Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (10)

Работен отчет 10

21 Април — Измислих нов начин за пускане на бъркачките в пекарната, който ускорява производството. Г-н Донър казва, че ще спести от разходите за работна ръка и ще увеличи печалбата. Даде ми премия от петдесет долара и ми увеличи седмичната надница с десет долара.

Исках да поканя Джо Карп и Франк Райли на обяд да отпразнуваме случая, но Джо трябваше да купи някои неща за жена си, а Франк имаше среща с братовчед си. Предполагам, че им трябва време да привикнат с промените у мен.

Изглежда плаша всички. Когато наминах при Джимпи и го тупнах по рамото да го попитам нещо, той подскочи и разля чашата с кафе по себе си. Гледа ме втренчено, когато мисли, че не го виждам. Никой вече не ми говори, нито пък ме закачат като преди. Чувствам се малко самотен на работа.

Мисля си за това и изведнъж си спомних онзи път, когато заспах прав и Франк ме изрита в краката. Топлата сладка миризма, белите стени, бученето на пещта щом Франк отвори вратата да смени хлябовете.

Внезапно всичко под мен изчезна и паднах… Главата ми се удари в стената и целият се сгърчих.

 

 

Аз съм и все пак сякаш някой друг лежи там — друг един Чарли. Той е объркан… Търка главата си… Гледа нагоре към Франк, висок и слаб, и после към Джимпи, който стои наблизо, огромен, космат, Джимпи с посивяло лице и рошави вежди, под които сините му очи почти не се виждат.

— Остави детето на мира — казва Джимп. — Господи, Франк, защо винаги трябва да го тормозиш?

— Нищо не казвам — смее се Франк. — Него не го боли. Той и без това не разбира. Нали, Чарли?

Чарли трие главата си и се свива. Не знае какво е направил, за да заслужи такова наказание, но никога не е изключено да получи и още нещо.

— Но ти поне разбираш — казва Джимпи и куца с ортопедичния си ботуш, — тъй че защо винаги го тормозиш? — Двамата мъже сядат на дългата маса. Високият Франк и тежкият Джимп правят от тестото кифли, които трябва да бъдат изпечени за вечерните поръчки.

Известно време работят мълчаливо. После Франк спира и килва бялото кепе си назад.

— Ей, Джимп, мислиш ли, че Чарли може да се научи да пече кифли?

Джимп се обляга с лакът на тезгяха.

— Защо просто не го оставим на мира?

— Не, защо, сериозно, Джимп. На бас, че той може да научи нещо толкоз просто, като това да прави кифли.

Идеята изглежда се харесва на Джимпи и той се извръща да погледне Чарли.

— Може и да си прав. Ей, Чарли, ела тука за малко.

Както винаги, когато другите говорят за него, Чарли стои с наведена глава, забил поглед във връзките на обувките си. Той знае как да ги развързва и връзва. Би могъл да се научи и кифли да прави. Би могъл да се научи да тегли, навива, сгъва и оформя тестото в малки закръглени форми.

Франк изглежда разколебан.

— Може би не трябва, Джимп. Може да не е редно. Ако един слабоумен не помни, може и да не трябва да правиме к’вото и да е с него.

— Ти остави това на мене — казва Джимпи. Идеята на Франк му харесва. — Мисля, че сигурно може и да учи. Сега слушай, Чарли. Искаш ли да научиш нещо? Искаш ли да те науча да правиш кифли като мене и Франк?

Чарли се втренчва в него, усмивката на лицето му се стопява. Разбира какво иска Джимпи и се чувства притиснат до стената. Ще му се да се хареса на Джимпи. Но около думите науча и уча има нещо, което му напомня тежко наказание. Не се сеща точно какво — само една слаба бяла ръка се вдига и го удря, за да го накара да научи нещо, което той не може да разбере.

Чарли отстъпва назад, но Джимпи го хваща за ръката.

— Ей, дете, успокой се. Няма да ти направим нищо. Гле’й как трепери, сякаш ше се разпадне на части. Гледай, Чарли. Имам едно ново лъскаво пени за късмет, с което ше си играеш. — Той протяга ръка и му показва месингова верижка с блестяща месингова монета с някакви букви по нея. Държи верижката за единия край и блестящият златен диск бавно се върти и отразява светлината от флуоресцентните лампи. Това е най-лъскавата висулка, която Чарли някога е виждал, но той не знае каква е и за какво служи.

