Димитър Талев
Илинден (25)

X

Зеленото горско клонче, което Борис Глаушев си донесе в бащиния дом, започна бързо да вехне, градският въздух не му понасяше. Разтъжи се Ружа в града, в новия си дом.

Не можеше да се начуди цяла Преспа, като чу, че синът на Лазар Глаушев си е довел невеста селянка. Най-напред всички се чудеха и питаха къде бе намерил Борис тая селска девоика. Опасно беше да се разчуе къде се бе губил Борис толкова време и старите Глаушеви казаха на няколко пъти пред чужди люде, че той видял Ружа на пазара, видял я и си я харесал. Подигаха рамена любопитните люде, но и престанаха да питат как бе намерил Борис невестата си. Венчаха се двамата млади набързо в по-старата градска църква и гледаха да мине сватбата им без голям шум и веселби, но любопитството към тая необикновена сватба беше голямо сред преспанци. Тръгнаха приказки. Едни ги измисляха, други ги разнасяха из града, а намериха се някои да ги занесат чак в Глаушевия дом:

— Богата била много селянката, баща й големо имане открил. Затова я взел Глаушевият.

— Ами нели и баба му — спомниха си някои — се омъжила за прост селянин… Ето и тая, Крайчевата, нели му е братовчедка — и тя се омъжи на село… Тегли ги селската кръв.

— Поизбързал с нея даскалът, та комитетът го принудил да я вземе за жена.

Дочу и Ружа тия злобни думи и още повече се сви сърцето й. А то още преди това се бе свило и превило от страх пред новия живот. После и тетка й Бисера помрачи нейната радост. Уговорили бяха да дойдат за сватбата само домашните люде на Ружа, а тетка Бисера доведе всичките си роднини от Дебрища, пък и от други села наоколо. Напълни се целият двор на Глаушевци със селяни, улицата се задръсти със селски коли. Глаушевци приеха селските си гости с чест и почит, но пак тръгнаха приказки:

— Яли и пили селяците като разпрани.

— Кафето глътвали на два пъти горещо.

— Изпоцапали килимите на Глаушевица с опинците си.

— Напълнили къщата с въшки.

— Изпомърсили двора и градината.

Наистина, позамириса Глаушевата къща на кожуси и опинци, ама нали мнозина от преспанците бяха заченати с тая миризма или дедовците и бабите им? И после ядоха и пиха доста селските гости, но те си бяха донесли всичко от село и колкото ядоха, толкова и остана в зимника на Глаушевци — и брашно, и масло, и сирене, и яйца, а кокошарникът им се напълни с кокошки. Ядоха и пиха селяните, веселиха се от сърце и се радваха, че тяхно девоиче се издигаше до първите люде в града. Срамуваше се от техните грубости Ружа, но и я болеше сърцето, когато се подбиваха гражданите с тях незаслужено. Най-сетне те си отидоха, отиде си с тях и Кузман, но тетка Бисера остана. И тъкмо тя отрови най-много първите радости на младата невеста.

Започна да се върти все около сватята си, Глаушевица. И навсякъде да надникне с дългия си нос, във всеки ъгъл на къщата, всичко да огледа със своите замръзнали очи и все току криви тънките си устни. Не зачитайки сватята, отиде и на свата си каза, както бяха седнали еднаж да се хранят всички:

— И, свате, да не карате наша Ружа да работи много. Тя не е свикнала. Нели аз съм й като майка, жално ми е за нея и се си я пазя.

Ружа цяла пламна, както седеше на мястото си. Какво приказва тетка й — кога не бе работила Ружа всичко в къщи? Какво имаше наум тая жена? Изглежда, да покаже, че племенничката й е галена, изтънчена мома, да покаже и себе си.

— Е-е, сватя — позасмя се Лазар Глаушев. — Защо сме си я взели ние селско чедо: ще ни служи тя. И на нас, старите, ще полей вода да си умием ръцете, и на мъжа си риза ще ушие.

Не разбра шегата тетка Бисера и още повече се разпали:

— Е, то се знай, свате, женската челяд за чужди люде се ражда.

Никои на трапезата нищо не й отговори. Борис я гледаше със засмени очи — смешна му беше тя и нямаше какво да й каже. Ала очите на младата жена бяха пълни със сълзи, не смееше да ги подигне. Засрами се тя много заради тетка си. А тетка Бисера все такива приказки измисляше, неуместни и глупави. И все ще изникне, където не й е мястото, ще се намеси, където никои не я кани. Започна да обикаля и съседите, тръгна и по роднините на Глаушевци, ходи дори да нощува у Манда и Нона — тетките на зетя си. Завързваше жената роднинство и приятелство. И навсякъде, проклетата, ще подметне нещо за сватовете си:

— Дотегнах им, виждам… Май не ме щат веке… Но аз нема да оставя Ружа току-така в чужди ръце…

А никои не бе й казал ни половин дума накриво.

