Владимир Набоков
Вълшебникът (3)

„Какво да направя, за да се помиря със себе си? — мислеше си той, когато му се случваше да мисли. — Това едва ли е обикновен разврат. Грубата чувственост е всеядна, а по-изтънчената в крайна сметка предполага утоление. Това, че съм имал пет-шест нормални връзки, няма никакво значение — как въобще е възможно да се сравни тяхната блудкава и скучна случайност с моя уникален плам? Какъв е отговорът? Едва ли има нещо общо с аритметиката на ориенталската похотливост, където крехкостта на жертвата е обратнопропорционална на възрастта й. О, не, при мен не става дума за общоразпространеното, а за нещо съвършено различно от него, нещо, за което не може да се каже, че е ПО-ценно, а БЕЗценно. И какво е то тогава? Болест или престъпна слабост? Съвместимо ли е със съвест и срам, с обидчивост и страх, със самоконтрол и чувствителност? Защото за мен е чужда дори мисълта да причиня някому болка или да породя у някого непреодолимо отвращение. Глупости — аз не съм насилник. Ограниченията, които съм наложил върху копнежа си, маските, които измислям, за да го прикрия, когато в истинския живот мислено призовавам във въображението си един абсолютно невидим начин да задоволя страстта си, притежават благословена от провидението софистика. Аз съм джебчия, а не крадец, който влиза с взлом. Въпреки че, ако бъда оставен на самотен кръгъл остров с моята малка Петканка… (не толкова от едната предпазливост, колкото че пустият остров ти позволява да подивееш на воля; или пък става въпрос за омагьосан кръг на кръглия остров с палмово дърво точно в средата му?).

Съзнавайки рационално, че прасковата на Евфрат^[1] е вредна само в консервиран вид, че грехът е неразделен от градските обичаи, че всяка хигиена има своите хиени, съзнавайки най-вече, че същата тази рационалност не изключва опошляването на онова, до което в други случаи няма достъп… аз отхвърлям всичко това и се издигам на едно по-високо ниво.

Ами ако пътят към истинското блаженство действително минава през една все още деликатна мембрана, преди да е имала време да загрубее, да се уплътни, да изгуби аромата и блясъка, през който човек прониква, за да стигне до пулсиращата звезда на това блаженство? Дори в рамките на тези ограничения аз действам с префинена селективност; не всяка ученичка ме привлича, съвсем не — колко много срещам по улиците в сивотата на ранното утро — пълни, кльощави, пъпчиви, очилати; в любовно отношение ТЕЗИ разновидности ме интересуват толкова малко, колкото запознанството с някоя безформена дебелана би заинтересувало друг мъж. Във всеки случай, независимо от всякакви по-специални усещания, аз по принцип се чувствам много добре в компанията на деца и тяхната простосърдечност; знам, че от мен би излязъл нежен и грижовен баща в истинския смисъл на думата, а и до ден-днешен не мога да реша дали това е естествена последица, или демонично противоречие.

Тук стигам до закона за степените, който, винаги когато съм го намирал обиден за мен, без колебание съм го отхвърлял: често съм се опитвал да установя как преминавам от единия вид разнежване към другия, от обикновеното към специалното, защото много бих искал да зная дали те взаимно се изключват и дали в края на краищата принадлежат към различни родове, или единият представлява рядко срещаща се проява на другия — пъпка, която разцъфтява във Валпургиевата нощ на мрачната ми душа; защото, ако те са две отделни същности, тогава би трябвало да съществуват и два отделни вида красота, а тогава естетическото чувство, поканено на гощавка, обикновено се настанява с трясък от два стола на земята (съдбата на всеки вид дуализъм). От друга страна, обратният път — от специалното към обикновеното — ми се струва по-понятен: всъщност първото изчезва в момента, в който бъде утолено, и това, изглежда, показва, че сборът от усещания е наистина еднороден, ако, разбира се, правилата на аритметиката са приложими тук. Странно, много странно нещо и може би най-странното е, дето, под претекст, че обмислям нещо забележително, аз просто си търся оправдание за моето чувство за вина.“

