Ромен Гари
Хвърчилата (47)

XLVII

Нямах новини от Лила три седмици. По-късно тя ми разказа колко мил бил с нея Дюпра, макар веднъж да бе сторил нещо, което я беше учудило: ощипал я по задника. Изглеждал малко притеснен, но очевидно дори и на неговата възраст човек може да се пече на същия огън. Тя останала петнайсет дни в „Кло Жоли“, помагала на Дюпра да посреща американците и се опитвала да превежда на английски „менюто на Франция“ — нещо немислимо според Дюпра. После отишла в Мот, където я намерих на 10 юни. На следващия ден отидохме заедно в Клери. Битките все още продължаваха, но до Нормандия достигаше само далечното им ехо — като ехото на отминаваща буря. На вратата на кметството залепих съобщение, че работата в ателието на Мот се възстановява още от следващия ден и че всички деца от района, които се увличат от „мирното изкуство на хвърчилата“, както Амброаз Фльори го наричаше, са добре дошли. Лила пазеше велосипеда си с кошницата и се опита да намери при американците шоколад за децата. Тя имаше намерение да отбележи възобновяването на „учебните занятия“ с истинско тържество в Мот.

Колкото до мен, качих се на един военен камион, който отиваше в „Отел де Сер“, превърнат от американците в казарма и той ме остави на входа на парка. Исках да се сбогувам с госпожа Жюли, която щеше да се връща в Париж.

Намерих я обляна в сълзи да седи безсилна в своя фотьойл до пианото, където снимките на Дьо Гол и Айзенхауер бяха изместили снимките на старите „приятели“ на Графиня Естерхази.

— Какво има, госпожо Жюли?

Тя едва успя да изрече:

— Те… го… разстреляха!

— Кого?

— Франсис… така де, малкия Изидор Левковиц. При това бях взела предпазни мерки… Спомняш ли си удостоверението за „безстрашно участие в Съпротивата“, което Субабер ми даде, като остави празно името на адресата?

— Да, разбира се.

— Беше за него. Бях му го дала. Беше в джоба му, когато го разстреляха. Натикаха го в един камион заедно с двама колаборационисти от Гестапо — но истински! — и го убиха. Намериха удостоверението после. Изи изобщо не им го беше показал! Сигурно го е било страх и така се е набоцкал, че вероятно го е забравил!

— Може би не е точно така, госпожо Жюли. Може да му е дошло до гуша.

— До гуша от какво? От живота? Не върви, нали?

— Може да му е дошло до гуша от самия него, от боцкането, от всичко.

Тя беше неутешима.

— Банда мръсници. След всички услуги, които ви е правил…

— Не сме го разстреляли ние, госпожо Жюли. Разстреляли са го новите. Онези, които станаха партизани след заминаването на германците.

Поисках да я целуна, но тя ме отблъсна.

— Остави ме на мира. Не искам да те виждам повече.

— Госпожо Жюли…

Не можех да сторя нищо. За пръв път, откакто я познавах, виждах тази силна жена отчаяна. Оставих я така — разплакана старица, която също като бедния Изидор очевидно имаше дупка в паметта: вече не си спомняше къде е дянала своята „твърдост“.

Един джип ме закара обратно в Клери и ме остави на улица „Вией-дьо-Л’Еглиз“. Трябваше да намеря Лила на площад „Жур“, преименуван в Площад на победата. Когато излязох на площада, видях множество хора, които се тълпяха около фонтана. Чуваха се подвиквания и смехове, тичаха деца, а няколко човека си тръгнаха — повечето от тях възрастни, сред които и господин Льомен, приятел на чичо, стар ветеран от 14–18, с вдървено коляно от битката при Вердюн. Той мина накуцвайки край мен, спря, вдигна глава и като промърмори нещо се отдалечи. Не виждах какво става при фонтана. Нямаше да любопитствам, ако не бях забелязал странните погледи, които се отправяха към мен. Льольо, новият собственик на „Пти-Гри“, Шарвио, бакалинът от улица „Бодуен“, Колен, който държеше магазина за книжарски стоки и още някои други ме гледаха със странна смесица от неудобство и съжаление.

— Какво става?

Те се обърнаха, без да кажат дума.

Втурнах се напред.

