Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (19)

С Ринри си имахме любим филм — „Тампопо“ на режисьора Юцо Итами. В него се разказваше за приключенията на млада вдовица, издирваща из цяла Япония най-добрата рецепта за супа с фиде. Това е един от най-забавните, най-пародийните и най-приятни филми изобщо.

Бяхме го гледали заедно много пъти и се опитвахме да възпроизвеждаме някои от сцените.

Ходенето на кино в Япония е удивително приключение. На пръв поглед то не се различава от това в Европа или Америка. Хората се настаняват в големи удобни зали, прожекцията започва с реклами, малцината, които отиват до тоалетната, запазват местата си, като оставят върху тях портфейлите си. Предполагам, че никога не е липсвала и йена при връщането им.

Във филмите няма никакво благоприличие, непристойните сцени се редят без всякакво предупреждение — японците не са от най-свенливите. Щом се появи гола жена обаче, пубисът й бива прикриван с облаче. Сексът не представлява проблем за японците, само окосмяването ги притеснява.

Реакциите на публиката са учудващи. В едно кино даваха „Бен Хур“. Страстта ми към големите исторически филми се подсили от любопитното обстоятелство, че ще мога да гледам един такъв в Токио. Заведох и Ринри. Диалозите между Бен Хур и Месала с надписи на японски ме възхитиха — те изглеждаха толкова абсурдно, колкото и на американски. Една от сцените показваше раждането на Христос и божествените светлини на небето, които привличат вниманието на влъхвите. Зад мен едно семейство възхитено викаше: „НЛО! НЛО!“. Очевидно появата на извънземни в този контекст им се струваше напълно естествена.

Ринри ме заведе да видя един стар военен филм — „Тора, тора, тора“. Залата беше малка и необичайна, публиката — специална. При сцената с японските бомбардировки над Пърл Харбър повечето от зрителите ръкопляскаха. Попитах Ринри защо ме е довел.

— Това е един от най-поетичните филми, които някога съм гледал — отговори той с най-сериозен тон.

Не се опитах да споря. Ринри не преставаше да ме обърква.

През ноември по токийските екрани пристигна филмът на англичанина Стивън Фриърс „Опасни връзки“. Екранизацията по един от предпочитаните ми романи от един от любимите ми режисьори имаше с какво да ме привлече. Ринри не беше чел книгата и не знаеше за какво става дума. В деня на премиерата залата беше пълна. Токийската публика, която толкова често бях виждала да умира от смях на филми с насилие, сега беше вцепенена от ужас пред графиня Дьо Мертьой. Що се отнася до мен, едва сдържах виковете си на възхищение — от началото до края се наслаждавах. Беше прекрасно.

Излизах от залата, обхваната от върховен ентусиазъм, когато видях Ринри да плаче. Погледнах го въпросително.

— Клетата жена… Клетата жена… — повтаряше той, хлипайки.

— Коя жена?

— Добрата.

Разбрах — Ринри беше изгледал филма, отъждествявайки се с мадам Дьо Турвел. Не посмях да го попитам по какви причини — беше ме страх от отговора. Опитах се да го изтръгна от налудничавото му превъплъщение.

— Не се вживявай толкова. Този филм не разказва за теб. Не мислиш ли, че беше много хубаво? Прекрасни кадри, а и този невероятен актьор в главната роля…

Нищо не помагаше. Цял час Ринри конвулсивно повтаряше през сълзи:

— Клетата жена…

Никога не го бях виждала и повече никога не го видях такъв. „Поне не остана безразличен“, казах си.