Чарли не посяга към нея. Знае, че ще има наказание, ако вземе нещо чуждо. Ако някой я сложи в ръката му, тогава всичко е наред. Но иначе — не. Когато вижда, че Джимпи му я предлага, той кимва и отново се усмихва.

— Виж, това го знае — смее се Франк. — Само му дай нещо лъскаво. — Франк, доволен че Джимпи започва експеримента, възбудено се обляга напред. — Ако много му се прииска да има тоя боклук и му кажеш, че ше го получи като се научи да прави кифли от тестото — може и да стане.

Пекарите започват да учат Чарли и останалите се събират, Франк разчиства място на масата помежду им и Джимпи откъсва парче тесто за Чарли. На бърза ръка се обзалагат дали Чарли може да се научи да прави кифли, или не.

— Гледай внимателно — казва Джимпи и слага медальона до себе си на масата, така че Чарли да го вижда. — Гледай и прави същото като нас. Ако се научиш да правиш кифли, ще получиш тоя лъскав талисман за късмет.

Чарли се прегърбва на стола си и напрегнато гледа как Джимпи отрязва дебело парче тесто. Наблюдава всяко негово движение, докато Джимпи разточва тестото и го навива на дълга кифла, начупва я и я свива в полукръг, като от време на време спира, за да я поръси с брашно.

— Сега гледай — казва Франк и повтаря същото. Чарли е объркан. Има разлика. Когато навива тестото, Джимпи държи лактите си разперени встрани, като криле на птичка, а Франк държи ръцете си прилепнали до тялото. Докато меси тестото, палците на Джимпи са събрани с останалите пръсти, а Франк работи с цялата си длан, палците му са отдалечени от останалите пръсти и разперени високо във въздуха.

Тези неща тревожат Чарли и той не може да се помръдне, когато Джимпи казва:

— Давай, опитай.

Чарли клати глава.

— Виж, Чарли, сега отново бавно ще го направя. А ти гледай всичко, което правя и повтаряй същото като мене. Разбра ли? Но се опитай да запомниш всичко, тъй че после да можеш сам да го направиш. Хайде сега, гледай.

Чарли се мръщи, докато гледа как Джимпи откъсва парче тесто и го прави на топка. Колебае се, но после вдига ножа, реже от тестото и го поставя в средата на масата. Прави топка бавно, с разперени встрани лакти точно като Джимпи.

Мести поглед от ръцете си към ръцете на Джимпи и държи пръстите си точно по същия начин — с прилепнали и леко свити палци. Трябва да го направи добре — така, както Джимпи го иска. Някакви гласове в него му нашепват направи го правилно и те ще те харесат. А на него му се иска Джимпи и Франк да го харесат.

Джимпи свършва с тестото и се отдръпва. Същото прави и Чарли.

— Ей, страхотно! Гледай, Франк, той прави топка.

Франк кима и се усмихва. Чарли въздиша и целият трепери. Ще се пръсне от напрежение. Миговете на успех са толкова редки и той не е свикнал с това.

— Добре — казва Джимпи, — сега правим кифла.

Тромаво, но много внимателно, Чарли следва всяко движение на Джимпи. От време на време ръката му трепва и разваля това, което прави, но след малко той вече може да навие тестото и да го оформи като кифла. Работи до Джимпи и прави шест кифли. Посипва ги с брашно и старателно ги подрежда до кифлите на Джимпи в набрашнената тава.

— Добре, Чарли. — Лицето на Джимпи е сериозно. — Сега да видим дали можеш да го направиш сам. Спомни си всичко от началото. Хайде, давай.

Чарли впива поглед в големия резен тесто и ножа, който Джимпи тика в ръката му. И отново го обзема паника. Какво беше първо? Как държеше ръката си? Пръстите си? Как направи топката… Хиляди объркани представи избухват в съзнанието му и той стои тъпо ухилен. Иска да го направи, да достави удоволствие на Франк и Джимпи, да ги накара да го харесат и да вземе лъскавия талисман за късмет, който Джимпи му обеща. На няколко пъти той побутва гладкото, тежко тесто върху масата, но не се осмелява да започне. Не може да го отреже, защото знае, че ще се провали и се страхува.

