Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (14)

1.

Петимата мъдреци съхраняваха аналите на жреческата каста, и като Старейшини на Храма, проучвате и потвърждаваха всички подробности, които определяха мястото на всяко дете, родено в земите на Храма. Петимата носеха огромни, надиплени роби, извезани с толкова странни и древни символи, че малцина от най-образованите жреци имаха смътна представа от значението ни.

Домарис и Микон се бяха изправили, мълчаливи и замислени, пред Мъдреците. В старинен сребърен съд с филигранна украса тлееше ароматен тамян и изпълваше въздуха с упойващо ухание. Най-сетне, когато и последните тънки струйки дим изчезнаха, един ученик пристъпи напред и постави капака обратно върху съда.

За първи път Домарис беше облечена в синьо — цвят, посветен на Майката; разкошната и меднозлатиста коса беше прибрана в сини мрежа. Сърцето й биеше от радост и гордост, когато Микон, чул звука от затварянето на съда с тамяна, пристъпи напред, за да се обърне към Петимата мъдреци. Облечен в проста бяла туника, атлантът излезе напред с толкова уверени стъпки, че страничен наблюдател никога не би повярвал и слепотата му. На челото му имаше тънък златен обръч.

Мелодичният му, школуван глас изпълни залата, макар че принцът говореше тихо.

— Почтени отци, заставам пред нас с тази жена, за да кажа пред всички, че тя е моя любима и избраница, че носи под сърцето си дете и това дете ще бъде мой първороден син — наследник на името ми, титлата и богатството на рода ми. Тук, пред вас, тържествено се кълна в чистотата на тази жена, и нека обетът ми приет в името на Огъня, Слънцето и на Трите крила в Кръга. Да бъде спазен законът!

Атлантът отстъпи крачка назад, обърна се и коленичи пред Домарис.

— Нека майката и детето — продължи той — бъдат признати пред закона нека вие бъдете свидетеля на моята почит и благодарност пред тази жена, защото тя носи благословията на живота ми, плода на любовта ми, а благодарение на нея аз ще изпълня дълга си към хората. Затова се прекланям пред нея.

Домарис постави леко ръце върху косите на Микон.

— Дойдох тук — започна тя и ясният и глас звънна предизвикателно под вековните сводове на залата, — за да оповестя идването на моя син, за да чуят всички, че детето, което ще родя, е плод на любовта ми към този мъж. Кълна се във верността на думите си, аз, Домар… — Изарма, дъщеря на Талканон. — Тя млъкна за миг и се изчерви смутено, защото по навик бе казала детското си име; но Мъдреците дори не трепнаха, и тя продължи: — Кълна се, пред вас, почтени отци, че това е детето на моята девственост и моята любов. — Тя коленичи редом с Микон. — Постъпих в съгласие с правото, което ми дава законът.

Старейшината, който седеше по средата, проговори:

— Какво име ще носи детето?

Наред излезе Раджаста и му поднесе с поклон свитъка със звездната карта.

— Този свитък ще постъпи в архивите на Храма; аз, Раджаста, прочетох звездите за дъщерята на Талканон и нарекох сина й така: 0-зи-нар-мен.

— Какво означава това? — прошепна Микон на Домарис и тя отвърна също така тихо:

— Син на милостта.

В жест, стар като човечеството, старейшините протегнаха ръце за благослов, и проговориха хорово:

— Нека бъде благословен идващият живот! Бъди добре дошъл, сине на Микон и Изарма. Благословен да си, О-зи-нар-мен!

Микон се направи бавно и подаде ръка на Домарис, която застана до него. Приемаха благословията с наведени глава, а петимата старейшини продължаваха с напевни гласове:

— Бъдете благословени — ти, който даде живот, и ти, която го носиш в утробата си. Бъдете благословени сега и завинаги. Вървете си с мир.

Домарис вдигна ръка, поздрави почтително старейшините, и се обърна да си върви. Припомнил си напътствията, получени от Раджаста, Микон също тръгна, воден от нея, заслушан и шумоленето на дрехите й. Двамата напуснаха залата, смирено свели глави, но Раджаста не ги последва. Петимата мъдреци щяха да го разпитват подробно за хороскопа на нероденото дете.

В преддверието Домарис се облегна за миг на рамото на Микон.

— Сторено е — прошепна тя, — и знаеш ли, докато говорех, детето ни се раздвижи в мен! Сега… сега искам да съм непрекъснато до теб!

— Няма да се отделя от теб нито за миг, любима — отвърна Микон и продължи натъжено: — Така ми се иска да можех да те видя в сиянието на майчинството!

Наведе се и я целуна.