Виктория Хислъп
Островът (10)

Седма глава

Д-р Лапакис бе уведомил Гиоргис, че очаква посетител, когото ще трябва да превози до Спиналонга и да върне в Плака няколко часа по-късно. Името му беше Николаос Кирицис. Малко над тридесет, с гъста черна коса, той бе слаб в сравнение с повечето критяни и добре скроеният му костюм подчертаваше стройната му фигура. Кожата му бе опъната над издадените скули. Някои смятаха вида му за внушителен, докато според други изглеждаше недохранен, като и двете мнения не бяха погрешни.

Кирицис изглеждаше не на място на кея в Плака. Нямаше багаж, никакви сандъци и облени в сълзи роднини, за разлика от повечето хора, които Гиоргис прекарваше до острова, само една много тънка кожена папка, която държеше до гърдите си. Единствените други хора, които ходеха на Спиналонга, бяха Лапакис и много рядко някой представител на правителството, който отиваше набързо да прецени финансовите искания. Този човек беше първият истински посетител, който Гиоргис превозваше до острова, и като преодоля обичайната си сдържаност с непознати, той се обърна към него.

— По каква работа отивате на острова?

— Лекар съм — отвърна мъжът.

— Но там вече има лекар — каза Гиоргис. — Закарах го тази сутрин.

— Да, знам. Именно при доктор Лапакис отивам. Той е мой стар приятел и колега.

— Не сте прокажен, нали? — попита Гиоргис.

— Не — отговори непознатият и лицето му почти се сбръчка в усмивка. — И един ден никой от хората на този остров няма да бъде.

Това бе дръзко твърдение и сърцето на Гиоргис заби по-бързо при тази мисъл. От време на време достигаха откъслеци от новини — или бяха само слухове? — че нечий чичо или приятел е дочул нещо за разработване на лек срещу проказата. Говореше се за инжекции със злато, арсеник и змийска отрова например, но в тези терапии имаше намек за лудост, и дори ако човек можеше да си ги позволи, щяха ли наистина да подействат? Само атиняните, говореха хората, можеха изобщо да си мислят да плащат за такива шарлатански лекове. За миг Гиоргис се унесе в мечти, докато освобождаваше лодката от пристана и се приготвяше да закара този нов лекар. Състоянието на Елени видимо се влошаваше през последните няколко месеца и той бе започнал да губи надежда, че някога ще бъде открито лекарство, което да я върне у дома, ала за пръв път, откакто я бе завел на Спиналонга преди осемнадесет месеца, на сърцето му стана съвсем малко по-леко.

Пападимитриу чакаше на пристана да посрещне доктора и Гиоргис гледаше как изчезват през тунела, елегантният силует с тънката си кожена папка и извисяващата се над него мощна фигура на кмета на острова.

Над водата духаше леден вятър, който се блъскаше в лодката на Гиоргис, ала въпреки това той си тананикаше. Днес стихиите не можеха да го обезпокоят.

Докато двамата мъже вървяха заедно по главната улица, Пападимитриу разпитваше подробно Кирицис. Имаше достатъчно информация, за да знае какви въпроси да зададе.

— Докъде са стигнали с последните изследвания? Кога ще започнат да го изпробват? Колко време ще отнеме, за да стигне до нас? Колко тясно сте свързан? — Беше кръстосан разпит, който Кирицис не бе очаквал, но пък и не бе очаквал да срещне човек като Пападимитриу.

— Още сме в началото — предпазливо каза той. — Аз съм част от обширна изследователска програма, финансирана от фондация „Пастьор“, но ефикасното лекарство не е единствената ни цел. Има нови насоки в третирането и профилактиката, които бяха въведени на конференцията в Кайро преди няколко години и това е основната причина за идването ми тук. Искам да се уверя, че правим всичко възможно — не искам лекарството, ако и когато бъде открито, да се окаже твърде закъсняло за хората тук.

