Ромен Гари
Хвърчилата (37)

XXXVII

Вече не мразех германците. Четири години след поражението, след всичко, което бях видял ми беше трудно да се подчиня на обичайното мнение и да сведа Германия до нейните престъпления и Франция до нейните геройства. Бях се научил на едно съвсем различно братство от онова, за което ни говореха клишетата: струваше ми се, че всички бяхме неразривно свързани от това, което ни правеше различни един от друг, но всеки момент можеше да се преобърне и да ни направи жестоко еднакви. Дори понякога мислех, че моето участие в борбата помага и на враговете ни. Не можеш да бъдеш отгледан безнаказано от човек, който е прекарал живота си с вдигнати към небето очи.

За пръв път видях как убиха германец в нивите отвъд Гран, където бяхме изчистили растителността, за да направим писта за приземяване. Бяхме трима онази нощ и чакахме идването на един „Лизандер“, който трябваше да закара в Англия една политическа личност, чието име не знаехме. Околностите бяха грижливо претърсени на няколко пъти след залез-слънце; заповедите гласяха да засилим предпазните мерки; петнадесет дни по-рано един екип беше изненадан в От-Сен, докато чакал приземяването на парашутисти и още пет имена се бяха прибавили към списъка на разстреляните.

Светлинните сигнали бяха запалени в един през нощта и точно двадесет минути по-късно „Лизандер“ приближи. Помогнахме на пътниците да се качат в самолета; „Лизандер“ излетя и ние отидохме да съберем сигналните лампички от пистата. Връщахме се по пътя, когато, на триста метра от терена Жанен ме хвана за ръка; зърнах металически блясък в тревата от дясната ни страна и чух шумолене; металът проблесна и изчезна.

Там имаше едно колело, едно момиче и един немски войник. Познавах момичето, работеше в хлебарницата на господин Боайе в Клери. Войникът лежеше по корем до нея; гледаше ни безизразно.

Не си спомням кой стреля — Жанен или Ролен. Войникът не мръдна, само клюмна глава и зарови лице в пръстта.

Момичето рязко се отдръпна, сякаш изведнъж се беше отвратило от него.

— Стани.

Тя стана бързо и оправи полата си.

— Не казвайте на никого, моля ви — проплака тя.

Жанен изглеждаше учуден. Той идваше от Париж и изглежда не познаваше живота на село. После разбра, усмихна се и свали оръжието.

— Как се казваш?

— Мариет.

— Мариет коя?

— Мариет Фонте. Господин Людовик ме познава. Не казвайте нищо на родителите ми, моля ви.

— Добре. Няма да им кажем нищо, бъди спокойна. Можеш да се прибереш вкъщи.

Той погледна към трупа.

— Надявам се, че не е имал време — каза.

Мариет избухна в ридания.

Прекарах гадна нощ. Чувствах се като предател. Опитвах се да мисля за всички убити другари; но във всички случаи броят им се беше увеличил с още един.

Няколко дни по-късно влязох в хлебарницата, сякаш исках да изкупя някаква вина. Мариет се изчерви; колебаеше се. После приближи до мен и попита тревожно:

— Те няма нищо да кажат на родителите ми, нали?

Не беше хубаво да отидеш с някой хлапак в гъсталака. Това бе единственото, което я тревожеше. Нямаше от какво да се страхуваме.

На няколко пъти видях Лила да прекосява Клери с мерцедеса на Фон Тиле; един път в компанията на самия генерал. Една сутрин, когато се връщах с колелото си от обучение във фермата на Гроле, където един другар, завърнал се от стаж в Англия ни обучаваше в боравенето с новите експлозиви, мерцедесът ме задмина и спря. Спрях и аз. Лила беше сама с шофьора. Имаше сенки под очите и клепачите й бяха подпухнали. Беше седем сутринта; знаех, че същата нощ е имало празник у Естерхази: поръчките, дадени в „Кло Жоли“ варираха от шампанското до сьомгата по норвежки и Дюпра лично беше отишъл на място да наблюдава своето агнешко соте и своя петел с вино, когото „една щипка чесън в повече или по-малко би убила“. Трябваше да се внимава; каймакът на немското общество щеше да бъде там. „В тази проклета професия човек всеки път рискува репутацията си.“

Лила слезе от колата; наложи се да й помогна: беше малко пияна. Под белия шлифер носеше много елегантна червена рокля, червени обувки с високи токове и дебел шал от червена и бяла вълна около шията и раменете. Полските цветове — помислих. Беше силно гримирана, сякаш бе искала да скрие лицето си. Върху главата й баретата изглеждаше като забравена от един друг живот. Единствено погледът и синята тъга в него бяха същите. Държеше книга в ръка: Аполинер. На Мот имахме целия Юго, но нищо на Аполинер. Човек винаги забравя собствените си стойности.

— Здравей, Людо.

Целунах я. Военният шофьор ни обърна гръб.

— Говорят какви ли не неща за мен тук, нали?