Такива ли люде бяха Лазар Глаушев и Ния Глаушева?

Засрами се Ружа в новия си дом, загуби тя гордостта си пред новите си люде и все плачеше нощем на рамото на мъжа си. Отиде си най-сетне тетка Бисера, но в сърцето на Ружа остана някакъв страх, някакво мъчително стеснение пред свекъра и свекървата, пред роднините им, а дори и пред Бориса. Тя и преди това едва бе надвила страха си пред новия си живот.

Всеки ден и се случваха дребни несгоди, които бодяха като зли тръне сърцето и, караха я да се срамува и да се мъчи. Цяла мъка беше за нея, докато се научи да се храни на градската трапеза, да държи вилица в ръката си, да не стиска в шепата си всеки залък, да не мляска, като дъвче. Така беше в много още всекидневни дреболии. Тя беше винаги нащрек — да не сбърка нещо, и не можеше да се успокои, да отпусне сърцето си. Учеше я на всичко Ния и колко внимателна беше тя винаги, но селското девоиче усещаше с болка и най-малката бележка. Обичаха я свекърът и свекървата и най-напред заради Бориса, но и защото беше хубава, свенлива и чиста, а Ружа се чувствуваше пред тях като виновна, като да бе направила някаква голяма пакост. Дойде и това със селската и руба.

Венчаха я в селската й носия. Каза, че не иска друго облекло. И Борис не искаше да се облече тя в градски дрехи. Като сложиха невестинския венец и булото на главата й — не можеха да се нагледат людете на нейната хубост. Е, нека походи тя още някое време с рубата си, щом така е свикнала. Но като минаха двайсетина дни след сватбата, Ния каза и пред мъжете:

— Да повикаме терзия за Ружа. Ще ни донесат и платове всекакви да изберем. Ами да си я направим веке гражданка.

Ружа само наведе глава и нищо не отговори. Почака още някое време Ния и пак заговори за градско облекло:

— Не може веке тъй, Руже. Ти в града живейш веке. Хубави ти са дрехите, но гражданките не носят такива дрехи. Ще повикаме терзия и заедно ще изберем най-хубави платове.

— Не ща, майко — отговори Ружа.

Настана цяла мъка за всички. Не знаеше как да успокои невестата си Борис. Не беше само заради селските й дрехи, а голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й, наранена беше и селската и гордост, тъгуваше тя за селото си. Не можеше да свикне с новия си дом, с гражданския живот, да се сроди с новите си люде, с всички тия градски люде.

— Руже — галеше я Борис, — мама и татко много те обичат. Не виждаш ли? Всички те обичат, кои може да не те обича, Руже…

— Още повеке ми тежи нещо, като виждам, че са добри, че ме търпят.

Така отговаряше тя. И много се разтъжи, посърна. Лицето й побледня, руменината по бузите й се събра на петна.

Най-сетне Лазар Глаушев каза на сина си:

— Идете за некое време сега през летото в Дебрища. Нека постои там, в родното си место, Ружа. Не се забравя лесно родният дом. После, като се върнете, тя ще свикне по-лесно с нас.

Борис послуша баща си. А Ружа, като се прощаваше с двамата стари люде, обля със сълзи ръцете им. Тъжно й беше за тях, но тя не се върна вече в техния дом.

Разцъфтя се отново Ружа в родното си село, разведри се и пак се появи на устните й нейната постоянна усмивка, загадъчна, не знаеш точно какво значи тя, но е все за нещо хубаво. Кузман Велянов посрещна младите люде с голяма радост, той много се гордееше със своя градски зет, но и не му беше чудно, че Ружа си намери такъв мъж, щом беше такава хубавица и такава умна. Весело подскачаха около кака си и двете по-малки деца на Кузман, а тетка Бисера доста се понаду: такъв зет, гражданин и богатски син, ама пак на Кузмановата врата дойде! Но и тя беше по своему доволна — имаха няколко овце, малко земица, с две по-малки деца в къщи, хранеха двамата калфи и чирака в дюкяна, работа имаше много и като отиде Ружа в града, всичко бе останало само на нейните ръце, Сега Ружа пак подхвана своята работа и дори с още по-голямо усърдие — от радост, че се върна в бащината си къща.

