Борис Пастернак
Доктор Живаго (12)

2

Доста време живяха с мисълта лагерът да зимува на друго място, по на изток, и държаха на това намерение. Доста продължиха разузнавателните проверки и обиколките из местността оттатък шосето покрай Витско-Кежемския водораздел. Ливерий често се луташе из тайгата и оставяше доктора сам.

Но вече ставаше късно да се местят, пък и нямаше къде. Беше периодът на най-големите партизански несполуки. Преди пълното си поражение белите бяха решили с един удар веднъж завинаги да разбият горските отряди и с общите усилия на всички фронтове ги обкръжиха. Започнаха да ги изтласкват от всички страни. Това щеше да е катастрофа за партизаните, ако радиусът на обкръжението не беше толкова голям. Спаси ги огромното пространство, което не даваше възможност за връзка. Сега, пред прага на зимата, неприятелят не беше в състояние да съсредоточи фланговете си по непроходимата безпределна тайга и по-отблизо да притисне селските пълчища.

Във всеки случай беше станало невъзможно каквото и да било движение. Ако имаха план за прехвърляне, който да гарантира някакви военни предимства, можеха, разбира се, да пробият, с боеве да преминат линията на обсадата и да заемат нови позиции.

Но нямаха подготвен план. Хората бяха изтощени. Младшите командири, самите те паднали духом, загубиха влияние върху подчинените. Старшите всяка вечер се събираха на военен съвет и предлагаха противоречиви решения.

Трябваше да се откажат от търсене на друго място и да се подготвят за презимуване навътре в завзетата горичка. Зимно време по дълбокия сняг тя ставаше непревземаема за противника, ако не беше със ски. Трябваше да се окопаят и да подготвят големи запаси от храна.

Интендантът Бисюрин докладва за остър недостиг от брашно и картофи. Добитък имаха много и Бисюрин предупреди, че през зимата ще се яде главно месо и мляко.

Нямаха достатъчно зимни дрехи. Част от партизаните останаха почти без дрехи. Избиха всички кучета в лагера. Тези, които отбираха от кожарство, шиеха кожуси за партизаните от кучешките кожи с козината навън.

Докторът бе лишен от превоза. Каруците се използуваха сега за по-важни задачи. При последния преход носиха тежкоболните четиридесет версти пеша с носилките.

От медикаментите му бяха останали само хинин, йод и слабително — глауберова сол. Йодът, необходим за операциите и превръзките, беше на кристали, които трябваше да се разтварят в спирт. Съжалиха за унищожените количества ракия и се обърнаха към най-малко виновните, навремето оправдани спиртоварци, да поправят счупената апаратура или да измайсторят нова. Забраненото производство отново потръгна за медицински цели. Хората само си смигаха и поклащаха глави. Започна се пак пиянство, което спомогна за деградацията в лагера.

Дестилатът достигаше почти сто градуса. Тази силна течност добре разтваряше кристалите. Със същия спирт с извлек от хининова кора по-късно, в началото на зимата, Юрий Андреевич лекуваше възобновилите се със студовете случаи на петнист тиф.

3

През онези дни докторът видя Памфил Палих със семейството му. Жена му и децата бяха прекарали цялото последно лято като бежанци по прашните пътища, под открито небе. Бяха наплашени от преживените ужаси и чакаха нови. Скитанията ги бяха белязали с неизгладимия си печат. Жена му и трите деца, син и две дъщери, бяха със светли, изрусели от слънцето ленени коси и бели строги вежди на черните загорели изпръхнали лица. Децата бяха доста малки, за да им личи преживяното, но лицето на майка им от изпитаните потресения и опасности беше загубило всякаква жива мимика и й бяха останали само сухата правилност на чертите, стиснатите тесни устни, напрегнатата неподвижност на страданието с готовност за самозащита.

Памфил ги обичаше безумно, особено децата, и със сръчност, която слисваше доктора, им дялкаше с връхчето на остро наточената брадва играчки от дърво, зайци, мечки и петли.

Когато пристигнаха, Памфил се разведри, живна, започна да се възстановява. Но един ден се чу, че поради вредното влияние на семействата върху лагерните настроения партизаните на всяка цена щели да бъдат разделени от близките си, лагерът щял да се очисти от ненужния невоенен придатък и бежанският обоз с добра охрана щял да бъде оставен да презимува някъде по-далечко. Слуховете за тази раздяла бяха повече от истинските приготовления. Докторът не вярваше, че ще се наложи подобна мярка. Но Памфил помрачня и някогашните му буболечки отново се появиха.

4

На прага на зимата по няколко причини лагерът изпадна в дълъг период на тревога и неизвестност, на тежки и объркани положения, на странни несъобразности.

Белите завършиха набелязаната блокада на въстаниците. Начело на проведената операция бяха генералите Вицин, Квадри и Басалиго. Те се славеха с твърдостта си и непреклонната си решителност. Имената им всяваха ужас сред жените на партизаните в лагера и сред мирното население, което още не беше напуснало родния край и бе останало в селата оттатък, зад неприятелската верига.

