Брандън Сандърсън
Зарево (38)

37.

Това, мислех аз при преминаването си през натруфения обрасъл офис, е безумно.

Да изляза срещу Епичен, когото не познавам? За когото нямам проучвания, бележки, никакво разузнаване? Приличаше на скок в плувен басейн, без да провериш дали приятелите ти не са го напълнили със змии.

Трябваше да го направя.

Ние бяхме слепи; Регалия ни въртеше на малкия си пръст. Проф го нямаше никакъв цял ден, по време на най-трудните етапи на планирането; по-лошото беше, че дори и той да помогнеше, Регалия вероятно ни манипулираше, понеже познаваше него и Тиа. Трябваше да направя нещо неочаквано, а известните на Нокс тайни можеха да се окажат от огромно значение. Утешавах се с идеята, че поне не опитвах да се заема сам с Разрушение или Нютън. Все пак този беше просто низш Епичен.

Не бях сигурен как ще реагира Проф. Споделил му бях за плана си за отвличане на Епичен — и той рече, че или съм точно това, от което се нуждаят Възмездителите, или съм опасно безразсъден. Може би бях и двете.

Но той не ми беше забранил изрично да опитам. Просто не искаше да излагам екипа на опасност. А това тук нямаше да изложи екипа на опасност.

Отново надзърнах в стълбището. Трябваше да вдигна още шум, та Нокс да съобрази, че е отишъл на неправилното място. Щом дойдеше да ме провери, можех да го спипам. Лесно като фасул.

Не че знаех как да готвя фасул.

Тропнах по пода, съборих стара настолна лампа от някаква масичка, а после изругах, все едно съм се блъснал в нея. След това се върнах на стълбището и хванах оръжието на Меган с две ръце, готов за стрелба. Мобилният ми беше затъмнен, тъй че единствената светлина бе луноподобното сияние на увисналите от клоните обли плодове.

Напрегнато чаках и само слушах. И наистина чух нещо на стълбището. Много надолу отекваше стържене. Или се донасяше от етажа под мен? Със странната акустика беше трудно да се определи.

— Той влиза.

Подскочих от гласа на Меган. Въпреки че бях намалил звука на приемника, в ухото ми той прозвуча като гръмотевица.

— Влезе през прозореца и е на етажа точно под теб.

— Добре — тихо изкоментирах аз.

— Има раздвижване и на първия етаж — продължи тя. — Така де, първият етаж над нивото на водата. Дейвид, според мен някой друг се намира в тази сграда.

— Мародери?

— Не мога да получа видеоизображение. Искри. Трудно ми е и да надникна хубаво на твоето място. Твърде е обрасло. Изгубих Нокс. Може би трябва да го изгониш навън.

— Предпочитам да избягвам стрелбата, ако е възможно — отвърнах аз. — Кой знае чие внимание ще привлече.

— Пушката има ли вграден заглушител? — попита Меган.

— Ъъ…

Имаше ли?

— А, ето го. Електронно компресиран заглушител на цевта. Искри, тази пушка е добра.

Жегна ме ревност, което беше свършено глупаво. Та това беше просто пушка. Дори не беше толкова добра като старата ми. Начаса се засрамих, че мисля лошо за оръжието — което беше още по-глупаво.

Наострих уши на стълбището в опит да доловя дали някой не се промъква. Чух нещо, но то идваше иззад мен, от стаята, където бях монтирал камерата. Сподавих една ругатня. Нокс някак беше заобиколил и беше влязъл през прозореца на директорския офис. Инстинктивно понечих да хукна към него, но потиснах импулса. Отворих вратата към стълбището и се промъкнах през нея.

Никакво прибързване. Наблюдавах през вратата на стълбището и видях как вратата на офиса се отвори мъничко. В светлината на надвисналите плодове в преддверието се появи нечия фигура. Нокс. Слаб, с щръкнала коса и около четиридесет обеци. На рамото си носеше мобилен, а в две ръце държеше коварна на вид Берета. Провери ъглите и се прокрадна в помещението.

— Който и да е бил това — прошепна той, — бил е тук.

Не можах да чуя отговора, който той получи в слушалката си.

— Такава глупачка си, Нютън — каза той и приклекна да огледа лампата, която бях бутнал. — Сигурно са били просто хлапета. Търсели са непокътната храна.

Озадачих се, задето една Висша Епична допускаше такъв човек да говори с нея така. Нокс трябва да беше по-могъщ, отколкото предполагах. Той се изправи и тръгна към стълбището. Отдолу отново отекна шум и Нокс се спря.

— Чух нещо — каза той и тръгна по-непредпазливо напред. — От стълбището, далече отдолу. Явно бягат… Да… — Той стигна до вратата. — Окей. Ще проверя. Ние…

С ритник отворих вратата в лицето му.