На един стол до фонтана седеше Лила с обръсната глава. Бръснарят Шино, с машинка в ръка, се беше отдръпнал и съзерцаваше творението си. Лила благоразумно седеше на стола в лятната си рокля, със скръстени на скута ръце. Няколко секунди не можах да реагирам. После парещата мъка в гърлото, нечовешкия рев. Нахвърлих се върху Шино, запратих юмрук в мутрата му, хванах Лила за ръка и я повлякох през тълпата. Хората се отдръпваха: беше извършено, накарали бяха „малката“ да плати за своите блудства с окупатора. По-късно, когато вече бях способен да мисля, освен ужаса паметта ми възстанови спомена за всички онези лица, които познавах още от детството си: това не бяха чудовища. И именно това беше чудовищното.

Не мога да залича спомените. Тичам през улиците на Клери, теглейки Лила за ръка. Струваше ми се, че няма да се спра никога. Не тичах към края на света: ние бяхме там. Не знаех накъде отивам, впрочем нямаше и къде да отида. Виех.

Чух зад себе си стъпки и се обърнах, готов да удрям. Разпознах лицето на господин Боайе, хлебаря, задъхан с огромния си корем.

— Ела при мен, Фльори, близо е.

Пусна ни да влезем в хлебарницата. Жена му хвърли към Лила ужасен поглед, зарови лице в престилката си и се разплака. Боайе ни заведе на горния етаж и ни остави сами. Преди да затвори вратата той отрони:

— Сега вече нацистите наистина спечелиха войната.

Положих Лила на леглото. Беше безжизнена. Седнах до нея. Не знам колко дълго сме стояли така. От време на време прокарвах ръка по главата й. Ще порасне, разбира се. Винаги пораства.

Очите й гледаха втренчено, сякаш пазеха спомена за незаличимо преживяване. Подигравателни лица. Машинка в ръцете на един почтен градски бръснар.

— Няма нищо, мила. Това са само нацистите. Отседнаха тук за четири години и оставиха следи.

Вечерта госпожа Боайе ни сервира вечеря, но беше невъзможно да нахраним Лила. Стоеше все така безжизнена, с широко отворени очи и аз се сетих за баща й, оттеглил се от реалността „с целия си багаж“, както се изразяваше Лила. Бяха аристократи все пак. В крайна сметка какво е обръснатият череп на една млада жена — детска игра в сравнение с онова, което са сторили другите: лагерите за масово унищожение, изтезанията; другите — но кои други всъщност?

Понякога братството между хората има грозно лице.

Същата нощ станах и отидох да подпаля „Кло Жоли“. Полях старите стени с бензин и когато те се сгромолясаха най-сетне заспах спокойно. За щастие това беше само лош сън.

Господин Боайе доведе доктор Гардио, който ни обясни, че Лила е в шоково състояние и й направи инжекция, за да я приспи. Когато вратата се отвори, чух радиото да съобщава за нови наши победи.

След обяд тя се събуди, усмихна ми се и вдигна ръка, за да прокара пръсти през косите си.

— Боже Господи, какво…

— Нацистите — казах.

Тя скри лице в ръцете си. Казват, че сълзите облекчават.

Останахме една седмица при Боайе. Всеки ден аз излизах с Лила и ние вървяхме из улиците на Клери хванати за ръце. Вървяхме бавно, в продължение на часове, та да могат всички да ни видят. Вървяхме все напред — една млада жена с обръснат череп и аз, Людовик Фльори, двайсет и три годишен, известен из целия край с паметта си. Казвах си, че нацистите ще ни липсват много, че ще бъде тежко без тях, защото няма да има с кого да се оправдаваме.

На петия ден от нашия парад господин Боайе дойде развълнуван в стаята ни с „Франс-Соар“ в ръка: имаше снимка, на която можеше да се види как вървим ръка за ръка из Клери. До този момент не знаех, че лицето ми е способно да изразява такава твърдост. На следващия ден нашият парад бе прекъснат от трима мъже с ленти F. F. I. на ръцете. Познавах ги: бяха станали „партизани“ осем дни след дебаркирането.

— Скоро ли ще свърши тази провокация?

— Не беше ли направено, за да видят всички?

— Ще си спечелиш олово в задника, Фльори. Омръзна ни. Какво искаш да докажеш?

— Нищо. Всичко отдавна е доказано.

Задоволиха се да ме нарекат малоумен. Продължих нашия „поход“ още няколко дни. Господин Боайе беше този, който ме убеди да спра.

— Свикнаха да ви виждат. Вече не им прави впечатление.

Прибрахме се в Мот и го напуснахме чак през октомври, за да се оженим.