Както вече се каза, нямаше вероятност вражеското обкръжение да се стегне. По този въпрос бяха спокойни. Но пак не можеха да останат безразлични към обсадата. Покорността пред събитията нравствено подкрепяше противника. Трябваше да се измъкнат от този капан, макар и безопасен, поне колкото за военна демонстрация.

За целта отделиха големи партизански сили и ги съсредоточиха срещу западната дъга на обкръжението. След многодневни люти боеве партизаните победиха неприятеля, разкъсаха кръга на обсадата и в този участък навлязоха в тила му.

През свободното пространство, образувано от пробива, се откри достъп към тайгата и към партизаните. И нови тълпи бежанци се втурнаха към тях. Този приток на мирни селски жители се състоеше не само от близки на партизаните. Ужасено от наказателните операции на белите, цялото околно селячество се беше вдигнало от домовете си, беше изоставило родните пепелища и, естествено, търсеше селската горска войска, в която виждаше свой закрилник.

Но в лагера се чудеха как да се избавят от собствените си храненици, та камо ли да се радват на чужди и нови. Партизаните пресрещаха бежанците, спираха ги и ги пренасочваха към воденицата на Чилимското сечище — на река Чилимка. Това място, образувано от разрасналите се чифлици около воденицата, се наричаше Двори. Там смятаха да направят зимен стан за бежанците и да разположат склада със заделеното за тях продоволствие.

Междувременно, докато се вземаха тези решения, събитията продължаваха да се развиват и лагерното командуване вече ги изпускаше от контрола си.

Удържаната победа над неприятеля усложни положението. Белите пуснаха навътре партизанската група, която ги беше разбила, след което отново възстановиха и стегнаха обръча. Отрядът, който с атака бе навлязъл в тила им, остана отрязан от своите в тайгата.

Бежанките също създаваха проблеми. Следите им се губеха в гъстите непроходими дебри. Хората, изпращани да ги посрещнат, се разминаваха с тях и се връщаха, а жените стихийно се движеха навътре в тайгата и проявяваха по пътя си чудеса от находчивост, отваряха просеки в леса, прехвърляха мостове и проходи през блатата, изсичаха пътеки.

Всичко това противоречеше на намеренията на горския щаб и обръщаше с главата надолу всички планове и предначертания на Ливерий.

5

По този повод се ядосваше той, застанал заедно със Свирид близо до големия път, част от който минаваше тук през тайгата. На пътя стояха началниците и спореха дали да режат, или не телеграфните жици край пътя. Очакваха решаващата дума на Ливерий, а той се заплесваше със скитника звероловец. Само махна с ръка, че сега ще дойде, да го почакат, да не се разотиват.

Свирид дълго време не можа да преглътне осъждането и разстрела на Вдовиченко, чиято единствена вина беше, че влиянието му съперничеше с авторитета на Ливерий и това внасяше разкол в лагера. Свирид искаше да се махне от лагера и пак да заживее сам и волно. Но беше късно. Наемник, продажник — чакаше го съдбата на разстреляните, ако сега напуснеше горските братя.

Времето беше възможно най-ужасното, каквото може да си представи човек. Остър силен вятър носеше ниско над земята парцаливи облаци, черни като сажди. От тях току почваше да се сипе сняг с треперливата прибързаност на някаква бяла лудост.

За миг бял саван покриваше далнините, върху земята падаше бяла пелена. В следващата минута пелената изгаряше, топеше се цялата. Показваше се черна като въглен пръстта, черно небе, пръснато отгоре с косите отоци на излели се нейде дъждове. Земята не поемаше повече вода. В момент на просветление облаците се разнасяха, сякаш някой проветряваше небето и отваряше горе прозорците, а те бляскаха със студена стъклена белота. Застиналата вода, непопила в пръстта, отвръщаше със същите отворени прозорци на своите локви и езерца, изпълнени с подобен блясък.

Мрачината се плъзгаше като дим по катраненочерните бодли на иглолистната гора, без да попива в тях, както водата не попива в мушама. По телеграфните жици лъщяха нанизи от дъждовни капки. Те висяха съвсем близо една до друга, без да падат.

Свирид беше от пратените навътре в тайгата да пресрещнат жените. Искаше да разкаже на началника за всичко, което беше видял. За безсмислената бъркотевица, която идваше от сблъсъка на различните, еднакво неизпълними заповеди. За жестокостите на най-слабата, обезверена част от женските сборища. Тръгнали пеша с бохчите, с торбите, понесли и кърмачетата, с пресъхнало мляко, изтощени и обезумели, млади майки захвърляха децата си по пътя, изтръскваха брашното от торбите и обръщаха назад. Ще рече, по-добре бърза смърт, отколкото продължително умиране от глад. По-добре в ръцете на врага, отколкото в устата на горските зверове.

Други, измежду най-силните, показваха издръжливост и храброст, непознати и за мъжете. Свирид имаше още много съобщения. Искаше да предупреди началника за надвисналата опасност от нов бунт в лагера, още по-опасен от потушения, и не намираше думи, защото нетърпението на Ливерий, който нервно припираше, му отнемаше последните остатъци дар слово. А Ливерий непрестанно го прекъсваше не само защото го чакаха на пътя и му махаха, но и защото през последните две седмици всички все това му говореха и тези факти вече му бяха известни.

