Владимир Набоков
Вълшебникът (7)

През пролетта болестта й като че се влоши наново; последва консултация с лекари и тя постъпи в болницата. В навечерието на операцията се реши да му каже някои неща — беше пределно ясна и говореше в пълно съзнание въпреки болките; спомена му за завещанието, за адвоката, какво трябва да направи, в случай че утре… Накара го да се закълне два пъти — да, точно два пъти, — че ще се държи така с нейното момиче, сякаш й е истински баща… И че ще се погрижи за това тя да не храни неприязън към покойната си майка.

— Може би в края на краищата трябва да я поканим да дойде — рече той с тон, който се извиси по-гръмогласно, отколкото възнамеряваше. — Ти какво ще кажеш? — Ала тя бе вече приключила с наставленията и стисна очи от болка; той остана известно време до прозореца, въздъхна, после целуна прежълтелия й юмрук, свит върху отметнатия чаршаф, и излезе.

Рано на другата сутрин му се обадиха от болницата, за да му съобщят, че операцията е приключила току-що и без съмнение напълно успешно, надминавайки всички очаквания на хирурга, но най-добре свиждането да почака поне до утре.

„Успешно, значи! Напълно успешно! — заповтаря той несвързано и като обезумял взе да обикаля от стая в стая. — Ах, колко прекрасно… Моите поздравления — значи, ще се възстановяваме, ще процъфтяваме… Какво става тук? — изрева той с гърлен глас и затръшна вратата на тоалетната с такава сила, че кристалните сервизи в гостната се раздрънчаха от страх. — Ще видим ние тая работа — продължи да нарежда той сред обзетите от паника кресла. — Да, господинчо… ще ти дам аз на теб едно успешно. Успешно, смешно. — И той взе да имитира подигравателно произношението на хленчещата съдба. — Направо чудесно, нали! Значи, продължаваме да живеем, да благоденстваме, ще омъжим и дъщерята — за добра партия и по-раничко, нищо, че е още крехка, а младоженецът — як похотливец, нищо, че ще се намърда най-насилнически в нейната крехкост… Не, тая няма да я бъде! Достатъчно търпях! Аз също имам право на глас в тази работа! Аз…“ Отведнъж обаче неукротимият му гняв най-ненадейно попадна на неочаквана плячка.

Той замръзна намясто, пръстите му престанаха да мърдат нервно, забели очи за миг, а когато изплува от това кратко вцепенение, върху устните му беше цъфнала усмивка. „Казах, достатъчно“, повтори той, но вече със съвсем различен, почти умилостивен тон.

Веднага се сдоби с необходимата му информация: имаше един много удобен експрес в 12:23, който пристигаше точно в четири следобед. Връзката за връщане нямаше да е толкова проста… тогава вероятно ще му се наложи да наеме кола, за да тръгне на мига. „И преди да се е спуснала нощта, ще си бъдем тук, ние двамата, в пълно уединение, малката ще е уморена и сънена, хайде сваляй си дрешките, аз ще те гушна, за да заспиш — това е всичко, само малко бащинско гушкане.“ Че кой иска да го осъдят на каторга (въпреки че, между другото, една каторга сега е за предпочитане пред едно копеле в бъдеще)… тишината, голите й ключици, тънките презрамки, копчетата отзад, рижавите като на лисиче косъмчета между раменните лопатки, сънливите й прозевки, горещите й подмишници, краката й, нежността — не, не бива да изгубва и ума, и дума… въпреки че какво може да е по-естествено за един баща от това да доведе у дома заварената си дъщеря, да вземе сам решение по въпроса — та нали са отворили майка й за операция?… „Най-обикновено чувство за отговорност, най-нормална родителска загриженост, освен това нали самата майка ме помоли «да се погрижа за момичето»?“ И докато тя спокойно си почива в болницата, какво — повтарям, — какво може да е по-естествено от това, ако тук, където малката няма никого да безпокои… В същото време, докато е край мен… характерът им се смекчава по време на реконвалесценцията, а ако въпреки всичко мадам реши да се разсърди, ние ще й обясним, ще й обясним, че сме искали да постъпим правилно, може би малко сме избързали поради вълнението си, вярно, признаваме, но водени от най-добри намерения…

Обладан от радостно въодушевление, той се втурна да сменя спалното бельо (в НЕЙНАТА бивша стая); поразтреби отгоре-отгоре, изкъпа се, отложи една делова среща, обади се на чистачката да не идва, похапна на бърза ръка в „ергенския“ ресторант, накупи фурми, шунка, ръжен хляб, разбита сметана, грозде мискет — дали не е забравил нещо? Когато отново се прибра, от него се посипаха пакети, той продължаваше да си представя как тя ще мине оттук, ще седне там, ще извие тънките си ръце зад гърба, ей тъй, колкото да се стегне, да се ободри, цялата обляна в тъмнокоси къдрици — и в този миг се обадиха от болницата, помолиха го да дойде; по пътя към гарата той неохотно се отби и тогава научи, че жената е починала.

