Владимир Набоков
Вълшебникът (8)

Когато се качи на влака, адресът на неговото следващо пребиваване му се струваше като бряг, обвит в трептяща от зной мараня — встъпителен символ за бъдеща анонимност. Единственото нещо, което бе решил предварително, бе мястото, където ще прекарат нощта на път за окъпания в слънце Юг; сметна за ненужно да определя точно къде ще отседнат след това. Местонахождението нямаше никакво значение, щом винаги щеше да го разкрасява нейното малко босо краче; целта на пътуването — също, щом можеше да изчезне с нея в безоблачното безвремие на пустия лазур. Телеграфните стълбове, подобно магаренца на цигулки, профучаваха край него с отривисто гърлено свистене. Стените на купето пулсираха в такт сякаш с пращенето на огромни, размахани във въздуха криле. „Ще живеем надалеч, ту в планината, ту край морето, в парникова топлина, където дивашката голота с лекота се превръща в навик, съвършено сами (никаква прислуга!), без да виждаме жива душа, само ние двамата в една вечна детска стая, и така ще сразим и последните остатъци от чувството си за срам. Ще живеем в непрекъснати шеги, закачки, утринни целувки, а общото ни легло ще бъде обкичено с пискюли, ще има и огромен сюнгер, който ще лее кристални сълзи върху четирите ни рамене, ще пръска четирите ни крака със струйки вода, а ние ще се превиваме от смях.“

Докато се наслаждаваше на палещите лъчи на собственото си вътрешно слънце, той се замисли над странната връзка, която съществува между предварителното планиране и чистата случайност, над райските блаженства, които очакваха нея, и начина, по който забавните подробности, типични за телата от двата пола, веднъж погледнати отблизо, изглеждат невероятни, но в същото време естествени и по интимному сродни, докато едва доловимите особености на сложно заплетената и изтънчена страст щяха задълго да останат в съзнанието й като самата азбука на невинните милувки: тя ще бъде забавлявана единствено с герои от приказките (добрия великан, вълшебната гора, торбата със съкровища), а истинските удоволствия ще дойдат после, когато любопитните й пръстчета започнат да опипват играчката с нейния познат, но никога неомръзващ номер. Той беше напълно убеден, че докато поддържа интереса й дотолкова, че да не поглежда встрани, ще му бъде лесно, с помощта на гальовни имена и смешки, илюстриращи безцелната по своята същност простота на дадени странности, да отклонява вниманието на едно нормално, макар и преждевременно развито момиче от неизбежните сравнения, обобщения и въпроси, подсказвани й от нещо вече дочуто, от някой сън или от първата й менструация, и така да подготви безболезненото й преминаване от един свят на полуабстракции, който по всяка вероятност тя полуосъзнаваше (например едва ли знаеше истинската причина за надуващия се от само себе си корем на някоя съседка или за неистовото желание на някоя ученичка да се сдобие с чашата, от която е пил известен паркетен кавалер), от всичко, свързано по някакъв начин с любовта на възрастните, към ежедневната реалност на приятните наслади, където приличието и моралът, неподозиращи нито игричките им, нито адреса им, завинаги ще се откажат от любезните си посещения.

Издигането на подвижни мостове можеше да се окаже добра защитна система, докато избуялата бездна стигне спалнята с един млад, здрав клон. Все пак, именно защото през първите две-две и нещо години пленницата ще бъде във временно неведение относно пагубната връзка между куклата в нейните ръце и тежкото дишане на кукловода, между сливата в нейната уста и екстаза на отдалеченото дърво, именно затова той трябва да бъде особено предпазлив и да не я пуска да излиза никъде самичка, трябва често да сменя жилището си (идеалният дом би бил една малка вила с градина, отвсякъде заградена с висок зид), трябва зорко да следи да не би тя да се сприятели с други деца или да се случи да подхване разговор със зарзаватчийката или пък с чистачката, защото знае ли човек точно какъв нагъл и пакостлив горски дух може да излезе от устата на омагьосаната невинност и какво преувеличено чудовище ще влезе в ухото на непознатия слушател, който после ще бърза да го представи пред местните велемъдри магове за обсъждане и осъждане. Да, но все пак в какво всъщност би могъл да бъде упрекнат вълшебникът?

Той знаеше, че у нея ще намери достатъчно удоволствия, и за да не я разомагьоса предварително, трябваше да се пази от прекалено демонстративни прояви на възторг, от прекалена настойчивост, когато му се прииска да си пробие път в някоя малка задънена теснина, докато в същото време разиграва ролята на добрия гальовен чичко. Знаеше, че не би посегнал на девствеността й в най-прекия и най-конкретен смисъл на тази дума, преди еволюцията на взаимните им милувки да стигне определено, макар и невидимо стъпало. Ще се въздържа до онази сутрин, когато засмяна, тя ще се вслуша в собственото си желание да откликне на ласките му, ще се умълчи, а после ще поиска двамата да продължат заедно да търсят скритата музикална струна на благозвучната хармония.