— Не ми давай зор, другарю началник. И без туй не съм от най-сладкодумните. Мен думите на гърлото ми засядат, давя се от думите. Чуеш ли кво ти викам? Иди в бежанския обоз и ги стегни женорята. Че виж накъде ги избива. Аз те питам туй какво е: „На крак срещу Колчак!“ — или женски пазар.

— По-накратко, Свириде. Ей на, викат ме. Не го усуквай много.

— Сега и това проклето женище, Злидарица, дявол я знае каква е и що е. Дето беше рекла при добитъка да я пишем ветренярка…

— Ветеринарка, Свириде.

— Е, та? Нали викам — ветренярка, да лекува животинските болежки. Ама какви ти добичета, като е станала разколница, баячка, женски поп, кравешки литергии служи, отбива от правия път новите бежанки. На, вика, да видите докъде ще се докарате подир червения байрак да тичате с подпретнати фусти. Друг път да не тичате.

— Не те разбирам за какви бежанки говориш, за нашите, партизанските, или за някакви други?

— Ясно, че за другите. За новите, другоселките.

— Ама нали имат нареждане да вървят в село Двори, на Чилимската воденица. Защо са тук?

— Как не, село Двори. От твоите Двори едно пожарище е останало, пепелище. И воденицата, и всичко наоколо е гола жарава. Ония, като отишли на Чилимка, какво да видят, пусто мъртвило. Половината са мръднали, само реват и търсят да се върнат при белите. А други те си дигнаха парцалите и довтасаха тук с целия обоз.

— През гората, през тресавищата!

— Ами нали си имат брадви и триони. Пратихме от нашите мъже да ги охраняват, та им помогнали. Викат, че тридесет версти просека са изсекли. С мостовете му, луди глави. Ха кажи, че са жени! Такива ги вършат, шашкънките, че ум да ти зайде.

— Е, хубава работа! Ти какво се радваш, бре, тридесет версти просека. Добре са услужили на Вицин и Квадри. Отворили са им път в гората, ако ще с артилерия да минат.

— Заслон. Заслон. Ще завардим със заслон и готово.

— Добре, че ми каза.

6

Дните се скъсиха. В пет притъмняваше. По здрач Юрий Андреевич пресече големия път там, дето онзи ден Ливерий се разправяше със Свирид. Докторът отиваше в лагера. Близо до поляната и хълма с офиката, която се смяташе за граничен жалон на лагера, чу нахакания глас на Кубарица, конкуренцията, както на шега наричаше врачката-знахарка. Неговата съперничка с вреслив крясък пееше нещо весело, буйно, сигурно частушки. Другите я слушаха. Прекъсваха я взривове от радостен смях, мъжки и женски. После всичко утихна. Сигурно се бяха разотишли.

Тогава Кубарица запя другояче, тихо, на себе си, като смяташе, че е съвсем сама. Юрий Андреевич бавно вървеше в тъмното по пътечката, която заобикаляше мочурливата ливада пред офиката, като внимаваше да не стъпи във водата, и изведнъж се спря втрещен. Кубарица пееше някаква стара руска песен, неизвестна на доктора. Може би беше нейна собствена импровизация?

Руската песен е като езерна вода. Току ти се стори, че е спряла неподвижно. А песента неспирно извира от дълбините и спокойната й повърхност е измамна.

Тя всячески, с повторения, с паралелизми, задържа хода на постепенно развиващото се съдържание. Стига до някакъв предел и внезапно широко се разкрива и блясва отведнъж. Така е изразена в нея сдържаната и самоовладяваща се мъчителна сила. Това е безумен опит с думи да се спре времето.

Кубарица наполовина пееше, наполовина говореше:

Че ми тичал зайо по белия свят,

по белия свят, по белия сняг.

Че ми тичал, клети, покрай гъсталака,

че ми тичал, тичал, че със глас се жалвал:

аз съм клети заек, със сърце страхливо,

със сърце несмело и душица плаха,

все във страх живея, вълчи глад ме плаши,

дето видя звяра и следи от звяра,

пожали ме ти, храст аленозърнест,

храст аленозърнест, офике омайна,

ти от враг опази хубостта си мила,

от враг ненаситен, от враг черен гарван,

ти пръсни зърната, дай на бели ветри

и по бели свят, че по бели сняг

разпръсни ги ти чак до край далечен,

там в къщурка малка в родното ми село,

в дворче заградено, зад прозорче тъмно

крие се смирена кипра хубавица,

мене дълго чака, жално-милно пее,

пошепни й думи пламенни и жарки,

как по нея вехна, в плен войник заробен,

сам-самичък гина в този край далечен,

вярно да ме чака, че оттук ще бягам,

и при нея право, мойта ненагледна.

7

Кубарица баеше на болната крава на Палиховица, Памфиловата жена Агафия Фотиевна, за по-лесно Фатевна. Бяха взели кравата от стадото и я бяха вкарали в гъсталаците, вързана през рогата за дървото. До предните й крака седеше на пънче стопанката й, до задните, на доилното столче, седеше знахарката.