Гласът на Нокс секна насред изречението. Скочих в стаята и забих юмрук в корема му. Той изтърва оръжието си. Носех в лявата си ръка пистолета на Меган и сега замахнах с него с надеждата да го стоваря в тила на Нокс.

Той успя да се метне настрани и аз не улучих, но веднага се хвърлих и го стиснах за врата. Ейбрахам ме беше научил на няколко хватки. Ако можех да го задуша до безсъзнание…

Нокс изчезна.

Точно така. Преобразяване.

Идиот, казах си аз, когато гълъбът изпърха и отлетя от мен. За щастие, гълъбите не бяха най-пъргавите птици. Докато този опитваше да се ориентира, аз изтичах до вратата на директорския офис — онзи с прозореца. Затръшнах я и затворих гълъба в по-тясното помещение.

Той полетя надолу по стълбището.

— Дейвид? — обади се Меган.

— Изплъзна ми се. Но изтърва оръжието си, а и аз му попречих да излезе от сградата. Сега е някъде на стълбището.

— Внимавай — напрегнато рече тя.

— Ще внимавам — отговорих аз и надзърнах в стълбището. Не можех да съм сигурен, че Нокс е невъоръжен — сума хора носеха по две оръжия, а и по всичко личеше, че дрехите и оръжията, които бяха на Нокс, изчезваха при трансформирането и се появяваха отново, щом той се превърнеше в човек. Това беше съвсем обичайно за средните менящи формата си Епични.

Стори ми се, че чувам пърхане на криле, и реших да последвам звука надолу по стълбите. За нещастие, това значеше, че може би сам влизам в капан като онзи, който бях заложил за Нокс преди малко.

— Виждаш ли нещо? — попитах аз.

— Наблюдавам… — отговори Меган. — Да! На предпоследния етаж в светлината на плодовете се движат сенки. Той тича нататък. Да го накарам ли да се наведе?

— Да, моля те — отвърнах аз и притиснах гръб в бетонната стена.

По линията чух няколко изстрела. Дори и модерните заглушители не можеха напълно да елиминират звука от стрелбата. И все пак правеха чудеса. Всеки отблясък от изстрелите щеше да остане скрит, което беше важно в нощ като днешната, а и стрелбата не звучеше съвсем като стрелба. По-скоро като металическо щракане.

От съседната стая се чу хрущене на стъкло. Меган не се стараеше да улучи Епичния; целта на изстрелите й беше да го накара да се притеснява повече от нея, отколкото от мен. Стори ми се, че чувам мъжки ругатни откъм стаята.

— Влизам — обявих аз. Отблъснах се от ствола на едно дърво и отворих летящата врата, после се сниших в търсене на моята мишена. Чух тежко дишане, ала не видях нищо. Помещението беше просторно, някакъв голям офис с потрошени кабинки и стари компютри. Докато се прокрадвах напред, минах край няколко от тези кабинки, превърнати в малки жилища с помощта на опънати платнища. Вътре имаше по някоя и друга забравена чаша и обичайните останки от човешко присъствие. Всичко беше изоставено.

Меган беше стреляла през редицата големи прозорци на стената срещу мен. Във въздуха се стелеше прах. В светлината на плодовете приличаше на сопол от носа на малчуган, който кашля светещи пръчици.

Как можех да намеря Нокс в това помещение? На практика той можеше да се крие вечно, ако се превърнеше в птица. Никога не бих…

Нещо изскочи от кабинката до мен. Черно тяло с козина и нокти. Писнах, инстинктивно стрелях и не улучих. Създанието ме удари зле и ме отблъсна. Пистолетът на Меган тупна на пода. Борех се да отблъсна съществото. Беше по-дребно от мен. Ама тези нокти! Одраха ме отстрани и ребрата ми почнаха свирепо да горят.

Олюлях се. С една ръка отблъсвах звяра, а с другата се пресягах за пистолета. Не го открих, но стиснах нещо студено и метално в покритата кабинка до нас. Вдигнах го и го стоварих в главата на съществото.

Кутийка спрей?

Когато звярът пак ме връхлетя, напръсках муцуната му със светеща синя боя. Светлината ми разкри, че това е куче, само дето не знаех породата. Беше слабо, късокосместо и с остра муцуна. То отстъпи, после очертанията му се размиха. Псето се превърна в човек. Човекът се изправи и отри боята от очите си.

— Помощ! — викнах аз. — Имаш ли видимост?

— Може би — отговори Меган. — Ама мислех, че ти го искаш жив!

— Повече искам аз да съм жив. Стреляй!

Нокс се добра до пистолета, който бях изтървал.