— Вече забрави — казва Франк. — Не става.

Той иска да стане. Мръщи се и се опитва да си спомни: първо започваш да режеш едно парче. После го омесваш на топка. Но как ставаше на кифла като тия в тавата? Това е нещо друго. Ако му дадат време, той ще си спомни. Само тази проклета мъгла да се разпръсне и той ще си спомни. Само още няколко секунди и всичко ще бъде наред. Иска му се да запомни онова, което е научил. Поне за малко. Много му се иска.

— Добре, Чарли — въздиша Джимпи и взема ножа от ръката му. — Всичко е наред. Не се тревожи. То и без т’ва не е твоя работа.

Само минута още и той ще си спомни. Само да не го карат да бърза. Защо всичко трябва да се прави толкова бързо?

— Хайде, Чарли. Върви седни там и си гледай книжката с комикси. Ние трябва да работим.

Чарли кима, усмихва се и вади книжката с комикси от задния си джоб. Приглажда я и я слага на главата си като шапка. Франк се смее. После и Джимпи се усмихва.

— Хайде, бебе такова — ръмжи Джимпи. — Върви седни там, докато г-н Донър те повика.

Чарли се хили и се връща при чувалите с брашно в ъгъла, близо до бъркачката. Харесва му да се обляга на тях, докато седи на пода с кръстосани крака и гледа картинките в книжката с комикси. Прелиства страниците и му се струва, че ще се разплаче, но не знае защо. Защо е тъжен? Мъглявият облак се спуска и се разпръсква и сега той с нетърпение предвкусва удоволствието от ярките шарени картинки в книжката с комикси, която вече е разглеждал трийсет-четирийсет пъти. Познава всички „хора“ в комикса. Хиляди пъти е питал за имената им (почти всеки, който се изпречи пред него) и разбира, че буквите и думите със странни форми в белите балони над хората означават, че те казват нещо. Дали някога ще се научи да чете написаното в балоните? Ако му дадат достатъчно време, ако не го притесняват, ако не го карат да бърза, той ще се научи. Но никой няма време.

Чарли изпъва крака и отваря комикса на първата страница, където Батман и Робин се изкачват по едно дълго въже по стената на някаква сграда. Някой ден, решава той, ще се научи да чете. И тогава ще може да прочете историята. Чувства една ръка върху рамото си и вдига поглед. Джимпи е. Държи верижката с месинговия диск. Той се завърта — люлее се и блести на светлината.

— Дръж — казва той пресипнало и я хвърля в скута на Чарли. После се обръща и тромаво се отдалечава…

Досега не бях мислил за това, но беше много мило от негова страна. Защо го направи? Както и да е, този мой спомен от онова време е по-ясен и завършен от всичко, което изобщо съм изживявал досега. Също като да погледнеш през прозореца на кухнята рано, когато сутрешната виделина още сивее. Далече стигнах и дължа всичко това на д-р Строс, професор Немур и на останалите хора тук, в „Бийкмън“. Но какво ли чувстват сега Франк и Джимпи, като виждат как се променям?

 

 

22 Април — Хората в пекарната се променят. Не просто ме пренебрегват. Враждебни са. Донър урежда присъединяването ми към профсъюза на пекарите. Отново получих повишение. Тъпото е, че не изпитвам никакво удоволствие, защото другите роптаят срещу мен. До известна степен не мога да им се сърдя. Те не разбират какво е станало и аз не мога да им обясня. Хората не се гордеят с мен, както очаквах — ни най-малко.

И все пак, имам нужда от някого, с когото да говоря. Мисля да поканя г-ца Киниън утре вечер на кино да отпразнуваме повишението ми. Ако посмея.

 

 

24 Април — Накрая професор Немур се съгласи с д-р Строс и с мен, че ми е невъзможно да записвам всичко, ако зная, че то веднага ще бъде прочетено от хората в лабораторията. Опитах се да бъда напълно искрен, без разлика за кого говоря, но има неща, които не мога да напиша, ако не ги запазя за себе си — поне известно време.

Сега ми е позволено да задържам някои от по-личните отчети, но преди заключителния отчет пред фондация „Уелбърг“ професор Немур внимателно ще прочете всичко, за да реши коя част да бъде публикувана.