Останалото несметно стадо се беше скупчило на малката полянка. Тъмната гора ги заобикаляше отвсякъде със стената на високите си като планини триъгълни ели, които сякаш бяха приседнали на разлатите си долни клони.

В Сибир отглеждаха някаква единствена премирана швейцарска порода. Почти всичките еднакви, черни на бели петна, кравите бяха измъчени не по-малко от хората от дългите лишения, от пътищата, от непоносимата липса на пространство. Притиснали хълбоци една до друга, те обезумяваха от тази теснотия. Зашеметени, забравяха за пола си и с рев, като бикове, се яхаха, едва вдигайки нагоре тежките си вимета. Юниците се измъкваха изпод тях, вирнали опашки, и бягаха през храсти и клони към гората, където с вик ги гонеха старите пастири и децата пастирчета.

И като запрени в малък кръг, очертан от върховете на елите в зимното небе, също тъй бурно и в безреда се блъскаха снежните черно-бели облаци над горската поляна, надигаха се и се катереха един връз друг.

Любопитните, напиращи отстрани, пречеха на знахарката. Тя ги поглеждаше изпод вежди. Но под достойнството й беше да признае, че й досаждат. Възпираше я артистичното самолюбие и тя се преструваше, че не ги забелязва. Докторът я наблюдаваше най-изотзад, скрит от очите й.

За първи път я разгледа по-добре. Тя беше с неизменното си английско войнишко кепе и зеленикавия интендантски шинел с небрежно отворени ревери. Впрочем високомерните черти на потисната страстност, вдъхнали младост на черните очи и вежди на тази немлада жена, ясно изписваха върху лицето й, че й е все едно какво има или няма на гърба си.

Но видът на Памфиловата жена го изненада. Почти не я позна. За няколко дни беше остаряла невероятно. Изцъклените й очи сякаш щяха да изпаднат от кухините. На шията й тупкаше издута вена, опъната като въже. Как я бяха променили тайните й страхове.

— Пресекнало й е млякото, миличка — разправяше Агафия, — мислех да не е суха пред отелване, ама не, отдавна трябваше да има мляко, а все няма.

— Какво отелване! Ей на вимето има карбункул. Ще ти дам една билка с мас, да я мажеш. Пък и ще й побая.

— И още едно ми е мъка — мъжът ми.

— Ще му побая, да не скита. Не се бой. Като ти се лепне, та не мож го отлепи. Казвай си третата мъка.

— Не скита той. Де да скиташе. Там е лошото, че е тъкмо обратното, турил ни е на сърце мен и децата, къса си душата. Знам го какво си мисли. Мисли си как ще ни разделят и ще ни разпратят на различни страни. Ще ни оставят на басалиговите хора, а той няма да е с нас. Няма да има кой да ни брани. Ще ни изтезават, ще се погаврят на нашите мъки. Знам го аз, туй си мисли. Да не направи някоя поразия.

— Ще измислим как да му разсеем мъката. Казвай си третата мъка.

— Нямам трета, това са: кравата и мъжът ми.

— Е, ама бели кахъри са туй, жено! Гледай как те жали господ. Такива като тебе къде ги! Две бедици си имала клета главица, и то едната, че мъжът й жалостив. Какво даваш за кравата? Дай да се пазарим.

— Какво ще ми искаш?

— Една погача и мъжа ти.

Всички се засмяха.

— Ако ти се вижда много, просто да ти е погачата. Дай само мъжа.

Смехът наоколо гръмна с десеторна сила.

— Казвай името. Не на чиляка — на кравата.

— Красава.

— Тук май половината стадо са все Красави. Добре де. Помози бог.

И тя започна да бае. Отначало думите й наистина се отнасяха за добичето. После се увлече и прочете на Агафия цяло конско за магиите и тяхното приложение. Докторът прехласнат слушаше това налудничаво сладкодумие, както някога, на път от Европейска Русия за Сибир, се бе заслушвал в цветистото многословие на коларя Вакх.

Баячката разправяше:

— Стрино-кумице, дойди, сестрице, у сряда дойди, свали рани и злини; мамнице, мани се от кравето сисе. Стой мирно, Красавке, чакай, въртоглавке. Страфило, страшило, махни тая драка, хвърли я в копривака. Стой яко така, давай мляко като река. По-горе от царско е словото знахарско.

Всичко трябва да се знае, Агафюшка, клетви и магии, напратено, захранено. Гледаш сега и викаш: гора. Пък то нечистата сила е излязла насреща на ангелското войнство, колят се, досущ като вашите с басалиговите.

Или например гледай надето ти соча. Не натам, мила. С очите си гледай, не с гърба, гледай надето ти соча с пръст. А тъй, а тъй. Ти какво си мислиш? Мислиш, че на брезата вятърът сплита-разплита клонки и вейки? Мислиш, че птица гнездо ще си вие? Ама не. Туй е същинска дяволска игра. Русалка плете на щерка си венче. Чула, че идат хора, захвърлила го. От нас се плаши. Тази нощ ще го доплете, ще видиш.