Нещо разби единия прозорец и Нокс се люшна настрани, когато куршумът на Меган го улучи в рамото. Върху стената зад него плисна тъмна кръв. Нокс се свлече. Изглеждаше замаян. Лицето му светеше от синята боя. Той изпъшка, пусна пистолета, превърна се в гълъб и тромаво излетя.

— Улучих ли го? — попита Меган в ухото ми.

— Точно в рамото — отговорих аз и напрегнато издишах. — Благодаря ти.

— Просто се радвам, че не те застрелях. Целех се през инфрачервения мерник.

С пъшкане се изправих на крака, притиснал с длан мястото, където ме одраха ноктите на Нокс. Бях жив, но не успях да го заловя. Въпреки това, навярно би трябвало да се считам за късметлия.

В другия край на стаята се чу пърхане на крила. Свъсих се, взех пистолета на Меган и се запрокрадвах напред. На светлината на плодовете видях петна от някаква тъмна течност на едно от бюрата. Проследих ги до перваза на един прозорец, където седеше светещ в синьо гълъб.

Ранен е, забелязах аз. Не може да лети.

Гълъбът ме видя, подскочи от перваза и запърха тромаво. Докато се мъчеше да остане във въздуха, от него се посипаха пера. Едва успя да долети до съседната сграда и се принуди да кацне.

Значи можеше да лети, обаче зле. Огледах раната си. Издрасканото болеше, но не изглеждаше опасно за живота. Пак погледнах през прозореца, после прибрах пистолета и нахлузих ръкавиците, които бяха окачени на колана ми. Вдигнах ги, а докато спирилът загряваше, проверих джетовете на краката.

— Тръгвам след него.

— Ти си…

Пропуснах следващите думи на Меган, понеже скочих през прозореца. Двете струи вода ме вдигнаха преди да ударя водата. Изскочих пак във въздуха с една ръка надолу — поточната струя сочеше към водата. Повъртях се малко, за да се ориентирам.

Точно пред мен гълъбът — който още светеше в синьо по лицето и гушата — скочи от мястото си и опита да избяга. С усмивка насочих ръчния двигател зад мен, за да ме наклони напред. Така краката ми изстрелваха вода назад и надолу под ъгъл.

Понесох се. Вятърът вееше в лицето ми, докато преследвах отслабената птица. Тя литна във внезапен отчаян пристъп на бързина и остана пред мен, въпреки раната. Изстрелях се след нея, взех един завой с усукване и натиск с бедрата като скиор, после пак подкарах в друга посока. Пред мен птицата кацна на един прозорец да отпочине. Щом се доближих, гълъбът се залюля и полетя с пърхане и пляскане. Изглеждаше като светеща синя топка.

Понесох се с рев след него и усетих, че се усмихвам. Още откакто почнах да се упражнявам със спирила, исках да опитам нещо такова. Истинско изпитание за уменията ми, колкото и да бяха нестабилни.

Птицата трескаво се мушна в една сграда през малка дупка в един счупен прозорец. Издигнах се след нея и използвах струя вода от ръчния двигател да дотроша прозореца. После влетях в стаята с рамото напред. Успях да кацна, без да падна по лице — едва — и подгоних синьото животно. То се стрелна през друг прозорец, аз го разбих след него и пак скочих във въздуха.

— Дейвид? — едва чух гласа на Меган. — Това прозорци ли бяха? Искри, какво става?

Усмихнах се. Прекалено съсредоточен бях, та да докладвам. Преследването ме отведе из завоите на водните улици на Вавилар. Минавах край хората по покривите, а те ме сочеха и викаха. В един момент птицата опита да полети нависоко, ала напрежението се оказа твърде голямо и тя се сниши и кацна на един покрив. Да, рекох си. Това е то. Стрелнах се във въздуха и се приземих до гълъба.

Когато застанах стабилно, очертанията на птицата се размиха и се превърнаха в човек. Където не беше синьо, лицето на Нокс беше бледо. Рамото му беше покрито с кръв. Олюлявайки се, той заотстъпва от мен. Притискаше рамото си с едната ръка, а с другата измъкна нож. Спрях и за момент се втренчих в очакване в него. Най-сетне Нокс падна в несвяст.

— Хванах го — казах аз, като се държах назад, в случай че се преструва. — Поне така си мисля.

— Къде си? — попита Меган.

Огледах се в опит да се ориентирам след трескавото преследване. Криволичили бяхме по улиците и се бяхме върнали близо до мястото, откъдето започнахме.

— На две улици от сградата, където монтирах камерата. Търси покрив на около четири етажа над водата, слабо населен, с голямо изображение на хора, които берат плодове, нарисувано със спрей.