Очите на Борис Глаушев бяха винаги отворени за хубостите в живота, а хубост има навсякъде по небето и земята, в човешкия живот. С Ружа той говореше и за книгите си, и за своите размишления за едно и друго — тя беше умна и схватлива, макар да не разбираше всичко от неговите думи; тя разбираше и бе познала много от простите и важни неща в човешкия живот, които са в основата на всяка здрава размисъл. А се заглеждаше и в книгите му, сама искаше да чете и да говори с него за прочетеното. Те прекарваха радостни, спокоини дни. Тъкмо такава, спокоина радост лъхаше от всяко движение, от всеки поглед и дума на младата жена, човек се чувствуваше с нея винаги сигурен за всяко нещо. Това беше тихо и дълбоко, всеобладаващо щастие за Бориса. Щастлив беше Борис и в другия живот — в живота си за другите и между другите люде. Преди той познаваше Дебрища само между стените на Кузмановия дом, сега ходеше свободно навсякъде. Какъвто беше приветлив спрямо всички, той бързо спечели сърцата на селяните, макар някои и сега да го поглеждаха изпод вежди и не можеха да се начудят на женитбата му с една селянка. Той се спираше при старите люде, дръпваше весело щръкналите коси на децата, влизаше във всяка къща, приемаше просто и сърдечно подадения му черен селски залък. Умееше да се радва на всяко нещо и да предизвиква радост в чуждото сърце. Селяните казваха за него:

— Харен човек. И за Ружа той… от добро сърце. А те бяха като деца — с вроден усет към всяка истина и към всяка лъжливост.

Тая година един от учителите напусна Дебрища и оставаше като класен учител само Милош Банков. Тогава се заговори по селото за Кузмановия зет — да стане даскал в Дебрища. Заговори му и сам Кузман, но отдалеко, да не помисли зетят, че той иска да го върже за себе си, пък и кои ще се съгласи лесно да дойде от града в село. Борис и сега си спомни думите на Делчев за селото, но все още поклащаше глава неопределено. Той попита невестата си:

— Кога ще си се приберем, Руже, у нас?

— Не, още малко… — отвърна тя, а очите й бяха, пълни с молба и страх. — Да постоим тука още некое време.

Но Борис жалеше и родителите си, останали бяха сами старите люде. И той поклащаше глава неопределено.

А Дебрища беше доста живо село — най-голямото село в Железник. Тук имаше и малка чаршия, ставаше пазар всеки вторник за по-близките села. С препитанието беше трудно — нямаше препитание за всички, планинско село беше, земята беше малко, не даваха и горите наоколо хляб за толкова люде, та мнозина от по-младите мъже ходеха по гурбет в Цариград, в България, във Влашко. Но като се връщаха гурбетчиите, донасяха в Дебрища и някои градски привички и склонности. От някое време в селото имаше мюдюр^[1], които управляваше селата по целия Железник. Дойдоха с него един мемур^[2] и десетина заптии с чаушин. Две години по-късно турците направиха в Дебрища казарма, настаниха там аскер с един юзбашия и двама мюлязими. Това не беше по волята на дебрищани, но тях никои не попита.

Мюдюринът си остана същият, като да бяха го забравили тук. В Дебрища дойде с жена си, имаше и едно около дванадесетгодишно момче, но то беше гърбаво и все болнаво. Нае си той къща на края на селото. Друга къща заеха на селския площад и там беше мюдюрството, там живееха мемурът и чаушинът с другите заптиета. Мюдюрицата не излизаше от къщи, а ходеше да й прислужва една селянка. Туркинята знаеше само своя си език, но дебрищанката, която отиваше всеки ден у нея, разправяше по селото за живота в мюдюровата къща. Никои в Дебрища не бе виждал мюдюрицата, а дебрищанката разправяше:

— Млада е още и хубава. Кадъна. Бела, с големи очи. Нищо не работи, само седи и кои я знай що мисли по цел ден. Загледа се през прозореца и с часове не се помръдва. Детето й се около нея. Като го приспи, седне до леглото му и плаче; сълзите й сами текат — жали тя за детето си. Невесела жена и кои знай какво й е още на сърцето. Сичко е оставила на мене и като седне да яде — по две залъчета. И детето й е такова, но то е болно. Ама и мюдюрът е такъв.

Синан ефенди, мюдюринът, беше също млад човек, сух, малко попрегърбен. Ходеше с доста овехтели дрехи, колената на панталоните му бяха издути, сюртука си закопчаваше от горе до долу. Кои знай откъде бяха научили това дебрищани, казваха, че бил учен човек и че султанът го изпратил в Дебрища повече като на заточение. Никои не знаеше дали беше доволен или недоволен тоя човек от съдбата си, но еднаж бе казал:

— Хавата е добра тук за момченцето ми.

Види се, и той жалеше много гърбавото си дете. Ходеше все с наведени очи, приказваше тихо, с глух глас, научил бе и няколко нашенски думи. Рано всяка сутрин, в определен час, отиваше в мюдюрството, стоеше там до късно следобед, пушеше цигара след цигара, изпиваше и по три-четири кафета. Рядко ще влезе при него дебрищанец или друг някои от околните села за някаква разправа и мюдюринът седеше по цял ден сам в канцеларията си. И може би беше по-доволен от тая си самотия — тъжен човек беше и той, огорчен, като да бе рухнало нещо в него. Учителят Милош Ванков трудно се сдържаше да не каже какво мисли, а бе влязъл той еднаж и при мюдюрина; едно от заптиетата бе набило двама негови ученици и Ванков бе отишъл да се оплаче. Те започнаха разговор, а Ванков и пред него не се сдържа.