Макар и да си мислеше за години напред, той продължаваше да си я представя като малка — това е основният принцип на плътта. Когато обаче сам се улови в това несъответствие, бързо установи, че дори ако предполагаемият ход на времето противоречи, за момента, на неизменната основа на чувствата му, постепенното нарастване на удоволствията ще осигури естествените подновявания на неговия договор с щастието, което, освен всичко друго, разбира се, взима предвид и приспособимостта на живата любов. На фона на това озарило ги щастие, независимо каква възраст ще стигне тя — седемнайсет, двайсет, — сегашният й образ винаги ще прозира през нейните бъдещи метаморфози и ще подхранва наслоените отгоре нови, полупрозначни пластове, черпейки от неговия непресъхващ вътрешен взор. Самият този процес би му позволил, без загуба или избледняване, да се наслаждава докрай на всеки кристално чист етап от бъдещите й превъплъщения. Освен това самата тя, вече източена и изваяна в новите си женски форми, никога няма да бъде напълно свободна, нито дори в състояние да отдели, в съзнанието си и в спомените си, своето собствено развитие от това на нейната любов, своите собствени детски спомени от спомените за неговата мъжка нежност. Следователно миналото, настоящето и бъдещето й ще изглеждат като едно-единствено сияние, чийто източник произлиза, както и тя самата, от него, от нейния живораждащ любовник.

Така ще продължават да живеят — ще се смеят, ще четат книги, ще се възхищават на златистите светулки, ще обсъждат процъфтяващия, опасан с високи дувари затвор на света, той ще й разказва приказки, тя ще слуша, неговата малка Корделия, а морето ще шепти и нашепва, обляно в лунно сребро… И много бавно, първо с чувствеността на устните си, после по-настоятелно, с цялата им напористост, с цялата им тежест още по-надълбоко, само така — първия път — впити в пламналото до болка сърце, така ще си пробия път, ще се пъхна, ще се потопя надълбоко помежду разтопяващите се два жилави бряга…

Неизвестно защо дамата, която седеше срещу него, изведнъж се изправи и излезе да си потърси друго купе; той погледна към оцъкления циферблат на ръчния си часовник — още малко остава — и не след дълго вече крачеше нагоре към една белосана ограда, върху която блещукаха парчета стъкло, а над главата му прелетяха ято лястовици.

На прага го посрещна приятелката на покойницата, която обясни присъствието на купчината пепел и овъглени цепеници в единия край на градината с това, че през нощта е имало пожар; пожарникарите едва успели да овладеят огнената стихия, в суматохата прекършили младото ябълково дръвче и, разбира се, никой не успял да мигне цяла нощ. И точно тогава се появи ТЯ — в тъмна плетена рокля (в тази жега!) с лъскав кожен колан на кръста и верижка на врата, с дълги черни чорапи, клетото създание, и в този първи миг му се стори не така хубава, както я помнеше отпреди, стори му се, че носът й е станал по-чип, а краката й — по-източени. Мрачно и бързо, обзет единствено от болезнена нежност по нейната опечаленост, той я прегърна през рамо и я целуна по топлата коса.

— Всичко можеше да пламне! — възкликна тя и вдигна грейналото си розово лице, върху чието чело играеха сенките на листата, с ококорени очи, в които блещукаха воднисто прозрачните отражения на слънцето и градината.

Тя стисна доволно ръката му, докато двамата прекрачваха прага след гръмогласната господарка на дома — непринудеността бе вече изчезнала и той някак несръчно прегъна ръка (дали пък не прегъна нейната?), — и от външната врата до хола, докато предшестващият ги монолог продължаваше да ехти под акомпанимента на отварящи се кепенци, той освободи ръката си, позволявайки си една уж неволна милувка (докато всъщност за миг бе напълно погълнат от приятното, здраво усещане, в което не липсваше и трапчинката), и я шляпна по дупето, сякаш искаше да й каже — хайде дете, тичай напред, след което се настани, намери място да подпре бастуна си, запали цигара, огледа се за пепелник, като същевременно подметна нещо в отговор на зададен му въпрос, през цялото време изпълнен с дивашки екстаз.

Отказа поканата за чай, като обясни, че всеки момент ще пристигне колата, която бе поръчал на гарата, че багажът му вече се намира в нея (в тази подробност, както се случва и в сънищата, се прокрадна мъждукащ смисъл) и че „ние с теб потегляме към морето“ — което почти изкрещя към нея и тя се спря, недовършила крачката си, обърна се назад, едва не се спъна в един стол, но все пак успя да запази младежкото си равновесие, продължи, седна и покри табуретката с широко разстланата си пола.

