Димитър Талев
Илинден (15)

VI

Близу два месеца след нападението върху господаря на Сърпец преспанският каймакамин получи от битолския валия следното поверително писмо: „…И тъй, явно е, че във вашата околия е излязла нова разбойническа чета. Видял я с очите си нашият почтен мюсюлманин Рашид бей от град Битоля, който е ранен с куршум в рамото от същата чета близу до неговото село Сърпец в околията на град Преспа. Вие трябваше да знаете за нея, преди аз да ви съобщя. Досега разбойниците върлуваха повече из балкана, но сега са тръгнали вече и по полето и дръзко нападат мирните наши люде по пътищата. Това не може да се търпи и ви заповядвам да вземете всички необходими мерки за унищожението на въпросната разбойническа чета и на всякакви подобни чети, които се движат из вашата околия. Изпращам ви в помощ жандармерийския юзбаши Юмер Али ефенди, който е опитен човек в подобни работи. Писано е писмо на миралая^[1] на преспанския гарнизон да остави на ваше разположение колкото е нужно аскер, а при нужда свикайте и башибозука. Ако ви е нужна и друга помощ, съобщете във вилаетското управление, за да се направи необходимото… За всичко ще държа вас отговорен…“

От близу една година Преспа имаше нов каймакамин. Той бе дочул преди това още за появилата се комитска чета в полския район на неговата околия; из полските села имаше много турци — собствениците на чИфлиците и разните техни кехаи и поляци, които бяха подушили четата. Веднага узна той и за нараняването на кехаята в Койнево. Но се спотайваше новият преспански каймакамин, за да не си разваля рахатлъка и още повече от страх да не го обвинят за безредието в околията му. Той ненавиждаше всяко усилие и всичко, което можеше да наруши блажения покой на душата му, постигнат чрез едно фаталистично примирение и безразличие и към добрите, и към лошите страни на живота. Той изпитваше сякаш болка, когато искаха нещо от него, да направи нещо, и първият му отговор биваше винаги отрицателен.

— Е-ее… остави сега! — набръчкваше той цялото си лице от досада. — После ще видим… утре…

Запазил бе той още жив усет и вкус само към тлъстото овнешко месо, към реването с мляко и към рушвета. Сутрин той се въвираше най-напред в готварницата и даваше подробни упътвания на готвачката си — една стара преспанка, дори посягаше да й помага от нетърпение, едвам задържайки с шумно съскане бликналата в устата му слюнка. Рушвет той вземаше не само от презрените гяури, но и от някои османлии, като си затваряше очите пред техните золуми над раята. Пращаше да повикат провинилия се ага и свиваше лице страдалчески:

— Е-ее… какво да ти правя сега? Ти пак си набил вчера на пазара двама гяури. Е-ее… аман! Сега трябва да те затворя.

Агата слагаше на миндера пред каймакамина две лири:

— Ето джезата^[2], каймакам ефенди, и те моля да не ме правиш за резил, да ме затваряш заради двама гяури.

Каймакаминът посрещаше в кабинета си, седнал на широкия миндер по стар турски обичай. Имаше в кабинета му и маса със зелено сукно, няколко стола, но те бяха бутнати в един ъгъл като непотребни вещи. ГЯУрски хитрини и потреби бяха масата и столовете, а какво удобство е човек да се разположи на един мек широк миндер!

Той се уплаши от строгото писмо на валията:

— Е-ее… аман! Иди да гониш сега комитите…

Но посрещна с несвойствено за него оживение изпратения му жандармерийски юзбашия, дори накара да преместят масата и столовете в средата на кабинета. Мнозина от младите офицери бяха придобили скверни гяурски вкусове, а каймакаминът искаше да се хареса на юзбашията. Той беше сигурен, че юзбашията е шпионин на валията, и, от друга страна, вече кроеше как да остави върху него цялата работа около преследването на комитите. Но и юзбашията Юмер Али ефенди сам поиска да вземе всичко в ръцете си. За да запази авторитета си, каймакаминът му каза:

— Валията ми пише да ти дам изин^[3] да вършиш каквото е нужно, за да сандардисаме комитите в моята околия. Аз ти давам изин, но без мое съгласие и одобрение нищо няма да вършиш.

— Елбете, каймакам ефенди — отговори съвсем убедително юзбашията.

С това Юмер Али ефенди отдаде нужната чест и почит към първия представител на падишаха в Преспа и като виждаше какъв бездеен човек е каймакаминът, почувствува се с развързани ръце. Доволни бяха и двамата. Юзбашията беше млад човек, свършил бе полицейско-жандармерийска школа в Цариград, от няколко години учеше усърдно френски език и мечтаеше да стане прочут валия, но в една Турция, която да бъде уредена по европейски образец. Той не знаеше точно какъв е тоя образец, но винаги се бе удивявал в Цариград на живота на тамошните чужденци, особено на чуждите консули, които дори и сам султанът посрещал в сараите си на нозе. Юзбашията пушеше папироси, подстригваше мустаките си, бръснеше се всеки ден и се пудреше по примера на французкия консул в Цариград, когото бе виждал много пъти по улиците на Пера. Имаше турци, които мразеха Европа, както те я виждаха, и се бояха от нея поради ролята, която бе играла тя, или отделни европейски държави, в новата история на Турция; имаше турци, начело със султан Абдул Хамид, които ловко използуваха съперничеството между европейските държави, и то в домогванията им спрямо Турция, но те бяха малцина; имаше турци, които се възхищаваха от една въображаема Европа — малцина от тях бяха виждали и познаваха истинската, — които смятаха Европа за въплъщение на мощ, богатство и хитрост. Между такива турци бе попаднал в Цариград и Юмер Али. Но всички турци бяха от управляващата и от заможната класа, те заничаха накъм Европа, но и не поглеждаха своя народ, който тънеше в сиромашия и невежество, отравян от религиозен фанатизъм. Малко бяха турците, които познаваха напредничава и борческа Европа, които познаваха културата й, чиито умове бяха озарени от чистия блясък на напредничавите идеи.

Юзбашията Юмер Али ефенди смяташе хитростта за най-ценно качество на човешкия ум, което довежда човека и до богатство, и до големство, и до всички блага. Още първия ден след пристигането си в Преспа той се представи на миралая на местния гарнизон и му се препоръча като пълномощник на валията. Миралаят също бе получил писмо от валията за помощта, която трябваше да оказва при преследването на комитите, и обеща да съдействува при нужда с целия преспански гарнизон. Юмер Али ефенди ставаше все по-смел, той се чувствуваше вече наистина за особен пратеник и пълномощник на битолския валия. Следван от началника на местната жандармерия, който беше също юзбашия, но се уплаши от битолския пратеник, Юмер Али прегледа помещенията на жандармите и накара да се варосат, прегледа и конюшните на конните жандарми и накара да се изхвърли натрупаният там тор. Влезе да прегледа той и затвора — стара, ниска сграда с дебели каменни стени, пропити с влага. По всички градски учреждения започна да се шушука, че е дошъл в Преспа важен големец, и заптиетата не смееха вече да излизат в двора и да се пощят на слънце, както правеха винаги преди пристигането на Юмер Али ефенди. Те варосаха набързо помещенията си, изкараха от конюшните и няколко коли тор.

Сега юзбаши Юмер Али ефенди пристъпи към своята истинска задача. В стаята, която бе определена за него в конака на каймакамина, той повика прекия шеф на местната полиция — башполиц Етхем ефенди, преДишния чгуш Етхем. Юзбашията го помоли да седне, почерпи го с папироса. Башполиц Етхем ефенди беше около четиридесет и пет годишен, едър мъж, с необикновено изпъкнало широко чело, с дебели тъмни вежди и дълбоко под тях бяха скрити малките му очички, които изглеждаха съвсем черни, а мустаките му, буйни и рошави, покриваха цялата му уста. Какъвто беше едър, овехтялата му униформа беше тясна за него и той ходеше винаги с разкопчана яка, а ръкавите под мишките му бяха винаги разпрани; смешно малка за него изглеждаше и сабята му в лъскава, но доста очукана тенекиена ножница, а изпод късата му куртка стърчеше цевта на огромен револвер. Той повъртя от скромност и предпазливост пред юзбашията папиросата между дебелите си пръсти и най-сетне я запали. Етхем ефенди не беше глупав човек, дори беше хитър, но плах и смяташе за свое най-голямо нещастие това, че бе останал почти неук. Той често казваше и пред двете си жени, и пред приятелите си в кафенето:

— Знам аз кое какво е. Ама ха де! Да бях учил аз! китаб^[4], и каймакамин можех да стана.

Най-вече го бе наплашила сиромашията. Той бе ходил от град на град петнайсет години като заптие и чаушин и едва от няколко години, след убийството на Райко Кутрев, бе назначен за башполиц в Преспа. Заплатата си получаваше с по два, три и повече месеци закъснение, имаше две жени и девет деца, а по-яллиите^[5] рушвети прибираше каймакаминът. Етхем ефенди притискаше селяните, но те бяха дребна риба; ще му донесат кокошка или масло, или няколко яйца — въшките у тях са повече от парите. От сиромашия той живееше в постоянен страх — боеше се от големците, от агите и чорбаджиите, да не загуби благоволението им, боеше се да не загуби службата си, боеше се да не до-кундиса някого и да загуби някой бакшиш, боеше се дори и от селяните — мръсна нищо и никаква рая, да не би да се научат да носят кокошките и маслото си на каймакамина. Той срещна един ден Лазар Глаушев в чаршията и направо му каза с изтънял глас:

— Чорбаджи, знам те, харен човек си… Дай ми две бели меджидии, че от две надели ям само сурови пиперки, червата ми позеленяха.

Колко ли имаше и Лазар Глаушев, но му даде две бели меджидии, а в малките скрити очички на турчина светнаха сълзи — в къщи го чакаха девет гладни деца.

Сега Етхем ефенди седеше нащрек срещу битолския юзбашия; малките му очички се скриха още по-дълбоко, но оттам, от дупките си, следяха зорко всяко движение на юзбашията.

— Отдавна ли сте на служба тук, Етхем ефенди? — попита юзбашията.

— Ами… доста отдавна — отговори предпазливо башполицът, но веднага пак се опита да върне приказката си: — Санким…

— Познавате всички преспанци, нали… Искам да кажа тия, гяурите.

— Познавам ги, ефенди. И османлиите, и гяурите.

— Етхем ефенди — ьзпочна като че ли едва сега да пита Юмер Али, — кои от гяурите в тоя град правят комитаджилък, ровят против дьовлета ни?

— Аха! — сопна се башполицът, но гледаше спокойно как гори папиросата в ръката му; той потърси подходящ отговор, премисли го два пъти и каза: — Даскалите, юзбаши ефенди.

— Даскалите… За даскалите и аз знам. Всички ли даскали?

— Кажи-речи, всички. Санким…

— Не, не. Ти ми кажи точно кои. По име. Ето аз ще запиша.

Етхем ефенди трябваше да пази преди всичко службата си, хляба си, а юзбашията беше изпратен направо от валията. Внимание, Етхем! Той няма да жали гяурите повече от себе си, но пак няма да каже всичко на юзбашията. Етхем може случайно да забрави нещо, а юзбашията беше ябанджия човек — откъде ще знае какво му е казал и какво е премълчал. Понякога Етхем имаше по-голям хаир от гяурите, отколкото от падишаха, който забравяше да му даде платата.

— Юзбаши ефенди — понапери се башполицът, — аз служа честно и вярно на нашия милостив баща султана…

— Елбете, Етхем ефенди — учуди се Юмер Али на излишните му думи. — Лаф да не става.

— Пишете, юзбаши ефенди.

Башполицът продиктува едно след друго осемнайсет имена — имената на шестима учители, двама свещеници, двама търговци и осем души занаятчии. Сетне той духна важно и шумно въздух през провисналите си мустаки и рече: — Това са башкомитите в Преспа.

Той премълча много други имена — та кой ли гяур не е комита? Но тия осемнайсет имена не можеше да премълчи.

— Какво вършат тия люде — попита юзбашията, — какво знаеш за тях?

— Знам ги аз… аа, знам ги! Всички ходят облечени във френски дрехи. Ходят нагоре-надолу, срещат се, събират се, приказват, четат газети.

— Това ли е всичко?

— Ами… това. То се вижда, юзбаши ефенди. От моето око няма да избегне. И разни селяни все около тях се навъртат.

Юмер Али се замисли. Башполицът беше по своему прав. Той не можеше да знае какво вършат комитите в Преспа, щом не са направени никакви разкрития. Но можеше тъй, с носа си да подуши човек и което не може да види с очите си. Нему впрочем му беше нужно само да подхване нишката. Той каза:

— Веднага ще арестуваме тия осемнайсет души.

— Добре, юзбаши ефенди. Добре, но…

— Какво има?

— За тия в чаршията — лесно; от дюкян на дюкян, един по един. И за поповете лесно. С даскалите ще бъде по-трудно.

— Ще се съпротивяват ли?

— С тях всичко е възможно, юзбаши ефенди. Юмер Али запали папироса и стана. Той дълго се разхожда из стаята, а башполицът чакаше търпеливо и разглеждаше ръцете си. По едно време се замисли и Етхем ефенди, унесе се и по лицето му се появи нещо като усмивка; щом приберат тия осемнайсет души в хапуса, ще излезе той в чаршията и ще каже тук и там, дето трябва, кои имена е премълчал… Ще има бакшиш. Стигат му на юзбашията тия осемнайсет души. Е, ще видим и той какво ще направи…

— Най-напред даскалите — рече отеднаж юзбашията и Етхем ефенди трепна от гласа му. — Аз ще ти кажа как. Ще ги уловим всички наеднаж. А другите ще ги съберем в чаршията. Докато се усетят — всички вътре.

— Кога ще заповядате?… — изправи се с целия си ръст башполицът.

— Утре. Ще ти пратя навреме хабер, Етхем ефенди.

Разчу се из Преспа още на времето за раняването на кехаята в Койнево. Чу се и за несполучливия опит на Стефо Церски да залови Рашид бея. Околийският революционен комитет, или Началството, както го наричаха в Преспа, изпрати с нарочен куриер строго писмо до войводата на полската чета — мъмреше го за неуспеха му и го обвиняваше в своеволие. После пристигна в Преспа юзбаши Юмер Али. Понесе се из града мълва, че е важен човек и че е изпратен с особена задача. Очакваше се властта да предприеме нещо, но по селата, дето бяха станали тия произшествия. Околийският комитет изпрати втори куриер до Стефо Церски с нареждане да се изтегли временно с четата си към Железник. Нареди се и на по-дейните люде на народната организация в града да бъдат по-предпазливи. И тъкмо когато никой не го очакваше, в града влезе нощем, преоблечен като селянин, войводата Стефо Церски. Той се настани у свои роднини, в една малка къщурка на края на града. Още рано на другата сутрин той изпрати домакинята — своя братовчедка, — да занесе на учителя Никола Нешев следната бележка: „Не приемам да ми се сърдите, като не съм толкова виновен. Искам да се разберем. Чакам тука да дойде некой от вас, Който ви донесе това писмо, ще ви каже къде съм.“

Никола Нешев веднага съобщи на другарите си от комитета за неочакваното пристигане на войводата и за сърдитата бележка. Сега людете от ръководството на революционното дело в околията изпаднаха в тревога. Щом се стъмни, трима от тях — Никола Нешев, Наум Катранов и Борис Глаушев — влязоха предпазливо в квартирата на нечакания и опасен гост. Войводата ги чакаше нетърпелив и гневен, Той се нахвърли веднага върху тях, още от вратата:

— Да бех успел да спипам Рашид бея, вие първи щехте да ме хвалите, да ме дигнете до небесата. Сега, разбира се, като не сполучих… Какъв съм аз — да не съм ви измекярин! Лошо ли съм мислил? Да бех спипал бея, до пет хиляди лири можехме да вземем за него.

