Виктория Хислъп
Островът (19)

Шестнадесета глава

Когато Гиоргис се прибра, завари Фотини вече в къщата да помага на Мария. И двете прекъснаха разговора си, когато той влезе, и разбраха, без да питат, че сблъсъкът със семейство Вандулакис е бил труден. Гиоргис изглеждаше още и по-блед и съкрушен, отколкото бяха очаквали.

— Нямат ли жал? — извика Мария и скочи да утеши баща си.

— Опитай се да не им се сърдиш, Мария. При тяхното положение имат много да губят.

— Да, но какво казаха?

— Казаха, че съжаляват, че женитбата няма да се осъществи.

В известен смисъл думите на Гиоргис бяха истина. Той просто пропускаше голяма част. Какъв смисъл да казва на Мария, че не искат никога повече да го виждат, че ще благоволят да задържат Ана в семейството, но що се отнася до тях, баща й вече не е част от него? Дори Гиоргис разбираше колко важни са достойнството и доброто име и щом Александрос Вандулакис смяташе, че семейство Петракис заплашва да опетни неговите, какъв избор имаше?

Неутралните думи на Гиоргис почти съответстваха на състоянието на Мария. Последните няколко дни бяха преминали като насън, сякаш тези събития не се бяха случили с нея, а с някого другиго. Баща й описа как Маноли бе реагирал на новината и тя без затруднение прочете между редовете: той беше натъжен, но не полудял от мъка.

Гиоргис остави двете жени да се приготвят за заминаването на Мария, въпреки че нямаше много за вършене. Само преди няколко седмици тя бе приготвяла чеиза си, затова сандъците, пълни с вещите й, вече стояха готови в ъгъла на стаята. Беше внимавала да не вземе нещо, от което самият Гиоргис би имал нужда, но бе предвидила, че на жилището на Маноли липсва много от онова, което превръща една къща в дом, и в сандъците бяха подредени много неща за домакинството: купи, дървени лъжици, везните й, ножици и ютия.

Сега трябваше да реши какво да извади оттам. Изглеждаше нечестно да вземе подарените неща, когато отиваше в колония на прокажени вместо в брачния си дом насред маслиновата горичка, а и каква работа биха й свършили на Спиналонга нощниците и бельото, които й бяха подарили за чеиза? Когато ги вдигна, й се стори, че всички тези фриволни луксозни дрехи принадлежат на друг живот, също като бродираните кърпи и калъфки, върху които бе работила толкова дълго. Държейки ги в скута си, Мария зарони сълзи върху фино извезания лен. Продължилото толкова месеци вълнение бе свършило и жестокостта на обрата я измъчваше.

— Защо не ги вземеш? — каза Фотини, обгръщайки приятелката си с ръка. — Няма причина да не притежаваш хубави неща на Спиналонга.

— Права си, предполагам, може да направят живота по-поносим — тя ги прибра отново и затвори сандъка. — И така, какво още мислиш, че трябва да взема? — попита тя храбро, все едно се приготвяше да тръгне на дълго и приятно пътуване.

— Ами, баща ти ще прави доставки няколко пъти в седмицата, така че винаги може да ти изпрати всичко, което ти трябва. Но защо не вземеш от билките си? Не е много вероятно всички да растат на острова, а там със сигурност има хора, които ще се възползват от тях.

Прекараха деня в изясняване на онова, от което Мария щеше да има нужда на острова. Беше резултатен начин да не мисли за неизбежната катастрофа, която беше заминаването й. Фотини поддържаше спокойния ход на разговора, който не прекъсна, докато не се стъмни. Никоя от тях не бе излизала от къщата цял ден, но дойде моментът Фотини да си тръгне. В таверната щяха да имат нужда от нея и освен това тя усещаше, че тази вечер Мария и баща й трябва да са сами.

— Няма да се сбогувам — каза тя. — Не само защото боли, но и защото това не е сбогом. Ще те видя пак, следващата седмица и по-следващата.

— Как така? — попита Мария, поглеждайки разтревожено приятелката си. За един кратък миг се зачуди дали и Фотини не е прокажена. Не може да бъде, помисли си тя.

— Ще идвам от време на време с баща ти при доставките — каза Фотини просто.

— Ами бебето?

— Бебето няма да дойде преди декември и освен това Стефанос може да се грижи за него, докато идвам отсреща да те виждам.

— Би било прекрасно да си мисля, че можеш да дойдеш да ме видиш — каза Мария, чувствайки внезапен прилив на смелост. На острова имаше толкова много хора, които не бяха виждали свой роднина от години. Тя поне щеше да има редовна възможност да вижда баща си, а сега и най-добрата си приятелка.

— Значи това е. Без сбогувания — каза наперено Фотини. — Само „до следващата седмица“. — Не прегърна приятелката си, тъй като дори тя се безпокоеше от такава близост, особено с нероденото си дете. Никой, дори Фотини, не можеше напълно да пренебрегне страха, че проказата може да се предаде от най-повърхностния контакт.

Когато Фотини си тръгна, Мария остана сама за пръв път от няколко дни. Прекара следващите няколко часа, препрочитайки писмата на майка си, като от време на време хвърляше поглед към прозореца, през който зърваше Спиналонга. Островът я чакаше. Скоро всичките й въпроси за това какво е в колонията на прокажените щяха да получат отговор. Малко оставаше, съвсем малко. Остро почукване на вратата прекъсна унеса й. Не очакваше никого и определено някой, който би тропал толкова силно.