— Аз съм малко глух, да знаеш.

— Казват, че съм любовница на Фон Тиле.

— Казват.

— Не е вярно. Георг е приятел на баща ми. Семействата ни са свързани открай време. Трябва да ми вярваш, Людо.

— Вярвам ти, но не ми пука.

Тя трескаво заговори за родителите си. Не им липсвало нищо благодарение на Георг.

— Той е чудесен човек. И наистина е антинацист. Дори е спасявал евреи.

— Нормално е. Има две ръце.

— Какво значи това? Какво говориш?

— Не го казвам аз, а Уилям Блейк. Написал е една поема за това. Едната му ръка беше изцапана с кръв. Другата държеше светилника. Защо не дойдеш да ме видиш?

— Ще дойда. Трябва да намеря себе си, знаеш. Мислиш ли малко за мен?

— Случва ми се понякога да не мисля за теб. Бели полета, на всеки може да се случи.

— Чувствам се малко изгубена. Дори не знам къде съм. Пия много. Искам да забравя.

Взех книгата от ръката й и я прелистих.

— Изглежда французите не са чели никога толкова, колкото днес. Господин Жолио, знаеш го, книжарят…

— Познавам го много добре — каза тя с неочакван жар — той ми е приятел. Почти всеки ден ходя в неговата книжарница.

— Е, та той казва, че французите се нахвърлят върху поезията с отчаяно усърдие. Как е баща ти?

— Напълно се е оттеглил от реалността. Пълна атрофия на чувствителността. Но има надежда. Понякога има проблясъци на съзнание. Може би ще дойде на себе си.

Не можех да не се възхищавам на Стас Броницки. Този аристократичен сводник беше намерил невероятен начин да стои на завет от обстоятелствата. Жена му и дъщеря му се грижеха да му спестят всякакъв контакт с отвратителната действителност. Наистина изключителна натура.

— Не съм виждал никога такъв хитрец — казах.

— Людо! Забранявам ти да…

— Извинявай. Това е мойта селяндурска същност. Вероятно имам наследствена злоба към аристократите.

Направихме няколко крачки, за да се отдалечим от шофьора.

— Знаеш ли, Людо, нещата скоро ще се променят. Немските генерали не искат война на два фронта. И мразят Хитлер. Един ден…

— Да, знам тази теория. Чух я от Ханс в навечерието на нападението над Полша.

— Нужно е още малко време. Все още нещата не вървят достатъчно зле за германците…

— А, това не.

— Но аз ще успея.

— Ще успееш какво?

Тя замълча, гледаше право пред себе си.

— Трябва ми още малко време — повтори. — Разбира се, че е трудно, понякога се съмнявам и губя вяра… Тогава пия прекалено. Не би трябвало. Но съм сигурна, че с малко късмет…

— Какво? Какво с малко късмет?

Тя се загърна зиморничаво в своите полски цветове.

— Винаги съм искала да направя нещо в живота си. Нещо голямо и… ужасно важно…

Мечтата продължаваше да я изкушава.

— Да — казах. — Ти винаги си искала да спасяваш света.

Тя се усмихна.

— Не, това беше Тад. Но кой знае…

Познавах толкова добре това малко мистериозно и непроницаемо държание, което Тад понякога наричаше „държание Гарбо“.

— Може би ще съм аз — каза тя спокойно.

Беше достойно за съжаление. Тя едва се държеше на краката си и трябваше да й помогна, за да се качи в колата. Завих коленете й с одеялото. Тя остана мълчалива за миг, с томчето на Аполинер в ръка, с усмивка на устните и поглед, изгубен в далечината. После изведнъж се обърна към мен в прилив на сърдечност, гласът й беше толкова сериозен и почти тържествен, че се изненадах:

— Довери ми се, Людо. Имай ми пълно доверие. Ще успея. Ще оставя името си в историята и ти ще се гордееш с мен.

Целунах я по челото.

— Хайде, хайде — казах. — Не се страхувай от нищо. Те живяха щастливо и имаха много деца.

Нищо не можеше да ме извини. Изобщо не бях приел насериозно думите на тази, която в „Кло Жоли“ наричаха „бедната малка полякиня с нейните германци“. Все така своенравна и фантазьорка — мислех. Стоях с велосипеда си посред пътя. „Ще оставя името си в историята и ти ще се гордееш с мен.“ Беше наистина жалко. Струваше ми се, че в падението си Лила имаше нужда да мечтае за себе си повече от тогава, в замъка Жар и на брега на Балтийско море: паднала в прахта, прекършената мечта продължаваше едва-едва да пляска с криле. Никакво съмнение, никаква интуиция не заговори. Може би такива бяха неумолимите изисквания на борбата, когато трябваше да „пазя разсъдъка си“ и не ми достигаше лудост. Не се съмнявах ни най-малко, че от всичките ни хвърчила има едно, дошло от Полша, което ще се извиси най-високо и ще успее по-скоро да промени хода на войната, отколкото всички други, устремили се към синевата.