Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (14)

В началото на юли сестра ми дойде при мен за един месец. Мислех, че ще умра от радост, като я видях. Цял час се прегръщахме с животинско хриптене. Вечерта Ринри ме чакаше пред дома ми в белия мерцедес. Представих му най-скъпото в живота си. И двамата бяха силно смутени. На мен се падна да поддържам разговора.

Когато останахме насаме с Жулиет, я попитах какво мисли за Ринри.

— Кльощав е — каза тя.

— Само това ли?

Не успях да изтръгна нищо друго. Обадих се на момчето.

— Е, как я намираш?

— Кльощава е — каза той.

Не успях да изтръгна нищо друго. След като изключих хипотезата за заговор, се възмутих на тази постна оценка. Добре, кльощави бяха. Нямаше ли нещо по-интересно за казване? За мен някои неща бяха много по-силни от общата им кльощавост: красотата и магията на сестра ми, финесът и странностите на Ринри.

Във взаимните им впечатления нямаше никаква враждебност, те веднага се харесаха. Като се замислих после, разбрах, че са били прави. Ако погледна назад в миналото си, забелязвам, че всички същества, които са играли важна роля в живота ми, са били кльощави. Макар и това да не е било главната им черта, точно то е общото помежду им. Което би трябвало да означава нещо.

Разбира се, попадала съм и на много кльощави създания, които с нищо не са променили съдбата ми. Дори съм живяла известно време в Бангладеш, където повечето хора приличат на скелети. В живота си човек не може да обърне внимание на всички, които среща по пътя си, дори ако са толкова мършави. Но на смъртното ми легло силуетите, за които ще си спомня, ще бъдат до един като вейки.

Не знам какво означава това, но подозирам, че става дума за мой избор — съзнателен или не. В романите ми обичаните същества винаги са извънредно слаби. Не бива обаче да се смята, че това ми е достатъчно. Преди две години една млада патка, чието име ще запазя в тайна, дойде и ми се предложи по причини, които предпочитам да не знам. Като видя стъписването ми, патката се завъртя пред мен, за да демонстрира слабото си тяло, и заяви — кълна се:

— Не намирате ли, че приличам на една от героините ви?

И така, лятото на 1989-а. Зарязах моя кльощав любим за един месец. С Жулиет тръгнахме на поклонение.

Един влак ни отведе в Канзай. Тази провинция беше все така хубава. Въпреки това не пожелавам никому такова пътуване. Цяло чудо е, че оцелях от емоциите. Ако не беше сестра ми, никога нямаше да намеря кураж да се върна по земите на нашето детство. Без нея щях да умра от тъга в село Шукугарта.

На 5 август Жулиет се върна в Белгия. Затворих се и с часове вих като животно. Когато в гърдите ми не останаха повече стонове, се обадих на Ринри. Той бе така добър да скрие радостта си, тъй като знаеше, че страдам. Белият мерцедес дойде да ме вземе.

Ринри ме отведе в парка „Широгане“.

— Последния път бяхме тук с Рика — казах. — Отиде ли да я видиш, докато бяхме разделени?

— Не. Там тя не е същата. Играе роля.

— А как прекара това време?

— Прочетох една книга на френски за тамплиерите — заяви той екзалтирано.

— Това е добре.

— Да. И реших да стана един от тях.

— Не разбирам.

— Искам да стана тамплиер.

Прекарах остатъка от разходката да обяснявам на Ринри защо амбицията му е неуместна. При Филип Хубави, в Европа, би имало смисъл. Но в Токио, през 1989 година, за един бъдещ директор на реномирано бижутерско училище това бе абсурд.

— Искам да бъда тамплиер — упорстваше Ринри. — Сигурен съм, че в Япония има Орден на тамплиерите.

— И аз, тъй като в страната ти има всичко. Твоите сънародници са толкова любопитни, че каквато и страст човек да има, тук би намерил с кого да я сподели.

— Защо да не стана тамплиер?

— В днешно време звучи като секта.

Той въздъхна, победен.

— А дали да не отидем да ядем китайска супа? — предложи накрая почитателят на Ордена на тамплиерите.

— Отлична идея.

Докато ядяхме, се опитах да му разкажа „Прокълнатите крале“. Най-трудно ми беше да му обясня избирането на папата.

— Правилата и до днес не са се променили. Конклавът винаги се събира, кардиналите винаги стоят затворени заедно…

Увлечена в темата, не му спестих нито един детайл. Той ме слушаше, всмуквайки фидето. Накрая го попитах:

— Всъщност какво мислят японците за папата?

Обикновено, когато задавах въпрос на Ринри, той мислеше, преди да отговори. Сега не отдели и секунда за размисъл.

— Нищо.

Това бе съобщено с толкова неутрален глас, че ме досмеша. В тона му нямаше никаква дързост, той просто констатираше очевидното.

Оттогава, щом видя някой папа по телевизията, си казвам: „Ето го този, за когото 25 милиона японци не мислят нищо“. Това винаги ме забавлява.

Като се има предвид любопитството на японците към чужденците, отговорът на Ринри доказваше, че има и изключения. Но мисля, че направих добре да го откажа да става тамплиер, след като толкова малко се интересуваше от главния си враг.