— Турция — каза той — от петстотин години не е помръднала ни стъпка напред, всичко гние в нея. Ако има някои да се борят против властта, те не се борят толкова за свое царство, колкото се борят за напредък и свобода.

Мюдюрът му отговори с тихия си глас:

— Не мислете, даскал ефенди, че всички други в Турция са доволни от безредието и неправдите в нея. Борете се, даскал ефенди — каза му направо турчинът, — но недейте с оръжие и с кръв.

Такъв човек беше Синан ефенди и кои знае как бе станал мюдюрин на такова място като Железник, но чаушинът му Хасан и неколцина от заптиетата му бяха голямо зло за дебрищани. Също и другите заптиета — те пък бяха вечно гладни и жадни. А още по-голяма беда за Дебрища беше аскерът. Като дойдоха още първия ден, воиниците се пръснаха из селото, влизаха по дворищата, задигаха каквото им попадне за ядене, преследваха младите жени. Тогава ходиха селските старей при мюдюрина, а той ги изпрати при юзбашията в казармата. Юзбашията прибра аскера си и беше строг, биеше воиниците с камшик, но и сега някои от тях влизаха в селото. Аскерът често отиваше да гони комити из планините и тогава селото биваше по-спокоино, ала като се случеше комитите да убият някого от воиниците, връщаха се те още по-зли, та дебрищани държаха портите си затворени. Откакто бе дошъл аскер в Дебрища, млада жена не смееше да излезе сама ни по селото, ни по нивата или в гората. Не беше страхът само от простия аскер — по дворищата се заглеждаха и тримата забити^[3]. Подмамил бе единият една млада невеста и тя бе почнала да го пуща в къщата си. Но тоя срам за селото не продължи много, йоле Ядрев, селският воивода, уби блудницата сред двора и, а друга такава жена не се намери вече в Дебрища.

Кузман Велянов, Милош Ванков и Йоле Ядрев бяха комитетските ръководители в селото. Йоле Ядрев беше овчар, повече с овци и кози се занимаваше, имаше кошара в планината, но за комитетската работа всякога оставяше и овци, и кошара. Имаше той шест деца и само две от тях бяха по-ячки, помагаха му донякъде, когато правеше сирене или събираше зимна храна за овците. Каза му някои за тия шест дребни деца:

— А бре, йоле, ти къде с тия шест деца, сиромах човек си, не е шега комитетската работа: и в затвор можеш да попаднеш, и турците може да те убият.

— Ами тъкмо за тия деца бре, люде, работя аз с комитета. Да видят те поне бел ден. Може аз да не дочакам, но като се освободи Македония, такова време ще дойде, че никои гол и гладен нема да остане.

Около тях тримата се събираха и други млади, пък и по-стари мъже в Дебрища, тях слушаха за всичко, а някои, отишли по гурбет, в писмата си до своите люде най-напред за тях тримата ще пишат поздрав, наравно ги слагаха с баща си и майка си. То беше заради Организацията — такава чест и обич имаше тя у всички. Не бяха се клели всички в Дебрища да служат на комитета, но всички бяха готови да служат и служеха, щом станеше нужда. В селската чета влизаха двадесет души — не беше нужно повече. Като се заговори по едно време да се нападне казармата, наскачаха готови за тая работа почти всички мъже в Дебрища, кои с пушка, кой със секира.

А някои и тъй, с голи ръце. В такова място и сред такива люде попадна сега Борис Глаушев. С Милош Ванков той и сега често водеше дълги разговори, те двамата не се насищаха да приказват и спорят. Ванков все носеше книги, отваряше ги, тупаше с ръка по отворените страници и викаше:

— Виждаш ли, виждаш ли какво пише тук? Ти не си чел това нещо. Ти все със своя ум съдиш за всичко, а един човешки ум е малко за големите проблеми. Писали са хората и са мислили — на, чети!

Борис вземаше послушно всяка нова книга, четеше я усърдно и после те двамата викаха и спореха за нея. Един път Ванков каза на Бориса:

— В некои отношения ти приличаш на съпрузите Ничови, еснафин и егоист си като тех. И ти като тех над всичко поставяш своята драгоценна личност, а в живота важно е масата, колективът.

— Нашият народ не е ли един колектив?

— Разбира се. Но ти всичко виждаш със своите очи, а требва да се слееш с колектива, да изчезнеш с него.

