Брандън Сандърсън
Зарево (32)

31.

Треснах кашона с дажби, после станах и обърсах чело. Неколцина от спасените от Проф вавиларски бежанци грабнаха кутиите и бързо изчезнаха с тях в развалините на склада наблизо. Бяха разчистили част от саждите през деня след като ги оставих тук, на западащите останки на някакво островче до брега на Ню Йорк, но явно междувременно бяха развили здравословно чувство за самосъхранение. Сигурно не е било укрито твърде надълбоко.

— Благодаря — каза някаква жена на име Суми и се поклони. Беше вечер, но ярко оцветените им дрехи не светеха тук, тъй че просто изглеждаше мръсно. Старо.

— Просто не забравяйте сделката ни — отвърнах аз.

— Нищо не сме видели — обеща тя. — И няма да се връщаме в града поне за един месец.

Кимнах. Тя и хората й вярваха, че Възмездителите са ги спасили чрез секретна технология със силови полета. Нямаше да кажат на никого какво са видели, но дори и да се разчуеше, приказките нямаше да определят Проф като Епичен.

Суми взе една от последните кутии и отиде при останалите — забърза се към купчината съборетини с обрасли градини. По-добре беше да не те виждат с храна, ако попаднеш на мародери. За щастие, единственият път вън от острова беше мост, разположен на север, та имаше надежда, че тук ще бъдат в безопасност.

Сърцето ми се сви, като ги видях без дом и покъщнина, захвърлени, но можехме да направим само това. А може би сторихме повече, отколкото трябваше — наложи се Коуди да докара по въздуха провизии от Нюкаго, за да снабдим с дажби хората.

Обърнах се и потеглих по празна, разбита улица, с пушка на рамо. Бързо се стигаше до стария док, където бяхме спрели подводницата. Вал беше приседнала върху нея. Тя стоварваше кашоните с храна на дока, докато бежанците и аз ги отнасяхме навътре.

Поспрях се на дока и погледнах към Вавилар на югозапад. Светеше със сюрреалистични цветове, като портал към друго измерение. Въпреки че просналата се пред мен вода изглеждаше равна, знаех, че леко се издига нагоре. Регалия преднамерено бе оформила изгледа на този град; дори поддържаше различни нива на водата в различните части и създаваше квартали от покриви и потопени улици.

Тя се грижи, помислих си аз. Построила е града сякаш възнамерява да остане тук и да властва. Направила го е привлекателен.

Тогава защо ще го унищожава?

— Идваш ли? — попита ме Вал.

Кимнах, пресякох дока и се покатерих на подводницата — теоретично районът бе извън обсега на Регалия, тъй че можехме да я оставяме да излиза открито на повърхността.

— Ей — продължи Вал, докато вървях, — кога ще ми кажеш как ги спаси? Имам предвид в действителност.

Спрях се на люка; отдолу излизаше и ме заливаше светлина.

— Използвах спирила — обясних аз.

— Да, но как?

— Угасих огъня в една стая — послужих си с подготвената от Тиа и от мен лъжа. Очаквахме Вал или Ексел да опитат да разберат. — Успях да набутам всички в същата стая, после ги държах на сигурно и тихи, докато Регалия не си помисли, че всички са мъртви. После ги измъкнах.

Лъжата беше поносима. Вал не знаеше, че сградата просто рухна при връщането на водата. Звучеше правдоподобно как съм успял да изкарам хората. Добра или лоша лъжа, не ми харесваше да я казвам. Не можеше ли Проф да бъде откровен с хората от собствения си отряд?

Вал ме изгледа внимателно и въпреки че лицето й бе твърде на тъмно, за да мога да го видя, чувствах се като единствената гнила ягода в цяла редичка ягоди. Най-накрая тя сви рамене.

— Е, добра работа.

Забързано се вмъкнах в подводницата. Вал ме последва, затвори люка и седна на предното място. Не повярва на думите ми, поне не напълно. Можех да го видя във вдървения начин, по който седна, в твърде овладяното звучене на гласа й, когато се обади на Тиа и обяви, че сме на път към склада, за да вземем следващия товар кашони за зареждането на нашата база.

Не ме свърташе на едно място, ние навлязохме под вълните и изминахме известно време в мълчание. Най-накрая се заставих да седна на мястото на втория пилот до Вал в предната част. Все още не знаех почти нищо за нея. Може би някакъв невинен разговор би намалил подозренията й за събитията от завчера.

— Така — започнах аз. — Виждам, че предпочиташ Колт 1911. Добро оръжие, издържало проверката на времето. Това рама и плъзгач на Спрингфийлд ли са?

— Честно, не знам — каза тя и погледна пистолета на бедрото си. — Сам ми го даде.

— Искам да кажа, непременно трябва да знаеш. За резервни части.

Вал сви рамене.

— Това е просто пистолет. Ако се счупи, ще го сменя с друг.

Просто…

Просто пистолет? Тя наистина ли каза това?

Усетих как устата ми се движи, но не излезе звук, а ние бавно се носехме под вълните. Оръжието на човек в буквалния смисъл на думата беше неговият живот — ако не работеше, можеше да бъдеш мъртъв. Как би могла да каже нещо такова?