Или пък вашето знаме червено. Ти какво си мислиш, мислиш, че е байрак? Ама виж, че не е никакъв байрак, а е на мома лукава кърпа вишнава, мами, мами, примамва, а защо? На младите момци маха с тази кърпа, тях вика, млади момци да прати на смърт, на заколение. А вие вярвате, че е знаме, насам, народе, от всички страни пролета и беднота.

Сега всичко трябва да се знае, жено Агафия, всичко, всичко, дето го има. Коя птица, какъв камик, какво биле. Сега например тази птица, тя е скорец вражалец. Звярът е борсук.

Сега например, ако речеш с някой да се залюбиш, само ми кажи. За когото щеш, ще ти направя магия за любов. Ако щеш, за твоя, дето ви е началник, Горски, ако щеш, за Колчак, ако щеш, и за някой принц. Мислиш, че се хваля и те лъжа? Не те лъжа. Гледай сега, слушай. Ще дойде зима, ще почнат виелици, в полето вихри ще веят, ще кръжат, сняг ще сипе и аз в ония снеговъртежи ще забия нож, ще го вкарам чак докъде дръжката и цял червен от снега ти го изваждам. Разбра ли? А? Пък мислиш, че те лъжа. Ама откъде ми кажи, в тия снежни вихрушки да има кръв? Че нали е само вятър, въздух, снежна прах. Ама това е, жено, че не е вятър вихрушка, ами парясница бродница си е загубила чедото, магьосничето, дири го в полето, плаче, не може да го намери. И нея ножът ми ще уцели. Затуй ще е тая кръв. И аз с ножа мога която си щеш следа да ти изрежа и със сърмени конци да ти я зашия на фустата. И ако щеш Колчак, ако щеш Стрелников, ако щеш всеки нов цар ще ти тръгне по петите, където ти, там и той. А ти мислиш, че те лъжа, какво си мислиш: юруш, народе, босота и голота.

Или пък, да речем, камъни падат от небето, падат като дъжд. Излезе си човек от къщи, а връз него камъни. Или някои видели: конници яздели по небето, конете със задните копита бръскали по покривите. Или някои вражалци в стари времена знаели да открият: у тая жена се намира жито или мед, или кожа от златка. И воини с ризници им заголят рамото, все едно както се отваря скрин, и извадят от плешката на жената я крина жито, я бялка, я пчелна пита.

Понякога се случва на този свят голямо, силно чувство. И винаги към него се примесва и жал. Обектът на нашето обожание толкова повече ни се струва жертва, колкото повече сме влюбени. У някои милосърдието към жената надминава всички възможни граници. Състраданието на мъжа я съзира в някакви невероятни, несъществуващи и само въображаемо възможни положения и те я ревнуват от обкръжаващия въздух, от законите на природата, от изтеклите преди появата й хилядолетия.

Юрий Андреевич беше достатъчно образован, за да подозре в последните думи на врачката началните пасажи на някаква хроника, Новгородска или Ипатиевска, превърнати в апокриф от наслоените изопачения, поколения и поколения от знахари и разказвачи са ти препредавали и променяли през вековете. Още преди това са ги бъркали и уплитали преписвачите.

Защо ли така му въздействува жестокостта на преданието? Защо тъй го засегнаха обърканите нелепости, безсмислените бълнуваници, сякаш бяха реални факти.

Оголват лявото рамо на Лара. Тъй както ключ се обръща в ключалката на желязна каса, скрита в шкаф, мечът се завърта и отваря плешката й. В дълбините на разкрилата се душевна вътрешност се показват пазените в душата й тайни. Чужди посещавани градове, чужди къщи, чужди простори, като разпилени ленти, като размотаващи се кълба от панделки с изпадащи навън спирали.

О, как я обичаше! Колко хубава беше тя! Точно както винаги бе мислил и мечтал, точно каквато му трябваше. Но кое, каква нейна страна харесваше? Можеше ли да отдели и назове нещо конкретно? О, не, не! Само тази безподобно проста и устремна линия, с която цяла отведнъж бе очертана от горе до долу от твореца, и в това божествено очертание бе поверена на душата му, както се поверява увито в пелена току-що изкъпано дете.

А къде е той сега и какво става с него? Гори, Сибир, партизани. Обкръжени са и той ще сподели общата участ. Ама че дяволска работа, ама че глупост! И отново започна да му се вие свят и му притъмня пред очите. Всичко се завъртя пред него. В това време вместо очаквания сняг заваля дъжд. Като грамаден плакат, окачен над улицата от едната страна до другата, се опъна във въздуха над горската поляна неясно и многократно увеличено видението на една чудесна, боготворена глава. И главата плачеше, а дъждът, усилвайки се, я целуваше и я заливаше.

— Върви си — каза врачката на Агафия, — изцерих ти кравата, ще оздравее. Моли се на Богородица. Се бо света чертог и книга слова животнаго.^[2]

8

Боевете се водеха по западните окрайнини на тайгата. Но тя беше тъй необятна, че в нейните мащаби това сякаш ставаше в някакви далечни краища на държавата, а скътаният в дебрите й лагер беше тъй многоброен, че колкото и мъже да отидеха на бой, винаги оставаха още повече и станът никога не биваше безлюден.