— Значи, да изчезна като личност.

— И това нема да е голема загуба, но аз ти казвам да поставиш колектива над своята личност, която не може да съществува без него.

По-други бяха разговорите на Борис с Кузмана Велянов, с Йолета Ядрев и с други като тях. Чрез тях навлизаше все по-надълбоко в народното дело, в самия народ, в душата му.

Той ходи на няколко пъти в града, за да види старите си родители, но към края на лятото даде съгласието си да го условят за учител в Дебрища.

Към края на август Милош Ванков получи от околийския комитет бързо шифровано писмо, с което му се съобщаваше, че към Железник се движи голяма върховистка чета, дошла от България. Околийският комитет нареждаше на ръководството на Железнишкия район върховистите да бъдат обезоръжени и върнати назад или, в случай на съпротива, да бъдат унищожени. В писмото се съобщаваше също, че е дадено нужното нареждане до двете чети, околийската и полската, които да бъдат засилени и от милиция. Ванков веднага изпрати куриер, за да влезе във връзка с околийската чета, а още рано на другия ден получи съобщение, че в гората Летница, близу до Дебрища, беше Гьоре Павлев с четата си.

— Ще доида и аз с тебе — каза Борис Глаушев на Ванков. — Заедно ще гоним върховистите.

— Не — отвърна рязко Ванков. — Не са нужни там двама даскали. Един стига. Ще вървим с Йоле Ядрев и неколцина от селската чета. Ще вземем люде и от другите села. С пушки.

Ванков обу опинци, препаса патронташ, взе пушка. Борис го гледаше учуден — свикнал бе да го вижда повече с книга в ръка.

За два дни в гората Летница се събраха двете чети, надоидоха малки групи въоръжени селяни, та цялата дружина нарасна на петдесет души. В същото време непрекъснато сновяха куриери и съгледвачи, които следяха движението на върховистката чета. Дойде вест, че върховистите бяха навлезли вече в Железник и се бяха настанили в село Мурени, на около три часа път от Летница. Те бяха двадесет и двама и ги водеше българският поручик Димитров.

— Даскале — каза околийският воивода на Милош Ванков, — ти ще се разправяш с них. Дошли са синковците майчини да освобождават Македония. Пък ако не щат да разберат от дума — ние с Гьорета ще ги наредим.

Гьоре Павлев гледаше мрачно пред себе си и нищо не продума. Секретарят Наумов рече развълнуван:

— Не са тръгнали те за доброто на Македония, щом е против волята й, но дано не се стигне до кръвопролитие.

Дружината тръгна за Мурени след полунощ пристигна до селото малко преди да се раздени. Другарите на Ванков срещнаха в тъмнината двама тамошни люде, които бяха излезли да посрещнат засилената околийска чета, както бе уговорено чрез куриерите.

— Какви са тия люде, офицер бил воиводата им, ама да ги видите само — започна единият от муренците и гласът му потреперваше. — Още не са влезли в селото и вие, велят, сички сте предатели! Хванаха нашия селски ръководител, Силяна Размов, вързаха го, ще го колят!

Село Мурени беше в едно дълбоко долище, обградено от три страни с гористи стръмнини, и върховистите бяха сложили часовои само по пътя за града. Засилената околийска чета обезоръжи часовоите, влезе незабелязано в селото и обсади здраво трите къщи, в които се бяха настанили върховистите. Селяните веднага бяха усетили четата, наизлязоха мнозина и всякак й помагаха, а неколцина излязоха с пушките си и се присъединиха към нея.

Милош Ванков, Наумов и йоле Ядрев влязоха направо в къщата, дето беше воиводата на върховистите с петима свои другари. Тъмно беше в ниската каменна къща и едва когато Ванков, Наумов и Ядрев влязоха в стаята, дето спяха шестимата върховисти, чу се сърдит, но ясен, сякаш детски глас:

— Кои е бре? Кои влиза…

Раздвижиха се много люде в тъмнината, дочу се подрънкване на оръжие и после се чу строг, заповеднически глас:

— Я запалете веднага светлина!

— Не сме лоши хора — рече Ванков.

Някои се опитваше да запали кибрит, но една от жените в къщата влезе със запалено газениче, като го засеняше с ръка, и го сложи на една ниска поличка. Сега Ванков се намери срещу един млад и доста висок мъж с ниско остригана глава, с големи тъмни очи и дълги поразрошени мустаки; той стоеше насреща с изпъчени гърди, взел набързо в ръка револвера си в кожен кобур с широк ремък, и не личеше, че току-що се бе събудил. Очите му проблясваха остро при слабата светлина, която трептеше колебливо по брадясалото му лице. С бързо, привично движение т си препаса револвера и рязко попита:

— Кои сте вие? Как влязохте тук?

