Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (51)

2.

Когато най-сетне бяха в състояние да разговарят, без да плачат и да се смеят, или двете неща едновременно, Домарис се загледа замислено в лицето на красивата, сериозна жена, в който се бе превърнала сестра и, и каза неуверено:

— Деорис, когато замина, как беше… синът ми? Той… моля те, кажи ми веднага, добре ли е? Трябва да е почти мъж. Прилича ли… прилича ли на баща си?

Деорис каза много нежно и много внимателно.

— Можеш сама да прецениш, мила. Той чака отвън. Пристигнахме заедно.

— Богове! — изохка Домарис и сестра й се уплаши да не припадне отново. — Деорис, детето ми! Малкото ми момченце!

— Прости ми, че не ти казах веднага, Домарис — но исках за мъничко да те имам само за себе си…

— Не ти се сърдя, сестричке, но… Моля те, моля те, доведи го веднага!

Деорис стана и отиде да отвори вратата. Зад нея се из прави Домарис, все така разтреперана. Бавно и доста плахо в стаята влезе високо момче — погледна я, на лицето му изгря щастлива усмивка и я притисна в прегръдките си. Деорис въздъхна и отстъпи малко назад, загледана в двамата е малко тъжна усмивка. Когато излезе, установи, че в сърцето й се е събудила стара, тъпа болка.

Върна се след малко. Домарис седеше на дивана, а Микаел беше коленичил на пода, опрял буза, с вече набол по нея мъх, на коляното й.

Домарис вдигна блесналите си от щастие очи към сестра си и трепна:

— Какво е това, Деорис? Ти имаш дете? Но как…кой… дай ми да го видя! — тя говореше, усмихваше се, но очите й постоянно се връщаха към сина й, въпреки че наблюдаваше и Деорис, която разповиваше бебето. Изпитвате и щастие, и непоносима болка, когато гледаше отново намерения си син — толкова явно виждаше Микон в това младо, загоряло, гордо лице; в постоянно потрепващата на устните му усмивка; в ясните тъмносини очи под светлата коса — единственото наследство от майчиния му народ… От очите й отново потекоха сълзи и тя плъзна пръсти по дългите му коси.

— Вече си мъж, Микаел. Трябва да отрежем тези бебешки къдрици. Момчето отново притисна страна в коляното й.

Домарис се обърна към сестра си.

— Дай ми бебето, моля те, Деорис. Искам да го видя — или може би е тя?

— Момче е — каза Деорис и поставя пухкавото розово бебе в ръцете на сестра си.

— Толкова е сладък! — засмя се Домарис, после отново вдигна учудено очи към сестра си. — Кой?… — въпросът замря на устните й.

Лицето на Деорис стана изведнъж много сериозно. Тя взе ръката на сестра си и каза:

— Детето ти умря заради мен. Арват не можеше да бъде посветен в по-висша степен на познанието, защото нямате дете. Аз… нося твоето задължение и Арват… прие.

— Значи — това с синът на Арват?

Деорис сякаш не я чу и продължи:

— Той искаше дори да ме вземе за жена, но аз не пожелах — струваше ми се… грозно да ти ставам… наследница. После — всичко се нареди като по чудо. Родителите на Арват още живеят тук, в Ахтарат, и помолиха сина си те да отгледат бебето, след като той… така и не си взе втора жена. Той ме помоли да доведа малкия — не можеше да го прати по друг човек и… и Раджаста се съгласи да доведа Микаел — той вече възмъжа и е редно да бъде представен като наследник на баща си. Качих се на кораба с децата и… — тя сви рамене и замълча.

— Имаш ли и други деца?

— Не, само Нари.

Домарис се загледа в къдравата главичка на бебето, което седеше и се смееше в скута й; сега, когато знаеше кой е баща му, й се стори, че дори забелязва в чертите му някаква прилика с Арват. Вдигна очи и забеляза малко тъжното изражение на сестра си.

— Деорис… — започна тя, но в същия момент вратата се отвори рязко и едно съвсем младо момиче влезе забързано, но веднага спря и загледа смутено непознатите.

— Съжалявам, господарке Домарис — каза то объркано. — Не знаех, че имаш гости.

Деорис се обърна и погледна към момичето — беше около десетгодишно, високо за възрастта си, слабичко и стройно, със съвсем светлоруса, права коса, която падаше тежко по раменете му и обрамчваше слабо лице с фини черти, от което гледаха изпод тъмни мигли много светли очи — толкова светлосиви, че понякога изглеждаха сребристи…

— Домарис! — ахна Деорис. — Домарис, коя с тя? Чие е това дете? Луда ли съм или сънувам?

— Не можеш ли да предположиш, мила? — отвърна тихо Домарис.

— Недей, Домарис, не мога да го понеса! — Деорис изхлипа. — Ти… никога не си виждала Демара…

— Сестро, погледни ме! — каза Домарис. — Как можеш да предположиш, че ще се шегувам така жестоко с теб? Това е дъщеря ти, Деорис! Твоето малко момиченце — Тирики, Тирики, ела, скъпа, това е майка ти!

Момичето вдигна много плахо поглед към Деорис, без да смее да пристъпи, а Домарис наблюдаваше как на лицето на сестра й изгрява неуверено надеждата и все още не може да се пребори с недоверието и страна.

— Но, Домарис, нали бебето умря при раждането! — прошепна Деорис и изведнъж се разплака — хлипаше така, че цялото й тяло се разтърсваше, и лицето й се обля в сълзи. Плачеше и не можеше да спре, сякаш трябваше да изплаче всички преглъщани през последните десет години сълзи, да измие от сърцето си кошмара на самотата. — Значи не е било сън! Мислех, че съм сънувала — стори ми се, че видях Рейота да влиза в колибата и да взима бебето — но после ми казаха, че е умряла…

Домарис остави бебето на дивана и отиде бързо при сестра си. Притисна тъмнокосата глава към гърдите си и прошепна:

— Прости ни, сестричке. Сама не знаех как да постъпя, не знаех какво да кажа — затова казах на жреците, че бебето е умряло — за да не ми пречат, докато реша как да постъпя по-нататък горкото ми момиче… През всички тези години ти си мислела… — тя вдигна глава и каза: — Ела тук, Тирики.

Момичето все още се колебаеше, но когато срещна изпълнения с копнеж поглед на Деорис, която все още не смееше да повярва и чудото, сърцето и се изпълни с топлота към тази непозната, много красива жена, която я гледаше с толкова обич и надежда. Пристъпи напред и се озова в прегръдките й. Погледна плахо лицето й и прошепна:

— Недей да плачеш… не бива! Господарке Домарис… тя наистина ли си ми майка?

— Да, скъпа, да — отвърна Домарис и Тирики, успокоена, се притисна отново към гърдите на плачещата Деорис. Домарис се опитваше да се усмихне, но също плачеше.

Микаел спаси положението; той държеше бебето на Деорис несръчно, но много предпазливо. Известно време ги гледа търпеливо, но накрая изтърси с дълбокото презрение на петнайсетгодишно момче:

— Жени!