В този порядък, малко или много, скачаше мисълта му. Той беше достатъчно голям късметлия с тази негова изтънчена, чиста и доста доходна професия, която държеше ума му буден, засищаше чувството му за обществена принадлежност и радваше очите му с една вълнуваща цел — като пъстро петно върху черно кадифе. Тук съществуваха и числа, и цветове, и цели системи кристали. Понякога въображението му оставаше оковано с месеци и веригите само подрънкваха от време на време. Освен това, след като до четирийсетата си година се бе измъчвал предостатъчно с това свое саможертвоприношение, той се бе научил да владее копнежите си и уж се бе примирил с идеята, че само едно крайно щастливо стечение на обстоятелствата, само една карта, която съдбата би могла да му раздаде по голямо невнимание, можеше да го доближи за миг до невъзможното или нещо близко до невъзможното.

В спомените си още лелееше онези кратки мигове, пазеше ги с чувство на меланхолична благодарност (те в крайна сметка му бяха подарени) и с чувство на меланхолична ирония (защото в крайна сметка бе надхитрил живота). Така още през годините си в политехниката, докато помагаше на по-малката сестра на един свой състудент — лениво и заспало бледо момиче с кадифен поглед и две черни плитки — да назубри елементарната геометрия, той нито веднъж не се бе отъркал в нея, но самата близост на вълнената й рокля бе достатъчна, за да се разкривят линиите върху белия лист, да се разлюлеят и разтворят пред взора му, всичко да препусне в напрегнат, потаен и отсечен ритъм, да се премести в селенията на друго измерение — след което отново усещаше твърдия стол, лампата, момичето, което седеше и си драскаше. Другите му щастливи мигове бяха имали същия лаконичен характер: палаво момиченце с къдрица, паднала над едното оче, се въртеше неспокойно в облицования с кожа кабинет, където той изчакваше, за да се срещне с баща й (разтуптяното му до болка сърце — „Я кажи, имаш ли гъдел?“); или пък онази другата, с раменца с цвят на меденка, която в разчертания ъгъл на облян от слънцето двор му показваше как една черна салата ще погълне зеления заек. Това бяха все забързани, отлитащи и изпълнени със съжаление мигове, отдалечени един от друг на години разстояние, години, прекарани в блуждаене и търсене, ала все пак какво не би дал отново да се повтори който и да е от тях (посредниците обаче бяха помолени да се въздържат).

Припомняйки си тези неповторими моменти на крайни изживявания, тези негови малки госпожички, които така и не бяха забелязали злия демон у него, той се чудеше и на това, как бе успял да запази пълно безразличие относно по-нататъшната им съдба; и все пак колко често на някоя занемарена ливада или в мръсен градски автобус, или на крайморски пясък, който ставаше единствено за храна на пясъчен часовник, се бе чувствал предаден от някой мрачен, прибързано направен избор, когато молбите му са били пренебрегнати от слепия случай и угощението на взора му — прекъснато рязко от необмислен развой на събитията.

Слаб, със сухи устни, леко олисяла глава и будни очи, сега той седна на пейка в градския парк. Юли бе забранил облаците. Миг след това отново си сложи шапката, която държеше в тънките пръсти на бялата си ръка. Паякът дебне, сърцето замира.

От лявата му страна седеше възрастна брюнетка с червендалесто лице, облечена в траур; от дясната — жена с провиснала руса коса, лишена от всякакъв блясък, плетеше съсредоточено. Погледът му механично проследи пробягващите деца, които играеха в цветната мараня на деня, докато си мислеше за други неща — настоящата му работа, приятно закръглената форма на новите му обувки, — ала ето че близо до петӚта си ненадейно зърна голяма никелова монета от пет пенса, частично изтрита от камъчетата на чакъла. Вдигна я. Мустакатата жена отляво не отвърна на естествения му въпрос; безцветната отдясно обаче рече:

— Прибери си я. Носи късмет в нечетни дни.

— Защо само в нечетни?

— Така казват в моя край…

И тя назова името на град, където навремето той се бе възхищавал от пищната архитектура на малка черна църквица.

— … О, ние живеем на отсрещния бряг на реката. Целият склон е градина до градина — отглеждат зеленчуци. Толкова е красиво, няма прах, няма шум…

„Тази е от бъбривите — помисли си той. — Изглежда, ще трябва да се преместя.“

И в този миг завесата се вдига.