— Какво? — попита тя, като отметна назад кичур от косата си и погледна крадешком към своята настойница (табуретката веднъж вече се беше счупвала). Той повтори думите си. Тя радостно изви вежди, ококори се по детски — не очаквала, че ще стане толкова бързо, още днес.

— Аз също се надявах — излъга стопанката на дома, — че ще прекарате нощта с нас.

— О, не! — извика момичето и се втурна към него, пързулна се по паркета, след което продължи да говори с необичайна скорост. — Мислиш ли, че ще мога да се науча да плувам? Една моя приятелка ми каза, че това може да стане много бързо, стига да не се страхуваш, а ако не се страхуваш, можеш да се научиш за около месец… — Ала настойницата й я смушка с лакът и я смъмри да върви да си достегне багажа заедно с Мария и да вземе всичко, което е оставено за нея в лявото крило на гардероба.

— Откровено казано, не ви завиждам — рече тя в този момент, когато му предаваше настойничеството, след като малката бе излязла от стаята. — Напоследък, особено след тази нейна инфлуенца, е станала много избухлива и раздразнителна; онзи ден ми държа такъв груб език — знам, това е трудна възраст. С една дума, искам да кажа, че няма да е зле да наемете някоя млада жена да се грижи за нея, а през есента да й намерите добър католически пансион за девойки. Както сам виждате, не изживява кой знае колко болезнено смъртта на майка си — разбира се, възможно е и да прикрива чувствата си, знам ли? Нашият живот с нея приключва с… Между другото, аз все още ви дължа… Не, не, за това не искам и да чуя, моля ви… О, не, той почти никога не се връща от работа преди седем — ще му бъде много мъчно… Но това е животът, нищо не може да се направи. Поне тя, клетата, се отърва, царство й небесно, а сега и вие изглеждате по-добре… Ако не се бяхме срещнали… Просто не знам как щях да отгледам едно чуждо дете, а за сиропиталище не смея и да помисля — те водят… сам знаете докъде. Затова все повтарям, че човек никога не знае какво го чака в този живот. Спомняте ли си онзи ден, на пейката — помните ли? Не съм си и помисляла, че тя ще успее да се омъжи повторно, ала женската интуиция ми подсказа, че има нещо у вас, което копнее точно за този вид убежище.

Една кола изникна ненадейно сред листака навън. „Тръгваме!“ Добре познатата черна барета, преметнато през ръка палто, малък куфар, носен от зачервените ръце на домашната помощничка Мария. „Ти само почакай да видиш аз какви неща ще ти накупя…“ Тя държеше да седне до шофьора и той се съгласи, при това успя да скрие разочарованието си. Жената, която ние повече няма да видим, стоеше и им махаше за сбогом с ябълково клонче. Мария пък взе да къшка пилетата да се прибират обратно в двора. „Сбогом, сбогом.“

Той седеше облегнат назад и стискаше бастуна — много скъпа антична вещ с масивна коралова дръжка — между коленете си и гледаше през стъклената междинна преграда към баретата и спокойно отпуснатите рамене. Времето беше необичайно меко за юни, през прозореца на колата струеше топъл въздух и не след дълго той свали връзката и разкопча яката си.

След около час момичето се обърна да го погледне (сочеше му нещо край пътя, изви се, огледа се със зяпнала уста, ала, изглежда, вече бе пропуснал нещото — и неизвестно защо, без никаква логическа връзка, през ума му мина мисълта, че в края на краищата между тях има разлика от почти трийсет години). В шест спряха да се почерпят по един сладолед, а приказливият шофьор си поръча бира, седна на съседната маса и взе да споделя всевъзможни свои мнения с клиента си.

„Продължаваме.“ Той погледна гората, която се приближаваше на вълнообразни скокове от склон на склон, докато накрая се спусна по едно нанадолнище и се препъна в пътя, където следваше преброяване и складиране на трупите. „Дали да не спрем тук? — почуди се той мислено. — Може да се поразходим за малко, да поседнем върху горския мъх сред гъбите и пеперудите…“ Ала не събра кураж да каже на шофьора, тревожеше го мисълта за една кола, подозрително спряла насред пътя.

После се стъмни и ето че фаровете примигаха и осветиха пътя. Спряха да вечерят още на първото крайпътно заведение, философстващият шофьор пак се разположи край тях и като че поглеждаше не толкова към пържолата и картофените крокети на своя работодател, колкото към косата й, която леко прикриваше изящния й профил… „Моята любима е уморена и лицето й е пламнало от пътуването, от обилното месно меню, от глътката вино. — Безсънната нощ с алените отражения на пламъците в мрака си казва своето и ето че тя изпусна салфетката, която безшумно се свлече в падината на скута й… — И сега всичко това е мое…“ Той попита дали имат свободни стаи — не, нямаха.