Тътенът на далечното сражение почти не стигаше до лагера. Изведнъж наблизо изтрещяха няколко изстрела. Те екнаха бързо един подир друг и веднага преминаха в непрекъсната безредна стрелба. Хората, застигнати от престрелката, хукнаха да бягат. Партизаните от спомагателните лагерни резерви се втурнаха към талигите. Настъпи паника. Започна всеобщо привеждане в бойна готовност.

Скоро паниката утихна. Тревогата се оказа фалшива. Но ето че народът отново взе да се стича към мястото, дето бяха стреляли. Натам прииждаха нови и нови тълпи.

Навалицата обкръжаваше някакъв кървав човешки чукан, проснат на земята. Осакатеният още дишаше. Бяха му отрязани дясната ръка и левият крак. Невероятно изглеждаше как с другата ръка и крак бе успял да допълзи до лагера. Отрязаните крайници бяха завързани на гърба му като страшни кървави меса заедно с дъсчица с дълъг надпис, в който между ужасните псувни се казваше, че това е отмъщение за зверствата на еди-кой си червен отряд, с който партизаните от горското братство нямаха нищо общо. Освен това беше добавено, че същото чака всички, ако до уречения в надписа срок партизаните не се покорят и не предадат оръжието си на представители от корпуса на Вицин.

Облян в кръв, с пресекващ и заглъхващ глас, непрестанно губейки съзнание, многострадалният нещастник разказа за изтезанията и мъченията в тиловите военно-следствени и наказателни части на генерал Вицин. Бил осъден на обесване, но като помилване му сменили наказанието с отсичане на ръката и крака, за да го пратят в този осакатен вид да плаши партизаните. Почти до лагерната гранична линия го пренесли на ръце, там го пуснали на земята и му наредили да пълзи, като го подтиквали отдалече с изстрели във въздуха.

Осакатеният едва мърдаше устни. За да разберат неясния му шепот, го слушаха приведени и ниско склонени над него. Той пошепна:

— Пазете се, братя. Те разкъсаха отбраната.

— Пратихме заслон. Кипи голяма битка. Ще се удържим.

— Пробив. Пробив. Той иска изневиделица. Знам аз. Ох, братя, не мога. Вижте, кръвта ми изтича, кръв храча. Сега ще издъхна.

— Чакай. Почини си. Помълчи. Не го карайте да говори. Не виждате ли, че му вреди.

— На пестил ме направи, кръвопиецът, извергът. В кръв, вика, ще те удавя, казвай кой си. Как да му кажа, братя, като съм истински дизелтьор. Да. Побегнах от него при вашите.

— Казваш: той. Но кой от техните така те подреди?

— Ох, братя, отвътре изгарям. Дайте малко дъх да си поема. Ще ви кажа. Атаман Бекешин. Полковник Щрезе. Вициновите. Вие тук в гората нищичко не знаете. В града е вой до бога. Живи хора изкормват. Живи хора режат на каиши. Вкарват те за врата някъде си, не знаеш къде, тъмно като в рог. Опипаш наоколо — клетка, вагон. Вътре четиридесет души и повече, по долни дрехи. И току отключат отвън и с лапата, когото докопат. Който им падне. Хайде навън. Все едно както се колят кокошки. Бога ми. Кого бесят, кого бият, кого карат на разпит. Смлатят го хубавичко, посипят му раните със сол и го ощавят с вряла вода. Ако не издържи и се изпусне по нужда, карат го: яж! Ами децата, ами жените, о, божичко!

Нещастникът вече беше взел-дал. Не довърши, викна и предаде богу дух. Всички някак отведнъж усетиха този миг, свалиха шапки и взеха да се кръстят.

Вечерта друга новина, къде по-страшна, обиколи целия лагер.

Памфил Палих беше в тълпата, която бе обкръжила умиращия. Той го видя, чу разказа му, прочете заканителния надпис на дъсчицата.

Постоянният страх за съдбата на семейството му, в случай че го убият, го обзе с небивала сила. Във въображението си ги виждаше вече подложени на мъчителни изтезания, виждаше изкривените им от болка лица, чуваше стоновете им и виковете за помощ. За да ги спаси от бъдещите страдания и да прекрати собствените си, той, луд от мъка, сам ги изкла. Съсече жена си и трите деца със същата остра като бръснач брадва, с която бе дялкал играчки от дърво за момиченцата и за Любимеца си Фльонушка.

Най-странното е, че не се самоуби веднага след стореното. Какво ли бе мислил? Какво би могъл да очаква от бъдещето? Какви планове и намерения би могъл да има? Той беше явно умопобъркан, безвъзвратно свършено същество.

Докато Ливерий, докторът и членовете на военния съвет заседаваха и обсъждаха какво да го правят, той бродеше на свобода из лагера с клюмнала на гърдите глава, с невиждащи мътножълти очи, с поглед изпод вежди. Тъпата усмивка на нечовешко, непобедимо страдание не слизаше от лицето му.