Жано Кайо ни снабдяваше с храна всяка сутрин и ни донесе едно кутре от котилото, което беше намерил във фермата; Лила го нарече Мили и това предизвика доста недоразумения вкъщи: всеки път, когато го викаше, ние се втурвахме и двамата. Все пак и през тези дни се случиха някои нещастия — един живот не може без това — тъй като научихме, че Брюно е изчезнал по време на една въздушна битка през ноември 1943. До този момент имал седемнайсет победи в актива си и бил един от най-уважаваните летци на R. A. F. Напразно изпращахме писмо след писмо в Полша, за да търсим новини от Тад.

Лила бе решила да отложи следването си в Сорбоната с една година, за да се подготви по-добре. Занимаваше се много. Течения в съвременното изкуство, Съкровищницата на немската живопис, Вермер, Шедьоврите през вековете, Музеите на Изтока — книгите се трупаха около масичката, която тя бе поставила до прозореца в ателието.

Родителите й не дойдоха на нашата сватба. Преживените трудности не бяха ги накарали да забравят своя произход и те не одобриха неравния брак. Социалните предразсъдъци бързо заеха старото си място и Стас Броницки бе възстановил силите си. Кумове ни бяха самият Дюпра и „графиня“ Естерхази — превърнала се отново след завръщането на демокрацията в Жюли Еспиноза — която пристигна в кметството с американска военна кола с американски войник на волана, в компанията на две прелестни млади жени.

— Възобновявам мрежата си — обясни ни тя.

Беше великолепна с огромната си шапка съвсем от Кристиан Диор и своя малък златен гущер, който открай време се гушеше в трапчинката на рамото й.

Госпожа Жюли съжаляваше, че не се венчаваме в църква.

Дюпра дойде с костюм и орхидея на ревера. Съвсем наскоро „Лайф“ му беше посветил статията, която днес все още стои под портрета на Брийа-Саварен, с известната снимка на Робер Капа на корицата на списанието: „Кло Жоли“ и нейният стопанин и господар в работно облекло пред вратата, под заглавието: „Една известна представа за Франция“. Статията предизвика бурни негодувания в парижката преса. Вярно е, че през 1945 прословутата френска кухня не заемаше в страната мястото, което има днес. Не знам какво място в света възнамеряваха да отредят американците на Франция, но те засвидетелстваха на „Кло Жоли“ и на нейния собственик поне толкова уважение, колкото и германците.

Сутринта преди церемонията, след като дълго се гледа в огледалото, Лила направи гримаса:

— Трябва да отида при бръснаря…

Косата й бе пораснала едва два сантиметра. Отначало не разбрах. Имаше един-единствен бръснар в Клери и това бе Шино. Погледнах я и тя ми се усмихна. Разбрах.

За този ден Дюпра ни бе заел една от своите две камионетки и в единайсет и половина ние спряхме пред бръснарницата. Шино беше сам вътре. Щом ни видя, той неволно отстъпи.

— Бих искала да ме подстрижете по последната мода — каза Лила. — Вижте. Пораснала е. Вече не се вижда.

Тя приближи към стола и седна; усмихваше се.

— Като последния път — каза Лила.

Шино не помръдваше. Беше пребледнял.

— Хайде, господин Шино — казах му. — Сватбата ни ще започне всеки момент, бързаме. Годеницата ми иска да й обръснете главата, както го направихте само преди шест седмици. Не ми казвайте, че за толкова кратко време вдъхновението ви се е изпарило.

Той погледна крадешком към вратата, но аз го подканих с глава.

— Хайде, хайде — казах. — Знам, че няма да е весело както в първите дни и смелостта Ви изневерява, но трябва да поддържате свещения плам.

Взех машинката и му я подадох. Той отстъпи.

— Казах Ви, че бързаме, Шино. Годеницата ми преживя един незабравим ден и тъй като днес имаме празник, тя държи да повтори преживяването си.

— Оставете ме на мира!

— Нямам намерение да те бия, Шино, но ако настояваш…

— Идеята не беше моя, кълна се! Повикаха ме и…

— Няма да спорим дали това са „те“, „аз“, „нашите“ или „другите“, старче. Това винаги сме ние. Давай.

Той пристъпи към стола. Лила се усмихваше. Незасегната — помислих. Винаги остава незасегната.

Шино започна работа. За няколко минути черепът на Лила бе гладко избръснат, както в първите дни. Тя се наведе и се погледна доволна в огледалото.

— Наистина ми отива.