Въпреки че беше вече съвсем отпаднала, тя категорично отказа да смени мястото си отпред, за да си полегне на задната седалка, като заяви, че отзад ще й прилошее. Най-накрая, най-накрая малките светлини започнаха да наедряват и да блещукат все по-ярко сред горещата непрогледна тъмнина. Веднага си избраха един хотел и бързо платиха на шофьора за мъчителното пътуване, с което се сложи точка на тази част от историята. Тя беше почти заспала, когато слезе на тротоара; застана като вцепенена сред синкавия едрозърнест мрак, сред миризмата на изгорели газове, грохота и тътена на отминаващите камиони — два, три, четири, които използваха нощната пустота, за да карат с ужасяваща скорост; изскачаха иззад завоя, след който следваше стръмно нанагорнище, и гумите отново започваха да свистят, а каросериите — да скърцат зловещо.

Посрещна ги стар, късокрак и едроглав мъж с разкопчана жилетка — изнервящо муден, само се туткаше, въртеше се като дервиш, после взе да им обяснява надълго и нашироко, добродушно, ала някак гузно, че той само замества собственика — неговия голям син, на когото се наложило да излезе спешно по някакви домашни дела. Зарови нос в голяма черна книга и след миг заяви, че няма свободна стая с две легла (в града се провеждала изложба на цветя и било пълно с посетители), но имало една друга — с двойно легло, „която струва същите пари и вие и вашата дъщеря дори ще бъдете по-…“

— Добре, добре — прекъсна го пътникът, а унесеното дете стоеше настрана и примижаваше, опитвайки се да фокусира безжизнения си поглед върху една котка, която непрекъснато се раздвояваше пред очите й.

Тръгнаха нагоре по стълбите. Прислугата очевидно си бе легнала рано или пък въобще отсъстваше. Междувременно гномът само се навеждаше и пъшкаше, докато опитваше кой от многото ключове ще стане на вратата; една възрастна жена с къдрава прошарена коса, светлосиня пижама и с кафяв тен на лицето, като на орехова черупка, изникна от съседната тоалетна, усмихна се с умиление и възторг при вида на това уморено, красиво момиченце, застанало в смирената поза на безпомощна жертва, чиято черна рокля се открояваше на фона на боядисаната в охра стена, където бе облегнала раменните си лопатки, разрошената й глава бе леко отметната назад и се полюшкваше наляво-надясно, а клепачите й потрепваха, сякаш се мъчеха да разплетат гъстите й като четка мигли.

— Хайде, толкоз ли не можеш една врата да отвориш? — раздразнено попита баща й, вече поолисял господин, също турист.

— Тук ли ще спя? — попита малката с пълно безразличие и когато той, все още зает с кепенците, защото се мъчеше да затвори плътно тесните им като присвито око процепи, й отговори утвърдително, тя погледна баретата, която още стискаше в ръка, после вяло я метна върху широкото легло.

— Ето че пристигнахме — каза той, след като възрастният мъж бе домъкнал куфарите им и напуснал, и в стаята бе останало само туптенето на развълнуваното му сърце и приглушеният пулс на нощта. — Време е за лягане.

Съвсем заспала, малката неволно се блъсна в ръба на едно кресло, и то в мига, в който той сядаше в него — успя да я хване за хълбока и я придърпа към себе си. Тя залитна, поизправи се, после се протегна като ангел, за части от секундата напрегна всяко мускулче в тялото си, направи малка крачка и леко се отпусна в скута му.

— Любима моя, клетото ми дете — изрече той с мъглява смесица от нежност, съжаление и копнеж. Съзерцавайки нейната съненост, нейната замаяност, безжизнената й усмивка, опипвайки я през черната рокля, през тънката вълна на плата, напипвайки ластика на жартиерите на това сираче, опънат върху голата кожа, той си мислеше колко беззащитна, сирота и топла е тя, като същевременно се опиваше от живата тежест на отпуснатите й крака, които се хлъзнаха и разтвориха, после плътта им отново се допря с лек звук и тя отново ги кръстоса, като ги вдигна малко по-високо. Момичето бавно обви сънената си ръка, стегната в плътно прилепнал ръкав, около врата му и го потопи в кестенявия аромат на меката си като коприна коса, после ръката й се отпусна и увисна надолу, а тя неволно протегна сандала си и бутна куфара, който стоеше до самото кресло… Отекна грохот, после заглъхна отвъд прозореца. Ето че в настъпилата тишина се чу свистенето на комар и неизвестно защо събуди у него мимолетен спомен за нещо безкрайно далечно, късни вечери в детската спалня, мъждукаща лампа, косата на сестра му, негова връстничка, която бе умряла много, много отдавна.

