още преди да стигна, познах по някои признаци, че е разкрито и тамошните хора сигурно са загинали. Няма да оставам у вас, само тази нощ, сутринта се махам. И така, с ваше позволение, продължавам.

Но нима тези Тверски-Ямски улици и препусналите файтони с леките момичета и с франтовете с накривени шапки и опънати панталони бяха само в Москва, само в Русия? Улицата, вечерната улица, вечерната улица на века, конете — дорести и врани — бяха навсякъде. Какво обедини епохата, кое събра деветнадесети век в едно историческо цяло? Раждането на социалистическата мисъл. Вдигат се революции, самопожертвователни млади хора се изправят на барикадите. Публицистите си блъскат главите как да се обуздае животинската циничност на парите, да се разбуди и защити човешкото достойнство на бедняка. Появява се марксизмът. Той открива корена на злото и намира лека. Той става мощната сила на века. Всичко това бяха Тверските-Ямските на века, и мръсотията, и сиянието на светостта, и развратът, и работническите квартали, прокламациите и барикадите.

Ах, колко хубава беше тя като момиче, като гимназистка. Не можете да си представите. Често ходеше у своя съученичка в къщата, където живееха служители от Брестката жп линия. Така се наричаше отначало, преди няколкото последвали преименувания. Баща ми, сега член на Юрятинския трибунал, тогава беше железничар, работеше на гарата. И аз ходех в онази къща и я виждах там. Тя беше момиченце, дете, а вече можеше да се прочете на лицето й, в очите, неспокойната мисъл, тревогата на века. Всички тези на времето, всичките негови сълзи и обиди, всичките подбуди, цялата натрупана отмъстителност и гордост бяха изписани на лицето й и в осанката й. Тази смесица от момински свян и смела стройност. Обвинението срещу века можеше да се произнесе от нейно име, с нейните уста. Съгласете се, това не е малко. Това е някакво предопределение, знак на съдбата. Това можеше да бъде само дарено по природа, то беше заслужено право.

— Вие прекрасно говорите за нея. Виждал съм я по същото време именно такава, каквато я описахте. Ученичката от гимназията се беше съединила у нея с героинята на някаква недетска тайна. Сянката й се прокрадваше по стената с движението на напрегната готовност за самозащита. Такава съм я виждал. Такава я помня. Вие го изразихте потресаващо.

— Виждали сте я и я помните? Как е станало това?

— То е съвсем друг въпрос.

— И така, целият този деветнадесети век с всичките му революции в Париж, няколкото поколения руска емиграция, като се започне от Херцен, всички подготвяни цареубийства, неизпълнените и приведените в изпълнение, цялото работническо движение в света, целият марксизъм в парламентите и университетите на Европа, цялата нова система от идеи, оригиналността и бързината на изводите, ироничността, съпътствуващата безжалостност, изработена в името на жалостта — всичко това е поето и обобщено се изразява от Ленин, който като олицетворение на възмездието за всичко извършено напада стария свят.

Редом с него се изправя незаличимо огромният образ на Русия, който пред очите на цялата земя изведнъж пламна като свещ на изкуплението за всичко зло и за нещастията на човечеството. Но защо ви говоря тези неща? За вас те са някакви дрънканици, мъртъв звук.

Заради това момиче влязох в университета, заради него станах учител и пристигнах да работя в този тогава съвсем незнаен за мен край, в Юрятин. Изчетох куп книги и придобих маса знания, за да й бъда полезен и да съм насреща, ако й потрябва моята помощ. Отидох на война, та след трите години брак отново да я запленя, а после, след войната и връщането от плен, се възползувах от това, че ме смятаха за убит, и под чуждо, измислено име се отдадох всецяло на революцията, за да отмъстя веднъж завинаги за всичко, което тя беше изстрадала, за да изчистя докрай тези печални спомени, за да няма повече връщане към миналото, за да не съществуват повече мръсните улици на предградията. И тя, тя и дъщеря ми бяха наблизо, бяха тук! Колко сили ми костваше да потисна желанието да се втурна при тях, да ги видя! Но исках отначало да завърша делото на живота си. О, какво не бих дал сега, само да можех да ги зърна. Когато тя влизаше, сякаш се отваряше прозорец и стаята се пълнеше със светлина и въздух.

— Зная колко ви е била скъпа. Но прощавайте, имате ли представа тя колко ви обичаше?

— Извинете. Какво казахте?

— Казвам, дали си представяте до каква степен й бяхте скъп, най-скъп от всички в света?

— Откъде го измислихте?

— Тя самата ми го е казвала.

— Тя? На вас?