Момиченце във виолетова рокличка, дванайсетгодишно (безпогрешно определяше възрастта им), се приближаваше към тях бързо и стремително върху ролковите си кънки, без да се пързаля, само крачеше, като ги вдигаше и сваляше, или по-скоро ситнеше като японка, а под тях чакълът хрущеше шумно — идваше към пейката под променливите проблясъци на слънцето. Впоследствие (доколкото бе продължило това впоследствие) все му се струваше, че веднага, още на мига, я бе преценил цялата — от главата до петите: палавите й червеникави къдрици (наскоро подстригани); блясъкът на големите й очи с малко мътен, апатичен поглед, които му напомняха зърната на цариградско грозде; топлият и приятен тен на кожата; розовите, леко разтворени устни, от които се подаваха два предни зъба — сякаш кацнали върху долната леко издадена напред устна; летният загар на голите й ръце, покрити от лакътя до китката с къси, лъскави косъмчета като на лисиче; смътно загатнатата нежност на все още малкия й, но вече не съвсем плосък гръден кош; начинът, по който диплите на полата й се движеха, като ту прилепваха плътно, ту образуваха меки вдлъбнатини; източеното изящество и блясъкът на волните й крака; грубите каишки на ролковите кънки.

Спря пред словоохотливата му съседка по пейка, а тя се обърна и взе да рови в нещо, което лежеше от дясната й страна, извади оттам филия хляб и парче шоколад и ги подаде на момичето. То започна да дъвче бързо, като в същото време използва свободната си ръка, за да развърже кънките и цялата тежка маса от метални подметки и масивни ролки. След като слезе на земята сред нас, останалите, изправи се с мигновеното усещане за божествена босота, което всъщност идваше от лекотата на останалите без кънки обувки, тръгна напред — колебливо и някак безгрижно, докато най-накрая (вероятно защото вече бе изяла филията си) хукна с всички сили, размахвайки свободните си ръце, и ту се мяркаше, ту отново се губеше от погледа, мержелееше се сред игривите отблясъци на светлината под виолетовозеленикавата сянка на дърветата.

— Дъщеря ви — подхвърли той разсеяно — е вече голямо момиче.

— О, не, не ми е дъщеря — отвърна плетачката. — Нямам деца и не съжалявам.

Възрастната жена в траур се разхлипа и си тръгна. Плетачката погледна подире й и продължи да плете чевръсто, като от време на време със светкавично движение подръпваше провлечената опашка на свитото като зародиш вълнено кълбо. Струваше ли си да продължава този разговор?

Задните рейки на ролковите кънки проблясваха в краката на пейката, а кафявите каишки го зяпаха право в лицето. И този вторачен поглед беше погледът на живота. Налегна го униние. И към всичките му още незараснали стари отчаяния сега се прибави и това ново, много особено чудовище… Не, не, не бива да остава. Докосна шапката си за поздрав („Сбогом“, отвърна плетачката с приятелски тон) и се отдалечи, прекосявайки площадката. Въпреки присъщата му предпазливост, някакъв невидим вятър го отвя на една страна и пътят му, макар че първоначално възнамеряваше да прекоси напряко, кривна вдясно към дърветата. Знаеше от опит, че още един поглед само ще влоши и задълбочи безнадеждния му копнеж, но въпреки това свърна под пъстрата сянка и очите му плахо затърсиха виолетовото петънце сред останалите багри.

Откъм асфалтовата алея долиташе оглушителният шум от ролкови кънки. До бордюра няколко деца играеха на дама. И точно там тя чакаше реда си, с единия крак кокетно издаден напред, със скръстени на гърдите си, пламнали от слънцето ръце, с глава, мечтателно сведена на една страна, която излъчваше силна кестенява топлина, и ето я, че изгуби, изгуби покритието си от виолетово, което се свлече като изпепелено под ужасния му, незабелязван от никого взор… Никога преди това не се бе случвало подчиненото изречение на страховития му живот да се допълни от главното, но въпреки това той отмина със стиснати зъби, потисна възклицанията и стенанията си, а после се усмихна мимоходом на едно едва проходило дете, което се промуши между разтворените му като ножици крака.

„Разсеяна усмивка — помисли си той прочувствено. — Знае се, че само ЧОВЕЦИТЕ са способни на разсеяност.“