Той и сега имаше мъжествен изглед, макар в проста селска руба, с големите си тъмни очи със сключени черни вежди, с доста покарала черна брада. Гласът му кънтеше под ниския таван на малката стая и вероятно се чуваше далеко наоколо. Срещу него се изправи зачервен Никола Нешев и цял трепереше от нервите си. Дръпна сърдито феса от главата си и го захвърли на едно миндерче в ъгъла, извъртя назад дългите си ръце, като да се готвеше за борба. Челото му лъщеше от бледата светлина на газената ламба в стаята, той гледаше упорито войводата и от очите му, също тъмни, дори черни, изскачаха сякаш искри. Стиснал презрително въздебелите си устни, той мълча някое време и сетне започна, както винаги, изтихо, с явно желание да бъде благоразумен, колкото войводата беше нетърпелив и непредпазлив:

— Ние не сме дошли да ни се караш, Стефо Церски… Не знам кой кому требва да се кара. Къде ти е четата, войводо? Мислиш ли какво правиш? — И отеднаж повиши глас: — Сега ти ще мълчиш и ще слушаш.

Хвърли се между тях Борис Глаушев. Тънък и рус, той беше съвсем различен от тях двамата и като че ли изеднаж ги раздалечи един от друг. Погледна със светлия си поглед единия, после другия и попита със скръбно недоумение:

— Какво правите вие? Ами ще ви чуят чак от улицата! Седнете. Да седнем всички.

Седнаха и четиримата, а войводата и Нешев пак един срещу друг, задъхани и не щат да се погледнат. Борис продължи:

— Разкажи, Церски, да видиме как е станала тая работа с бея. Да чуем от тебе най-добре.

— Аз сбърках — отвърна бързо войводата, — сбърках, че оставих оня, Щърка, да посрещне колата на бея на мостчето. Прост човек, наплашен…

Той млъкна изеднаж, а Глаушев сложи ръка на коляното Му. — Радвам се, че започваш с грешките си. Сега ще се разберем по-добре.

Церски го погледна някак поучуден, блясъкът в очите му поомекна, но като погледна след това Нешева и видя намръщеното му лице, стиснатите презрително устни, той пак се наежи и размаха ръка:

— Но аз всичко друго харно бех премислил! Проучих всичко за бея и застанах да го причакам на най-сгодно место. Немаше да гръмне ни пушка. Щех да ги задържа двамата с пазача му в дола там до вечерта и после — хайде към Железник. Щех навреме да ви съобщя и вие после да наредите работата. До пет хиляди можеха да се вземат.

— Какво си мислил ти — изви глас Нешев, — какво си кроил, не е важно сега. Бея не можа да заловиш, а откри четата без нужда. И сега си я оставил сама некъде и си дошъл да ни съдиш. Как смееш ти всичко това без съгласието, без одобрението на комитета?

— За четата аз отговарям…

— Излизаш в града в най-лошо време — продължи Нешев. — Турците са се размърдали и готвят нещо, от Битоля е дошъл важен човек. Пак поради твоите глупости е тая работа.

— Глупости, а! — викна Церски. — Защо глупости бре! Това е само… аз случайно изтървах…

Войводата млъкна, но вече не погледна Нешева; ослушваше се в свои някакви скрити мисли. Даскалите умеят да говорят, но правото беше на негова страна — така си мислеше Церски. Нека си говорят те — той няма да спори повече с тях. Но ако му попадне още еднаж Рашид бей — вече няма да го изпусне. Нека му трият сол на главата сега даскалите, прост човек е той, Стефо, няма да ги наддума. Борис Глаушев виждаше огорчението по лицето му и се опитваше да надникне в скритите му мисли. Войводата не биваше да се връща при другарите си в четата огорчен и със скрити мисли.

— Ти може би си дошъл и по друга работа, войводо? — попита Борис.

— Не — отговори късо Церски. Но после, като че ли нарочно да подчертае своето покорство, той каза: — Убиецът на кехаята от Койнево е с мене. Той е оня същият, който изпусна бея — посмути се пак войводата и попита бързо: — Какво да правя с него? Не можем да го изоставим. Да го задържим ли в четата, или да го изпратим по канала в България…

— Защо ти е в четата такъв глупак? — изръмжа Нешев. — Твоята чета, из полето, требва да бъде малка.

— Ти знаеш по-добре, войводо — намеси се бързо Борис. — Ти знаеш по-добре, щом се касае до четата ти.

Церски го погледна и каза:

— Нема пушка. Дадохме му само един револвер.

— Немаме ние пушки — тръсна глава Никола Нешев.

— Аз ще му намеря пушка — тръсна на свой ред Г глава войводата. — Тука, в града, ще му намеря. И да знайте: това момче ще стане добър четник.

Обади се с тихия си глас Наум Катранов:

— Ами ти, Стефо, кога мислиш да се върнеш в четата… Влезъл си как да е, но…

— Утре съм тука. Заради пушката. А може и в други ден да остана. Без пушка нема да се върна.

Никола Нешев стана, взе феса си, тупна го нервно един-два пъти с ръка и го сложи на главата си. Виждаше се — ще претърпи той, за да не почне разпрата с войводата наново. И все пак не се сдържа.

— Ами къде ти е четата… — попита той с леден глас.

— Наблизу. В Криводол.

— Хе! Добре, че не си я довел и нея в града — стисна зъби Нешев и се отправи бързо към вратата.

Тримата учители напуснаха пак заедно къщурката и като избягваха да се срещат с нощните девриета, прибраха се по домовете си.

На другата сутрин в учителската стая на местното мъжко училище влезе, без да почука и само като се изкашля многозначително пред вратата, башполицът Етхем ефенди. Милан Трайков, директорът на училището, беше сам в стаята. Той погледна смаян госта иззад мъничките си очила, които бяха паднали на самия връх на носа му, после пристъпи към вратата и изрече с подчертана, но сдържана тържественост: ……

— Буюрунуз^[6] башполиц ефенди!

Те седнаха и двамата край писалищната маса на директора и запушиха цигари. Трайков току дигаше на челото и сваляше на носа очилата си с позлатени някога рамки, а сега на няколко места лепени с потъмнял калай. Той беше видимо разтревожен, но се мъчеше да се владее. Ами ако са узнали турците за пътуването му с Делчев по Железник! Турчинът пак се изкашля.

— Баш даскал ефенди — започна той и продължи на завален местен говор, като си служеше и с турски думи, дето не му стигаха преспанските: — Дошъл е в нашата касаба един млад юзбашия, ама и каймакаминът му прави икрам^[7]. Окумуш^[8] човек е юзбашията, голем мектеб^[9] учил в Стамбул. Много иска той да прави конушмак^[10] с даскалите. Сам е тука, съклет го хваща, демек^[11], хайде, казва, да ме заведеш при даскалите. Харно, рекох, ще те заведа, ти ще се разбереш с них, но чакай първо аз да отида. Затова съм дошъл, баш даскал ефенди.

Директорът не можа да задържи една облекчителна въздишка, но отвърна предпазливо:

— Но, Етхем ефенди, рано е още. Учителите още не са дошли.

— Ами ще дойдат, ще дойдат, баш даскал ефенди. И юзбашията ще дойде след един саат. Да го почакат даскалите. И слушай, баш даскал ефенди: мене, да речеш, ни ми требват. Хич не ми требват. Но да не кършат хатъра на юзбашията. Да го почакат. Да не го разлютим. Нему и каймакаминът икрам му прави, и миралаят. Ами! Такъв човек е юзбашията. Аз ето заради него съм дошъл. И ще си отида. Немам работа аз тука.

Етхем ефенди направи темане и си отиде.

Наближаваше време за работа и учителите скоро се събраха в широката учителска стая. Трайков им съобщи за ранното посещение на башполица.

— Не можех да му откажа, господа — повтаряше час по час той и местеше очилата си. Сетне като че ли се опитваше и себе си да успокои: — Нема нищо. Един каприз на тоя важен юзбашия. Моля ви, господа, бъдете учтиви към него.

Ще го видим що за птица е. Малко след това вратата широко се отвори, чак до стената, и в стаята влязоха юзбашията Юмер Али ефенди и след него башполицът, направиха мълчаливо учтиви теманета. Директорът го погледна учуден, че бяха дошли двамата, но башполицът каза:

— Срамежлив човек е Юмер Али ефенди. Аз му казвам, че немам работа с даскалите, а той: заведи ме при них, заведи ме…

Юмер Али ефенди не изглеждаше много срамежлив. Той изгледа всички в стаята и спря погледа си върху башполица, който леко му кимна, повече с очите си. Както бе уговорено между тях двамата, това значеше: всички са тук. Тогава юзбашията започна важно да криви устни и говореше на „цариградски“ турски език:

— Вярвам, че всички разбирате турски, ефендилер. Или може би френски? — додаде изеднаж той, но не дочака отговор и продължи: — Аз съм ябанджия тук и за мене ще бъде приятна вашата компания, ако нямате нищо против.

Директорът започна да се покланя, да шири ръце в изблик на най-гостоприемни чувства, помоли гостите да заповядат да седнат и сам сложи на почетно място сред стаята два от новите виенски столове. Юзбашията пак направи учтиво темане и седна. Башполицът застана почтително край него. Тогава Юмер Али ефенди на свой ред започна да кани и директора, и учителите:

— Моля, ефендилер, заповядайте, седнете… Насядаха всички, седна и Етхем ефенди най-сетне.

Един от учителите се приведе към ухото на Глаушев и тихо му пошушна:

— Що за комедия…

— Ами ще видим — отвърна тихо Глаушев. — всички я играем с нужното усърдие. — И както беше седнал в най-отдалечения край на стаята, той каза на френски, отправил към юзбашията хитро засмени очи: — За голямо съжаление, аз не говоря добре турски, но ще бъде истинско удоволствие за мене да поприказвам с вас, мосьо юзбаши, на френски.

Юзбашията втренчи в него поглед, по бузите му се появи червенина.

— Вуй, вуй, мосьо… — заекна той и продължи на турски: — Аз уча сега френски и… и още не мога да говоря добре.

Съседът на Бориса пак се приведе към ухото му: — Не предизвиквай върху себе си гнева на Зевса. Пред вратата отвън се чуха тежки стъпки, някой силно се изкашля. Седналият наблизу учител понечи да стане, но башполицът го спря с едно движение на ръката и самият той се отправи към вратата. Тихо беше в широката стая и очите на всички бяха насочени към вратата. Етхем ефенди я отвори. Всички видяха там един от конашките чауши и струпани зад него цяло едно отделение аскери с голи ножове на пушките си. Юзбашията стана и лицето му отеднаж придоби друг израз — маската на изтънчена учтивост изчезна и се показа там надменната физиономия на заповедник. Чу се тропот на столове, стана и директорът. Юзбашията извади от вътрешния джеб на куртката си лист хартия, бавно я разгъна и каза:

— Които чуят имената си, ще останат тук, а другите веднага да напуснат стаята. — И той прочете с турски акцент следните имена: — Никола Нешев, Тодор Миров, Наум Катранов, Тодор Перев, Христо Георгиев, Стоян Самарджиев.

В стаята никой не се помръдна; сега за всички беше ясно какво бе наумил юзбашията. Той повтори с твърд, отсечен глас:

— Всички други веднага да напуснат стаята. Директорът намести очилата си и пристъпи с бледо лице:

— Юзбаши ефенди, аз не разбирам какво искате от тия люде. Макар неволно, аз ви съдействувах и се чувствувам…

— Казах другите да излязат, директор ефенди — прекъсна го юзбашията. — Кажете им и вие; някои, изглежда, не разбират турски.

По лицето на директора се виждаше голямото му възмущение, но той мълчаливо се отправи към вратата. Последваха го сред тиха врява и останалите десетина Учители, които не си бяха чули имената. Докато те излизаха, Етхем ефенди, башполицът, не можа да устои, наДут от националистическа гордост, и изломоти на своя завален преспански говор:

— Е, даскали, даскали… Хитро турчин, а? С кола зайци лови!

Гласът му заклокочи в глух, гърлен смях. Борис Глаушев се поспря и понечи да му отговори нещо, но башполицът го побутна, изблъска го навън с доброжелателска грубост:

— Хайде и ти, хайде и ти… Излизай…

Предния ден, когато съставяха списъка с юзбашията, Етхем ефенди бе премълчал и неговото име; спомнил си бе той за двете бели меджидии, които бе му дал преди известно време Лазар Глаушев.

От шестимата задържани в стаята учители само четирима бяха наистина замесени в революционното дело: Нешев, Тодор Миров, Стоян Самарджиев и Катранов. Другите двама бяха смирени люде, но бяха повече уплашени, та Юмер Али ефенди реши, че това са най-опасните комити, които бе успял да залови. И той продължи играта си.

— Ефендилер — обърна се към задържаните отново с престорена любезност, — с вас искам да се запозная по-отблизу. Ще бъдете така добри да ме посетите в хюкюмата.

Той се отправи тържествуващ към вратата. Последва го и Етхем ефенди. В същия миг Нешев, скрит зад гърба на Стоян Самарджиев, драсна кибрит да запали цигара и в ръката му пламна един лист хартия, който бързо се превърна в пепел. В стаята бе влязъл чаушинът и неколцина от аскера. Чаушинът претърси задържаните и ги изведе вън. Войниците веднага ги обградиха от всички страни и ги подкараха. Училищният двор беше пълен с ученици, пред училището бе се насъбрал доста народ и повечето бяха жени.

— Какво ви правят учителите бре, турци… — викна една от тях и после всички започнаха да викат: — Да не са обрали некого! Кой ще ни учи децата бре! Пусти да останете, нема ли да ви се свърши силата ви!

Чаушинът отвори път с приклада на пушката си.

— Дръпнете се от пътя ми, че ей сега ще кажа на аскера да ви надупчи с касатурите! Назад! Вие срещу царския аскер ли бре!

На път към хюкюмата невеселото шествие трябваше да мине през чаршията. Наизлязоха люде от дюкяните и мълчаливо наблюдаваха задържаните и аскера с дълги лъскави ножове на пушките. Тичаха насам люде и от съседните улици. Насъбра се много народ, но тихо беше навред и се чуваха само стъпките на арестуваните и войниците, подрънкването на оръжието.

Чаушинът отведе шестимата учители направо в затвора. Скоро след това из чаршията се разшетаха няколко двойки заптиета и подкараха към затвора още дванайсетмина граждани. Всички от списъка, който бяха съставили юзбашията и башполицът, бяха задържани. Не закъсня да се покаже в чаршията и Етхем ефенди. Той влезе най-напред в новия дюкян на Лазар Глаушев. Посрещна го Глаушев, покани го да седне, но го остави той да говори. И Етхем ефенди започна отдалеко:

— Човек не знай, чорбаджи, какво може да му се случи. Аха… Дошъл един юзбашия от Битоля… папапа! Ще хвана всички комити в Преспа, казва. Кажи ги, башполиц, ти ги знайш. Аз ги знам, чорбаджи, мене Панту Кътърка сичко ми казва, а и сам виждам. Хвани ги ти, юзбаши ефенди. Но като каже юзбашията за некой харен човек — аз веднага: сакън, юзбаши ефенди! Той не е душманин на дьовлета. — Етхем ефенди се огледа и се приведе към стария човек. — И за твоя син каза юзбашията, чорбаджи. Ама аз: сакън! Послуша ме юзбашията. За твой хатър го запазих, чорбаджи. Харен човек си, инсафлия^[12] си, джомер^[13]…

Лазар Глаушев намери сгода да му пусне в шепата две лири. Етхем ефенди влезе и в други дюкяни — навсякъде, където мислеше, че има застрашени или уплашени люде. И събираше бакшиша си.