Тя стана. Обърнах се към Шино.

— Колко ви дължа?

Позинал, той мълчеше.

— Колко? Не обичам да имам дългове.

— Три франка и петдесет.

— Ето сто су, с бакшиша.

Той захвърли машинката и потъна в задното помещение на бръснарницата.

В кметството всички ни чакаха. Настъпи гробна тишина, когато видяха обръснатия череп на Лила. Мустаците на Дюпра потръпнаха нервно. Другарите ми от мрежата „Надежда“ направиха такива физиономии, сякаш нацистите се бяха върнали и всичко щеше да започне отначало. Единствено Жюли Еспиноза се държа на висота. Тя приближи до Лила и я целуна.

— Каква прекрасна идея, мила! Така сте още по-прелестна!

Лила беше много весела и смущението, което бе обзело присъстващите се разсея веднага. След церемонията отидохме в „Кло Жоли“ и към края на обяда Марселен Дюпра изнесе реч, в която развълнувано говори за „тези, които останаха верни“, но без ни най-малко да намеква за себе си. Той само припомни изпитанията, „на които ние всички, всеки на бойния си пост, устояхме“, а после каза нещо, което не чух добре; не разбрах дали изразяваше радостта си, че е успял да върне „Кло Жоли“ на Франция или Франция на „Кло Жоли“. Накрая той се обърна към поканените американски офицери, изгледа ги мълчаливо, с мрачен поглед…

— Колкото до бъдещето, всеки би се разтревожил малко… От вашата голяма и хубава страна, господа, вече идват слухове, които ме карат да очаквам най-лошото. Нашата Франция, която преживя такива нещастия, ще бъде подложена на нови изпитания. Вече чувам да се говори за пилета, угоени с хормони и дори, дано Господ ми прости, за замразени храни и полуфабрикати. Никога, мои американски приятели, Марселен Дюпра няма да се огъне пред полуготовата кухня. Тези, които искат Франция да яде буламачи, ще си имат работа с мен.

Чуха се одобрителни викове. Американците първи аплодираха. Дюпра вдигна ръка.

— Няма защо да се залъгваме: след годините, които преживяхме ще има мъртво време. Не успяхме да подготвим младите. Въпреки това съм убеден, че онова, което с всички сили съм бранил, ще оцелее, утвърждавайки се ден след ден и ще триумфира по такъв начин, какъвто не можем и да си представим. Колкото до теб, Людовик Фльори, който се бори за това бъдеще и Вие, госпожо, която познавам от малко момиче, вие сте млади и можете да бъдете сигурни, че един ден ще видите онази Франция, за която аз, старецът, мога само да мечтая и тогава ще си спомните за мен с приятелски чувства и ще кажете: „Марселен Дюпра беше прав“.

Този път аплодисментите продължиха цяла минута. Госпожа Еспиноза избърса очи.

— Още две думи. На тази маса липсва един човек. Един приятел с голямо сърце, който не познаваше отчаянието. Отгатнахте: говоря за Амброаз Фльори. Той ни липсва и аз знам, Людо, каква е твоята мъка. Но да не губим надежда. Може би той ще се върне. Може би отново ще го видим сред нас — човекът, който изразяваше с такава воля, чрез мирното изкуство на хвърчилата, всичко, което за вечни времена остава неопетнено и ненакърнимо на тая земя. Пия за теб, Амброаз Фльори. Където и да си, знай, че твоят духовен син продължава твоето изкуство и благодарение на това небето над Франция никога няма да остане пусто!

Вярно беше, че отново се бях захванал за работа и че след заминаването на чичо никога не бе кипяла такава дейност в ателието. Страната имаше нужда да възстанови самочувствието си и поръчките се стичаха от всички страни. Запасите ни бяха сериозно пострадали и както се казва, трябваше да започнем от нулата. По-голяма част от хвърчилата бяха изгорели; онези, които чичо беше скрил у съседите, около петдесетина, ни служеха за модел, но тъй като лошо се бяха грижили за тях, бяха залинели и изгубили форма и цвят. Познавах занаята и работех бързо. Единственото, от което се страхувах, бе дали след всичко видяно и преживяно няма да ми липсва вдъхновение. Хвърчилото има нужда от невинност. Имах също проблем с материалите, нямахме пукната пара. Дюпра малко ни подкрепи — трябва на всяка цена, казваше той, да опазим тази местна забележителност; госпожа Жоли Еспиноза беше тази, която ни подпомогна с пари. В освободен Париж госпожа Жюли разгърна най-хубавата страница в кариерата си и през следващите трийсет години си спечели славата, която познаваме. Имах леки колебания относно въпроса какво би помислил чичо, ако знаеше, че нашите хвърчила в известен смисъл са финансирани от първата сводница на Париж, но меценатството винаги е съществувало и освен това ми се струваше, че ако откажа тази помощ заради произхода й, щях да се озова на страната на онези, които преувеличават значението на задника като вечен извор на доброто и злото. Тъй че отидохме в Париж да видим госпожа Жюли. Беше се настанила в хубав апартамент, обзаведен в стил Луи XV, който е бил реквизиран. Госпожа Жюли ни предложи чай и ни говори за трудностите, които й създава конкуренцията, най-вече „Шабоне“ и улица „Прованс“ 122; възмутено отбележи, че домовете, които бяха приемали германци, не са затворени, а сега приемат американците.