— Идвам — отвърна Меган.

Свалих ръкавиците, после извадих нейния пистолет от джоба си. Не исках да се доближавам до Нокс без подкрепление. Но пък да не вземеше да умре от кръвозагуба, ако не направя нещо? Реших, че имам твърде много за губене. Този мъж ми трябваше жив. Бавно тръгнах напред и накрая прецених, че Нокс или се преструва много добре, или наистина е в безсъзнание. Вързах ръцете му възможно най-добре със собствените му връзки за обувки, после се помъчих да превържа раната му с якето.

— Меган? — попитах по линията. — Очаквано време на пристигане?

— Съжалявам. Няма мостове. Трябва да обикалям, за да стигна до теб. Ще ми отнеме още поне петнадесет минути.

— Добре.

Седнах да чакам и оставих напрежението ми да се стопи. На негово място се появи разбирането за пълната лудост на това, което направих току-що. Очевидно бях подценил способностите за преобразяване на Нокс — можеше да се превърне в нещо повече от птица. Ами ако се окажеше по-могъщ дори от това? Ами ако беше Висш Епичен, неуязвим за куршуми?

Проф беше казал, че съм безразсъден, и беше прав. Трябваше да тържествувам заради стореното, а аз открих, че ми е неудобно. Как щях да го обясня на другите Възмездители? Искри. Дори не се бях обадил на Тиа.

Е, поне свърши добре.

— Слушай внимателно — рече нечий глас зад мен. — Ще пуснеш този пистолет. После ще вдигнеш ръце във въздуха с дланите напред и ще се обърнеш.

Връхлетя ме страх като вълна. Но познах гласа.

— Вал? — възкликнах аз и се обърнах.

— Хвърли оръжието! — нареди ми тя. Беше дошла по стълбището, което свързваше последния етаж на тази сграда с покрива. В рамото й опираше пушка, насочена към мен.

— Вал, защо…

— Хвърли го.

Пуснах пистолета на Меган.

— Стани.

Подчиних се и разтворих ръце.

— Сега — мобилният ти.

Искри. Отпрах го от рамото си и го оставих на земята, тъкмо когато Меган казваше:

— Дейвид, какво става?

— Ритни го напред — инструктира ме Вал. Когато се подвоумих, тя се прицели право в челото ми. Затова ритнах мобилния към нея.

Вал приклекна, все още насочила оръжието към мен, и го взе с една ръка.

— Искри, Дейвид — говореше Меган в ухото ми. — Бързам колкото…

Прекъсна, когато Вал изключи и плъзна мобилния ми в джоба си.

— Вал? — попитах аз възможно най-спокойно. — Какво има?

— От кога работиш за Регалия? — отвърна тя. — От самото начало ли? Тя ли те прати в Нюкаго, за да се внедриш при Възмездителите?

— Работя за… Какво? Аз не съм шпионин!

Вал завъртя пушката и наистина стреля. Изпрати един куршум в краката ми. Аз викнах и отскочих назад.

— Знам, че се срещаш със Зарево — рече Вал.

Искри.

— Още откакто дойде тук, ти си подозрителен — продължи Вал. — Ти не спаси хората в онази сграда, нали? Това беше заговор между теб и Регалия, който да „докаже“ колко си надежден. Уби ли Стоманеното сърце изобщо? Наистина ли мислеше, че никой няма да забележи, когато вкара Зарево в нашата база? В името на Злочестие!

— Вал, чуй ме. Не е както го мислиш.

Пристъпих напред.

И тя ме простреля.

Право в бедрото. Болката ме раздра и аз паднах на колене. Обвих раната с ръце и изругах.

— Вал, ти си луда! Не работя за тях. Виж, току-що плених един Епичен!

Вал хвърли поглед на Нокс, който лежеше завързан на покрива. После завъртя пушката си към него и го простреля право в челото. Зяпнах и се вцепених въпреки болката.

— Какво… — заекнах аз. — След всичко, което направих, за да…

— Единственият добър Епичен е мъртвият — отговори Вал и отново се прицели в мен. — Като Възмездител, би трябвало да го знаеш. Но ти не си един от нас. Никога не си бил. — Тя изръмжа последните думи и стисна пушката по-здраво, а очите й се присвиха. — Ти си причината за смъртта на Сам, нали? Ти си им дал сведения за нас, за всички клетки на Възмездителите.

— Не, Вал. Кълна се! Ние ви лъгахме, да, но по заповед на Проф. — Притисках бедрото си и между пръстите ми се процеждаше кръв. — Вал, нека се обадим на Тиа. Не прави нищо прибързано.

Нищо друго прибързано.

Вал не сваляше мерника от мен. Погледнах я в очите.