Веднага щом напусна училището, Борис Глаушев се запъти към края на града. Той ходеше с ведро лице по тесните улички на града, макар сърцето му да тежеше от тревога. Той отвръщаше със светлата си усмивка на поздравите на минувачите — поздравяваха го всички, мъже, жени, деца, и не само защото бе син на един преспански първенец и беше такъв хубав, приветлив, но много повече, защото беше учител и народен човек, като баща си.

Той влезе пак у роднините си Крайчеви. Не беше весело в тая къща. Народили се бяха много деца на Крайчеви, а занаятът на Спирко Крайчев пропадаше, откакто започнаха да излизат готови европейски дрехи и моди. Той беше плах, затворен човек и не се опита да се понаучи да шие новите моди, а остави дюкяна в чаршията и се прибра да шие в къщи по някоя нова дреха, пак по стария начин, или да преправи, да поизкърпи някоя вече износена. Още повече се затвори той в себе си. Година след година, клюмна в непрекъонен труд с игла в ръка за залъка на пълна къща с дребни деца. Не беше весело в тоя дом, но Борис Глаушев идваше понякога у Крайчеви и тъкмо защото тия му роднини бяха най-бедни.

Изтича да го посрещне още в двора пак Дона, каквато си беше дребничка, тъничка и беше облечена в доста износена форма на битолската девическа гимназия Борис и каза:

— Ще те моля, Доне, да ми направиш още една ус луга. Тук, по-нагоре от вас, живеят Секуловци. Познаваш ли ги?

— Да, познавам ги. Нели сме в една махала…

— Можеш ли да отидеш у тех по една работа?

— Да, мога, защо не.

— Там, у тех, има един гост. Селянин. Ще кажеш; на Секулица, че искаш да го видиш и че аз те пращам. Кажи на тоя човек веднага да напусне града, щом се стъмни. Некой от Секуловците да го изведе. Само това ще му кажеш. И никому нито дума, Доне.

— Да, бате Борисе.

— Не бързай. Аз ще влеза у вас и ти тогава ще отидеш. Че може да ни наблюдава некой. Така ще го направиш, като че ли те наблюдава некой.

Той влезе в къщата на шивача, а девойката остана; някъде из двора. Върна се тя след доста време и Глаушев стана да си върви. Излезе да го изпрати пак тя, Дона.

— Казах му, бате Борисе.

— Добре, Доне. Ами ти чакаш ли да те назначат за учителка?

— Чакам.

— Готви се, Доне. Човекът, който обеща да ти помогне, нема да те излъже никога.

Дошъл бе един тревожен ден за Преспа. Раздвижиха се по тесните улички на чаршията смутени люде — или уплашени, или гневни — всеки според нрава си, влизаха в дюкяните, питаха, разпитваха, махаха ръце. Задържани бяха в затвора осемнадесет души и все познати люде, а някои предвиждаха и други да бъдат задържани. Но и в страха, и в гнева на преспанци имаше и друго едно чувство, общо може би за всички — силно и дълбоко, макар и неясно, караше сърцата да туптят по-бързо, беше като опиянение, та людете ставаха бъбриви, лекомислени, махаха ръце и не ги сдържаше на едно място. Единият съсед ще влезе в дюкяна на другия, после пък тоя, последният, ще побърза да му върне посещението и да повтори това, което вече са говорили.

— Затова дошъл тоя големец от Битоля. Сички евалла му правят — и каймакаминът, и миралаят, а башполицът като хрът кливка подир него. Бесилки ще дигат. И нашите, тукашните агалари, са се наежили.

— Ще дигат бесилки… Народът сега не е прост. Аз се чудя защо се дадоха така лесно нашите люде, даскалите, и… ето Нешев, какъв сербез човек е и лют.

— Какво искаш ти? Оружие да изтегли? Нешев знай по-добре какво да прави. Не му е дошло времето.

— То е дошло, ами… Не ще да трай народът повеке. Такива разговори се водеха из чаршията. Възбудата сред мъжете преливаше и по махалите — събираха се и жените там на купчини по портите и кръстопътищата Да разправят какво са видели и чули, да кълнат турската управия.

По едно време по улиците се зададоха близки на задържаните, по двама, по трима — бащи, братя, роднини, надигали постилки и завивки, сахани, пията, тенджерки, котлета с ядене, и всички бързат към затвора. Навред, където минаваха, надигаше се викот, разтичваха се жените и всяка ще изнесе хляб или плодове, или кравайчета, или друго нещо за ядене, каквото се е намерило в къщи, или ще изнесе поне китка цветя. И ще извика Развълнувана, с писклив глас ще заплаче:

— Ето, много здраве на Георгия! Чума да изтреби Душманите! За утре ще му източа баница, да дойдете Да я вземете.

Една женичка току се досети:

— Ами Нешев мори, сестри! Нели не е тукашен нели е самичък! Кой ще му занесе завивки, ядене…

Ала преди нея още бяха се сетили за Нешев хазаите му. Зададоха се и те, баща и син, с цял денк постилка и завивки, със сахани и котлета и от всичко повече, от колкото ако бяха го правили за свой човек.

— Как ще го забравяме, мори! — викаше старият хазаин на махленките, които се бяха разтичали за Нешева. А те се надпреварваха:

— На и това да му занесете! На и от нас! И много здраве, много здраве на учителя! Нема да го оставиме като той е самичък…

Което започна по махалите, продължи и в чаршията. Тук се даваше тютюн, захар, кафе, бутилки с ром и коняк. И приказките бяха по-други:

— Много здраве! Да не се плашат! Сички сме с них, целият народ!

Турчин не минаваше вече по улиците на чаршията толкова голямо беше раздвижването и възбудата сред раята. По няколкото турски дюкяна към горния край на чаршията бяха останали само чирачетата и неколцина старци, които смучеха дългите си чибуци и гледаха изпод вежди.

Стъмнило се бе вече, по улиците не се мяркаше жива душа, портите бяха здраво заключени и залостени, но по дворищата все още се чуваше людска врява, виждаха се светлини. Замлъкваха гласове и врява само гато се дочуеше пред портата тропотът на подкованите обуща на минаващо там деврие. А тая нощ бяха излезли повече девриета из гяурските махали. Едно или две заптиета или някой онбашия водеше по петима-шестима аскери и така сновяха те с пушки в ръце в тъмнината по пустите улици. По искане на юзбаши Юмер Али миралаят бе изпратил тая нощ цяла рота аскер да ходи из града.

Младият мюлязим^[14] Шефкет Гьокаслан водеше дванайсет аскери и цялото деврие тая нощ беше под неговата команда. Той беше напет офицер, спретнат и строг в службата си, та аскерите вървяха мълчаливо след него, подредени в две нестройни редици. Мюлязимът вървеше на десетина стъпки пред тях — беше пъргав и силен млад човек. Той обходи всички по-вътрешни улици на града, настигна и посрещна други от девриетата — да бъдат всички под окото му, да не би някои да налягат в някоя градина или по широките кепенци из чаршията. Сетне Шефкет Гьокаслан се отправи към покрайнините на града, следван от аскера си.

Тъкмо наближаваше мюлязимът да свие покрай един ъгъл, когато дочу бързи леки стъпки и сетне уплашен детски глас. Втурна се той изеднаж и излезе на другата улица. Нощта беше безлунна, но ясна, небето светлееше от звезди. Мюлязимът видя наблизу един мъж в селски дрехи — виждаше се бялата му риза в тъмнината, а още по-нататък вече изчезваше силуетът на някакво момче.

— Дур^[15] — викна мюлязимът с ръка на револвера си и се спусна към селянина, а отдире се чуваха ускорените стъпки на аскера.

Светна се и се чу силен гърмеж. Офицерът неволно примигна с очи, а селянинът вече бягаше нагоре по улицата. Гръмна два пъти с револвера си и Гьокаслан, тичайки подир селянина, който бързо се отдалечаваше.

— Бързо след мене! — викаше Шефкет Гьокаслан на войниците си. — Хванете улиците, хванете улиците!

И отново гръмна. Чуха се няколко изстрели и от съседните улици — обаждаше се друго деврие наблизу. Мюлязимът тичаше бързо с пъргавите си нозе и селянинът все още се мяркаше пред очите му, край някой ъгъл, по дължината на някоя улица. Тичаха след тях и войниците, но бързо изоставаха с тежките си обуща, сега те бяха станали до двайсетина души, към групата на мюлязима бяха се присъединили още две девриета. Той гръмна още еднаж, за да ги насочва по следите си Бялата риза на селянина се мярна към изхода на еДна улица, а оттам започваше полето.

Сега се виждаше по-ясно как бяга подгоненият селянин из откритото поле. Виждаха го и войниците, изсипали се от крайната улица. Шефкет Гьокаслан ги пръсна във верига и гонитбата продължи.

— Ние трябва да го заловим, жив трябва да го заловим! — викаше той. — Комита е, не виждате ли… С оръжие е… стреля…

Той пак изпревари аскера далеко напред и не изпущаше от очи селянина. Те тичаха дълго на еднакво разстояние, виждаше турчинът как селянинът прескачаше трапища и долчинки, понякога му се струваше за миг, че той изчезва, боеше се да не би да хване по някой по-дълъг дол и да се скрие. Изеднаж турчинът забеляза, че беглецът видимо изоставаше. Той дори се спря зад един нисък бряг, светна се там и се чу изстрел. Спрял се бе той, изглежда, за да си поеме дъх, искаше да спре и преследвача си. Ала турчинът не се спря и съкрати разстоянието, което ги разделяше, с още няколко стъпки. Той извика на турски:

— Стой бре! Няма да избягаш!

Уморили се бяха вече и двамата и неусетно забавяха стъпките си, та мюлязимът дочу как неколцина от аскера го настигаха. Тъкмо в това време селянинът отеднаж изчезна. Мюлязимът се втурна с последни сили. И малко остана да полети от един почти отвесен бряг. Спря се, струпаха се там и неколцина войници, тичаха далеко зад тях и други войници. Напразно се озърташе в тъмнината Шефкет Гьокаслан — селянинът бе изчезнал без следа. Довтасаха и другите войници. В тишината се чуваше само бързо хрипливо дишане. Някой от аскера тихо продума:

— Това таме, трябва да е село, а?

Нещо се чернееше нататък в тъмнината като гъста сянка, легнала сред полето. Шефкет Гьокаслан знаеше, че нататък има някакво гяурско село, и премисляше: беглецът там ще се скрие; няма да тича все из полето и докога ще тича, ще капне от умора; най-сигурно е за него в селото и там ще побърза да се скрие, ще изчезне като игла в купа сено. Мюлязимът въздъхна разочарован — изплъзна му се гяуринът комита. Войниците зад него помръдваха нетърпеливо, шушнеха нещо помежду си — искат да се връщат калпазаните. А мюлязимът не можеше да откъсне очи от селото. Сърцето му туптеше все още бързо, ноздрите му потрепваха от ловджийска страст. Селото не беше далеко, а не бяха се отдалечили и от града. Внезапно нататък се показа някаква светлина — светна за минутка прозорец или врата и пак угасна. Тая светлина като че ли дръпна нататък младия офицер: я да видим какво става там! И той гласно рече: — Вървете след мене!

Спусна се по пети по стръмния бряг. Чу се шум от сринала се пръст, от ронещи се камъчета, замириса на прах. Долу се оказа доста широчка пътека и мюлязимът тръгна по нея насърчен, следван от аскера. Пътеката се насочи към селото, но по едно време изчезна или пък турците неусетно се бяха отклонили от нея. Минаха през една поляна, през някакви храсталаци, навлязоха в изорана нива. Войниците се бяха проточили в безредие и някои роптаеха глухо. Къде ги водеше тоя полудял мюлязим!

А селото се оказа по-близу, отколкото изглеждаше в тъмнината. Отеднаж се показаха в здрача ниски къщи, белееше се там, изглежда, селската църква — и тя ниска, притисната към земята, а на отсамния край на селото и доста настрана от селските къщи се издигаше друга една сграда на два ката, с бели стени на горния кат. Не беше и тя голяма сграда, но тъкмо тя привлече вниманието на младия мюлязим и той се насочи нататък. Мина през една порутена ограда, минаха след него и войниците му. Дворът на сградата изглеждаше пуст и оставен; няколко дръвчета се чернееха на единия му край. Но Шефкет Гьокаслан ясно дочу човешки глас навътре в сградата, бърз говор и после всичко утихна. Той се спря, струпаха се зад него и войниците му. Издигаха се насреща голи стени, а на горния кат зееха редица прозорци — черни, празни, без рамки и стъкла. Лек, хладен трепет премина през тялото на младия мюлязим. Какво се криеше зад тия стени? Шефкет Гьокаслан пристъпи нататък и се спря пред вратата на сградата, побутна я; беше здраво затворена, не помръдна. Той се обърна към един от войниците зад него:

— Чукай!

Войникът заблъска с приклада на пушката си. После пак. Глухо кънтяха силните удари; вратата беше От здрави, дебели дъски, но беше тясна и ниска, вградена в дебела каменна стена.

Никой не се обаждаше.

Неочаквано отдире се чу глас и някой попита на тУрски:

— Какво има, кардашлар, какво търсите тук? Приближи се турчин, облечен в дънести бечви и чепкен, с пушка в ръце. Беше селският поляк. Войниците му направиха път и той се изправи срещу мюлязима, прикладът на пушката му тупна на земята.

— Каква е тая къща, кой живее тук? — попита Шефкет Гьокаслан.

— Никой не живее в нея. Пуста е. Това е кула на Расим бей, но той умря отдавна и се затри целият му род. Отдавна никой не е влизал тук; боят се людете да влизат, вампир имало вътре. — Той пристъпи, побутна вратата с ръка и викна учуден: — Я! Ами тя, вратата, стои все отворена. Кой ли я е затворил?

Мюлязимът пак заповяда:

— Чукайте! Чукайте силно!

И пак никой не се обаждаше.

— Трябва да видим какво има вътре — каза Шефкет Гьокаслан. — Я скоро една или две секири!

Полякът отиде някъде и се върна с една секира. Един от войниците предаде пушката на другаря си, плю шумно в дланите си и дигна секирата; всички се поотдръпнаха, а той заби с трясък секирата в дървената врата. Удари още един път и още един път.

Тогава се чу изстрел и мюлязимът падна на земята, без да охне. Веднага се чуха и други два изстрела, паднаха двама от войниците, а другите бързо се разбягаха наоколо. Някой стреляше иззад стените на запустялата кула и продължаваше да стреля. Един онбашия от аскера пръв се окопити и нададе вик:

— Лягай!

Войниците се пръснаха наоколо, налягаха кой де свари на по-скрито място и повечето зад порутената ограда. Оттатък, пред затворената врата на кулата, лежаха трите трупа на убитите турци, чернееше се там захвърлена и секирата. Развика се пак същият онбашия:

— Стреляйте бре! Какво чакате! Комити има вътре…

Започна се сражение. Аскерът обгради кулата от всички страни. Онбашията изпрати един от войниците да съобщи в града. Залегна там, зад един голям камък, и полякът. След първото избухване стрелбата и от двете страни започна да стихва, разреди се, та кучешкият лай, който бе се надигнал из цялото село, сякаш я заглушаваше. Войниците не виждаха врага и стрелЯха напосоки или по прозорците на горния кат, а тия отвътре пестяха, изглежда, всеки куршум.