— Някои от тези жени наистина са безочливи — изръмжа тя.

Разказах й, че предната вечер бях присъствал на една чудесна сцена между Дюпра и госпожа Фабиен от улица „Мироменил“. Тя бе дошла да обядва в „Кло Жоли“ в компанията на военното аташе на американците и бе имала дързостта да каже на Дюпра, че не е бил единственият, който е „останал верен“ — както сам той се изразяваше.

Дюпра беше изпаднал в луда ярост.

— Госпожо — развика се той — ако не виждате разлика между една културна забележителност и един бардак, то аз Ви моля да излезете!

Госпожа Фабиен не помръдна. Беше дребна, късогледа жена с тънки устни, които се усмихваха.

— И аз искам да отбележа — викаше Дюпра — че съм приемал тук, под носа на германците партизани и съюзнически авиатори!

— Е, добре, господин Дюпра, аз също си имам своите заслуги. Именно това ми помогна да запазя главата си високо вдигната, когато минах пред Комитета по чистката. Знаете ли колко еврейки спасих по време на окупацията? Поне двайсетина. От 1941 до 1945 в моето заведение имаше двайсет пансионерки еврейки. Когато ме изправиха пред Комитета по чистката, тези млади жени дойдоха да свидетелстват за мен. Чуйте: по време на ужасната хайка от Вел д’Ив аз прибрах четири еврейки. Моето заведение без съмнение е бардак, но колко евреи сте наели вие като персонал по време на германците, господин Дюпра? Какво щеше да се случи с мен, кажете, ако нацистките офицери узнаеха, че се качват в стаите с еврейки? Не казвам, че занаятът ми е почтен и нямам такива претенции, но къде другаде, освен при мен можеха да се приютят и намерят помощ тези млади жени?

Този път Дюпра беше останал с отворена уста. След дълго мълчание той се задоволи само да смотолеви „по дяволите“ и се оттегли. Разказах тази случка на госпожа Жюли, която изглеждаше твърде объркана.

— Не знаех, че Фабиен е спасявала еврейки — каза.

Съобщи ми, че нищо не би й направило по-голямо удоволствие от това да ми помогне да продължа работата на Амброаз Фльори.

— Нека поне тези пари послужат за нещо чисто — каза тя.

Госпожа Жюли засвидетелства също много разбиране и доброжелателство към родителите на Лила.

— Няма нищо по-мъчително от съдбата на аристократи в изгнание — обясни ми тя. — Не мога да понеса мисълта, че хора, свикнали на един определен начин на живот, могат да станат жертва на трудни времена. Падението винаги ме е ужасявало.

Тогава тя повери на Женишка Броницка управлението на един по-специален хотел на улица „Мароние“, който си спечели световна слава през годините. Така Стас можа да поднови навиците си в игралните кръгове и в областта на надбягванията. Той умря от сърдечна криза през 1957, пред рулетката в Довил, в мига, в който крупието побутна към него повече от три милиона в жетони, които току-що бе спечелил. Може да се каже, че умря щастлив.

Посолството на нова народна Полша не можа да ни даде никакви новини за Тад. Никога не узнахме какво е станало с него. За нас той все още е жив и участва в Съпротивата.

Взехме отново влака за Клери, където пристигнахме в ранния следобед след многобройни аварии по пътя, тъй като железопътната линия все още не бе оправена и се прибрахме в Мот пеша през нивите. Времето беше хубаво след дъжда, направил утринен тоалет на небето. Нормандската земя носеше още всичките си рани, но кротката есен вече се опитваше да ги смекчи. Небето над катурнатите танкове и над изтърбушените къщи се мъдреше отново като безразличен красавец.