Днес в лабораторията се случи нещо, което много ме разстрои.

Вечерта наминах през кабинета по-рано, за да попитам д-р Строс и професор Немур дали нямат нещо против да поканя Алис Киниън на кино, но преди да успея да почукам, чух, че двамата спорят. Не трябваше да оставам, но не е лесно да се откажа от този мой навик да подслушвам, защото хората винаги говореха и се държаха така, сякаш аз не бях там и като че ли им беше напълно безразлично какво съм чул.

Някой удари с юмрук по масата и после професор Немур изкрещя:

— Вече информирах организационния комитет, че ще представим доклада на конгреса в Чикаго!

После чух гласа на д-р Строс:

— Грешиш, Харолд. Минали са само шест седмици и е още прекалено рано. Той продължава да се променя.

После Немур:

— До тук правилно предвидихме модела. Оправдано е междувременно да направим някакъв отчет. Казвам ти, Джей, няма от какво да се страхуваме. Успяхме. Всичко върви добре. Сега вече нищо не може да се случи.

Строс:

— Трудно е да предвидим последиците за всички ни, ако изнесем данните прибързано. Ти поемаш отговорността върху себе си…

Немур:

— Забравяш, че аз съм ръководител на проекта.

Строс:

— А ти забравяш, че не си единственият, с чиято репутация трябва да се съобразяваме. Ако сега предявим прекалени претенции, хипотезата ни ще бъде остро критикувана.

Немур:

— Вече не се страхувам от регресия. Няколко пъти проверих всичко. Един работен отчет няма да навреди. Убеден съм, че няма да се провалим.

Спорът продължи в същия дух. Строс казваше, че Немур гледа към факултета по психология в Халстън, а Немур твърдеше, че Строс е жертва на собствените си изследвания по психология. После Строс каза, че проектът има толкова общо с методите на психохирургията и ензимните инжекционни модели, колкото и с теориите на Немур, и че някой ден хиляди неврохирурзи от цял свят ще използват неговите методи, но в този момент Немур му напомни, че тези нови техники никога не биха се появили на бял свят, ако не съществувала собствената му оригинална теория.

После се нарекоха какви ли не — опортюнист, циник, песимист — и аз се изплаших. Изведнъж осъзнах, че нямам право да продължавам да стоя там пред кабинета и да ги слушам без тяхно знание. Може би когато бях прекалено тъп, за да разбирам какво става, им е било безразлично, но вече допусках, че не биха искали да ги чуя. Тръгнах си, без да дочакам развръзката.

Беше тъмно. Вървях дълго и се опитвах да разбера защо съм толкова изплашен. За пръв път гледах на тях по този начин — не богове или дори герои, а просто хора, притеснени дали от работата им ще излезе нещо. И все пак, ако Немур е прав и експериментът е успешен, какво значение има? Толкова може да бъде направено, толкова нови планове!

Ще почакам до утре, за да ги попитам дали да поканя г-ца Киниън на кино да отпразнуваме повишението ми.

 

 

26 Април — Зная, че не трябва да вися около колежа, когато приключа в лабораторията, но толкова се вълнувам, като гледам младите мъже и жени да ходят насам-натам с книгите си и да обсъждат нещата, които учат. Бих искал да мога да седна и да поговоря с тях на чаша кафе в ресторанта на университета, където те се събират и спорят за книги, политика и различни идеи. Вълнувам се, като ги слушам да говорят за поезия, наука и философия — за Шекспир и Милтън; за Нютон, Айнщайн и Фройд; за Платон, Хегел и Кант, и за всички онези имена, които отекват като църковни камбани в съзнанието ми.

Понякога се вслушвам в разговорите от околните маси и се преструвам, че съм студент, макар че съм доста по-възрастен от останалите. Нося книги и започнах да пуша лула. Глупаво е, но след като принадлежа към лабораторията, имам чувството че съм част от университета. Мразя да се прибирам в онази самотна стая вкъщи.