Първо го обзе чувство на огромно разочарование: това означаваше, че поредният му план отново се проваля, че тази нощ с нейната топлина и интимна задушевност отново ще му бъде отнета и че когато пристигне в отговор на телеграмата, тя, естествено, ще бъде в компанията на онази стара вещица и нейния съпруг, които сигурно ще отседнат поне за седмица. Но самото естество на тази първа реакция, подбудена от късогледата му емоционална привързаност, създаваше вакуум, тъй като му беше невъзможно само миг след раздразнението, което бе изживял при вестта за смъртта й (която, макар и временно, но все пак му попречи на плановете), да изпита благодарност (заради правилния курс, който бе взела съдбата). Междувременно този вакуум се изпълваше с предварително известното, сиво човешко съдържание. Седнал на пейка в градината на болницата, той се поуспокои и започна да се подготвя за предстоящите стъпки по погребалната процедура, като мислено и с подобаваща за случая тъга си припомни онова, което очите му бяха видели току-що: мраморното чело, прозрачните ноздри със скъпоценната брадавица от едната страна, абаносовия кръст и всичко останало от добре изпипаната работа, която бе свършила смъртта. После тръсна глава презрително, за да се отърве от мислите за болницата, и си каза между другото, че под неговото покровителство тя бе изживяла един прекрасен период, че бе успял да я дари с малко истинско щастие, да разведри последните дни на нейното нещастно вегетиране, и оттам вече съвсем естествено премина към похвали, с които обсипа тази умница Съдбата за доброто й поведение, а после почувства и онази първа сладка тръпка в кръвта си: самотният вълк, вече готов да нахлупи върху главата си нощната шапчица на старата баба.

Очакваше ги на следващия ден по обяд. Звънна се в точно определения час, ала приятелката на жената стоеше на прага самичка (протегна костеливите си ръце и съвсем нечестно се възползва от силната си хрема, за да полее с нея полагащите се за случая съболезнования): нито съпругът й, нито „малкото сираче“ успели да дойдат, рече тя, тъй като и двамата били на легло с тежка инфлуенца. Той побърза да утеши разочарованието си с мисълта, че така е по-добре — защо да се развалят хубавите неща? Присъствието на малката сред тази зловеща комбинация от погребални задължения щеше да бъде точно толкова мъчително, колкото бе и пристигането й за сватбата, а би било далеч по-разумно той да използва следващите дни, за да уреди формалностите докрай и да се подготви за един решителен скок напред в полето на пълната безопасност. Единственото нещо, което го раздразни, бе начинът, по който старата вещица бе казала „и двамата“, сякаш боледуването ги свързваше (като че двамата пациенти деляха едно легло), връзката на общата зараза (нищо чудно онзи простак сега да я преследва нагоре по стръмните стълби, за да опипа голите й бедра).

Като се преструваше на напълно съсипан — което бе и най-лесното поведение, както добре знаят убийците, — той седеше досущ като онемял вдовец с отпуснати огромни ръце, едва помръдваше устни в отговор на нейните съвети, че трябва да промие задушаващата го мъка със сълзи, и гледаше с мътен поглед, докато тя си духаше носа (а, значи, и тримата са свързани с тази хрема — това вече е по-добре). Тя се нахвърли уж разсеяно, но лакомо върху шунката и взе да му говори неща от рода на: „Поне не се е мъчила дълго“ или „Слава богу, че е била в безсъзнание“, очевидно ръководена от странното разбиране, че страданието и сънят са най-естествената човешка орис, че червеите имат приветливи малки личица и че върховното отплаване по гръб става в някаква стратосфера на блаженството. Той едва се сдържа да не й каже, че смъртта винаги е била и винаги ще си остане един гнусен, противен идиот, но навреме си даде сметка, че подобно изявление може да събуди у неговата утешителка нежелателни съмнения относно способността му да даде прилично религиозно и морално образование на малкото момиче.

На погребението имаше много малко хора (неизвестно защо се появиха една нейна приятелка от млади години и един златар със съпругата си), а по-късно в колата към къщи пълна дама (която бе присъствала и на онзи фарс — сватбата им) му рече със състрадателен, но категоричен тон (докато наведената му глава подскачаше в такт с дупките по пътя), че ето сега, най-накрая, трябва да се направи нещо по отношение на малката, която живеела в чужда за нея среда (в същото време приятелката на покойната му съпруга се правеше, че гледа навън през стъклото), и че улисан в родителските си задължения, той без съмнение ще преодолее загубата по-лесно; в този момент се обади трета жена (много далечна роднина на покойната) и каза: „А каква хубавица е станала тя! Трябва да внимавате, да бдите над нея като ястреб — вече се е поналяла и върви едра за възрастта си. Само след две-три години момчетата ще се навъртат край нея като мухи и тогава ще започнат неприятностите“, а в това време той мислено се превиваше от смях, носеше се щастливо и весело върху пухеното легло на щастието.

Предишния ден, в отговор на втора телеграма („Тревожа се за здравето ти целувки“ — и тези целувки, изписани върху бланката за телеграма, бяха първите истински целувки) дойде вестта, че и двамата са вече добре, температурата е спаднала и преди да си тръгне, все още хремавата приятелка му показа малка кутийка и попита дали може да я вземе за момичето (съдържаше някакви останали от майка й евтини бижута, спомен от нейното далечно и свято минало), след което поиска да знае какво ще се случи оттук нататък и как. Чак тогава, като говореше съвсем бавно, отчетливо и безизразно с чести паузи, като че с всяка сричка се мъчеше да преодолее безмълвието на скръбта, той й каза какво ще се случи и как: след като първо благодари за целогодишните й грижи, я осведоми, че точно след две седмици ще дойде да прибере дъщеря си (използва точно тази дума) и да я заведе на юг, а после по всяка вероятност и в чужбина.

— Да, това е разумно — отвърна тя с известно облекчение (леко туширано, но нека се надяваме, от мисълта, че напоследък си е докарвала добри пари с това нейно настойничество). — Вървете да се разсеете, няма по-добър лек за мъката от пътуването.

Тези две седмици му бяха нужни, за да организира делата си така, че след това поне година да не трябва да мисли за тях; а после — ще види. Беше принуден да продаде някои неща от собствената си колекция. Докато си стягаше багажа, съвсем случайно откри в бюрото си монета, която навремето бе намерил (между другото, се бе оказала фалшива). Изсмя се ехидно: талисманът си бе свършил работата.