Скрити зад порутената стена около бейската кула, двама аскери надзъртаха предпазливо оттам, пущаха по един куршум срещу невидимия враг и час по час подхващаха разговор тихо зад стената:

— Виж каква излезе тая работа…

— Като се затича насам мюлязимът… Инат човек.

— Смъртта го теглеше насам. Смъртта си търсеше той.

— Писано му било.

— Мераклия беше в службата.

— Те всички са мераклии за нишани^[16], за чинове.

В кулата беше цялата чета на Стефо Церски; там беше и Китан Щъркот.

Церски не бе намерил пушка за своя нов четник, но реши веднага да напусне града, както го бе предупредил и Борис Глаушев чрез Дона Крайчева. Той бе дошъл всъщност да се кара с Началството, а и сам виждаше, че ставаше опасно в града за люде като него; очакваха се и други арести, обиски по къщите. Щом се стъмни и улиците затихнаха, той напусна къщата на своите роднини, пак облечен като селянин; водеше го едно от роднинските му деца — дванайсетгодишно момче, което и само изненадано, не можа навреме да го предупреди за деврието. Къщата на роднините му беше на края на града и Церски си мислеше, че лесно ще се измъкне. Забави се той и стреля, за да позадържи деврието една минутка, докато се поотдалечи детето, което го придружаваше.

Той беше силен мъж и бягаше бързо, но не по-малко беше бърз и Шефкет Гьокаслан. Случи се после и Друга несполука с войводата: когато се спусна той от стръмния бряг, навехна си дясната нога и стотина стъпки по-нататък вече едвам се влачеше от силни болки. Той се спотаи в един трап и беше щастие за него, че мюлязимът го загуби от погледа си и турците се бяха спрели на високия бряг. Той не ги виждаше и си помисли, че са се отказали да го преследват.

Едва сега реши да се отправи към кулата — иначе бе намислил да се скрие някъде из полето, за да не заведе турците при четата си в изоставената кула. Влачейки дясната си нога, вече наближаваше кулата, когато видя и той светлинната някъде из селото и се уплаши да не би; тя да привлече отново преследвачите му, както и стана. Току-що успя той да влезе в кулата и Щъркот, който му отвори, веднага залости вратата — турците довтасаха. Двама от четниците, Нов е и Фидан, бяха заспали и когато ги събудиха поради турците, Нове изломоти нещо и тъкмо неговият глас бе дочул мюлязимът. После бе дошъл вън и полякът, започнаха турците да разбиват вратата.

Безшумно в тъмнината войводата подреди людете си: от всички страни на долния кат на кулата имаше тесни бойници и той постави по един човек на всяка страна, а те двамата с Димко застанаха при вратата. Той остави Китана Щърко още преди това горе, на горния кат — да пази Китан с револвера си да не би да се покатери някой ага там или да не би турците да хвърлят огън през изпочупените прозорци. Не можа да се сдържи Китан и прошепна не съвсем предпазливо в ухото на войводата:

— Ами сега аз… без пушка… Церски мълчаливо го блъсна с лакът и Щъркот остана сам горе.

Сражението започна.

Когато се разбягаха турците наоколо след първите изстрели, четниците почти прекъснаха стрелбата си. Тъмно беше вън, рядко ще се размърда иззад скривалището си някой аскерин непредпазливо, виждаше се и как святкат пушките на аскера, но не се виждаше сгоден прицел.

— Ние сме в капан — тихо промърмори Димко. Войводата мълчеше, излишно беше да се говори.

Димко пак се обади:

— Да бехме се опитали некак… да се измъкнем. Докато е тъмно. Малцина са вън мръсните. Ще довтасат и други. Ей го къде е градът.

Нямаше какво да се приказва — същото мислеше и войводата. Но как биха могли да разбият каменната стена на бейската кула? През вратата, толкова тясна, биха излизали по един или двама и точно срещу изстрелите на аскера; ето и сега се забиваха куршуми най-често в нея, пробиваха я, та те двамата трябваше да стоят все настрана. Да наскачат от прозорците ли на горния кат? Още по-лошо. Да имаха няколко бомби…

Войводата каза:

— Тука ще мрем.

Чуха и четиримата му другари. Отеднаж Арсо кумановчето изви откъм своята бойница хубавия си, малко тъжен глас:

Е-еей, Македонийооо!…

Това беше една проточена въздишка — Арсо не беше научил цялата песен и млъкна. Във вътрешността на кулата изтрещяха един след друг пет изстрела, запука по-живо отвън и аскерът.

Четниците изоставиха всяка предпазливост — излишно беше да се спотайват. Те се пазеха само от куршумите, които пробиваха вратата и често рикошираха по стъпалата на тясната каменна стълба за горния кат. Там горе беше Китан Щъркот с безполезния си револвер и следеше как съскаха турските куршуми, които проникваха през прозорците и се забиваха в тавана или пък тупкаха по стените отвън.

Застанал пред бойницата си с пушка, опряна в самия процеп в дебелата каменна стена, Нове плачеше без глас в тъмнината. Той оставяше сълзите да се търкалят по брадясалото му лице и ге падаха по патронташите на гърдите, на пояса или долу в праха, едри, тежки. Разплакало се бе сърцето му и не можеше да се устои на такъв плач, не можеш да го скриеш, да преглътнеш пороя от сълзи, но в същото време и като че ли с друго някое внимание той следеше през тясната бойница няма ли да се мерне вън някой от аскера. Нове имаше четири деца на село и сърцето му плачеше за тях. И най-много за Петко, най-голямото му дете — тъкмо сега на Димитровден ще навърши петнайсет гоДини. И четирите бяха сега пред очите му, но ясно стоеше там Петко с русия си перчем и малкото носле, цяло червено от слънцето и посипано с дребни жълти бенки. Много му беше мило това дете, той и не се питаше защо — родно дете му беше. Откакто се откъсна Нове от дома си, все за него мислеше и винаги, когато му се удадеше случай да се отбие в родното си село, бързаше най-напред да види него — Петко. А Петко все му се смееше насреща с редки големи зъби. Такова беше детето — все ти се смее насреща и все добра дума ще ти каже. Посягаше и към пушката му, въртеше я в ръцете си с мерак — пуста да остане тая пушка! Току до Петко стояха едно до друго останалите му деца и най-малкото там, с разкъсана антерийка, вижда му се голото коремче. Роди се то два месеца преди да забегне Нове, преди близу две години. Пуста да остане тая пушка и това желязо по него, куршум до куршум по тежките колани! Родното му село беше близу — на половин ден път оттук. Ще отлети Нове и за три-четири часа, но няма да мине вече той през тия каменни стени… Преди две години му бяха възложили да пренесе от града четири пушки в четири снопа ръженица — нали бе дал клетва да служи на народното дело. Натовари той магаренцето си със снопите и тръгна. Още в града заптии откриха какво носи в ръженицата, ала Нове успя да избяга. Магаренцето остана в ръцете на заптиите. Освободили са го те от товара и са го пуснали да върви. От малко още бе го отгледал Нове, вървяло то, стигнало до селото и влиза право в двора му. Турците пък — след него. Тогава забягна Нове с четата. Къде другаде ще иде — или в затвора за дълги години, или в България, или в четата. Нове влезе в четата — да бъде по-близу до своите, до децата. А който дигне оръжие, то се знай, може и от оръжие да загине. В седем сражения бе влизал досега той и бе убивал турци. Ето сега дойде и неговият час. Е, нищо, нищо… Жално му беше само за децата, за Петко. Човешкото сърце понякога почва само да плаче. Той дръпна пушката си, назърна през бойницата. Нищо не се виждаше вън — само разрушената ограда в тъмнината и няколко звезди горе. Той провря пушката си през бойницата и гръмна. Да знаят душманите, че е тук, на мястото си стои. Пред бойницата се светна два пъти — отговориха му с два изстрела.

А на съседната бойница, отляво, стоеше с пушката си Фидан. Той беше само на осемнайсет години, тъмен пух бе покарал под носа му и по краищата на брадата му, а тежаха гъсти, възкъдрави тъмни коси до рамената му, разделени на път. Ще разтърси лъскавата си тъмна грива и сам си прави смях:

— Не ми требва мене капела!

Дете. В четата беше отпреди шест месеца. Избяга от кехаите и поляците в родното си село мира му не даваха, хубав беше като момиче. Уби един от тях — най-дръзкия — и забягна в четата.

И сега му беше весело. А и той виждаше, че бе дошло време да мре. Попаднала бе цялата чета в каменен капан. В детинския си гняв, че не можеше да види някого от турците, особено като виждаше как святкаха пушките им при всеки изстрел, той дращеше с нокти влажната каменна стена, идеше му със зъби да загризе студения камък и крещеше с незакрепналия си глас:

— Един да ми се покаже! Пискюла му само да видя! Когато все пак студена тръпка пронизваше младото му весело сърце — нямаше да излязат те живи оттук, — нему като че ли му беше повече жал за войводата, отколкото за себе си. Фидан обичаше войводата и мечтаеше да стане като него храбър и лют. Той си мислеше, войводата не се бои ни от глад, ни от жажда, ни от куршум, ни от турци, ни от смърт. Преди около три месеца войводата закла с щика си двама селяни — турски шпиони. И докато прободе единия, другият плачеше и виеше с грозен глас. Войводата намушка и него. Тогава Фидан цял се бе разтреперал, а войводата спокойно избърса ножа си с хватка сено.

Такъв беше войводата. Учил бе Стефо Церски в Преспа шест години дърводелски занаят. После отвори и свой дюкян и беше добър майстор — търсеха го да прави врати, прозорци, корита, сандъци, но най-изкусно можеше да нашари касела^[17] за чеиз с кубелия капак и цялата с цветни тенекии и пирончета. Но не можа да потуши той един силен огън в сърцето си — голямата си омраза към турците. Не можеше да гледа спокойно и най-невинния турчин. Някога турци са убили негов чичо, по-малък брат на баща му. Стефо Церски не познаваше Убития си чичо, не бе го виждал, но баща му и целият мУ Род не можеше да прежали убития. Такъв човек бил той-непрежалим и загинал невинно. С майчиното си мляко сякаш бе всмукал в сърцето си Стефо Церски омразата към турците. Докато беше по-малък, ходеше на; към турските махали да дебне там да бие турнетата, но се връщаше и той често с разкървавена глава. Сетне започна да препасва ножове и пищови и ходеше пазарен ден из чаршията да следи дали някой от лошите турци не ограбва или не бие изплашените селяни. За сбивания с турци той бе на два пъти затварян в тъмница. Стефо беше между първите в Преспа, които влязоха в народната организация. После той уби турчина на вратата на дюкяна си и вече нямаше живот за него в Преспа. Забягна и се скри по селата, ходи две години и четник. Като се реши да се събере една малка чета за полските села в преспанската революционна околия, избраха за войвода Церски. Не беше лесно да ходи комита чета из полските села. Голо равно поле, няма сгодни скривалища, ни гори, ни скали и пещери, а нали селата бяха повечето турски чифлици — във всяко село по трима-четирима кехаи, поляци и бейове, все изедници. Но тъкмо затова прие с готовност Церски да стане войвода на полската чета, че из полето върлуваха повече турци, и то най-лоши насилници. Като поведе чета, той стана по-сдържан, не налиташе на всеки срещнат ага, пък и такава заповед бе получил от началството си. Наредено беше да се пазят четите от ненужни откривания и сблъсквания с турци и Стефо Церски пазеше своята малка чета, но така се случваше, че все той ще се открие и сблъска, та беше в постоянни разправии с Началството в града. Такъв опасен беше и районът му, а той самият беше такъв човек — стремеше се да бъде ловък, изкусен войвода, но не можеше да укроти съвсем сърцето си.

А сега ето какво се случи! Дошъл бе краят. Затворил се бе още жив в гроба си. Той стоеше на тясната каменна стълба пред бойницата вдясно до самата врата и дебнеше през тесния процеп в стената, а мисълта му — и тя се блъскаше като уловена птица. Стефо Церски дебнеше врага и сам се съдеше. Той доведе другарите си до тоя гроб и ги затвори в него! Четата се бе крила в тая запустяла кула няколко пъти, но защо трябваше да отива той в града? Само за да се кара с Началството! И всичко оттам започна. Още преди три месеца той щеше да погуби четата си заради двама шпиони.

Влезе посред бял ден в такова голямо село, с три турски чифлика в него, с три кули, а кехаите гледат от прозорците. Не можеше той сам да се надвие — колкото мразеше турците, сто пъти повече мразеше шпионите им и най-вече когато са от нашите люде, та отиде и сам закла тия двамата, измъкна ги от къщите им и ги закла пред цялото село. И турците гледаха, а той беше едва с четирима другари. Така човек сам върви към своята гибел. Нека върви сам, където си ще, но когато е войвода, той трябва да знае къде води другарите си. Отиде в града само за една кавга; на връщане взе за куриер едно невръстно дете. И все от тоя трън в нетърпеливото му сърце! После дойде и всичко друго: навехма си нога, довтаса отнякъде и полякът да каже, че вратата на кулата стои винаги отворена… Като направиш една грешка, другите сами ще дойдат. Обмислил ли бе той здраво и нападението срещу Рашид бея? Все тоя трън в сърцето — бодне те и те тласне, а ти, като сляп и безумен…

Стефо Церски не жалеше, че ще умре. Сега друг трън се бе забил в сърцето му, по-остър: той се бе показал като недостоен войвода. Тая мисъл го мъчеше сега и голяма беше мъката му — по-голяма сякаш от страха пред смъртта. Нека поне сега да се покаже… Да се покаже! А нямаше кураж да се обърне към другарите си да каже: — Прощавайте, братя…

Димко стоеше на другата страна на вратата. Той се обърна към войводата и уж искаше тихо да продума, пък гласът му се чу из цялата кула:

— Що се удрема бре, войводо? Спиш ли, а! Кажи Що да правим бре! Тука ли ще чакаме да ни избият?

Войводата не отговори веднага. Сетне каза:

— Нам само едно ни остава, Димко: да избием от них колкото можем повеке, докато се свърши и с нас. Какво друго можем да направим оттука? Се това е дали насреща имаш десет пушки, или сто. Покажеш ли се на вратата тука…

Димко се взираше към него в тъмнината и се чудеше на мекия му глух глас. Уплашен ли беше войводата? Никога не е бивал така кротък.

— Барем да се показва по некой от мръсните, да Дойдат пак да разбиват вратата. Скриха се вдън земя, без работа, ще изпозаспим — мърмореше бързо-бързо Димко и надзърташе през бойницата ту с едното, ту с другото си око.

Безгрижен човек! Нему всичко му е ясно и просто. Беше черен като циганин, целият опърлен като главня, брадата му, черна и твърда, чак до очите. И кожата му беше дори синкава, а устните съвсем модри. Все за това му се смееха всичките, а той се блещи с белите си зъби — пълна уста:

— Сбъркала е некоя от бабите ми с циганин, това е.

И все обичаше да се преправя на циганин, да разсмива другарите си. Когато беше гладен, търсеше по-скоро да се нахрани; когато му се спеше, лягаше къде да е и веднага заспиваше сладко. Лесен беше животът му и прост. Прости и ясни бяха мислите му за всяко нещо. Така стана той и комита — някак съвсем просто. И той беше селски човек, от Серско. Цял живот бе гледал как патят селските люде от зли аги и бейове, от чорбаджии изедници. После дойде чета в тяхното село, за пръв път. Събра се цялото село, там беше и Димко.