 

 

27 Април — Сприятелих се с някои момчета от университета. Спореха дали Шекспир наистина е написал пиесите на Шекспир. Едно от момчетата — това, дебелото, с потното лице — каза, че Марлоу е написал всички пиеси на Шекспир. Но Лени, нисичкото момче с тъмните очила, не вярва на тази работа с Марлоу и казва, че всички знаят, че сър Франсис Бейкън е авторът на пиесите, защото Шекспир никога не е посещавал колеж и никога не е притежавал образоваността, която личи от пиесите. Тогава онзи, с шапка на първокурсник, каза, че е чул някакви момчета в мъжката тоалетна да казват, че пиесите на Шекспир, всъщност са написани от дама.

И те говореха за политика, изкуство и Бог. Никога досега не бях чувал някой да казва, че може и да няма Бог. Това ме изплаши, защото за пръв път се замислих какво означава Бог.

Сега разбирам, че една от важните причини човек да ходи в колеж и да получи образование, е да научи, че нещата, в които е вярвал през целия си живот, не са верни и че нищо не е такова, каквото изглежда.

През цялото време, докато те говореха и спореха, аз чувствах, че в мен се надига вълнение. Ето това исках да правя — да ходя в колеж и да слушам хора, които говорят за важни неща.

Сега прекарвам повечето от свободното си време в библиотеката. Чета и попивам всичко, което мога от книгите. Не се спирам на нищо конкретно — просто чета Достоевски, Флобер, Дикенс, Хемингуей, Фокнър — всичко, което се изпречи пред погледа ми. Опитвам се да заситя глад, който не може да бъде утолен.

 

 

28 Април — В един сън снощи чух мама да крещи на татко и на един учител в началното училище №13 (първото ми училище, преди да ме прехвърлят в училище №222)…

 

 

— Той е нормален! Нормален е! Ще порасне и ще стане като другите хора. По-добър от другите. — Опитваше се да издере очите на учителя, но тати я дърпаше назад. — Някой ден ще тръгне в колеж. Той ще е някой! — Продължаваше да крещи тя и заби ноктите си в татко. Той я остави. — Някой ден ще отиде в колеж и ще бъде някой.

Бяхме в кабинета на директора. Там имаше много хора, които изглеждаха объркани, но заместник-директорът се усмихна и извърна глава, тъй че никой да не го види.

В съня ми директорът имаше дълга брада, крачеше из стаята и сочеше към мен.

— Той трябва да отиде в специално училище. Запишете го в приюта „Уорън“. Не можем да го задържим тук.

Тати се опитваше да изведе мама от кабинета на директора, а тя викаше и плачеше. Не виждах лицето й, но тежките кървави сълзи продължаваха да капят върху мен…

Тази сутрин успях да възстановя съня, но сега има и нещо друго. Малко неясно е, но все пак мога да си спомня времето, когато бях шестгодишен и всичко това се случи. Точно преди Норма да се роди. Виждам мама — слаба, тъмнокоса жена, която говори прекалено бързо и нервно жестикулира. Както винаги, лицето й е в мъгла. Косата й е прибрана на кок и ръката й го докосва, леко го приглажда, сякаш иска да се увери, че е все още на мястото си. Спомням си как винаги се суетеше като голяма, бяла птица около баща ми, а той беше много тромав и изморен, за да избяга от вечните й упреци.

Виждам Чарли, застанал в средата на кухнята, да си играе с ярко оцветени мъниста и пръстени, нанизани на връв. Вдига високо връвта с едната си ръка и завърта пръстените, тъй че те се омотават и размотават, като се сливат в ярки въртящи се ленти. Прекарва дълги часове така, вперил поглед в мънистата и пръстените си. Не зная кой му ги е направил, нито пък какво е станало с тях, но го виждам застанал там, омагьосан от движението, с което връвта се разплита и кара пръстените да се въртят…

 

 

Тя му крещи. Не, тя крещи на баща му.

— Няма да го отпиша! Нищо му няма.

— Роуз, излишно е да се преструваме, че всичко е наред. Само го виж, Роуз. На шест години е и…

— Не е слабоумен! Нормален е. Като всички останали е.

Той тъжно поглежда сина си с неговите мъниста и пръстени. Чарли се усмихва и ги вдига, за да му покаже колко са хубави, когато се въртят, въртят…

— Махни това нещо! — изпищява мама и неочаквано изтръгва връвта от ръката на Чарли и мънистата се разпиляват по пода на кухнята. — Върви да си играеш с кубчетата с букви.