— Поручик Димитров, ако не се лъжа — каза Ванков. Застаналият срещу него мъж кимна сърдито с глава, а Ванков продължи: — Не беше много трудно да се влезе тук.

— Я, приятелче — чу се същият почти детски глас и сега прозвуча присмехулно. — Влезъл си, ама де да видиме как ще излезеш… Пък и пушки надигнали…

Ванков се обърна нататък. В единия ъгъл на стаята се бе изправил като мечка на задните си нозе един около тридесетгодишен мъж, доста приведен, с дебел врат и голяма глава, с широко кьосаво лице, та и при слабата светлина на газеничето личаха едрите му груби черти, но малките му очички се губеха в сянка под ниско ръбесто чело. Той беше почти нисък на ръст, но широк, късите му нозе бяха леко извити навън, а ръцете му бяха много дълги и дръпнати назад. На главата му бе натиснато плитко калпаче, той, види се, така бе спал, а в пояса му, препасан и с патронташ, бяха набучени револвер и два ножа. Какъвто изглеждаше силен и груб, чудно звучеше почти детският му глас. На широкото му лице, някак оголено и дори без вежди, стоеше като залепена там лукава усмивка, долавяха се весели, присмехулни нотки и в гласеца му, но малките му очи тънеха в черна сянка. Той продължи:

— Виждам ви аз, приятелчета, кои сте и що сте и ще ви кажа, че отдавна веке не съм гризвал крехко даскалско месце. Яде ми се мене блажно, обичам аз, приятелчета, блажно.

Поручикът му махна с ръка да млъкне, той поклати голямата си глава, ръмжейки глухо, а лицето му все тъй се усмихваше.

Наскачали бяха и петимата върховисти, само един от тях продължаваше тихо да лежи в ъгъла и може би все още спеше. Двама бяха взели пушките си и стояха наежени до воиводата си. Той кимна строго към Ванков:

— Говорете.

Ванков подпря мършавите си ръце върху цевта на своята мартинка и попита спокоино, макар да напираше в гърдите му силен гняв срещу тия люде:

— По чия заповед и с чие разрешение сте навлезли въоръжени в нашия район?

— Не ви дължа никакъв отговор — отвърна бързо поручикът, но сетне отеднаж рече: — По заповед на Върховния революционен комитет. А вие какво?

Ванков продължи:

— Веднага ще ни предадете оръжието си всички и ще се върнете, откъдето сте дошли. В противен случай…

— В противен случай? — прекъсна го поручикът.

— В противен случай — продължи Ванков — ще ви избием.

— Хехехе! — ухили се цяло кьосавото лице на тоя в ъгъла. — В противен случай, а? Хехе…

Той се приближи с тромави стъпки, застана близу до Ванков и го заоглежда, сякаш го подушваше, с ръка върху широката дръжка на един от ножовете в пояса му.

— Чалма… — подвикна един от върховистите, застанал до стената насреща — ти се дръпни оттам.

Чалмата не го и погледна, а се обърна към воиводата си, лицето му все се усмихваше:

— Да ги изведа вънка тия приятелчета… един по един… тука, пред вратата.

Ванков каза:

— Махни се ти, човече, с тия свои ножове.

— Нема да уплашиш никого — каза след него и Ядрев.

Пристъпи към поручика и Наумов.

— Не разбирате ли… требва да се подчините, вие сте обсадени. Или искате да се пролива кръв!

Обади се пак Чалмата с тънкия си гласец:

— Вие сте кокошкари… попикани даскалчета. Кого ще плашите бре? Сичките ще ви изколим, да отървем Македония от вас. Предатели! Автономна Македония искате, а? Ще ми облажите вие ножа, виждам…

Поручикът пак му махна с ръка да млъкне и каза:

— Вие сте много дръзки. Дадена ми е заповед и аз ще я изпълня. Всички тук ще се подчините на волята на Върховния комитет, които…

Ванков го прекъсна:

— Тук се изпълнява само волята на македонския народ и на неговата Вътрешна организация. Вие идвате отвън и чужда воля искате да налагате.

— Не ме прекъсвайте! — викна нервно поручикът, но в същия миг вън се чуха бързи стъпки и в стаята се втурна друг един от върховистите — гологлав, разчорлен и без оръжие. Той викна още от вратата:

— Това е безобразие, господин поручик! Ние не сме тръгнали, за да…

Веднага след него в стаята влязоха с насочени пушки Гьоре Павлев и неколцина от четниците, струпаха се на вратата и други от четниците. Стаята се изпълни с люде. Гьоре Павлев рече през зъби:

— Хвърляйте сички оръжието! Горе ръцете! Какво чакаш ти? — викна той на поручика и притисна пушката си.