— Любов моя — повтори той, подуши я и като отмести една къдрица, която бе застанала на пътя на устните му, сгуши се в нея, завря лице в косите й, вкуси, като едва-едва я докосваше, топлата й копринена шия заедно с контраста на хладната верижка; после улови слепоочията й, така че очите й се дръпнаха и стесниха, и започна да целува леко разтворените устни, зъбите й… Тя бавно изтри уста с опакото на ръката си, главата й клюмна върху рамото му, а в процепа между клепачите й проблесна сияние с оттенъка на слънчев залез, защото тя беше наистина заспала.

На вратата се почука. Той се сепна (бързо издърпа ръката си изпод колана й още преди да разбере как се откопчава).

— Събуди се! Ставай! — извика той и я разтърси силно. Тя отвори широко празните си, блуждаещи очи и се свлече по пързалката на свитото му коляно. — Влезте! — извика той.

Възрастният хотелиер надникна в стаята и му съобщи, че долу го чака един човек от полицията, иска да говори с него.

— От полицията ли? — попита той и сгърчи лицето си в недоумение. — Полицията?… Добре, кажете му, че слизам след малко — додаде той, без да си направи труда да стане. Запали цигара, издуха носа си, отново сгъна кърпата си най-грижливо, после присви очи и се загледа през изпуснатия дим. — Слушай — каза й той, преди да излезе, — куфарът ти е ей там. Ще ти го отворя, а ти ще си извадиш каквото трябва, ще се съблечеш и право в леглото. Банята е първата врата вляво.

„Какво ли означава тази полиция? — помисли си той, докато слизаше по зле осветената стълба. — Какво ли ще искат от мен?“

— Какво има? — попита той сърдито при влизането си във фоайето на хотела, след като забеляза полицая — мургав гигант с физиономия на кретен, — който бе започнал да нервничи.

— Има това — охотно му отвърна той, — че трябва да дойдете с мен до полицейския участък. Наблизо е.

— Наблизо или надалеч — обади се туристът след кратка пауза, — вече минава полунощ и аз се канех да си лягам. Освен това знайте, че всякакви изводи, особено набързо направените, са като вик в нощта за ухото, незапознато с предходната нишка на мисълта, или, казано по-простичко, онова, което изглежда логично за едни, може да се окаже зоологично за други. Освен това един страстен пътешественик, при това току-що и за пръв път пристигнал в малкия ви гостоприемен градец, е любопитен да узнае основанието — вероятно някакъв местен обичай, — поради което сте избрали точно полунощ, за да отправите поканата си, една покана, която е още по-неприемлива, тъй като не съм сам, а с малко, уморено от пътя дете. Не, не, почакайте, още не съм свършил… Що за правосъдие е това, което поставя изпълнението на закона пред основанията за неговото приложение? Първо изчакайте обвиненията, господа, изчакайте някой да подаде поне едно дребно оплакване срещу мен! Засега обаче нито съседът ми по стая вижда през стени, нито шофьорът би могъл да надникне в душата ми. И последно, но най-важно — имайте добрината първо да се запознаете с личните ми документи.

И тъпанарът, съвсем слисан, се запозна, дойде на себе си и побърза да си го изкара на нещастния хотелиер. Излезе, че последният не само бе объркал две сходни имена, но така и не успя да обясни кога и накъде е офейкал търсеният скитник.

— Добре, добре — намеси се нашият пътник миролюбиво, след като си бе излял гнева, задето бе така разиграван, върху прибързано създадения си враг, вече с ясното съзнание за собствената си неуязвимост (трябва да благодари на Съдбата, че тя не седна на задната седалка в колата; да благодари на Съдбата, че двамата не тръгнаха да берат гъби в гората в това юнско слънце — и, разбира се, за това, че бе затворил кепенците съвсем плътно).

След като изкачи тичешком площадката, изведнъж си даде сметка, че не е запомнил номера на стаята, спря колебливо, изплю фаса от цигарата си… Сега обаче емоционалното му нетърпение го спря да се върне долу и да попита за номера, освен това му се струваше безсмислено — добре си спомняше подредбата на стаите в коридора. Намери вратата, която търсеше, облиза се лакомо, сграбчи топката на бравата и тъкмо да…

Вратата бе заключена; прониза го ужасна болка ниско в стомаха. Щом се е заключила, значи, не иска да го пусне при себе си, значи, подозира нещо… Не биваше да я целува така… Сигурно я е изплашил или може би е забелязала нещо… Или пък причината е нещо съвсем глупаво и просто: решила е в своята наивност, че той е отишъл да спи в друга стая, дори не й е минало през ума, че може да спи в една стая с непознат — той е все още непознат. И тогава почука, без още да съзнава колко много е уплашен и ядосан.

Разнесе се отривист женски смях, отвратителното изскърцване на креватни пружини и после пошляпването на боси крака.