— Да.

— Прощавайте. Разбирам, че молбата ми е неизпълнима, но ако някак е допустимо в рамките на възможното, ако бихте могли, възстановете, моля ви се, колкото може по-точно, какво именно ви е казвала.

— С голямо удоволствие. Тя ви нарече образец на човек, комуто равен не е срещала никога, единствен на такова високо стъпало на истинността, и ако някъде накрай земята още веднъж й се привиди къщата, която някога е делила с вас, би допълзяла на колене, би се добрала до прага й откъдето и да било, ако ще от другия край на света.

— Извинете. Ако не ви се стори посегателство срещу нещо неприкосновено за вас, припомнете си, моля ви, кога и при какви обстоятелства ви го е казала.

— Разтребваше тази стая. После излезе навън да изтръска килима.

— Кой, прощавайте? Тук има два.

— Онзи по-големия.

— Тя сама не би могла. Помагахте ли й?

— Да.

— Държахте противоположните краища на килима и тя се отдръпваше назад и високо вдигаше ръце като на люлка, нали, и се извръщаше от прахоляка, жумеше и се смееше! Нали така? Как познавам навиците й! А после тръгнахте един към друг, за да сгънете тежкия килим първо на две, после на четири, и тя се шегуваше с вас и се закачаше, нали? Нали така?

Те се вдигнаха от местата си, изправиха се пред два от прозорците и се загледаха в различни посоки. След някое време мълчание Стрелников отиде при Юрий Андреевич. Той улови ръцете му, притисна ги до гърдите си и продължи с предишната невротичност:

— Прощавайте, разбирам, че засягам нещо скъпо, свидно за вас. Но ако може да ви попитам още нещо. Само не си отивайте. Не ме оставяйте сам. Аз скоро ще се махна. Помислете си, шест години раздяла, шест години немислима твърдост. Но ми се струваше, че още не сме извоювали докрай свободата. Отначало да я завоювам и тогава изцяло ще им принадлежа, ще ми се развържат ръцете. И ето всичките ми сметки излязоха криви. Утре ще ме хванат. Вие сте й близък и роден човек. Може би някога ще я видите. Но не, как бих могъл да ви моля? Това е безумие. Те ще ме хванат и няма да ме оставят да се оправдая. Веднага ще ми се нахвърлят, с викове и крясъци ще ми затиснат устата. Това поне знам как става.

18

Най-накрая истински ще се наспи. За първи път от толкова време Юрий Андреевич не усети кога заспа — веднага щом се опъна в леглото. Стрелников остана да нощува в къщата. Юрий Андреевич му постла в съседната стая. В кратките мигове, когато докторът се събуждаше, за да се обърне на другата страна или да вдигне свличащата се завивка, той чувствуваше освежителната сила на съня си и с наслада заспиваше отново. През втората половина от нощта започна да сънува кратки, бързо сменящи се сценки от детството, смислени и с много подробности, които лесно можеше да вземе за истина.

Така например закаченият на стената акварел с пейзаж от италианското крайбрежие внезапно падна и го събуди със звъна на счупеното стъкло. Отвори очи. Не, има нещо друго. Сигурно Антипов, мъжът на Лара, Павел Павлович с презиме Стрелников, пак, както казва Вакх, пушка вълците в Шутма. А, не, разбира се, глупости. Картината е, паднала е от стената. Ето стъклата по пода — увери се в подновилия се и продължаващ сън.

Събуди се с главоболие от преспиването. Отначало не можа да съобрази къде и на кой свят се намира.

Изведнъж си спомни: „Стрелников е тук. Късно е. Трябва да се облека, той сигурно е станал вече, ако не е, ще го вдигна, ще направя кафе, ще пием кафе.“

— Павел Павлович?

Никакъв отговор. „Значи още спи. Много дълбок сън.“ Докторът се облече, без да бърза, и влезе в съседната стая. На масата видя оставен военния калпак на Стрелников, но него самия го нямаше. „Сигурно е излязъл на въздух — помисли си докторът. — И гологлав. Закалява се. Трябваше още днес да туря кръст на Варикино и да се върна в града. Но стана късно. Пак се успах. И така всяка сутрин.“

Запали печката, взе кофата и тръгна към кладенеца за вода. На няколко крачки от вратата, през пътечката, забил глава в пряспата, лежеше самоубилият се Стрелников. Снегът под лявото му слепоочие се беше събрал на червен съсирек, подгизнал в локвата изтекла кръв. Ситните капчици, пръснали на всички страни, се бяха търкулнали като червени снежни сачми, като зрънца премръзнала офика.