Кристина Лорен
Красив негодник (18)

Осемнайсет

Бенет отиде да вземе колата, а аз останах де се оправя с документацията и сметката на рецепцията. Огледах фоайето, сякаш с един последен поглед можех да сваля спомените от това място, както се сваля компютърна програма, и после да ги инсталирам в мозъка си.

Когато излязох навън, Бенет стоеше до пиколото. Сърцето ми щеше да се пръсне, все още превъзмогвах шока от всичко, което изживях и чух. Сега осъзнавах колко пъти ми бе давал възможността и бе чакал да му кажа какво искам от него, какво чувствам, а аз бях прекалено несигурна. Очевидно той бе по-силният от двама ни.

Влюбвам се в теб.

Стомахът ми се сви, но този път от радост. Господин Гилоти вървеше по тротоара, забеляза Бенет и се приближи до него. Здрависаха се. Исках да се присъединя към тях, да участвам в разговора, но се тревожех, че няма да мога да прикрия онова, което се случва в сърцето ми, че чувствата ми към Бенет ще лъснат на лицето ми.

Господин Гилоти ме погледна, но очевидно не ме позна веднага. После погледна Бенет, кимна с глава, очевидно съгласен с нещо, което той му обясняваше. Фактът, че не ме позна, съвсем ме отказа от намерението да отида при тях.

Явно все още не бях от хората, чиито физиономии си струва да запомниш. Формулярите за хотела, сметката, списъкът с програмата на Бенет, куфарчето му — всичко бе в ръцете ми. Погледнах името си в програмата. Срещу него пишеше „стажантка“.

Останах още малко във фоайето и се опитах да се отпусна, да се насладя на океанския бриз. Тогава чух гласа на Бенет, сякаш вятърът си нямаше друга работа, освен да разнася чуждите разговори.

— Идеите на всички са много добри. Радвам се, че Клоуи успя да се справи с това важно упражнение.

— Клоуи е умна. Всичко мина идеално — кимна Гилоти.

— Тези дни ще се чуем и ще започнем работа по предаване на проекта.

Упражнение? Да започнем? Това ли съм направила?

Та аз му връчих напълно готови за подписване документи!

— Да, добре. Ани ще ти се обади и ще се разберем. Ще ми се да погледнем заедно условията на договора. Не ми се искаше да ги подписвам без теб.

— Да, разбирам.

Сърцето ми спря. Чувството на унижение се разля по вените ми. Сякаш тази среща е била само упражнение за мен, нещо… ей така, колкото да опитам как стават нещата, а истинската работа тепърва щеше да се върши от големите мъже в реалния свят.

Нима конференцията бе някаква моя фантазия?

Звучеше абсурдно. Спомних си всички подробности, всичко, което му бях разказала. Колко горда бях, че зачеркнах една непосилна за него задача, че му дадох време да се възстанови.

— Хенри спомена, че Клоуи има стипендия от „Милър“. Това е страхотно! Ще остане ли при вас, след като завърши? — попита Гилоти.

— Не знам. Тя е страхотно дете, но й трябва малко шлифовка.

В този миг сякаш някой ми изтръгна дробовете, не можех да дишам. Бенет… какви ги говореше? Шегуваше ли се? Знаех и без Елиът да ми казва (а той ми бе казвал десетки пъти), че в мига, в който завърша, мога да си избера в кой отдел на компанията му да работя. Бях бачкала за тях години, бях си скъсала задника от работа и в същото време учех. Бях запозната с някои сделки по-добре, отколкото хората, които отдавна се занимаваха с тях. Бенет знаеше това.

— Шлифована или не, бих я взел на секундата — засмя се Гилоти. — Трябва да ти кажа, че това момиче знае как да защитава позицията си.

— Така е — каза Бенет. — Кой според теб я е обучавал? Срещата с теб беше страхотна възможност за нея, за което благодаря. Няма съмнение, че където и да реши да работи след това, ще се справи превъзходно. Когато е готова, разбира се.

Това не беше Бенет Райън, когото познавах. Това не бе мъжът, с когото правих секс преди петнайсет минути, не бе мъжът, който ми каза онези хубави думи горе, не бе онзи мъж, който ми благодари, че свърших работата му, не беше дори Красивия Негодник. Този мъж… Не познавах този мъж. Нарече ме дете и се държеше така, сякаш ми бе направил услуга! Той на мен!

Лицето ми пламна от гняв. Запрепъвах се обратно към фоайето, сякаш навън нямаше достатъчно въздух. Но и вътре нямаше.

Шлифовка? Той ме обучавал? Справила съм се добре? От коя планета падаше тоя? Гледах обувките на хората, които минаваха през въртящата се врата. Защо имах чувството, че някой ми е изтръгнал стомаха или се бе свлякъл толкова ниско, че бе останала огромна празнина? И сега тази празнина се пълнеше с киселина.

Бях в този бизнес от много време, достатъчно дълго, за да знам идеално как стават нещата. Хората на върха… те не стигат лесно дотам или стигат с големи обещания, претенции и егоизъм.

През първите шест месеца в „Райън Медиа“ направих сделка за шейсет милиона долара, занимавах се с портфолиото на Лореал, което струваше сто милиона. Изготвих дизайна за най-новата маркетингова стратегия на Найк.

Все имах чувството, че Райън признава качествата ми против волята си, и бях повече от щастлива да му докажа, че греши; надминах дори очакванията му с тази среща. Напук, на инат. Сега обаче, когато признахме чувствата си един към друг и вече бяхме нещо повече от шеф и асистентка, които се чукат, той представяше нещата в съвсем различна светлина. Никога не ме е учил на нищо. Не е имало нужда да го прави. Никога не ме бе насърчавал. Дори преди тази командировка той с радост би застанал на пътя ми. Даже ме бе подтиквал да напусна. Никога не го бе казвал, но го бе показвал с гадното си поведение. И въпреки всичко се влюбих в него. Беше готов да ме метне под някой автобус, само и само да оправдае отсъствието си от някаква среща.

Сърцето ми сякаш се вледени и се пръсна на хиляди парчета.

— Клоуи?

Вдигнах очи и видях колко е гузен.

— Колата е тук. Мислех, че ще дойдеш направо вън.

Примигнах, престорих се, че нещо е влязло в окото ми. Не, нямаше да се предам, не и сега, не и във фоайето.

— Да, да! — Изпънах рамене, събрах си багажа и го погледнах. — Забравих.

От всичките лъжи, които бе чул от устата ми, тази беше най-нескопосаната — не ми повярва. И от начина, по който изучаваше лицето ми, от изумлението, с което ме гледаше, разбрах, че няма представа за какво става дума. Ето защо трябваше да го излъжа.

— Добре ли си, бебчо?

Преди двайсет минути тези думи биха звучали като нежен камбанен звън в ушите ми. Но сега звучаха фалшиво.

— Просто съм малко уморена.

И тази лъжа не мина, но не попита нищо повече. Сложи длан на гърба ми и ме поведе към колата.