Бъди предразполагащ, усилено си мислех аз. Ако я кастриш, от това тя няма да се чувства по-уютно в твоята компания.

— А — изкашлях се в ръката си, — сигурно ти е харесала тази задача. Приятна подводна база, няма битки с Епични, пълен с приятни хора град. Сигурно е най-добрата работа, която може да получи някой отряд Възмездители.

— Определено — съгласи се Вал. — Докато един от приятелите ми не бе убит.

А сега аз „замествах“ същия приятел в екипа. Чудесно. Още едно напомняне защо не ме харесва.

— Познаваш Мизи известно време — опитах аз с друга тактика. — Ти не си израсла в града, нали?

— Не.

— Къде си била разположена преди това?

— Мексико. Само че ти не бива да разпитваш за миналото ни. Това е против правилника.

— Просто опитвам да…

— Знам какво опитваш да направиш. Не е нужно. Аз ще върша своята работа; ти върши твоята.

— Да — отвърнах аз. — Добре.

Отпуснах се в седалката си. Чакай. Мексико? Оживих се.

— Ти… не си била замесена в онази работа в Ермосильо, нали?

Вал ме изгледа, но не каза нищо.

— Ударът срещу Пунос де Фуего! — възкликнах аз.

— Как така знаеш за това? — попита Вал.

— Човече. Вярно ли е, наистина ли е хвърлил танк по теб?

Вал продължи да гледа направо и да натиска някакво копче на таблото за управление на подводницата.

— Да — най-после рече тя. — Цял проклет танк. Разруши стената на операционната ни база.

— Леле.

— Освен това аз ръководех операцията.

— Значи ти…

— Да. Бях вътре, когато този танк се стовари с трясък през стената. Заобиколил беше Сам и успял да се намърда, тъй че можа да удари операционната ни станция. Още не знам как въобще е разбрал къде сме били.

Ухилих се, като си го представих. Пунос беше Епичен със зверска сила, способен да вдигне практически всичко — дори неща, които би трябвало да се счупят при това. Не Висш Епичен, но труден за убиване, с повишена издръжливост и кожа като на слон.

— Така и не разбрах как сте го надвили — продължих аз. — Само как екипът най-накрая го унищожил, въпреки че работата потръгнала зле.

Вал продължи да държи погледа си насочен право напред, но долових намек за усмивка на устните й.

— Какво? — попитах аз.

— Е… аз бях там — започна тя и стана малко по-въодушевена — сред развалините на операционната ни база, малка тухлена постройка в центъра на града. Той идваше за мен. Бях сама и нямах подкрепа.

— И?

— И… е, в помещението имаше танк.

— Не си го направила.

— Да — каза Вал. — Най-напред се качих в нещото, просто за да се скрия. А после — танкът беше годен, а той вървеше право пред дулото. Танкът лежеше на едната си страна, но беше разбил стената със задната си част. Тъй че си казах, какво правя?

— Застреляла си го.

— Да.

— С танк.

— Да.

— Това е страхотно.

— Беше глупаво — обясни Вал, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Ако цевта беше изкривена, вероятно бих взривила себе си. Но… добре де, свърши работа. Сам каза, че намерил ръката на Пунос през седем улици.

Тя ме погледна и явно разбра на кого говори. Изражението й помръкна.

— Съжалявам — казах аз.

— За какво?

— Задето не съм Сам.

— Това е глупаво — рече Вал и се извърна от мен. Колебаеше се. — Ти си малко нещо заразен, Убиецо на Стоманеното сърце. Знаеш ли го?

— Това е моята упорита, целенасочена мъжественост.

— Тц. Не. Не е. Може би е ентусиазмът ти.

Тя поклати глава, дръпна назад лоста за управление и започна да издига подводницата към повърхността.

— По същия начин можеш да си мъжествен, докато мъкнеш кашони. Пристигнахме.

Усмихнах се, доволен, че най-накрая съм провел с Вал разговор без сума ти мръщене. Станах и отидох към стълбата. Вратата към тоалетната отново тропаше. Наистина трябваше да накараме Мизи да оправи проклетото нещо. Затворих я с палеца на крака, после се изкатерих и отворих люка. Сушата нататък бе черна като катран — тъмнината ни беше покрила изцяло. Този продоволствен склад не бе толкова нагоре по брега като Сити Айлънд, но би трябвало да сме далеч от обхвата на Регалия. Все пак изглеждаше добра идея никога да не оставяме подводницата без човек в нея, тъй че аз щях да взема кашоните и да ги пренеса през късото разстояние до брега, а после да ги наредя за Вал. Тя щеше да ги донесе от брега в подводницата, после да ги свали по стълбата и да ги подреди.

Нарамих пушка и се качих на тихия док. Водата се плискаше в дървото, сякаш за да ми напомни с подчертаване, че все още е там. Минах бързо по дока и приближих тъмната постройка пред него — стара барака, където Коуди бе стоварил провизиите ни.

Вмъкнах се вътре. Този път поне нямаше да има толкова много кутии. Вероятно трябваше да свалим всичко предишния път, но ни боляха ръцете, а и кратката почивка прозвуча наистина хубаво.