Пападимитриу, който беше съвършен актьор, прикри лекото си разочарование от това, че дълго жадуваното лекарство все още е недостижимо, обръщайки го на шега:

— Много неприятно. Бях обещал на семейството си, че ще се прибера в Атина до Коледа, така че разчитах на вас за някоя магическа отвара.

Кирицис беше реалист. Той знаеше, че може да минат няколко години преди тези хора да получат успешно лечение и не можеше да им даде големи надежди. Проказата бе стара като света болест и нямаше да изчезне в един миг.

Докато вървяха заедно към болницата, Кирицис поглъщаше гледките и звуците около себе си, без да може съвсем да повярва. Изглеждаше като всяко нормално село, макар и в малко по-добро състояние от много други в тази част на Крит. С изключение на жителите с увеличена мека част на ушите или може би сакато стъпало, които виждаше от време на време — признаци, които не всеки би забелязал — онези, които живееха тук, можеха да са съвсем обикновени хора, които се занимаваха с делата си. По това време на годината напълно откритите лица бяха малко. Мъжете носеха шапките си ниско нахлупени и яките вдигнати, а жените увиваха плътно главите и раменете си с вълнени шалове, за да се защитят от стихиите — вятъра, който се усилваше всеки ден, и дъжда, който валеше като из ведро и превръщаше улиците в потоци.

Двамата мъже минаха покрай магазините с остъклени витрини и ярко боядисани кепенци и пекарят, който вадеше порция жълтеещи самуни от фурната си, срещна погледа на Кирицис и му кимна. Лекарят докосна периферията на шапката си в отговор. Точно преди църквата свиха от главната улица. Високо над тях беше болницата. Особено от долу гледката беше впечатляваща, сградата бе много по-внушителна от всяка друга на острова.

Лапакис стоеше на входа, за да посрещне Кирицис, и двамата се прегърнаха в спонтанен израз на искрена привързаност. За няколко минути настана ентусиазиран хаос от поздрави и въпроси. „Как си? Откога си тук? Какво става в Атина? Разкажи ми какво ново!“ Накрая взаимната им радост от срещата отстъпи пред практичните въпроси. Времето течеше. Лапакис разведе набързо Кирицис из болницата, като му показа амбулаторната клиника, манипулационните и накрая болничното отделение.

— В момента имаме толкова малко ресурси. Повечето хора би трябвало да остават тук за няколко дни, но в болшинството случаи се налага просто да ги третираме и да ги изпращаме вкъщи — каза Лапакис уморено.

В болничното отделение бяха наблъскани десет легла с не повече от половин метър помежду им. Всички бяха заети, някои от мъже, някои от жени, въпреки че беше трудно да се различат, тъй като кепенците бяха затворени и само няколко слаби ивици светлина проникваха през тях. Повечето от тези пациенти наближаваха края. Кирицис, който бе прекарал известно време в болницата за прокажени в Атина, не беше шокиран. Там битовите условия, претъпкаността и миризмата бяха сто пъти по-лоши. Тук поне се обръщаше някакво внимание на хигиената, което можеше да се равнява на разликата между живота и смъртта за човек с инфектирани язви.

— Всички тези пациенти са в реактивно състояние — каза тихо Лапакис, облягайки се на касата на вратата. Това беше фазата на болестта, в която симптомите на проказата се усилваха, понякога за дни или дори за седмици. Докато бяха в това състояние, пациентите изпитваха ужасна болка, със силна треска и язви, по-мъчителни от всякога. След лепроматозната реакция можеше да останат в по-лошо състояние отпреди, но понякога тя беше признак, че тялото се бори да премахне болестта и когато страданието отминеше, можеше да се окажат излекувани.

Докато двамата стояха и гледаха към стаята, повечето пациенти бяха тихи. Един стенеше на пресекулки, а друг, който Кирицис сметна за жена, но не можеше да е сигурен, пъшкаше. Двамата лекари се дръпнаха от вратата. Струваше им се, че се натрапват, като стоят там.