— Ами какво гледате, братя селяни — каза войводата. — Докога ще ви ограбват и убиват аги, кехаи и бейове? Немате ли ръце? Дигнете и вие оръжие.

Димко погледна ръцете си. Наистина, защо така? Дойдат зли турци, задигнат каквото искат от селото, пък и убият някого. Селяните в земята да се скрият или плачат и молят за милост. Защо така? Нямат ли те ръце?

Още тогава тръгна Димко с четата. Беше жив, любознателен човек и ходи с мнозина войводи. Ходил бе по Драмско, по Скопско, по Костурско и Воденско, ходил бе по Пирина с Яне. Така дойде той и в Преспанското поле. Не търсеше по-лесното, а по-трудното. И като го присърбеше да смени дружината, той казваше:

— Свет да видя. Нели съм си циганин… — И бързаше да добави: — Ама то насекъде сиромашия и мъка, и неправди по народа.

Не му пречеха много да се мести от чета на чета. Навсякъде беше добър четник, добър другар — весел, разговорлив. И трудно беше да се откаже на такъв човек. Познаваше цяла Македония и много люде от всички краища.

Не се лъжеше и Димко за клопката, в която бе попаднала четата. Но той не можеше да седи и да чака със скръстени ръце. Ето, смъртта беше вече неизбежна — нима ще излезе той да се предаде на турците? — но докато дойде тя, проклетата, да те улови за гушата, все си още жив и пушката е в ръцете ти. После, човек не бива никога да губи дух. Поне така само, колкото да не се срамува от себе си, да не се засрами и пред другарите си, като вземат да му тракат зъбите. То се знай, не е лесно да се изправи насреща ти архангел Михаил. Всеки си мисли, че за него няма да дойде такъв ред. О-хо! Никого няма да отмине, никого… А ние, като сме надигали пушки и с архангела се надпреварваме, души вземаме — не може той и до нас да не спре…

Оттатък, между изпочупените някогашни хамбари, Арсо кумановчето все си пееше. И от време на време като че ли от досада ще пусне по един куршум през бойницата си. Той имаше тих, но хубав глас и пееше от сърце. Като започне някоя тъжна песен, като че ли плаче, а и тия, които го слушат, започват да преглъщат. Пееше и весели песни, но не знаеше нито една песен докрай. Нему повече гласът на песните му харесваше и дето чуе по селата непозната песен, веднага я запомни. Отдалеко още може да се познае какво му е на сърцето — весел ли е, тъжен ли е, или пък за нищо не мисли. Но като иска, с песните си ще промени настроението на цялата чета, на всички, които са около него. Такъв беше гласът му — сила някаква имаше в него. Нямаше и сега за какво да го питат какво му беше на сърцето. Той започна с жални песни, плачливи — не пее, ами въздиша и оплаква. Себе си оплаква, живота си, младостта си, майка си, народа поробен оплаква и черната земя македонска. После бликна друга сила в сърцето му. Започна бойни, юнашки песни:

Ветър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня,… с тръба зове своите братя — сички на оръжие!

Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте, доста робство и тиранство, сички на оръжие! …

Пее и тупа с нога. Започна и по-често да стреля. А отвън турците чуваха песните му и все повече куршуми тупкаха по стената около неговата бойница. Като започна да пее „Жив е той, жив е…“, започна да бръмчи под носа си и Димко. Те двамата често биваха на един ум.

— Е-ха, момче Арсо! — се провикна по едно време на песните му Димко. — Еднаж човек се ражда, еднаж ще мре!

Престана да плаче и Нове, заслуша се и той; усмихваше се под пухкавите си мустачки и Фидан.

Над главите на войводата и на Димко се чу сподавеният глас на Китан Щърко; той, изглежда, бе легнал по корем на пода и се бе надвесил над откритата стълба.

— Войводо… ела да видиш двама турци — хе така са си легнали, цели се виждат отгоре, ама немам пушка…

— А бре ти, Щърко, жив ли си още? Забравихме те горе, мама му стара — дигна към него лице в тъмнината Димко. — Какво се вижда, казваш?

— Полечка се приближих до един прозорец, понадигнах се… гледам — цели се виждат. Двама един до друг. Ама немам пушка…

— Иди виж — рече тихо войводата, без да се обърне, и додаде: — Умната.

Димко това и чакаше. Той се изкачи горе и скоро след това се чуха два изстрела един след друг — дрезгави и тежки — от дългата му манлихера; само той и войводата имаха манлихери, та се познаваха изстрелите им. Зачестиха отеднаж изстрелите отвън чуваше се как падаше горе мазилка от тавана и от стените. Димко каза нещо горе, но не можеше да се разбере. После, в едно късо затишие, чу се гласът на Щърко:

— Дай бре, моля ти се, един път барем да пукна с пушката…

— Пушка не се дава, момче — отвърна поучително Димко. — Като умра, вземи я, харизвам ти я. И къде ще се показваш сега на прозорците — веднага ще ти скъсат сенката. Лежи тука и си ги отваряй очите…

Чу се тежка въздишка и сетне пак гласът на Димко:

— Страх ли те е, а?

— Е, па, страх ми е… Да имах барем една пушка…

Димко слезе пак на мястото си при вратата. Познаваше се по гласа му, че се бе засмял с всичките си зъби:

— Отдолу не се виждат, зад стената, ама отгоре… Чернеят се в тъмнината като сомове в тиня. Един до друг, само главите и рамената скрити зад стената. Единият, с първия куршум, не мръдна. Другият цял се сви зад стената, скри се, за него не знам: може и да не съм го ударил добре. Нема да отидем сами при свети Петър. Ама тия, турците, по друга пътечка ще хванат, те яри Мохамеда.

Войводата нищо не отговори. След малко Димко изшушука:

— Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Церски.

— Какво е това? — И сам си отговори: — Това са коне. Много. Кавалерия препуска. За нас ли?

— Ще видим що е… за кого е…

Над главите им се чу пак задъханият шепот на Щърко:

— Като облак… Аскер на коне. Ей ги сега дотърчаха, но се скриха там, зад къщите… Да имах барем една пушка…

— Защо им е кавалерия? — подигна рамена в тъмнината Димко.

Войводата, изглежда, се бе ослушал навън, залепил око на бойницата си. После каза:

— За да дойдат по-скоро. С коне.

Вън стрелбата се засили, сгъстяваше се от всички страни. Дочуваха се гласове. Стефо бързо притисна приклада на пушката, както беше провряна през бойницата; също и Димко. Изгърмяха и двамата с манлихерите си. Стреляха и другарите им. Вън се мяркаха сенки, прибягваха, залягаха около кулата. Току-що пристигналите аскери бяха оставили конете си негде зад селските къщи и сега тичаха да засилят обсадата. На няколко места около кулата, на откритото, както беше осветено едва-едва от зрака на ведрото звездно небе, тръшнаха се черни сенки — улучени аскери. Миг по-Късно един от тях, пред бойницата на Фидана, се наДигна и започна да пълзи назад — да избяга. Младият четник се прицели със стиснати зъби, гръмна. Раздвижилата се сянка легна пак на земята и вече не мръдна.

Някое време куршумите на турците чукаха по стените на кулата отвън като градушка. Четниците рядко отговаряха. Скоро започна да стихва и стрелбата на турците. Някой от четниците тихо попита, като че ли питаше самия себе си: — Кое ли време сме?… Не се чу и петел да пропей…

Никой не му отговори.

Някой в тъмнината надигна стомна; чу се как се разплиска водата в нея. Тая вечер, щом се стъмни, един верен човек от селото бе им донесъл две стомни с вода и няколко черни селски хляба с паничка извара. Яли бяха комитите сладко и бяха се смели да не би някой Да тикне в носа си изварата в тъмното.

Войводата се обърна сега навътре и попита:

— Има ли още вода?

— Има — отвърна Фидан задъхан; току-що бе пил. — Тая стомна до половината е пълна.

— И тука има… доста — обади се и Арсо. — Искаш ли?

— Не. Но да не останем без вода. И водата требва да се пести.

— Ех, дали ще успейме да я изпием сичката… — промърмори Нове.

Никой не отговори.

Войводата беше жаден не за вода, а за една цигара. Само той беше пушач в четата си — другите бяха селски люде, а малцина селяни пушеха тютюн. Само по-старите с пръстени лулички от време на време. И пушенето беше право сякаш само на агаларите. Не пушеше и Димко, макар да беше от тюгюнджийски край. Стефо Церски бе изтървал табакерата си, когато бе тичал насам тая вечер. И сега стискаше зъби, хапеше устни за една цигара. Навехнатата му нога не го измъчваше толкова — той само избягваше да я движи, но цялата му уста гореше за тютюнев дим. И това трябваше да се изтърпи.

Като се чуха изстрелите при преследването на Стефо Церски, целият град се спотаи. Тая махала беше на височко място, та няколкото изстрела екнаха надалеко. Заглъхна врявата по дворовете, ослушаха се мнозина в тревога, а по някои дворове дори угасиха ламбите и фенерите. Какво ли ставаше? Загива може би някоя християнска душа… Агаларите по турските махали оттатък, които също бяха дочули далечните гърмежи, наостриха уши: какво ли става пак? Не мирува вече раята, разбуни се, навсякъде шетат комити…

Юзбашията Юмер Али ефенди седеше сам в квартирата си, при чашка люта гроздова ракия, пушеше папироса след папироса и обмисляше следващите ходове в играта, която бе започнал, както си мислеше, така щастливо. Башкомитите в Преспа бяха в ръцете му; оставаше още да ги накара да проговорят. Предстоеше му още да се справи и с новата комитска чета в околията. За нея той още нищо не знаеше — освен за нападението й срещу Рашид бея. Задържаните комитаджии ще му кажат и за нея. Ще ги накара той да проговорят, ще ги накара. Юмер Али ефенди посръбваше с наслада от чашката си. Той предвкусваше и своите предстоящи успехи. Мисията му в Преспа се оказваше съдбоносна за неговата кариера като жандармерийски офицер и администратор. Каймакаминът се отнасяше към него с голяма почтителност, слушаше го внимателно и миралаят. Тая вечер миралаят веднага се съгласи да засили деврието из града. Забеляза се някакво раздвижване сред гяурите — толкова по-зле за тях! Нека изплюят отровата си, нека си покажат зъбите. Скоро ще мирясат те. Юмер Али пак сръбна от чашката си. В тоя миг той чу изстрелите откъм горния край на града. Стреля някое от девриетата. Нека — така гяурите ще почувствуват натиска по-добре.

След някое време се чуха из града и други гърмежи, сега далеко някъде из полето, носеха се като че ли из въздуха, тихи, но ясни. Ослуша се пак целият град. Които бяха чули гърмежите, викаха през стени и огради, през прозорчета и вратички съседите си, за да им кажат, и шепнеха в тревога. Какво ли става тая нощ? Дочуха ги някои и от агаларите, поклащаха глава и ръмжаха сърдито. Далечните гърмежи ту затихваха съвсем, ту пак започваха да се чуват, тихи и ясни, както ги донасяше отдалеко ветрецът в тихата нощ. Дочуваше ги и Юмер Али ефенди и неволно напрягаше слух с досада при своето тъй приятно настроение. В това време Шефкет Гьокаслан лежеше вече мъртъв пред затворената врата на изоставената бейска кула.

Мина още доста време, когато Юмер Али чу изненадан, че по една от близките улици препускаше кавалерия. Бързият тропот на конете по калдъръма се чуваше ясно в тихата нощ. Нима миралаят бе пуснал и кавалерийско деврие? Юмер Али помръдна устни присмехулно: поуплашил се е старият миралай… Кавалерията отмина; едва ли имаше повече от две отделения. Неясна тревога пропълзя и в мислите на Юмер Али. Скоро след това той чу, че по същата улица минаваше и пехота — ясно се чуваше глухият тропот на подкованите обуща на аскера, чуваха се подрънквания на оръжие, час по час и сърдити, остри гласове. Нямаше съмнение — по улицата бързо се движеше аскер. Юмер Али захвърли чехлите си и викна по вестовоя. Войникът, види се, бе заспал вън и юзбашията отиде сам да си вземе ботушите. След няколко минути, следван от сънливия си вестовой, той се отправи към казармата край града отвъд турската махала. Миралаят го посрещна хладно и като че ли беше учуден от нощното му посещение. Той каза на юзбашията намръщен:

— Открити са комити. Води се сражение. — И добави с издрезгавял глас: — Убит е най-добрият ми офицер.

— Къде са открити комитите, миралай ефенди?

— Вие нищо ли не знаете? Близу до града. Има там едно малко село.

— Мнозина ли са, миралай ефенди?

— Мнозина били. Така ми донесоха. В някаква кула.

— Може би са същите, които аз търся — не се сдържа и намекна Юмер Али за своята важна мисия.

— Аха… — погледна го миралаят, като че ли за пръв път го виждаше. — Ами вървете да видите дали са те, юзбаши ефенди!

— Ще ида, миралай ефенди — поизпъчи гърди Юмер Али.

Той отиде в конака и завари там бъркотия. Каймакаминът беше у дома си и бе обещал да дойде. В широкото преддверие на конака башполицът Етхем ефенди се караше с началника на стражата. Около тях се бяха струпали пеши и конни заптии и чакаха.

— Не можем да оставим, града без стража! — викаше Етхем ефенди.

— Аз трябва да вървя там с людете си! — надвикваше го началникът на заптиетата. — Това там, с комитите, е моя работа.

Юмер Али сърдито прекъсна разпрата им:

— Защо не ми съобщихте, че са открити комити? — И не дочака отговор: — Едно отделение заптиета ще остане тук. Другите — с мене.

Влязоха в преддверието неколцина цивилни турци — всички въоръжени до зъби; между тях беше и Селим бей. Това бяха водачите на градския башибозук. Най-старият от тях рече, като не знаеше към кого от тия трима началници да се обърне:

— Кардашлар, ние сме готови.

И той кимна с глава по посока на вратата; дочуваше се отвън глуха врява — там чакаха събрани до петдесетина души от башибозука.

— Тръгвайте и вие — отсече Юмер Али и после се обърна към началника на заптиетата: — Да вървим, юзбаши ефенди.

Сега през града мина една проточила се пъстра тълпа от заптиета, които уж се бяха подредили по двама, и цивилни турци, надигали пушки, препасали силяхлъци. Водеха ги двамата юзбашии. Изстрелите откъм полето се чуваха по-ясно и се сипеха все по-гъсто.

Когато Юмер Али и ордата му излязоха от града, гърмежите се чуваха вече съвсем ясно, а по-нататък се откри и самото полесражение. Белееше се не много далеко обсадената кула и на едно доста широко пространство около нея трептяха една през друга едри искри, глухо клокочеха непрестанни пушечни гърмежи. Неколцина от башибозука, наперени бабаити, избързаха напред с тежки стъпки, размахвайки пушките си.

— Яллаа! — викаха те издебело и се спуснаха още по-бързо напред.

Втурна се след тях цялата тълпа на башибозука с излишно въодушевение и от агаларска, бабаитска солидарност. Заптиите останаха по-надире, те не разтуриха разкривените си редици и вървяха неохотно след двамата юзбашии — дотегнало им бе да се разправят с комити и разбунени кяури.