— Людо!

Вече го бях видял. Той летеше с ръце, вдигнати на V в знак на победата. Хвърчилото на генерал Дьо Гол трептеше над Мот; имаше лек вятър, който му помагаше да поеме към висините и то се дърпаше и силно опъваше въжето, което вероятно не беше по вкуса му. Издигаше се величествено, малко тежко и косо, окъпано в здрачна светлина.

Лила вече тичаше към къщи. Не помръднах от мястото си. Боях се. Не смеех. Току-що в Париж за сетен път бях тропал по всички врати: министерството на затворниците и депортираните, Червения кръст и посолството на Полша, където потвърдиха, че името Амброаз Фльори наистина фигурира в списъка на задържаните в Аушвиц.

Надеждата е изтъкана от страх. Цялото ми тяло се бе вледенило и вече плачех от разочарование и отчаяние. Това не беше той, беше някой друг или децата ни бяха подготвили изненада. Накрая, безсилен, аз седнах на земята и скрих лице в ръцете си.

— Той е, Людо! Той се е върнал!

Лила ме дърпаше за ръка. Останалото бе щастлив сън. Чичо Амброаз, който не можеше да ме прегърне, защото нямаше как да пусне своя Дьо Гол ми отправи поглед, в който както някога се смесваха нежността и веселието.

— Е, Людо, какво ще кажеш? Не е ли славен? Не съм се отучил. Но ще са нужни стотици, защото цялата страна ще поиска.

Той не се беше променил. Не беше остарял. Мустаците му бяха точно толкова дълги и точно толкова гъсти и погледът точно толкова тъмен за фон на веселието. Те се бяха оказали безсилни. Не знам какво разбирам под „те“. Нацистите може би или просто всички онези, които…

— Много се тревожех за теб — каза. — И за тебе също, Лила. Дори понякога не можех да спя. Помислете само, двайсет месеца без каквито и да било новини…

По дяволите, помислих, той е прекарал двайсет месеца в Бухенвалд и Аушвиц, а се тревожел за нас.

— Минах през Русия на идване — каза — където поработих няколко месеца. След всичко, което са преживели, хлапетата там наистина имат нужда от хвърчила. Видях, че доста си поработил, но има още много да се прави.

Цялата вечер подреждахме ателието да видим какво ни е останало.

— Някои можем да закърпим — каза чичо — но цялата историческа серия трябва да се направи наново. Виж това тук!

Паскал и Монтен, Жан-Жак Русо и Дидро, които си бяхме взели от съседите висяха от тавана проядени от молци, покрити с петна, пострадали от лошото време.

— Добре, ще започнем отначало и толкова.

Той помисли.

— Всъщност питам се дали си струва да се връщаме към миналото. В крайна сметка да, все пак, заради паметта. Но е нужно нещо ново. За момента ще правим Дьо Гол, отваря ни се работа за много време. После ще трябва да намерим нещо друго, да погледнем по̀ надалеч, да се обърнем към бъдещето…

Исках да му кажа за „Кло Жоли“ и за Марселен Дюпра, нещо ми подсказваше, че бъдещето е тяхно, но никой не е пророк в собствената си страна и бяхме още далеч от това.

Завръщането на Амброаз Фльори беше отпразнувано като национален празник — все едно че Франция бе намерила отново истинското си лице. Децата ни помогнаха да сглобим тайно едно хвърчило с неговия образ и то трептя целия неделен ден над площада, който носи днес неговото име, близо до музея на хвърчилата в Клери, който, както със съжаление установих, е по-известен в чужбина, отколкото във Франция и чиято репутация изобщо не може да се мери с тази на „Кло Жоли“. Но между стените му няма да намерите хвърчилото на Амброаз Фльори — чичо категорично отказа да стане музеен експонат, но въпреки това, според малко злобната забележка на Марселен Дюпра, „и това ще му дойде до главата“. Отношенията между двамата мъже вече не са такива, каквито бяха някога. Не знам дали не си завиждат малко, човек би казал, че си оспорват бъдещето. „Ще видим кой ще има последната дума“ — беше фразата, която ту единият, ту другият произнасяше. Най-сетне, свършвайки този разказ, изписвам още веднъж имената на пастора Андре Трокме и на Шамбон-сюр-Линьон, защото човек не би могъл да измисли нищо по-добро.