— Ела в кабинета ми — каза Лапакис. — Ще говорим там.

Той поведе Кирицис по тъмен коридор към последната врата вляво. За разлика от отделението, тази стая имаше гледка. Големи прозорци, които стигаха от височината на кръста почти до високия таван, гледаха към Плака и планините, които се издигаха зад селото. На стената висеше голяма архитектурна схема, изобразяваща болницата в сегашния й вид и една допълнителна сграда, начертана в червено.

Лапакис видя, че Кирицис разглежда чертежа.

— Това са моите планове — каза той. — Имаме нужда от още едно отделение и няколко допълнителни манипулационни. Мъжете и жените трябва да са разделени — ако не могат да получат живот, можем поне да запазим достойнството им.

Кирицис се приближи до схемата, за да я разгледа. Знаеше колко нисък приоритет дава правителството на здравето, особено за онези, които се смятаха за терминално болни, и нямаше как да прикрие цинизма си.

— Това ще струва доста пари — отбеляза той.

— Знам, знам — отговори Лапакис уморено, — ала сега, когато пациентите ни идват не само от Крит, а и от континентална Гърция, правителството е длъжно да осигури някакво финансиране. А когато се запознаеш с още няколко от прокажените тук, ще видиш, че не са от хората, които ще приемат отказ. Но какво те води обратно на Крит? Много се зарадвах, когато получих писмото ти, но ти всъщност не каза защо идваш.

Докторите заговориха с непринудената близост на хора, прекарали заедно студентските си години. И двамата бяха учили в медицинския университет в Атина и въпреки че от последната им среща бяха минали шест години, подновиха приятелството си, все едно не бяха се разделяли.

— Доста е просто всъщност — каза Кирицис. — Атина ми омръзна и когато видях обява за място в отделението по дерматовенерология в болницата в Ираклион, се кандидатирах. Знаех, че ще мога да продължа изследванията си, особено при големия брой прокажени, които живеят тук сега. Общо взето, Спиналонга е идеалното място за клинично изследване. Ще ти бъде ли приятно да идвам от време на време — и, по-важното, дали пациентите ще го приемат?

— Със сигурност нямам нищо против и съм сигурен, че те също няма да възразят.

— На определен етап може дори да има нови лечения, които да опитаме — въпреки че не обещавам нищо драматично. Честно казано, резултатите от най-новите лекарства са крайно невпечатляващи. Но не можем да стоим със скръстени ръце, нали?

Лапакис седеше на бюрото си. Бе слушал напрегнато и се обнадеждаваше с всяка дума, изговорена от Кирицис. В продължение на пет дълги години беше единственият лекар, готов да посещава Спиналонга, и през това време бе лекувал непрекъснат поток от болни и умиращи. Всяка вечер, когато се събличаше преди лягане, проверяваше едрото си тяло за признаците на болестта. Знаеше, че това е нелепо и че бактериите може да живеят в организма му с месеци или дори с години, преди да забележи присъствието им, ала дълбоките му страхове бяха една от причините да идва на Спиналонга само три дни от седмицата. Трябваше да си даде шанс за оцеляване. Ролята му тук бе призвание, което се бе чувствал длъжен да следва, ала се страхуваше, че възможността да остане незаразен от проказа не бе по-голяма от шансовете за дълъг живот на човек, който редовно играе на руска рулетка.