Като наближиха обсадената кула, башибозукът и заптиите бързо и предпазливо се вляха в широкия пояс на обсадата, налягаха, изпокриха се кой където свари — ту зад някой камък, ту в някой трап, разбъркаха се с аскера, който преди това бе обсадил кулата. Един от башибозука, докато тичаше насам-натам и търсеше в тъмнината сгодно място, за да хване пусия срещу комитите, отеднаж като че ли се спъна, залитна напред и се просна цял на съвсем открито място, а пушката му отскочи встрани. Пресрещнал го бе един от комитските куршуми, които час по час прелетяваха с бръмчене над налягалите турци около кулата и предизвикваха тяхната ярост. Началникът на заптиетата залегна заедно с тях, а Юмер Али пребяга по една долчинка и се потули зад най-близката селска къща. Там се бяха скрили и други от офицерите, които бяха довели аскера, а още по-нататък, в една впадина, бяха събрани и конете на кавалеристите и край тях се мяркаха сенките на войниците, които ги пазеха.

Около двеста души аскер, заптиета и башибозук бяха обсадили кулата сега от всички страни, пръснати наоколо, по един, по двама и трима, на цели редици, особено зад порутената стена, която ограждаше двора на изоставената кула. С прииждането на всяка нова вълна турци стрелбата се засилваше и от двете страни, но сетне бързо се разредяваше. При всяко прииждане на турци четниците успяваха да улучат през бойниците си по неколцина от тях или когато някой от турците се надигаше непредпазливо от пусията си; тук-там наоколо лежаха неподвижни тела, неколцина ранени охкаха тихо в един дол, а други се измъкваха накъм града. Времето минаваше бавно. Мнозина от аскера отдавна лежаха върху пушките си, унесени в мислите си, или пък въздишаха и поглеждаха звездите — няма ли да мине най-сетне тая нощ! Или пък тихо, с продължителни паузи разговаряха със съседите си, а на няколко места се дочуваше, между два изстрела, и похъркване. По-усърден в стрелбата беше башибозукът.

Офицерите зад близката къща бяха насядали и наклякали край стената кой където сварил, само бинбашията им седеше встрани на триножно столче; цигарите им непрекъснато святкаха в тъмнината. Те разменяха час по час по няколко думи и чакаха да мине най-сетне тая проклета безсънна нощ. Жандармерийският юзбашия Юмер Али бе посрещнат от колегите си пехотинци и кавалеристи като пребягала коза от чуждо стадо. Но той като че ли не забелязваше пренебрежението им. Едващо дошъл, попита:

— Бинбаши ефенди, какво смятате да предприемете? Бинбашията се извърна към него в тъмнината и рече:

— Нищо.

— Извинете, бинбаши ефенди, аз не случайно… Както знаете, аз съм изпратен от валията тъкмо заради тия комити. Те трябва да бъдат унищожени.

— Трябва — отвърна късо бинбашията.

— Да. Тогава… как мислите?

— Ех, утре ще видим. На светло.

Отговорът бе даден с такъв тон, че Юмер Али загуби охота да пита и разпитва по-нататък.

Борис Глаушев се разхождаше в стаята си на горния кат с везаните си чехли по килима, на тъмно. Още като се чу как премина в кариер кавалерията по близката улица и зачестилите изстрели не преставаха, майка му се качи горе и го помоли да угаси ламбата.

Сетне той чу как премина по същата улица и пехотата. А горе, в неговата стая, изстрелите се чуваха ясно. Не можеше да има никакво съмнение: някъде наблизу до града се водеше сражение. Изтича кавалерия, отиде и пехота. Това беше четата на Стефо Церски. Той каза, че я оставил в село Криводол. Тъкмо от тая страна идваха и гърмежите. Дали е напуснал града войводата? Четата му е открита и води сражение. Далечните гърмежи, тихи, но ясни, падаха като възбуждащи удари върху мозъка на Борис Глаушев.

Той си мислеше: в града има много люде, които са се клели в народното дело. Повечето са млади, силни мъже и мнозина от тях имат оръжие. Мнозина от тях сега чуват същите тия изстрели. Там, близу до града, техни другари, също люде на народното дело, водят сражение с врага. Неколцина мъже срещу стотици аскер — какъв тропот се бе дигнал по улицата!

— Ние трябва да им помогнем! — шепнеше Борис Глаушев и се мяташе безспир от ъгъл в ъгъл. — Нема ли да се намерят поне двайсет души в целия град да се притекат на помощ на другарите си? Двайсет души с пушки да се явят в гърба на аскера, да го смутят, да го забъркат и може би четата на Церски ще успее да се изтръгне по някакъв начин, да се отдалечи.

Той всичко премисли, стъпка по стъпка. Облече се, обу се.

Долу, под неговата стая, се дочуваше сподавен говор: старите бяха още будни. Борис слезе на долния кат. Почука на вратата на старите и влезе. Той не ги виждаше в тъмнината, но знаеше общото им легло в ъгъла и как те двамата лежаха там, както винаги отпреди близу четиридесет години.

— Ти ли си, Борко? — попита майка му.

— Да, мамо. — И после той каза; — Аз требва да, излеза.

Той усети как майка му скочи в леглото. И продума задъхана, с разтреперан, пресекнал глас:

— Що говориш, Борко… Как тъй ще излезеш по това време…

Лазар Глаушев мълчеше. После попита с привидно спокойствие, но и неговият глас беше поизтънял:

— Защо искаш да излезеш, синко? Нужно ли е сега?

— Да, татко. Требва да излеза. Вън, близу, некъде, се води сражение.

Лазар го разбра и рече:

— Безполезно е, синко.

Сега гласът му беше още по-напрегнат; старият човек се бореше със себе си.

— Не, татко. Требва. Ще събера неколцина другари. Требва да помогнем.

— Но ти не знайш какво става там. Кои се бият.

— Ние ще проверим, ще научим. Аз знам, че наблизу имаше наша чета.

— Ще се хвърлите в огъня, за да изгорите и вие. Ния Глаушева тихо проплака.

— Мамо, не ме спирай.

Старата жена нищо не каза. Тя чакаше да говори бащата — той ще каже каквото трябва, той ще запази детето им, ще го върне.

— Господ ни е дал разум, сине — започна отново Лазар Глаушев. — Ти помисли: ще излезете вън и ще ви нападнат, ще ви избият. Кому ще помогнете? Вън е аскер — нели чух, като мина, а вие ще излезете неколцина. Иди си горе, в стаята, чедо, и нека бог помага на тия, които са сега в беда. Кой друг може да им помогне?

— Ние можем да им помогнем, пък да сме макар само двайсет души. Като знам това, аз не мога да стоя горе по чехли и да изричам молитви. Ами това е всичко: наши другари може би са в смъртна опасност и ние требва да им се притечем на помощ. — Той пристъпи в тъмнината: — Майко, аз ще се пазя… — И се опита да се пошегува: — Нали знаеш, аз съм хитър.

Двамата стари люде мълчаха. Борис тихо излезе от стаята им. Те се ослушваха: синът им едва чуто отвори портата вън и я затвори след себе си. Ния Глаушева мълчаливо плачеше. След дълго мълчание Лазар Глаушев рече:

— Не можех да го спра.

Като излезе на улицата, Борис Глаушев внимателно се огледа в тъмнината и продължи нагоре, все покрай стените, с тихи стъпки. По близките улици наоколо лаеха кучета проточено и тревожно. Той не чуваше вече далечните гърмежи — може би ги заглушаваше тихият шум на стъпките му, ала като стигна до една напречна уличка, далеко откъм дъното й се дочу глуха врява и тропот на много стъпки; това беше башибозукът и заптиетата, които минаваха тъкмо по това време по главната улица. Борис усети как изстина сърцето му и цял потрепера — той долови отделни турски думи в далечната врява и неволно ускори стъпки. Турци — цяла тълпа. Страшно е да попадне човек в ръцете им… Той нямаше и оръжие.

Младият момък криволичеше бързо от улица в улица, но се спираше тук-там за минутка, да се ослуша, да не би да се натъкне на някое от девриетата или на Друга някаква нежелана среща. Свали феса си — влага хладнееше по челото му. Мина край разкривената ограда на Крайчеви, малкият двор тънееше в мрак и тишина. Нагоре улицата ставаше по-стръмна, той се задъхваше от бързия ход, а като се изкачваше все по-високо, гърмежите се чуваха по-ясно. Сега те се чуваха точно откъм Криводол.

Вратнята у роднините на Стефо Церски беше затворена. Борис погледна през ниската ограда в двора и не се решаваше да прескочи. Ами ако дебне отвътре войводата? Той се наведе и напипа по земята няколко камъчета. Хвърли едно във вратата отсреща. Още едно. Не чака дълго. Вратата тихо се открехна.

— Ела, ела за малко… — прошепна Борис и махна с ръка, по-скоро да го видят, отколкото да го чуят.

Вратата се отвори по-широко. Беше домакинът. Приближи се, но се виждаше, че още не може да познае нощния гост.

— Отиде ли си? — тихо попита Борис.

— Кой… кой да си отиде?… А, ти ли си Глаушев? Влез де — и той посегна да отвори вратнята.

— Не, нема да влизам. Отиде ли си човекът? Кога?

— Излезе с нашето момче. И тука, малко по-наго ре — деврие. Стрелял, а те по него. Не знам дали се отървал. Момчето ми лежи в огън. Ами какво става… Какви са тия гърмежи? Да не е той… Ами това — много нещо.

— Не знам, не знам — отвърна Борис. — Аз само за него… Лека нощ.

Той се върна по същата улица и кривна по друга. Сега всичко му беше ясно: турците са проследили войводата и са открили четата. Това беше и самата истина. Той дълго ходи и на два пъти щастливо избягна срещи с девриета. Спираше се пред портите и вратниците на най-преданите люде на Организацията, прескачаше огради, чукаше по врати и прозорци. Ходи да търси неарестуваните членове на околийския комитет, влезе в дворовете на неколцина от първите помощници на ръководното тяло, потърси най-възторжените, най-изпълнителните люде на народното дело. Чукаше, дето беше нужно, даваше знаци отвън, дето беше възможно, ходи дълго из целия град като бродник. Не тръгна с него нито един от всички тия люде, пред чиито врати се спря, и отговорът на всички беше един и същ:

— Невъзможно. Що говориш ти?

— Безполезно. Само ще се изложим и ние на смъртна опасност.

Само един или двама промърмориха нещо като да бяха съгласни, а някои се опитваха да се оправдават, да успокояват и него, и себе си:

— Нещо не съм добре тая вечер, Глаушев… Пък те, четата де, може и сами да се изплъзнат некак…

А две от вратите, пред които се спря, не се отвориха; преструваха се людете там на дълбоко заспали или дори на умрели.

Борис Глаушев се върна в бащиния си дом малко преди зори.

 

През тесните бойници и отгоре, през отвора на горния кат на обсадената бейска кула, бавно се процеждаше утринен здрач. Стрелбата отвън престана. Търпеливо чакаха турците да се раздени съвсем. Не стреляха и четниците — не спали цяла нощ в изтощително напрежение и като че ли искаха да използуват настъпилото затишие, за да си отдъхнат. Само Димко пулеше черни очи през бойницата си и дебнеше възбуден — няма ли зората, да разкрие някой недостатъчно предпазлив ага пред дулото на пушката му. Някакъв дрезгав, прехрипнал глас изрече вън неразбрани, отсечени думи и пак всичко утихна. Нигде наоколо не се мяркаше човек, само тук-там помръдваше насам насочена пушка и едва-едва проблясваше дългата й цев в светлеещата дрезгавина; виждаха се неколцина от убитите, легнали сякаш нехайно и предизвикателно; лежаха пред вратата на кулата убитият мюлязим Гьокаслан и убитите с него войници, а малко встрани от тях стоеше все тъй захвърлена секирата. Четниците мълчаха. Отдавна бе престанал с песните си Арсо, отдавна бяха пресъхнали сълзите на Нове. Бледи бяха брадясалите лица пред бойниците, очите искряха с трескав блясък. А вън ставаше светло. Разсейваше се и хладният здрач в затворения от всички страни долен кат на кулата. Виждаха се сега от двете страни разбитите, прогнили и разкъртени хамбари, широките проходи между тях. Фидан се огледа на няколко пъти сякаш учуден — съвсем по-иначе му изглеждаше сега вътрешността на кулата, тия разкъртени хамбари и като че ли едва сега усети влажната остра миризма на плъхове. Прилошаваше му.

Отвън пак се чу прегракналият глас и пак изрече няколко неразбрани думи. Стрелбата пак започна — издалеко, разпокъсано, после се надигна като вихрушка, кулата сякаш цяла се разтърси — куршумите безспир чукаха по стените й, а горе, между отворените прозорци от всички страни, свиреха късо и пронизително, ронеха, събаряха цели късове мазилка. В тоя изеднаж дигнал се вой и трясък четниците не усетиха как падна Арсо, улучен от един куршум в дясното око. Куршумът бе проникнал през бойницата му. Той падна, без да издаде никакъв звук, и пушката му тупна глухо на пръстения прашен под, пък и беше някак закрит зад ъгъла на един от хамбарите. Пръв го видя Фидан. Той отвори уста да извика, но гърлото му бе пресъхнало. Изкашля се сърдито, с всички сили и викна:

— Ама вижте там… Арсо, Арсо паднал!

Гласът му прозвуча глухо, като в някоя воденица с четири камъка, които се въртят шумно и водата бие по тях — такъв беше шумът и трясъкът в кулата под вихрената стрелба отвън. Войводата погледна младия четник с чужд някакъв поглед и като че ли едва сега разбра що викаше той. Погледна бързо през бойницата си и после се спусна, понакуцвайки, по широкия ходник между хамбарите, приведе се за минутка към падналия четник. Арсо беше мъртъв. И Церски веднага се върна на мястото си до вратата. Гръмна два пъти едно след друго. Гърмяха непрекъснато и Димко, и Нове, и Фидан. Турците се бяха раздвижили вън, за да стрелят, или се готвеха за нападение към кулата, ту тук, ту по-нататък се мярваше ръка, рамо, глава и дори някои в по-далечните редици пропълзяваха или прибягваха от една на друга позиция. Тъкмо сред тая засилена стрелба войводата се сети, че едната страна на кулата беше без защита след падането на Арсо. И той викна, дигнал глава нагоре:

— Слизай, Щърко, слизай! Има пушка и за тебе. Младият селянин се втурна отгоре с всичката си сила.

— Полека бре, ще ни сгазиш! — викна му Димко, без да се обръща.

Церски посочи с глава освободената позиция:

— Заставай там. Поотмести Арсо. Добре да се целиш. Можеш ли с пушка? Нели те учи Фидан с пушка…

Щъркот мина бързо зад него и се спря до убития. Издърпа го за нозете край един от хамбарите, грабна пушката му, както бе паднала край стената. Едрите му космати ръце трепереха, той стисна пушката, като да искаше някой да му я отнеме, не можеше да й се нагледа, той я отвори, вътре имаше патрон, погледна отблизу — да види по-добре — и пак я затвори. Погледна през бойницата пред него, после отиде и погледна през другата бойница по-нататък. Чуден му се видя оттук дворът на кулата, порутената ограда и полето нататък, доколкото се виждаше. По кого да стреля? Бяха го учили четниците да борави с пушка, особено Фидан всичко му показваше, но Китан не беше стрелял ни с пушка, ни с револвер. И беше още по-нетърпелив да гръмне сега, и то по живи турци, но де са те! Дори се обърна да погледне убития, негли той да му каже. Тогава видя по него патронташите му, ножа му, цялото му снаряжение. Подпря пушката на стената, погледна я да не би да падне. Свали от убития снаряжението му — обръщаше го ту на една, ту на друга страна, и започна да се препасва, нетърпелив, но и непохватен. После се огледа и пак грабна пушката.