Беше Маноли.

— Мария — каза той, останал без дъх, сякаш бе тичал. — Исках само да се сбогувам. Ужасно съжалявам, че всичко трябваше да свърши така.

Не протегна ръце, за да я прегърне. Тя не го и очакваше. Онова, на което се надяваше, бе да долови по-силна мъка. Държанието му потвърди пред Мария онова, което почти бе подозирала — че голямата страст на Маноли скоро щеше да намери друг получател. Гърлото й се сви. Почувства се, все едно е преглътнала начупено стъкло, и не може нито да проговори, нито да заплаче. Очите му не искаха да срещнат нейните.

— Сбогом, Мария — измънка той. — Сбогом. — След няколко мига вече го нямаше и вратата пак беше затворена.

Мария се чувстваше празна като тишината, която отново изпълваше къщата.

Гиоргис още не се беше върнал. Бе прекарал последния свободен ден на дъщеря си, зает с нормални монотонни дейности — кърпене на мрежи, почистване на лодката и превозването на доктор Лапакис. По пътя обратно с доктора му съобщи новината. Каза го толкова небрежно, че Лапакис отначало не я възприе.

— Утре ще докарам дъщеря си на Спиналонга — каза Гиоргис. — Като пациент.

За Мария бе напълно обичайно да придружава баща си при доставките, затова Лапакис отначало не реагира и последните думи се изгубиха във вятъра.

— Отидохме на преглед при доктор Кирицис — добави Гиоргис. — Той ще ви пише.

— Защо? — попита Лапакис, вслушвайки се по-внимателно.

— Дъщеря ми има проказа.

Макар да се опита да го скрие, Лапакис бе поразен.

— Дъщеря ти има проказа? Мария? Боже мой! Не осъзнах… ето защо утре ще я доведеш на Спиналонга.

Гиоргис кимна, концентрирайки се върху направляването на лодката в малкото пристанище на Плака. Лапакис слезе от борда. Бе виждал очарователната Мария толкова много пъти и беше потресен от новината. Чувстваше, че трябва да каже нещо.

— Тя ще получи най-добрите възможни грижи на Спиналонга — заяви той. — Ти си един от малкото, които знаят как е там наистина. Не е толкова лошо, колкото си мислят хората, но все пак толкова много съжалявам, че това се е случило.

— Благодаря ви — каза Гиоргис и завърза лодката. — Ще се видим утре сутринта, но може да закъснея малко. Обещах на Мария да я закарам много рано, но ще се постарая да се върна да ви взема в обичайния час.

Старият рибар звучеше свръхестествено спокойно, така нормално, сякаш се уговаряше за най-обикновен ден. „Така се държат хората в първите няколко дни при тежка загуба“, помисли си Лапакис. Може би така беше по-добре.

Мария бе приготвила вечеря за себе си и баща си и около седем вечерта те седнаха един срещу друг. Тази вечер важен беше ритуалът на храненето, не самото ядене, защото и двамата нямаха апетит. Това щеше да бъде последната им вечеря. За какво разговаряха? Говориха за незначителни неща, като това какво е опаковала Мария в сандъците си, както и за по-важни като това кога отново ще види баща си на острова и колко често може да го очаква Савина на вечеря в дома на Ангелопулос всяка седмица. Ако някой подслушваше, щеше да помисли, че Мария просто се мести да живее в друга къща. Изтощени, те се оттеглиха да спят в девет вечерта.

До шест и половина на другата сутрин Гиоргис бе пренесъл всички сандъци на Мария до кея и ги бе натоварил на лодката си. Той се върна вкъщи да я вземе. Заминаването на Елени бе все още живо в ума му, сякаш бе станало вчера. Спомни си онзи майски ден, в който слънцето бе огрявало тълпата приятели и ученици, докато жена му им бе махала за сбогом. Тази сутрин селото тънеше в мъртва тишина. Мария просто щеше да изчезне.

Из тесните улички на Плака фучеше студен вятър. Хладината на есенния въздух обгърна Мария, сковавайки тялото и ума й до безчувственост, която почти притъпи сетивата й, но не можеше с нищо да облекчи мъката й.

Измина със залитане последните няколко метра до кея, облегната на баща си, с походка на старица, на която всяка стъпка носи пробождаща болка. Но нейната болка не беше физическа. Тялото й беше силно като това на всяка млада жена, дишала цял живот чистия критски въздух, кожата й беше също тъй свежа, а очите също тъй наситенокафяви и ясни като на всяка друга девойка на този остров.

Малката лодка, нестабилна под товара си от различни вързопи, превързани с връв, се клатушкаше и люшкаше в морската вода. Гиоргис бавно се спусна в нея и докато се опитваше да задържи съда стабилен с едната си ръка, протегна другата, за да помогне на дъщеря си. Тя се качи на борда без произшествия и той загрижено я уви в одеяло, за да я предпази от стихиите. След това единственият знак, че тя не бе просто още някоя част от товара, бяха дългите кичури тъмна коса, които летяха и танцуваха свободно с вятъра. Той внимателно освободи лодката от пристана й — нямаше какво повече да се каже или направи — и пътуването им започна. Това не беше началото на кратка разходка за доставка на провизии, а на еднопосочното пътуване на Мария, с което започваше нов живот. Живот на Спиналонга.