В настоящия момент Лапакис разполагаше с известна помощ. Точно когато повече не бе успявал да се справя с бавната вълна от болни, които всеки ден изкачваха с куцукане хълма, някои, за да останат за седмици наред, а други само за смяна на превръзките, бе пристигнала Атина Манакис. Бивш лекар в столицата, тя бе открила, че има проказа, и бе влязла в тамошния лепрозариум, след което я бяха изпратили на Спиналонга с останалите атински бунтовници. Тук тя имаше нова роля. Лапакис не можеше да повярва на късмета си: имаше някой, който не само бе склонен да живее в болницата, но и имаше енциклопедични познания по обща медицина. Само защото бяха прокажени, това не пречеше на жителите на Спиналонга да страдат от всякакви други оплаквания, като заушка, дребна шарка и обикновени болки в ушите и тези неразположения често оставаха нелекувани. Двадесет и пет годишният опит на Атина Манакис и готовността й да работи във всеки час, в който не спи, я правеха безценна, а Лапакис изобщо не възразяваше срещу факта, че тя се отнасяше с него като с по-малък брат, който трябва да бъде вкаран в пътя. Ако вярваше в Бог, би му благодарил сърдечно.

Сега, сякаш от нищото — или, по-точно, от сивия ноемврийски ден, в който морето и небето се надпреварваха по сивота — бе пристигнал Николаос Кирицис и питаше дали може да посещава острова редовно. Лапакис би могъл да се разплаче от облекчение. Работата му беше самотна и неблагодарна, а сега бе дошъл краят на изолацията му. Вече нямаше да изпитва това натрапчиво чувство за неспособност, когато си тръгваше от болницата всеки ден и се измиваше със серен разтвор в големия венециански арсенал, който сега служеше за дезинфекционен пункт. Имаше Атина, а сега понякога щеше да идва и Кирицис.

— Моля те — каза той. — Идвай колкото често пожелаеш. Не мога да изразя колко ще се радвам. Кажи ми какво точно ще правиш.

— Ами — каза Кирицис, докато събличаше сакото си и го окачваше внимателно на гърба на стола — сред тези, които се занимават с изследване на проказата, има хора, които са сигурни, че се приближаваме към ефикасно лекарство. Все още съм прикрепен към института „Пастьор“ в Атина и нашият главен директор се стреми да придвижим нещата напред, колкото се може по-бързо. Представи си какво би означавало това, не само за стотиците хора тук, но и за хилядите по света — дори милионите в Индия и Южна Америка. Въздействието на лекарството ще бъде огромно. Аз съм предпазлив оптимист и смятам, че все още сме далеч от това, но всяко доказателство, всяко изследване ни помага да си изградим представа как можем да предотвратим разпространяването на болестта.

— Ще ми се да вярвам, че грешиш за това, че още сте далеч — отговори Лапакис. — Напоследък ми оказват голям натиск да използвам разни шарлатански лекове. Тези хора са много уязвими и ще се хванат за всяка сламка, особено ако имат средствата да платят. Значи какво точно планираш да правиш тук?

— Трябват ми няколко десетки случая, които да проследя в най-големи подробности през следващите няколко месеца, дори години, ако се получи така. В Ираклион на практика съм заседнал на етапа на диагностицирането и след това губя пациентите си, защото всички идват тук! Според това, което видях, за тях няма по-добър изход, ала имам нужда да направя няколко проследявания.

Лапакис се усмихваше. Такава уговорка ги устройваше еднакво добре. Покрай едната стена на кабинета му имаше стена от картотечни шкафове, които стигаха от пода до тавана. Някои съдържаха медицинските досиета на всеки жив обитател на Спиналонга. В други се прехвърляха досиетата, когато хората починеха. Преди Лапакис да започне доброволно работа на острова, никой не беше водил документация. Не бе имало почти никакво лечение, което да си струва да бъде отбелязвано и единственото развитие се бе изразявало в постепенно влошаване. Всичко, което бе останало като спомен от прокажените през първите няколко десетилетия от съществуването на колонията, бе голям черен дневник, който съдържаше име, дата на пристигането и дата на смъртта. Животите им бяха сведени до един–единствен запис в тази зловеща книга за посетители, а костите им лежаха разбъркани и неотличими под каменните плочи на общите гробове от другата страна на острова.