— Кой е? — попита сърдит мъжки глас… — Сбъркали сте стаята ли? Следващия път си отваряйте очите по-добре! Защото тук хората работят, подготвят една млада особа за живота и такива прекъсвания са крайно нежелателни… — Някой пак се изкикоти откъм дъното на стаята.

Често случваща се грешка, нищо повече. Той продължи по коридора — изведнъж разбра, че е сбъркал етажа. Върна се обратно по същия път, зави зад ъгъла и като погледна, с изненада установи наличието на електромер върху стената, умивалник под капещ кран, нечии светлокафяви обувки пред прага на врата, отново зави и… стълбите бяха изчезнали! В крайна сметка успя да намери други, но те бяха съвършено различни: спусна се по тях, но там вече съвсем се изгуби, тъй като попадна на слабо осветено складово помещение, където се виждаха сандъци, а от ъглите се подаваха ръбести части от кутии и шкафчета, една прахосмукачка, счупен стол, рамката на легло — стърчаха злокобно и вещаеха нещастие. Той изпсува тихо, вече съвсем вбесен, изгубил самообладание пред неочаквано изникналите препятствия… Най-накрая стигна до една врата и я блъсна с рамо, удари главата си в ниския горен праг и нахлу в антре, което се намираше в съседство с ниша, приглушено осветена, където старият хотелиер почесваше острите бодли на брадата си, забил поглед в черната книга, а полицаят хъркаше на пейката до него — досущ като в караулно помещение. Получаването на необходимата информация му отне само миг, малко удължен от повторните извинения на стареца.

Влезе в стаята си. Влезе и преди всичко, преди да огледа наоколо, се наведе тихо, потайно и завъртя ключа два пъти. Тогава зърна под умивалника черния чорап с ластика на жартиера. После видя отворения куфар, в който цареше изначален хаос, и една хавлиена кърпа бе измъкната за закачалката й. После видя роклята и долното бельо, скупчени върху креслото, колана, другия чорап. Чак след това се обърна към острова легло.

Беше легнала по гръб, направо върху одеялото, протегнала лявата си ръка над главата, облечена в малкия си пеньоар, чийто долен край стоеше отгърнат — не бе успяла да намери нощницата си, — и под светлината на червеникавия абажур, през мътния сумрак и за̀духа на стаята той успя да види тесния й хлътнал корем помежду щръкналите тазови кокали. С грохота на топовен гърмеж един камион изкачи бездната на нощта, една чаша издрънча върху мрамора на нощната масичка, а край всичко това омагьосаният й сън се носеше плавно и спокойно.

„Утре, то се знае, започваме от самото начало с внимателно премислени ходове, но засега ти спи, ти си тук чужда, непозната, недей се бърка в работата на възрастните — така трябва да бъде, това е моя нощ, това е моя работа.“ Той се съблече, легна от лявата страна на пленницата си, разлюля я и замръзна намясто, затаи дъх. Така. Часът, за който копнееше от четвърт век, най-сетне бе настъпил, ала той стоеше някак окован и застинал под облака на неговото блаженство. Равномерното дишане на светлата й дреха, примесено с новото разбулване на нейната красота, продължаваше да трепти пред взора му вълнообразно, както се вижда картина през шлифован кристал. Той просто не можеше да намери фокуса на щастието, не знаеше откъде да започне, какво да докосне и как, без да наруши покоя на нейното царство, за да може докрай да вкуси удоволствието на мига. Така. Като начало, действайки с хирургическа прецизност, той свали от китката си облещеното око на времето и като се пресегна над главата й, го постави на нощната масичка точно между една блещукаща капка вода и празната чаша.

Така. Безценен оригинал: спящо момиче, масло. Лицето й, потънало в гнездо от къдрици — едни разпилени, други сплъстени на кичури, с малките изящни каналчета на пресъхналите й устни и онази неповторима гънка в клепачите, точно над миглите, които едва-едва се докосваха, — бе обагрено в тъмночервено и розово там, където светлината падаше върху бузата й, и нейното флорентинско изящество само по себе си криеше усмивка.

Погледът му (самовглъбеният взор като на човек, наблюдаващ екзекуция или пък дъното на дълбока пропаст) се плъзна надолу по тялото й, лявата му ръка вече действаше — ала ето че в този миг се сепна, сякаш някой се бе размърдал в стаята, някъде в периферията на зрителното му поле, тъй като не успя веднага да различи отражението в огледалото на гардероба (райетата на пижамата му, потънали в сянка, неясен отблясък върху полираната плоскост и нещо черно току под розовия й глезен).