Наведе се към една от бойниците и зяпна, ококорил очи. Точно срещу него двама аскери с пушки в ръка, приведени и проточили вратове, в тоя миг прекрачваха оградата, а и други неколцина се надигаха вече иззад ниската порутена ограда; турците бяха усетили, че отсамната страна на кулата бе останала без защита, и бързаха да прекосят опасното поле пред отсамните бойници. На един разтег до стените вече не беше опасно и можеше да се стреля през самите бойници срещу стрелящите отвътре. Китан Щъркот изви тъничък гласец и изруга грубо, по селски майчичката на дръзките турци. Провря цевта на пушката през бойницата, прицели се, както го бяха учили, и току го блъсна тя като жива в рамото, ушите му писнаха, а самия изстрел той като че ли не чу. Ама това ли било? Няма да го ритне тя, пущината, втори път. И той стисна здраво пушката. Сетне погледна пак през бойницата си и се ухили с цялото си лице: пред самата ограда насреща лежеше неподвижен единият от турците, а другите бяха изчезнали. Случайно той бе улучил още с първия си изстрел. Те така! Сега той знаеше кое как трябва…

Турците бяха съсредоточили огъня по бойниците. При утринната светлина се виждаха отдалеко тесните прорези в каменните стени на кулата и турците се мъчеха да улучат в тях. Четниците усещаха отвътре как се сипеха и чукаха около бойниците им цели рояци куршуми. Те се местеха от една на друга бойница — на всяка страна имаше по няколко, — макар това местене да беше безполезно. Зловещо, страшно беше тъпото почукване по стените отвън, бързо и непрекъснато, стотици куршуми се сплескваха по камъните, гъсто около бойниците, но трябваше да се стои там, срещу тая грозна градушка.

Дрезгавият глас отвън се чуваше все по-често през, стрелбата, дочуваха се и други някакви гласове. Турците проявяваха нетърпение или тия гласове бяха команди на офицерите им, които ги подканяха към посмели действия. И тук или там все по-често се надигаха аскери, готови да се хвърлят напред, но писъкът на комитските куршуми все още ги караше бързо да се скриват зад своите пусии; тук или там, доста често, някои от тия по-смели турци се отпущаха улучени, преди да направят една стъпка напред, и оставаха да лежат там или другарите им ги издърпваха назад. Сега четниците стреляха непрекъснато, цевите на пушките им бързо се нагорещяваха. Все по-често ръката, която машинално посягаше към патронташите за нови патрони, попадаше на празни места по кожените колани и бараше с трескаво бързи пръсти по кръста, по гърдите, докато попадне на останали там патрони. И през тялото на четника минаваше бърз трепет: свършват ли се вече патроните!…

Но всичко се свърши по-бързо, отколкото всеки един от обсадените комити очакваше.

Слънцето се показа на изток и Фидан присви очи от първите му огнени стрели — той пазеше откъм източната страна на кулата. Отдръпна се, свали пушката от рамото си да си поеме дъх издълбоко; при появяването на слънцето, след тая страшна нощ, сякаш обръч стегна гърдите му. Нека стрелят мръсните презглава! Няма да мисли за тях поне една минутка. Младият момък се изви назад да погледне другарите си, доколкото се виждаха иззад хамбарите. Ето Щърко — как се е вдал в стрелбата и цял се е облегнал на пушката си, протегнал врат от широката яка на селската си риза, като да беше готов да подаде и главата си през бойницата. Мераклия човек — нали сега почва! И младият момък едва-едва се усмихна, горд със своята опитност. Там, зад стълбата, бяха войводата и Димко; той вижда циганското лице на Димко. Само той, Димко, не се уморява… Фидан сведе очи към пода. Две малки, тесни слънчеви петна бяха грейнали в праха, около тях трептеше едвам доловимо сияние. Той се помръдна и друго едно, също такова тясно, мъничко слънчево прозорче се отвори в миг на отсрещната стена, в протегналия се слънчев лъч трептяха и блестяха безброй прашинки. Но какво се е зазяпал Фидан, време ли е сега?… И тъкмо се обърна към бойницата и понечи да притисне отново приклада на пушката към рамото си, един куршум го шибна ниско в основата на голата му шия. От гърдите му се изтръгна вик, но се спря в гърлото му, заклокочи. Кръв бликаше обилно от шията му, от устата му, той залитна назад и не изпусна пушката си, сетне падна заедно с нея. До рамото му на пръстения под бързо се образува голяма локва кръв. Усетиха падането му едновременно и войводата, и Димко. Войводата дръпна веднага пушката си от бойницата, обърса с ръкав обилната пот по челото си, по цялото си лице. И тъй през дигнатия си лакът гледаше един миг падналия четник. Димко едва се поизви нататък, сякаш колкото да установи станалото, и отново се приведе над пушката си, съсредоточен в стрелбата си, усърден.

Церски пристъпи към падналия си другар, отпусна се на колена, остави пушката си на пода. Фидан още не беше мъртъв. Войводата провря ръка под главата му, наведе се към него и срещна очите му. Той подигна младата глава и дългите коси, зацапани с кръв, увиснаха до земята. Войводата виждаше ясно лицето на ранения, виждаше как гасне по него светлината на живота; по ръката му под натежалата глава пълзеше гъста, лепкава струя кръв. Очите на ранения бяха втренчени в неговите очи и само в тях още гореше жив сяй. Те го гледаха живи, млади и хубави, жадни, уплашени, Докато плувнаха в сълзи. Той се приведе и притисна нежно към гърдите си тая отпусната глава — та Фидан беше още дете… Когато войводата отново погледна лиЦето му, очите бяха вече угаснали, но все тъй плувнали в сълзи. Той сложи главата му на пода, изправи се. Пушката на младия четник лежеше там, до отпуснатата му ръка. Церски плъзна по нея поглед — сега тя не беше нужна никому. Наведе се бързо, взе своята пушка и се върна при вратата. Димко каза, без да го погледне:

— Готвят се да ни притиснат…

Церски въздъхна мълчаливо, издълбоко и наново провря манлихерата си в бойницата.

Стрелбата отвън клокочеше непрекъснато, засилваше се и се усещаше повече по глухия тропот на куршумите, които се изсипваха върху стените на кулата на гъсти рояци. Четиримата мъже отвътре виждаха през процепите на бойниците как все по-често и от всички страни наоколо се надигаха гърбове, лакти, задници, надничаха глави и те се бавеха за миг или два къде по-скоро да насочат пушките си. Ала техните смъртоносни куршуми, които държаха приковани към земята тия раздвижили се тела, губеха власт над тях. Срещу каменните стени на кулата се надигаше все по-дръзко струпалото се наоколо човешко множество, докато изеднаж, като по даден знак, наскачаха от всички страни по двайсетина или тридесет турци и се втурнаха с диви крясъци към кулата, приведени, с насочени пушки. Веднага скочиха и други след първите, сега като че ли всички се надпреварваха. В нозете им се търкулнаха неколцина от комитите, но вече мнозина се бяха прилепили към стените на кулата, където четнишките куршуми не можеха да стигнат. Един едър турчин от башибозука бе грабнал секирата и я заби във вратата. Димко го уби с един куршум в главата почти от упор през бойницата си. Ала сега турците провираха своите пушки през бойниците и стреляха навътре в кулата. Щъркот бе уловил една турска пушка, но не можеше да я спре да стреля и я изпусна още след първия изстрел. Той, Щъркот, сякаш пръв усети колко опасно беше сега за четниците да стоят на долния кат и пръв се втурна към стълбата. Сетне се чу и гласът на войводата:

— Качвайте се горе… горе!

Щъркот едва ли не прескочи тях двамата с Димко с дългите си нозе и хукна по две стъпала нагоре. Изкачиха се след него и те двамата, зададе се и Нове, Горе, на втория кат, сякаш беше по-тихо, пък и найстина стрелбата вън бе оредяла. Две стаи с широк чардак зееха тук голи и празни, без врати, разкъртенй прозорци, тук-там по очуканите стени, по разкривения прогнил под блестяха някак не на мястото си широки слънчеви петна. Долу се чуваше възбудена врява, някой от турците наново бе взел секирата и блъскаше вратата. Войводата и Димко се спогледаха и Церски мълчаливо посочи в шепата си една пачка патрони — последната; сетне дръпна затвора и сложи пачката в манлихерата си. А Димко каза:

— Имам още два вътре.

И приподигна пушката си. Китан Щъркот стоеше срещу тях и ги гледаше с очи като на бухал, разкрачен, приподигнал ръце, с пушката в едната ръка, а на пояса два патронташа, на гърдите му кръстосани още два и по тях лъщяха доста патрони. Димко показа белите си зъби:

— Виж го Щърко как се е накитил цел с патрони… Може да се бие още два дни с турците.

— Взех ги от Арсо, после и от Фидан. Еднакви са. Защо да ги оставиме…

Войводата го погледна замислен, сетне погледна Димка:

— Що да му правим?

А Димко се обърна направо към младия селянин:

— Хай, да те вземе мътната! Ще дойдеш ли с нас бре?

— Ами с вас, знае се… Нели с вас съм тръгнал… — отвърна Щъркот.

Долу вратата кънтеше и се цепеше; турците сега работеха с две секири. Войводата погледна надолу, през отвора на стълбата:

— Какво стана Нове?!… Я! Ударили го.

Надникна бързо и Димко. На две стъпки пред вратата се бе тръшнал Нове с гръб в първото стъпало на каменната стълба и главата му като че ли бе сложена нарочно върху стъпалото, та се виждаше лицето му восъчножълто, с притворени очи. Димко каза:

— Той пръв ще ги посрещне. — Сетне извика: — Нове… Нове!

Вратата долу трещеше цяла и потрепваше под бързите удари на двете секири. Войводата се загледа пак в Щърко:

— Ние… Чуваш ли… нема да се дадем живи на турците. И сме се клели ние с Димко. Ти какво? Ще им се дадеш ли да те уловят жив?

— Не искам… — ширеше още по-големи уплашени очи Щъркот и после викна, сякаш отеднаж се сети: — Ще се бия!

— Разбиват вратата бре! — викна му по същия начин Димко. — Ние с войводата имаме още по два-три патрона. И после — това е, къде ще мърдаш. Куршумът в устата и хайде. Да би мирно седело… Е, ти ще видиш, пък ако ти хареса, направи го и ти… — Сетне се обърна към войводата: — Остави го. Да прави каквото ще. Или пък агите ще го оправят.

От вратата долу отскочиха трески. Сред шумната врява вън се надигаха тържествуващи викове; повечето от турците, изглежда, се бяха струпали пред вратата и чакаха да нахлуят в кулата. Секирите спряха да блъскат. През една гола цепнатина на вратата се провря гола мургава ръка и търсеше лоста, с който бе подпряна. Димко дигна пушката си и гръмна във вратата. Ръката трепна и бавно се измъкна вън. Надигна се там още по-силен викот. Димко гръмна още веднъж във вратата и пак се надигнаха викове.

— Какво ще чакаме да влезат… — каза той. Обърна се към войводата и протегна ръка:

— Дай… Може да ни изпреварят.

Церски го погледна мълчаливо. Сетне бръкна в пояса си и извади един лебелов револвер. Подаде му го. И се обърна рязко към вратата, насочи бързо пушката си и започна да стреля — пет пъти едно след друго. Глъчката пред вратата вън избухна още по-силна. Чуха се и няколко изстрела. Чу се и същият хриплив, прегракнал глас, който пак викаше нещо на турски.

Войводата пак се обърна. Край стената в отсрещния край на чардака се бе изпружил Димко, дясната му ръка бе паднала на гърдите му, подпряна с лакът на пода, а долу бе се търкулнал револверът. Церски все бързаше, сякаш беше ядосан за нещо: улови манлихерата си откъм цевта и я удари с все сила в рамката на близката врата. Удари я още един път. Прикладът на пушката отскочи, а Церски ядно захвърли на пода останалата й част. После той пристъпи бързо-бързо, взе револвера, както бе паднал на пода до Димко, и като че ли едва сега забеляза Щърко, който се въртеше след него и следеше като омагьосан всяко негово движение, Войводата му посочи револвера в ръката си:

— Ще остане вътре още един патрон. Три беха.

Все тъй, като че ли вършеше някаква много бърза, много важна, но досадна работа, и пак забравил младия селянин, който го гледаше отсреща, той се подпря с гръб на стената и се застреля в сляпото око. Най-наПред падна на пода револверът му, падна и той.

Долната челюст на Китан Щърко тракаше, трепереха силно и двете му бузи. Той се огледа безпомощен, ослуша се: долу турците пак бяха почнали да разбиват вратата, която се цепеше на трески, чуваха се редки гърмежи и все същата шумна страшна врява, отделни гласове. Щъркот се втурна към отвора на стълбата, надвеси се, по вратата светеха вече много цепнатини, а на първото стъпало там се виждаше пожълтялото лице на Нове. Младият селянин отскочи назад, мина в съседната стая и отеднаж забави ход, пристъпи предпазливо, надзърна отдалеко през един от прозорците — долу, в двора на кулата, се бяха струпали турци един до друг, всички зяпнали нататък, чакаха, види се, да се отвори вратата. Щъркот пак отскочи назад — дали не го забеляза някой! Сетне излезе на чардака и бързо пристъпи към един прозорец насреща, прескочи нозете на войводата, приподигна се предпазливо. Отсам, на противоположната страна на вратата, дворът беше празен. Щъркот се приближи още повече към прозореца и пак надзърна — тук дворът на кулата наистина беше празен. Турците се бяха струпали накъм вратата, вече сигурни в победата си. Щъркот стисна по-здраво пушката си, сложи дългата си нога на разкъртения, широко зейнал прозорец. Все още в колебание, той чу как се блъсна Долу вратата в стената и тържествуващите викове на турците, които нахлуваха. В следващия миг Щъркот скочи от прозореца.

Усети как спря дъхът му, усети удар, после с стъмни пред очите му, а струваше му се, че вижда, и кой знае след колко време се видя потънал до над колена във вода и тиня.

Той беше попаднал в един не много дълбок изоставен кладенец. Един малък начупен кръг синьо небе светлееше високо над главата му и се виждаха разкъртеНите камъни по стените нагоре. Щъркот стоя тук, в тиНята, докато светлият небесен кръг горе потъмня и се запалиха там две ярки звездици. Турците не се бяха ц досетили да надникнат в изоставения кладенец в задния двор на бейската кула.

Още през нощта се бяха върнали в града ранени турци и кой знай по какви пътища, като се раздени, вече цяла Преспа знаеше какво ставаше в Криводол. Тая нощ мнозина преспанци не бяха спали от страхове и тревоги, а някои и от едно особено възбуждение, в което имаше и радост, и гордост, и бунтарска дързост. Срещу една малка чета се бяха дигнали стотици турци — аскер, башибозук, та и кавалерия бе отишла, и цяла нощ, до изгрев слънце, битката не престана. Голяма сила бяха показали комитите и мнозина преспанци, не толкова от суета, колкото от патриотично въодушевение, се чувствуваха като участници в техния подвиг. Градът още не знаеше как бе завършило сражението, но стигаха и гърмежите през тая дълга нощ. Още в тъмни зори се замяркаха люде по градините и дворовете, срещаха се през зидове и плетища, провираха се през вратички, шушукаха, разказваха и преразказваха ненаситно, събираха и предаваха вести около сражението, желанията, предположенията в единия двор ставаха истинска случка в съседния.