Които от върховистите държаха пушки, веднага ги пуснаха на пода и всички дигнаха ръце, също и Чалмата, но револверът и двата ножа стърчаха в пояса му. Дигна ръце сега и поручикът, бавно, с побледняло лице, а и неговият револвер стоеше в кобура му. Йоле Ядрев пристъпи бързо и издърпа от пояса на Чалмата ножовете и револвера му, а друг от четниците посегна към револвера на поручика. Тогава поручикът викна с разтреперан глас:

— Срамота! Аз съм български офицер!

Чу се от вратата гласът на Марко Чендов:

— Даваш ли честна дума, че нема да си послужиш с него срещу нас? Да не те унижаваме…

— Давам честна дума — отвърна поручикът.

— Пусни си ръцете.

— Качеството ви на български офицер — каза Ванков — ви налага по-други задължения, а не да нахлувате тук като бандити и да…

— Не обиждайте…

— … и да връзвате хората, да ги заплашвате, че ще ги колите, сигурно в името на велика България.

— Да, господин поручик — чу се отново гласът на влезлия преди малко върховист, — това е безобразие… тоя — посочи той Чалмата — е заклал селянина там в зимника, вързан го е заклал.

Широкото, почти голо лице на Чалмата и сега като че ли се усмихваше, само едва-едва побледня. Поручикът продума с глух глас:

— Аз не съм давал такава заповед. Казах да задържат селянина, понеже не искаше да ни пусне в селото.

— Той ме напцува, селянинът… — чу се гласецът на Чалмата, сега още повече изтънял.

— Те заедно с часовоя, господин поручик, часовоят пуснал Чалмата при задържания — каза пак същият върховист и току се обърна към Чалмата: — Кръвопиец! Главорез…

Стаята бе се изпълнила вече с утринен здрач, та мижавото пламъче на газеничето бе избледняло. Ванков каза:

— Чендов, да излезем вън всички.

Вън бе изгряло ведро лятно утро, но слънцето още не беше се показало. Широкият селски двор беше пълен с люде — дигнало се бе и цялото село. Обградени в кръг от четници с ножове на пушките, стояха там обезоръжени, посърнали върховистите от другите две къщи; щом узнали за убийството на селския ръководител, Чендов и Павлев ги изненадали с людете си и ги довели тук. Селяните се бяха струпали да гледат. Заговори пак Банков и скоро настана тишина наоколо. Той се обръщаше повече към поручика, но се обръщаше често и към другите върховисти — съдеше ги той сега пред насъбралия се народ:

— Ето какво вършите вие в Македония и сами съдехте за делата си, ако има съвест във вас и ако некои от вас са дошли с добри, с братски чувства към тоя народ. Не ви е канил тоя народ, а вие идвате да му налагате волята си и не питате каква е неговата воля. Налагате волята си с нож. Защо убихте Силяна Размов? Той беше избран организационен ръководител на селото и така вие посегате върху нашата народна организация, върху нашето народно дело.

— Господин… — обади се насреща поручикът и продължи: — Ние идваме тук да се борим за свободата на Македония и да дигнем на оръжие тоя робски народ. Повечето от нас са македонци, и аз също, даже и Чалмата. Македония е българска земя и аз съм български офицер, дошъл съм тук да изпълня своя дълг.

— Господин поручик — отвърна Банков, — които иска да помогне на поробения македонски народ, той влиза в редовете на неговата организация, подчинява се на нейния устав и закон. А вие убивате хората и, най-преданите й хора, и сте само оръдия на Фердинанда, които иска да прави велика България.

Поручикът мълчеше. Банков се обърна към събраните наоколо:

— Какво да ви кажа повече аз, братя — съдете вие сами що за хора са тия и кому служат: дошли са тук и са убили Силяна Размов, а вие всички знаете кои беше и какъв беше Силян. Те убиха най-верния човек…

— Аз не съм казвал да убият задържания — прекъсна го пак поручикът.

— Но вие доведохте тук убийците — отвърна веднага Банков и продължи: — Те убиха най-верния човек на народното дело в Мурени и са дошли да ви лъжат, че ще ви освободи Фердинанд, които е винаги готов да пожертвува Македония и македонския народ, да ги потопи в море от кръв заради своята царска корона.

— Дайте ни ги да се разправиме с них! — чу се силен глас и после се надигна шумна врява наоколо.

Банков дигна ръка и отново настъпи тишина. Той каза:

— Имаме заповед да вземем оръжието им и да ги пуснем да си вървят, откъдето са дошли. Така ще направим. Ще задържим само убийците на Силяна Размов, които требва да получат своето заслужено наказание: убиеца и часовоя, които е предал нашия Силян в ръцете му.