— Имам документация за всички, които са били тук от идването ми през 1934 година — каза Лапакис. — Описвам подробно състоянието им, когато пристигат, и отбелязвам всяка промяна при настъпването й. Подредени са по възраст — изглеждаше ми не по-малко логично от всеки друг начин. Защо не ги прегледаш и не отделиш онези, които би искал да видиш, и при следващото ти посещение ще им определя часове, за да се срещнат с теб.

Лапакис отвори тежкото горно чекмедже на най-близкия шкаф. То преливаше от папки и с махване на ръката той покани Кирицис да се порови.

— Ще те оставя — каза той. — По-добре да се връщам в отделението. Някои от пациентите ще имат нужда от внимание.

Час и половина по-късно, когато Лапакис се върна в кабинета си, на пода имаше купчина от папки. Името върху най-горната беше „Елени Петракис“.

— Срещнал си се със съпруга й сутринта — отбеляза Лапакис. — Той е лодкарят.

Направиха списък на всички избрани пациенти, поговориха накратко за всеки от тях и после Кирицис погледна часовника на стената. Беше време да си върви. Преди да влезе в стаята за дезинфекция, за да се напръска — въпреки че знаеше, че тази мярка, с която се опитваха да ограничат разпространението на бактерията, беше безполезна — двамата си стиснаха силно ръцете. След това Лапакис го отведе обратно надолу по хълма към входа на тунела и Кирицис продължи сам към кея, където Гиоргис го чакаше, готов да го прекара през първия етап от дългото му пътуване назад към Ираклион.

Малко думи се размениха по време на обратния път към сушата. Сякаш на отиване бяха изчерпали нещата, които можеха да си кажат. Но когато стигнаха Плака, Кирицис попита Гиоргис дали ще бъде там в същия ден от следващата седмица, за да го закара до Спиналонга. По някаква причина, която не можеше съвсем да разбере, Гиоргис се почувства доволен. Не само заради парите за превоза. Просто се радваше да разбере, че новият доктор, както го наричаше мислено, ще се върне.

Николаос Кирицис продължи да идва всяка сряда в хапещия декемврийски студ, арктическите температури на януари и февруари и виещите мартенски ветрове. Нито той, нито Гиоргис обичаха безцелното бърборене, но все пак разменяха по няколко думи, докато прекосяваха водата към колонията за прокажени.

— Кирие Петракис, как сте днес? — питаше Кирицис.

— Добре съм, дал Бог — отвръщаше Гиоргис предпазливо.

— А как е жена ви? — питаше лекарят, въпрос, който караше Гиоргис да се чувства като мъж с обикновен брачен живот. Никой от двамата не се замисляше за иронията, че човекът, който задаваше въпроса, знаеше отговора по-добре от всеки друг.

Гиоргис очакваше с нетърпение посещенията на Кирицис, дванадесетгодишната Мария също, защото те носеха намек за оптимизъм и възможността да види баща си да се усмихва. Не говореха за това, беше просто нещо, което усещаше. Късно следобед тя отиваше на кея и ги чакаше да се върнат. Добре увита във вълненото си палто, тя сядаше и гледаше как малката лодка си проправя път през водата в сивотата на здрача, поемаше въжето от баща си и го завързваше умело за стълба, за да закрепи лодката за през нощта.

През април ветровете вече не хапеха и във въздуха се усещаше неуловима промяна. Земята се стопляше. Започваха да никнат лилави пролетни анемони и бледорозови орхидеи, а мигриращите птици прелитаха над Крит, връщайки се от Африка след зимата. Всички приветстваха смяната на сезона и дългоочакваната топлина, която щеше да пристигне, но се усещаха и по-негативни промени.

Войната бушуваше в Европа от известно време, но през този месец Гърция бе прегазена. Хората на Крит сега живееха под дамоклев меч; вестникът на колонията, „Звездата на Спиналонга“, редовно публикуваше бюлетини за ситуацията, а кинопрегледите, които пристигаха със седмичния филм, всяваха тревога сред населението. Беше се случило онова, от което най-много се страхуваха: германците бяха обърнали погледа си към Крит.