Никой не го жалеше. Всички се отдръпваха от него. Чуваха се гласове за саморазправа. Не ги подкрепиха.

Повече нямаше какво да прави на този свят. На заранта изчезна от лагера, както бяга от себе си ненормално, болно от бяс животно.

9

Зимата отдавна беше дошла. Камък и дърво се пукаха от студ. Разкъсани звуци и форми без видима връзка се появяваха в мразовитата мъгла, стояха, движеха се, чезнеха. Не слънцето, с което бяха свикнали на земята, а някакво друго, подменено, висеше като кърваво кълбо в гората. Бавно и тежко, сякаш в сън или във видение изтичаха от него лъчи гъста като мед кехлибареножълта светлина и по пътя си застиваха във въздуха и замръзваха по дърветата.

Едва докосвайки земята с обли стъпала и пробуждайки на всяка крачка бясно снежно скърцане, във всички посоки се движеха незрими люде с валенки, а допълващите ги силуети с калпаци и полушубки отделно плуваха във въздуха като кръжащи в небесните сфери светила.

Познатите се спираха, започваха разговор. Те доближаваха зачервените си като запарени в баня лица със заледените сюнгери на брадите и мустаците. От устата им на облаци излитаха кълба плътна, лепкава пара, грамадни в сравнение с малкото и сякаш смразени думи в кратката им реч.

Ливерий и докторът се сблъскаха на пътеката.

— А, вие ли сте? Откога не сме се виждали! Довечера ви каня в моята землянка. Елате да пренощувате при мен. Да си спомним младините, да си побъбрим. Имам новини.

— Да не се е върнал куриерът? Има ли сведения за Варикино?

— За моите и за вашите в донесенията няма нито дума. Но тъкмо оттам черпя утешителни изводи. Явно са се спасили своевременно. Иначе щяха да ги споменат. Впрочем ще поговорим довечера. Значи чакам ви.

В землянката докторът повтори въпроса си:

— Отговорете ми само: какво знаете за нашите семейства?

— Вие пак не желаете да видите по-далеч от носа си. Нашите сигурно са живи и са в безопасност. Но не става дума за тях. Имам, чудесни новини. Искате ли месо? Студено телешко.

— Не, благодаря. Не се разсейвайте. Говорете по същество.

— Не сте прав. Аз пък ще хапна. В лагера върлува скорбут. Хората са забравили какво е хляб, какво е зеленчук. През есента трябваше по-организирано да берем лешници и диви плодове, докато бежанките бяха тук. Казвам, че работите ни са във възможно най-прекрасното състояние. Стана точно както винаги съм го предсказвал. Настъпи раздвижване. Колчак отстъпва по всички фронтове. Това е пълно и неудържимо поражение. Видяхте ли сега? Нали ви казвах. А вие хленчехте.

— Кога съм хленчил?

— Постоянно. Особено когато напираше Вицин.

Докторът си спомни наскоро отминалата есен, разстрела на метежниците, детеубийството и женоубийството на Палих, кървавите страхотии и човешката кланица, на която не се виждаше краят. Жестокостите на белите и на червените си съперничеха по бруталност и непрекъснато нарастваха в отговор на противниковите, сякаш се умножаваха взаимно. Повдигаше му се от кръвта, тя му се качваше в гърлото и го удряше в главата, тя сякаш замрежваше погледа му. Това не беше хленч, а нещо съвсем друго. Но как да го обясни на Ливерий?

В землянката миришеше на ароматен дим. Той полепна по небцето му, пощипваше го в носа и в гърлото. Землянката се осветяваше с тънко насечени борини в желязна тринога. Когато поредната догаряше, обгорялото крайче падаше в поставено отдолу тасче с вода и Ливерий втъкваше в пръстена нова, запалена.

— Вижте какво си паля. Свърших газта. Дървата съвсем са пресъхнали. Бориката изгаря бързо. Да, скорбут в лагера. Категорично ли се отказвате от телешкото? Скорбут. Ами вие къде гледате, докторе? Вместо да съберете щаба, да съобщите за положението, да прочетете на ръководството лекция за скорбута и мерките за борба с него.

— Не ме измъчвайте, за бога. Какво точно ви е известно за нашите близки?

— Вече ви казах, че нямаме никакви точни сведения за тях. Но не ви казах какво знам от последните военни донесения. Гражданската война свърши. Колчак е разбит завинаги. Червената армия го гони по железопътната магистрала на изток, за да го хвърли в морето. Друга част от Червената армия бърза да се съедини с нас, та с общи сили да се заемем с унищожаването на многобройните му тилове, пръснати навсякъде. Южна Русия е очистена. Защо не се радвате? Това малко ли е?

— Не е вярно. Радвам се. Но къде са нашите семейства?