Той стои там, изплашен от внезапния изблик. Свива се, защото не знае какво ще направи тя. Започва да трепери. Те се карат, гласовете им се издигат и снишават. Нещо в него сякаш го притиска и го обзема паника.

— Чарли, върви в банята. Да не си посмял да го направиш в панталоните си.

Иска му се да я послуша, но краката му са прекалено меки, за да се движи. Инстинктивно вдига ръце, за да се защити от ударите.

— За бога, Роуз! Остави го на мира. Ужасяваш го. Винаги правиш така и бедното дете…

— А защо ти не ми помогнеш? С всичко сама трябва да се справям. Всеки ден се опитвам да го науча на нещо, да му помогна да настигне останалите. Той просто е бавен — това е всичко. Но може да учи като останалите.

— Заблуждаваш се, Роуз. Нечестно е и към нас, а и към него. Да се преструваме, че е нормален, да го насилваме, като че ли е животно, което дресираме да прави номера. Защо не го оставиш на мира?

— Защото искам да е като останалите.

Те се карат и предишното усещане все по-силно завладява Чарли. Сякаш червата му всеки миг ще се пръснат и той знае, че трябва да отиде до банята както тя толкова често му е повтаряла. Но не може да помръдне. Иска му се да го направи тук, в кухнята, но това е лошо и тя ще го набие.

Иска си и връвта. Ако си имаше връвта и можеше да я гледа как се върти и върти, тогава би могъл да се овладее и да не го направи в панталоните си. Но връвта е скъсана, ей я там до печката. Някои от пръстените са под масата, други — под мивката.

Странно, но макар че ясно си припомням гласовете, лицата им остават все така мъгляви и аз виждам само неясни очертания. Татко е тромав и отпуснат. Мама — слаба и сприхава. Сега ги чувам. Карат се. И след толкова години ме обзема желание да им кресна:

— Погледнете го! Там, долу, там! Погледнете Чарли! Той трябва да отиде до тоалетната!

Чарли стои и дърпа, разтегля червената си карирана риза, докато те продължават да се карат заради него. Думите им са като гневни искри — гняв и вина, които той не може да различи.

— Следващият септември ще се върне в училище №13 и отново ще повтаря срока.

— Защо не искаш да видиш истината? Учителката казва, че той не е в състояние да се справя в нормален клас.

— Тази кучка? О, имам и по-подходящи имена за нея! Нека само посмее отново да се заяде с мен и този път няма да се спра с някакво си писмо до Министерството на просветата. Ще й издера очите аз на тая мръсница! Чарли, защо се кривиш такъв? Върви в банята! Върви сам. Знаеш къде е.

— Не виждаш ли, че иска ти да го заведеш? Изплашен е.

— Ти не се меси! Той може сам да отиде в банята. В книгата пише, че това създава у него самочувствие и усещане за постижение.

Ужасът, който го причаква в студената, покрита с плочи стая пълзи към него. Страхува се да отиде сам там. Протяга към нея ръка и хлипа:

— Тоа… тоа…

А тя отблъсква ръката му.

— Стига вече! — Гласът й е студен. — Ти си голямо момче. Можеш да отидеш сам. Сега марш в банята и си свали панталоните, както съм те учила. Предупреждавам те, ако го направиш в панталоните, ще те напляскам.

Сега вече почти мога да го почувствам. Напрежението и стягането в червата му, докато те двамата са се надвесили над него и чакат да видят какво ще направи. Скимтенето му се превръща в тих плач и когато повече не може да се сдържа, хълца неутешимо, покрива лицето си с ръце, а нечистотиите се стичат по краката му.

Меко и топло е. Той е объркан от усещането за облекчение и страх. Негово е, но тя ще го махне, както винаги досега. Ще го махне и ще го задържи за себе си. И ще го напляска. Тя приближава и крещи, че е лошо момче и Чарли тича към баща си за помощ.

Изведнъж си спомних, че името й е Роз, а неговото — Мат. Неестествено е да забравиш имената на родителите си. А Норма? Странно, отдавна не съм се сещал за тях. Иска ми се да можех да видя сега лицето на Мат, да разбера за какво мисли в този момент. Единственото, което си спомням, е, че когато тя почна да ме бие, Мат Гордън се извърна и излезе от апартамента.

Иска ми се да можех да виждам лицата им по-ясно.