Най-накрая се реши и нежно погали дългите й, леко разтворени и някак лепкави крака, чиято кожа ставаше по-хладна и малко по-груба надолу и много по-топла нагоре. Той си спомни с диво, победоносно чувство ролковите кънки, слънцето, кестените, всичко и в същото време не спираше да я гали с крайчеца на пръстите си, целият трепереше и току мяташе коси погледи към заоблената издатина с прясно покаралия по нея мъх, която съвсем независимо, ала по много познат начин въплъщаваше в концентриран вид черти от нейните устни и бузи. Малко по-нагоре, където полупрозрачна вена се разклоняваше на две, един комар усърдно смучеше. Той го отпъди ревниво и с жеста си неволно перна края на дрехата й, която отдавна му пречеше, и ето че се откриха тези необикновени, незрящи малки гърди, подути като от абсцес, а после се оголи и тънък, източен детски мускул и до него — изпънатата млечнобяла кухина на подмишницата й с пет-шест щръкнали коприненочерни косъмчета, а по-надолу се спускаше малкото звънливо ручейче на верижката й (по всяка вероятност с кръстче или с някакъв амулет в края), и по-нататък отново попадна на памучна материя — ръкава на високо отметнатата й назад ръка.

Още един камион профуча наблизо и изпълни стаята с грохот и земетръс. Той преустанови щателния си оглед и се надвеси над нея сковано, като неволно я притисна с поглед, усети как младежкият аромат на кожата й се смеси с този на червеникавокафявата й коса и нахлу в кръвта му като разяждащо го желание. „Какво да правя с теб, какво…“

Момичето въздъхна насън, при което затвореният й пъп се отвори като око, тя изгука нещо неясно, последва втора въздишка и отново потъна в предишната си вцепененост. Той издърпа внимателно смачканата черна барета изпод петата й и замръзна намясто, слепоочията му пулсираха до пръсване, непоносимото напрежение му причиняваше болка. Не смееше да целуне тези заострени зърна, тези пръсти на краката с жълтеникавите нокти. Ала и не можеше да задържи погледа си на нищо друго, защото очите му все се връщаха на същата онази мека като велур цепка, която като че оживяваше под призматичния му взор. Все още не знаеше какво да предприеме, боеше се да не изпусне нещо, да не би да не се възползва докрай от вълшебната непробудност на този дълбок сън.

Задушният въздух и собствената му възбуда вече ставаха непоносими. Той отхлаби леко шнура на пижамата си, който се бе впил в корема му, и едно сухожилие се опъна със звън на тетива, докато устните му с почти въздушна лекота докосваха мястото, където под реброто се подаваше нейният белег по рождение… Нещо го тормозеше, измъчваше го, разпалената му до болка страст и напливът на кръв искаше невъзможното още сега. Полека-лека се зае да я омагьосва, да я омайва, прокара магическия си жезъл над тялото й, като едва-едва докосваше кожата, самоизмъчваше се от силата на нейното привличане, от видимата й близост, от тази фантастична очна ставка, станала възможна благодарение на дълбокия сън на това голо момиче, което той като че измерваше с вълшебния си метър. Тя леко се размърда, извърна лице с глухо, сънено премляскване на устните. И отново всичко замръзна на място. Ето че сред кестенявите й къдрици зърна розовото крайче на ухото й и дланта на освободената й ръка, която стоеше забравена в предишното си положение. Напред, напред! В случайно промъкналите се проблясъци на съзнание, преди да потъне в пълна забрава, пред вътрешния му взор пробягаха мимолетни образи и впечатления — мост над пътуващ влак, въздушен мехур в стъклото на прозорец, смачкан калник на кола, други предмети, хавлиена кърпа, която бе зърнал някъде неотдавна, — а междувременно, бавно и с насечен от пресекулки дъх, взе да се приближава все по-близо и по-близо до нея, примъкна се и започна да нагажда тялото си към нейното, да пробва дали ще прилегне добре и плътно… Пружина изскърца заплашително под него; десният му лакът изпука глухо и потърси опора; взорът му помътня от напъна и концентрацията… Усети горещия пламък на закръгленото й бедро, почувства, че повече не може да се сдържа, че вече нищо няма значение, а когато кръвта му възвря и сладостта стигна своя връх между собствените му власати туфи и нейното гладко бедро, как радостно животът се отърси от оковите и с лекота се сведе до простотата на съществуването в Рая — още не можеше да мисли. „Не, моля те, не мърдай, не ме отмествай!“ — и тогава видя, че тя е напълно будна, вторачила ужасени очи в навирената му голота.