— Във Варикино ги няма и това е голямо щастие. Макар че летните легенди на Каменодворски, както и предполагах, не се потвърдиха — помните ли онези глупави слухове, че във Варикино имало нашествие на някаква загадъчна народност. Но градчето наистина е съвсем обезлюдено. Все нещо е ставало там и добре, че и двете семейства навреме са се махнали. Да се надяваме, че са се спасили. Това са, според данните на моето разузнаване, предположенията на малцината останали.

— А Юрятин? Какво става там? Кои са в града?

— По този въпрос също нещо не е наред. Явно е грешка.

— А именно?

— Там били още белите. Това е пълен абсурд, изключено е. Сега ще ви го докажа недвусмислено.

Ливерий втъкна в триногата нова борина, сгъна откъм нужните деления изпомачканата карта с мащаб един дюйм към две версти, а ненужните краища подпъхна отдолу и започна да обяснява по картата с молив в ръка.

— Вижте сега. Във всички тези участъци белите са отблъснати. Ето тук и тук, и тук, навсякъде околовръст. Следите ли внимателно?

— Да.

— Те не могат да бъдат в посока Юрятин. Иначе при прекъснатите комуникации неизбежно ще се окажат в клопка. Това не може да не е очевидно за техните генерали, колкото и да са бездарни. Обличате си кожуха? Защо?

— Извинете ме, само за минутка. Сега ще се върна. Тук ми люти от тютюна и от дима на борината. Не ми е добре. Ще глътна чист въздух.

Докторът се изкачи от землянката навън и смете с ръкавицата снега от един дебел дънер, сложен за сядане пред входа. Седна на него, наведе се, подпрял глава с двете си длани, и се замисли. Зимната тайга, горският лагер, осемнадесетте месеца, прекарани при партизаните, сякаш се бяха изпарили. Забрави за тях. Във въображението си виждаше само близките. И си представяше какви ли не кошмари, свързани с тях.

Ето Тоня върви през полето във виелицата с Шурочка на ръце. Загръща го с одеялото, краката й затъват в снега, едвам ги измъква, а бурята я покосява, вятърът я поваля, тя пада и става, безсилна да се задържи на уморените си нозе. О, но той все забравя, забравя. Тя е с двете деца и кърми по-малкото. И двете й ръце са заети, както на бежанките от Чилимка, дето се бяха побъркали от безкрайните страдания и тревоги.

И двете й ръце са заети, а няма никого наоколо, който да й помогне. Таткото на Шурочка го няма. Той е далече, винаги е далече, през целия им живот не е с тях, какъв татко е той, такива ли са истинските татковци? А къде е нейният баща? Къде е Александър Александрович? Къде е Нюша? Къде са другите? О, по-добре да не си задава такива въпроси, по-добре да не мисли, по-добре да не се задълбочава.

Докторът се вдигна от дънера с намерението да се спусне пак в землянката. Внезапно мислите му заработиха в нова насока. Той реши да не се връща при Ливерий.

Отдавна имаше приготвени ски, торба сух хляб и всичко необходимо за бягството. Беше заровил всички неща зад граничната линия на лагера, под голямата елша, и за по-сигурно дори беше направил специална засечка на дървото. Натам, по утъпканата пътека между преспите потегли сега. Нощта беше ясна. Имаше пълнолуние. Докторът знаеше къде са поставени нощните караули и успешно ги отмина. Но на полянката със заледената офика часовоят отдалече му викна, засили се и изправен на ските, се плъзна към него.

— Стой! Ще стрелям! Кой си ти! Казвай паролата!

— Ти да не си полудял, братко? Свой съм, не ме ли позна? Вашият доктор Живаго.

— Виноват! Не ми се сърди, другарю Живак. Не те познах. Ама ако че си живак, пак няма да те пущим нататък. Всичко трябва да си е както се следва.

— Добре де. Паролата е: Червен Сибир, отговорът е: долу интервентите.

— Така по̀ може. Върви където щеш. Кой дявол те е понесъл тъй по нощите? Болни ли имаш?

— Не ми се спи и ожаднях. Рекох да се поразходя, да си наквася устата с малко сняг. Видях офиката със замръзналите зрънца, искам да ида да си откъсна.

— Да му се не знаят и господарските измишльотини, зимно време на гроздобер. Три години ви ги избиваме от главите, ама каква полза. Нямате капка съзнателност. Върви си яж офиката, откачалка. Да не ми се свиди!

И пак така се засили и с бързи тласъци прав профуча с дългите ски и се отдалечи по девствения сняг все по-навътре и по-навътре, зад щръкналите като оредяла коса голи зимни храсти. А пътечката, по която вървеше докторът, го отведе право при споменатата офика.

Тя беше наполовина в сняг и наполовина в замръзнали листа и зрънца и протягаше насреща му две заснежени клонки. Спомни си големите бели ръце на Лара, заоблени, щедри, хвана се за клоните и придърпа дръвчето към себе си. Сякаш с човешко ответно движение офиката го посипа целия със сняг. А той бърбореше, без да разбира какво, изпаднал в някакъв транс.

— Ще те видя, красавице моя писана, княгиньо моя скъпоценна, любима моя безценна…

Нощта беше ясна. Светеше луната. Той продължи навътре в тайгата, към своята елша, изкопа си нещата и напусна лагера.