И докато се виждаше такова оживение по дворовете и градините, улиците бяха тихи, безлюдни, рядко ще премине от една до друга порта някоя забързана жена или ще изтича дете. Като да беше голям някой празник, а беше работен, есенен ден и слънцето вече изгряваше. Време беше вече, а мъжете не бързаха да отворят дюкяните си, надничаха от портите — кои ли ще отидат първи в чаршията, изчакваха, бояха се. Какво ли ще става днес? Но чаршията не можеше да стои днес затворена — това би било същински бунт и явно съгласие с комитите. Започнаха да се отправят към дюкяните си по-смелите, все по-стари люде, препасани с престилки, със запретнати ръкави още от дома, със загрижени лица — за работата си мислеха те и уж за нищо друго. Които, малко преди това, бяха махали ръце възбудено и бяха разказвали за сражението в Криводол едва ли не като очевидци, сега пристъпваха смирено, с наведени очи, тихо дигаха кепенците на дюкяните си и все се маеха вътре, бояха се да ударят с чук, да завържат с трион. Ала чаршията пак се изпълни с всекидневния многоглас шум. Не се чуваха само викове и смях, не се подхвърляха закачки през тясната улица — всеки гледаше да стои в дюкяна и повече отвсякога беше зает с работата си. Редките подранили турци минаваха намръщени — сърдити бяха на всички гяури, двете турски кафенета бяха празни тая сутрин. Преспанци скришом, изпод вежди следяха агаларите — накъде ходят, подаваха глави след тях. Мина и башполицът-, но и той не подигна очи да поздрави някого от познатите си из чаршията.

Пак мина най-напред кавалерията, мина през цялата чаршия, по дългата улица за казармата. Отдалеко се чуваше тропотът на приближаващите се коне и преспанци я следяха повече с уши, отколкото с очи. И всички видяха, че кавалеристите водеха шест коня без ездачи. Не след дълго през чаршията мина и пехотата в не много стройни редици и преспанци пак забелязаха каква умора личеше по лицата на войниците. Веднага след тях тропотеха и седем-осем коли, лежаха в тях войници, а други бяха грижливо покрити, но се показваше по някоя нога, обута в груба войнишка обувка — колите бяха пълни с ранени и убити войници. Не избягна и това от бдителните очи на кяурите. Зададе се и башибозукът. Цяла тълпа турци изпълни улицата, надигали оръжия, водеха ги главатарите им, дигнали глави, разширили лакти, люлееха се бабаитски празните ръкави на чепкените. Виждаха се в първите редици познати агалари и бейове, но влачеха след тях йемении на боси нозе и бедни люде, с кръпки по бечвите й шалварите си; към края на върволицата въртяха очи и неколцина цигани, надигали секири, набучили ножове в оръфаните си пояси. Мълчаливо минаха турците и попоглеждаха надменно, само едно младо турче се наведе с пушката си на рамо, взе камък и го изпрати в един дюкян, види се, поради някаква преДишна вражда. Остро иззвънтя счупено стъкло в настръхналата тишина в чаршията, при толкова люде и Глух тропот на множество стъпки. Башибозукът минаваше през гяурската чаршия като победител, но и след Него тропотеха няколко коли с ранени и убити, Пак със скрити погледи изпроводиха преспанци и тия коли и по своему се чувствуваха също победители.

Юзбашията Юмер Али ефенди мина със заптиетата по друга улица. Той се отби в малката сграда на градската поща и влезе при телеграфиста — младо бледолико ефендие с протъркани лакти и отколешен кир по яката на тясното му сиво сетре. Той седеше неподвижен пред апарата си като пред идол, на главата му стърчеше висок, възморав фес, нахлупен до ушите, с дълъг тежък пискюл. Не се обърна да погледне юзбашията, бледото му възкьосаво лице бе застинало в израз на тържествена унесеност. Юзбашията каза:

— Една важна телеграма до валията.

Едва сега младият телеграфист изви към него кръгли големи очи и отвърна само с устните си — тънки, безкръвни:

— Добре, юзбаши ефенди.

Той размаха, протегна, разкърши ръце и късите ръкави на сетрето му се дръпнаха чак до лактите. Сетне замахна отдалеко и сложи пръст върху чукчето на апарата с голяма съсредоточеност и сякаш спря дъха си в очакване. Предаването на телеграмата стана с, истинска тържественост. Телеграфистът чукаше с изпънат, вдървен гръб, фесът му стърчеше високо, едва едва се поклащаше дългият пискюл. „Рано тая сутрин — гласеше телеграмата — унищожихме в село криводол цялата разбойническа чета след цяла нощ сражение. Още днес ви изпращам подробен доклад, баши Юмер Али.“

Телеграфистът отново изви към юзбашията големите си очи. Юмер Али улови погледа му и мълчаливо кимна със спуснати клепки; да, това съм аз!

Турците оставиха убитите четници в кулата. Взеха само оръжието им и счупената манлихера на Стефо Церски. Неколцина от аскера и башибозука, а също и циганите, се опитаха да съблекат и дрехите им, но бинбашията ги разгони, все пак някой от тях успя да смъкне новите подковани опинци на Арсо.

Едва след като си отидоха турците и се скриха ниския рид накъм града, наизлязоха селяни като изпод земята. Събра се цялото село — мъже, жени, деца. Полякът бе изчезнал някъде — не беше мястото му тук, При комитите, макар те да бяха мъртви. Селяните влизаха в кулата, гледаха убитите четници, тихо бършеха сълзи жените и подсмърчаха.

— Ами да вземем да ги погребем — рече някой.

— Ами да ги погребем — повтори друг. Трети каза предпазливо:

— Да не искат да ги дигнат турците…

Влизаха и излизаха още дълго селяните в кулата, бършеха сълзи мълчаливо жените. И пак рече някой:

— Какво чакаме… Да ги погребем. Най-напред изнесоха мъртвите вън, наредиха ги един до друг край една от стените, под сянка. Жени избърсаха лицата им с груби мокри кърпи, кръстосаха ръцете им на гърдите, запалиха по една тънка свещица над главите им. В това време група млади мъже копаеха широк гроб до олтара на селската църква. Извишила бе там клонки млада топола и до нея копаеха общия гроб. Никой не нареждаше и разпореждаше — къде другаде би било по-сгодно за гроб на такива мъртъвци. Селяните познаваха и войводата, и четиримата му четници, яли бяха хляб заедно, спали бяха под един покрив. Какво имаше да се говори и разговаря за тия петима мъже, които бяха дигнали оръжие и ходеха между народа като негови закрилници и умряха храбро. Селяните не умееха да изказват своята обич и благодарност към тях, своята скръб, но мълчаливата сериозност и съсредоточеност, с която се грижеха сега за тях, за гроба им, беше същата, с която се отнасяха те към работата си, към земята, към хляба, към собствената рожба и към всяко важно нещо, което крепеше и поддържаше техния прост и тежък живот. Никой не беше казал гробът да бъде до олтара на селската църква под младата тополка и да бъде общ, братски гроб за петимата загинали мъже — то се знаеше и се разбираше само по себе.

Сложиха ги един до друг в общия гроб, войводата в средата — най-едър от всички, с най-мъжествени черти на своето бледо лице и сега, в смъртта. От дясната му страна сложиха най-младия му четник — Фидана, да бъде и тук под негова закрила. В селото нямаше свещеник — идваше понякога свещеник от града, но къде биха го намерили сега? Старите селяни се кръстеха мълчаливо, усърдно, за да личи, че влизат в гроба християни. Писнаха с глас и няколко от жените — само за клетник някой без име и без дом не ще заплаче никой над гроба му, а тия петимата мъже бяха свои, родни Като израсна могилата от грудки прясна влажна пръст, сложиха над главите на погребаните там пет бели камъка — по един знак за всекиго от тях. После селяните пак тъй мълчаливо се пръснаха, всеки по работата си. Изникна отнякъде полякът — да дебне, да слухти, да ругае, още по-зъл отпреди. Няма го сега да ходи из полето с манлихера на рамо Стефо Церски…

Цял един дълъг ден прекара Китан Щъркот на дъното на кладенеца, потънал до над колената си в тинята. Час по час той местеше нозе в тинята или ще дигне глава и очи, пълни с мъка, нагоре към малкото късче небе, ще се улови с две ръце за плесенясалите камъни около него да не му тежат поне ръцете за някое време Сети се преди това и подпря пушката си между камъните да не му тежи и да не се зацапа в тинята. Той чакаше да се стъмни най-сетне, за да се покатери горе от камък на камък и да излезе от тая дупка. После накъде? — Накъдето му видят очите. До едно време стигаха до него в кладенеца глухи, далечни гласове, после всичко утихна — дали си бяха отишли турците? Гладен беше той и жаден, дълго търпя и току се наведе в тесния кладенец, гребна с две ръце от мътната воняща вода в нозете му и пи. После пак. Горе, на порутената ограда на кладенеца, внезапно кацна малка птичка и цяла трепти, врътна главичка и надолу към него, трепна с крила и изчезна. Това беше всичко през целия безкраен ден. Най-сетне късчето небе започна да тъмнее, кладенецът се изпълни с черен мрак. Бавно се разгоряха горе и две далечни звезди. Китан все по-често местеше прокисналите си нозе в дълбоката тиня. Мислеше си за пушката. Къде сега без нея? Ще я надене той на шията си и така ще се катери нагоре. И тъкмо когато небето горе потъмня и блестяха само двете звездички, мярнаха се там две сенки — две човешки глави, и глух, сподавен глас изпълни целия кладенец:

— Жив ли си бре?

Китан зяпна с изблещени очи в мрака и не отговори. Чу се друг глас някъде вън от кладенеца и все пак близу:

— Да не е излезъл…

И пак първият глас надолу в кладенеца:

— Тука ли си бре?… Не бой се. Ние сме тукашни люде, свои.

— Тука съм — отвърна Китан с пресекнал глас. Нещо се мярна горе и върху Китан падна дебело, тежко въже.

— Дръж се здраво… Ние ще дърпаме нагоре. Китан най-напред надяна пушката си на врата, сетне нави въжето на голите си ръце. Ай, господи! Кои ли са тия горе? Не ще да са лоши люде. Е, да става каквото ще — няма вече накъде. Въжето започна да се дърпа нагоре с голяма сила. Нозете на Китана тежаха като олово, изтръпнали, прокиснали.

Горе го посрещнаха трима мъже, селяни като него.

— Намъчи се днеска — каза единият от тях. — Хайде. Да не изскочи отнекъде полякът.

— Къде? — попита Щъркот. Сега той едвам се държеше на нозете си.

— Ами… дома — каза единият селянин. — Тук ли искаш да стоиш? Капнал си днеска цел ден. Дай, ако искаш, пушката, тежи ти.

— Не, не — притисна Китан пушката си с две ръце.

Тръгнаха в тъмнината и четиримата, полека — Китан едвам влачеше нозе. Минаха по самия край на селото, после отеднаж свиха в една уличка. Влязоха в широк двор — далеко в дъното му светлееше отворена врата. Лавна куче, но после заскимтя радостно. Откъм Дъното на двора се зачу женски глас:

— Ти ли си, Китане?

Щъркот се учуди, но селянинът до него отговори:

— Аз съм, майко?

— И ти ли си Китан? — попита Щъркот.

— И аз ами — усмихна се в тъмнината селянинът. Едва сега забеляза Щъркот, че другите двама селяни бяха изчезнали някъде. Другият Китан го въведе в къщи, посрещнаха го там две жени, настаниха госта край огнището и по-старата от жените приседна да раздуха огъня. Даде сега Щъркот пушката си на другия Китан и той я подпря в ъгъла. Свали Щъркот и четирите си патронташа, помогнаха му да се изуе, донесоха му топла вода да измие нозете си. По-старата жена, майката на другия Китан, каза:

— Още не е студено, ама без огнец нищо не може… Ти ела, синко, по-близу, да си поизсушиш дрехите.

Седнаха да вечерят и четиримата; на една рогозка край стената насреща спяха три дребни деца, покрити с шарена селска черга. Не можеше да се сдържа Щъркот — виждаха домакините как налиташе на яденето. Като че ли да го насърчи още повече, другият Китан каза:

— Видели те наши люде, като си скочил от прозореца в кладенеца. Чакахме да се стъмни. Как си се сетил, а?

— Не знам — отвърна Щъркот с пълна уста. — Рекох си: бегай! И рипнах. Видех само, че нема турци там. Не знаех, че има кладенец.

— Ами другите? Войводата…

— Войводата се уби сам. И Димко. Другите турците ги избиха.

Постлаха му да легне в ъгъла до пушката. Тук прекара Щъркот и на другия ден и когато се стъмни пак, дойдоха ония двама селяни и му казаха да се готви за път. Щъркот послушно обу засъхналите си опинци. Другият Китан каза:

— Така ни е наредено. Не е много сигурно тука, близу до града сега, след сражението.

Китан Щъркот не попита кой бе наредил да напусне Криводол — не му дойде на ум да попита. Откакто бе тръгнал с комитите, учили го бяха да не пита много и да разпитва. Къде би ходил сам сега, а тия люде се грижеха добре за него. Както преди, докато беше с войводата: навсякъде се намираха люде да ги посрещнат и изпратят, да ги приберат, да ги нахранят.

Заведоха го тая нощ в друго село. Два дни след това други люде го заведоха в трето село Той се чувствуваше във властта на незнайна някаква сила, която пращаше тия люде да се грижат за него, да го хранят, да му дават подслон и да го водят от едно село на друго. Предаван от пункт на пункт по организираните села из полето, Китан Щъркот пътуваше към планините на запад, към Железник.

В своя подробен писмен доклад до валията жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди сочеше като свое дело и своя заслуга унищожаването на четата в Криводол. На края на доклада си той самонадеяно твърдеше, че в ръцете му са най-големите комитаджии в Преспа и че предстои пълно разкриване и унищожаване на комитската организация в тая касаба. Той се готвеше да подложи осемнадесетте затворници на разпит в зимника на помещението, в което спяха заптиите. Нареди Юмер Али да се закове на една греда в зимника здрава желязна халка, провряха там и едно дебело въже. Той намигна хитро на башполица Етхем ефенди: — Който не иска да говори, докато е с главата си нагоре, ще проговори, като увисне с главата надолу. Етхем ефенди стисна устни, поклати голямата си глава: ще разбуни цялата касаба тоя човек и каква файда? През време на часовете за свиждане пред оградата на затвора се трупаха все повече люде и носеха цели товари с най-вкусна храна за осемнадесетте затворници. Не бяха само техни роднини, а идваха всякакви люде от целия град. Етхем ефенди всичко виждаше: с тия осемнадесет души бяха всички гяури, цяла Преспа. Той отиде при каймакамина.

Цял един ден се колеба каймакаминът — боеше се от Юмер Али, но най-сетне се реши да изпрати и той доклад до валията в Битоля. „Сега — пишеше той до своя началник, — когато с унищожаването на разбойниците в село Криводол е даден добър урок на всички душмани на дьовлета, няма никаква файда да се раздухва загасналото огнище. В целия преспански каймакамлък е мирно и тихо, поради което тук става излишен жандармерийският юзбашия Юмер Али ефенди, както бе излишен — бе добавил смело и коварно каймакаминът — и при унищожаването на споменатите разбойници, което бе извършено от аскера и башибозука.“

Каймакаминът не искаше да се говори за неговата околия, че е размирна, валията пък не искаше да се говори, че неговият вилает е размирен. Юмер Али ефенди получи нареждане да освободи затворниците и да се върне незабавно в Битоля. Етхем ефенди му помогна да вземе от всеки задържан по две лири, а той, баш полицът, взе само по една лира. Юмер Али си замина, Каймакаминът също взе по две лири и освободи осемнадесетте затворници.