За миг, като през слабото тактово време на синкоп, и той видя всичко през нейните очи: това е някаква чудовищност, някаква отвратителна болест — или пък вече беше наясно, или по малко и от двете. Беше го зяпнала и пищеше, ала вълшебникът все още не чуваше писъците й; беше оглушал от собствения си ужас, стоеше на колене, мъчеше се да улови някакви дипли, подръпваше шнура на пижамата си, опитваше се да го спре, да го скрие, да задържи отсечените му гърчове, с които се подмяташе така глупаво и безразсъдно — все едно силно думкане в храм на хармонията; после безсмислено изпразни разтопения си восък, беше късно да го спре, да го скрие. Тя се изтърколи от леглото, как неистово крещеше само, как лампата се прекатури заедно с червената си качулка, какъв само грохот долиташе отвън и той разтърси нощта, срина я със земята, прегази всичко по пътя си… „Мълчи, нищо лошо няма да ти сторя, това е само игра, случва се понякога, мълчи, мълчи!“, замоли я той, мъж на средна възраст, плувнал в пот, покри се с шлифер, който докопа отнякъде, потрепери, облече го, не уцели ръкава. Като дете от филмова драма, тя се отбраняваше с острия си малък лакът, отскубна се от него, но продължаваше да пищи като обезумяла, тогава някой взе да думка по стената, настояваше за немислимото — тишина. Тя се опита да избяга от стаята, но не успя да отключи вратата, той пък не можеше да задържи нищо и никого; тя бе станала лека като перце, хлъзгава като посинялото от студ дупе на подхвърлено дете, с разкривено от плач лице, което шари от прага до детското креватче и от детското креватче до утробата на възкръсналата от ярост майка.

— Престани, ти казвам! — изкрещя той (на един спазъм, на една последна, малка като точка капка, на нищото). — Добре, ще се махна, ще те оставя… — Добра се до вратата, излезе навън, затръшна я заглушително, заключи я след себе си, ослуша се, стисна ключа в дланта си и както си беше босоног, с едно студено-влажно петно под шлифера, застана намясто и взе плавно да потъва.

Ала от една съседна стая вече се бяха подали две възрастни, загърнати в пеньоар жени; едната от тях — ниска и набита, приличаше на беловласа негърка, с долнището на светлосиня пижама, с отривистата, бездиханна интонация на далечен континент, извикваше асоциации с дружества за защита на животните и дамски клубове — вече се разпореждаше (at-once, eröffnen, et-tout-de-suite!^[1]) и като се вкопчи в ръката му, успя сръчно да разтвори дланта му и ключът тупна на пода. В продължение на няколко, сякаш безкрайно проточили се секунди, двамата се сборичкаха, преплетоха крака, но, така или иначе, всичко бе вече приключило; отвсякъде занадничаха глави, някъде отекна камбана, зад една врата прозвуча мелодичен глас, който довършваше детска приказка (Господин Белия зъб си лежи в леглото, а братята гангстери са нарамили малките си червени пушки); възрастната дама превзе ключа, той успя да й забие един в лицето и докато цялото му тяло звънтеше, се спусна надолу по лепкавите стъпала. Срещу него, само по долни гащи, енергично се изкачваше тъмнокос мъжага, а след него се кълчеше дребна, хилава проститутка. Той профуча край тях.

По-надолу му се яви призрак със светлокафяви обувки, още по-нататък старият хотелиер се катереше нагоре с кривите си крака, а подире му вървеше лакомият полицай. Профуча и край тях. Остави зад себе си множество ръце, синхронизирани в красноречив жест, протегнати над перилата, разперени като за покана; той излетя на улицата, защото всичко бе свършено и трябваше с цената на каква да е хитрост или измама, с цената на какъв да е гърч или спазъм да се отърве от вече ненужния му идиотски свят, на който се бе нагледал и на чиято последна страница се мъдреше самотна улична лампа, а под нея — потънал в сянка котарак. Дори вече възприемаше усещането си за босота като потопяване в друг елемент; хукна по побелялата от пепел улица, преследван от гръмко отекващите стъпки на собственото си, вече надбягало го сърце. Отчаяно търсеше да намери придошла река, пропаст или железопътни релси — няма значение какво, но веднага — и това го накара мислено да призове за последен, съвсем последен път топографията на своето минало. И когато насреща му, иззад гърбицата на една странична улица прогърмя стържещ рев, усили се до крайност, превали височината, разду се, изпълни нощта и два овала от жълтеникави лъчи вече осветяваха нанадолнището, готови да се втурнат по него презглава — тогава, като в танц, сякаш вихърът на този танц го бе отвел насред грейналата сцена, точно под ревящата, гърмяща мегамаса, вкопчила го в смазващ краковяк, това оглушително желязно нещо, това мигновено кино на осакатяването — „Точно така, повали ме, влачи ме, разкъсай тази моя крехкост, ето ме, вече съм сплескан, мъкна се по смачканото си лице, ей, въртиш ме като пумпал, не ме разкъсвай на парчета, не ме разрязвай на ленти, достатъчно, предостатъчно…“ Блеснаха назъбените стрели на островърха светкавица, мигновената спектрограма на бяла мълния и ето че лентата на живота се скъса.