Двамата виновници стояха сами край групата на върховистите. Стоеше там все тъй приведен, с отпуснати дълги ръце Чалмата и лицето му сега беше съвсем побеляло при светлината на ясното лятно утро. До Чалмата стоеше часовоят — висок млад човек, с дълъг врат и глава много малка спрямо дългото му тяло. Той все облизваше устните си и гледаше пред себе си с опулени, празни очи. Сякаш едва сега разбра той какво каза Банков и току викна с пресипнал, плачлив глас:

— Не съм виновен… аз не съм виновен! Чалмата дойде и ми каза… воиводата заповядал да заколи селянина… бил наш противник и го напсувал него, Чалмата. Той, Чалмата, и по-рано искаше да заколи двама селяни… той се с ножовете… Не съм виновен аз, братя… Той ме излъга и аз го пуснах при селянина, а той беше вързан и Чалмата веднага го уби с нож.

Банков пристъпи, мина през редицата на четниците, които бяха обградили върховистите, и се спря пред Чалмата:

— Верно ли е това? — Чалмата нито се помръдна. Ванков отново попита: — Верно ли е, че си го излъгал?

Чалмата пак не отговори. Ванков сви лице от погнуса:

— Ти искаш и него да погубиш. Какъв човек си ти? Убиец… — Сетне той се обърна към поручика: — Ето какви хора сте повели. И тоя хубавец… Приберете си го!

Той бутна часовоя към другите върховисти. Часовоят отвори още по-широко очи, облиза наново устните си и сякаш не вярваше, че бе спасен от наказание. Тогава пристъпи към Ванков друг един от върховистите — същият, които пръв се бе възмутил от убийството на Силяна Размов. Той беше също млад човек, мургав, чуваше се как диша дълбоко от вълнение.

— Не… аз… — започна той — аз не съм дошъл тук, за да вървя против тоя народ! През целия път си мислех, като виждам какво е тук, и мене сега всичко ми става ясно. Народът тук се бори, има си своя организация и не ще никои да му се бърка, а нас там, в България, ни лъжат. Братя — викна той по-високо, със закрепнал глас, — аз съм от България, но искам от сърце да се боря за свободата на Македония, да се боря с вас заедно, а не против вас, приемете ме във вашите редици, от сърце желая!

Той млъкна, но се чуха и други гласове сред групата на върховистите, раздвижиха се там още неколцина, размахаха ръце:

— И аз искам! И аз съм от България! Разбрахме всичко, лъгали са ни, а нали виждаме какво е тук и по целия път дотук… Приемете ни с вас… — Аз пък — чу се и друг глас там, — аз съм си македонец…

Отдръпнаха се настрана и четиримата — Ванков, Чендов, Павлев и Наумов, говориха те тихо помежду си някое време. Сетне Гьоре Павлев се приближи с бързата си походка към Чалмата и го издърпа за пояса, кимна на двама от четниците, които веднага застанаха с пушките си от двете страни на убиеца.

Пристъпи и Ванков, застана срещу групата на върховистите и рече:

— Македонският народ приема с радост и благодарност всяка братска, искрена помощ в своята борба. Които от вас желаят искрено да помогнат на своите поробени братя и са готови да се подчинят на наредбите на Вътрешната организация, на нейния устав, ние ще ги приемем в нашите редици с отворени обятия. А другите веднага да се връщат, откъдето са дошли, и ако още един път бъдат заловени с оръжие на македонска, земя, към тех ще постъпим, както към всички врагове на Македония.

Трима от върховистите бяха се отделили вече от своята група, веднага след тях се отделиха още двама Един от тях каза:

— Ние ще останем тук, с вас. Ето, братя.

Наоколо настана шумно оживление; чуваха се весели гласове, чуваха се и псувни. Наредено бе двама селяни да придружат групата на върховистите и да я предадат на съседния район, за да продължи пътя си към България. И те веднага тръгнаха през планината.

Двете чети и селската милиция напуснаха Мурени още тая сутрин. С тях тръгнаха и петимата върховисти, които бяха решили да останат в Македония. Поведен бе с четата и Чалмата. Като навлезе цялата дружина в близката гора, двамата четници, които придружаваха убиеца, избутаха го в един дол и го убиха там с щиковете си. Преди да умре, той нададе грозен вик и цял трепереше.

Около един месец по-късно Върховният комитет изпрати през границата други чети с цел да дигнат общо въстание в Македония. Четите успяха да увлекат населението само на Джумайската околия. От 23 септември, когато пукна първата възстаническа пушка, до 1 ноември станаха деветнадесет сражения между въстаниците и аскера главно в Джумайско, но също и по съседните околии — Мелнишка, Петричка, Разложка, Малешевска, Струмишка. Последицата от това предизвикано отвън въстание бяха стотици и хиляди души мъже и жени избити, изтезавани, изнасилени, стотици къщи и цели села ограбени и опожарени, хиляди бежанци към България и една страшна зима за останалото население в тия околии, които бяха дълги месеци наред блокирани от многочислена турска воиска.