Мишел Уелбек
Карта и територия (32)

IV

Когато излязоха на магистрала A10, вече се стъмваше. Фербер постави регулатора за скоростта на 130 км в час и попита дали ще му пречи, ако пусне музика; Жаслен отговори, че няма нищо против.

Едва ли има друга музика, която да изразява така добре, както последните камерни творби на Ференц Лист, онова мрачно и приглушено чувство на стареца, на когото всички приятели са си отишли от този свят, чийто живот е приключил, който в известен смисъл вече принадлежи на миналото и който на свой ред усеща приближаването на смъртта, приема я като сестра, като приятелка, като обет за завръщане в родния дом. Докато слушаше „Молитва към ангелите хранители“, си спомни за младостта, за студентските години.

По силата на някаква ирония Жаслен прекъсна следването си по медицина след първи курс, защото не можеше да понася дисекции и дори вида на труповете. Правото веднага го привлече и подобно на повечето си колеги, смяташе да стане адвокат, но разводът на родителите му го накара да промени своето намерение. И двамата вече бяха възрастни, самият той навършваше двайсет и три години и беше единственото им дете. Когато се развеждат млади семейства, наличието на деца, за които трябва да се грижат поред и които въпреки всичко и двамата продължават да обичат, нерядко смекчава сблъсъка; при разводите на възрастни двойки, когато на дневен ред остават единствено парите и наследството, конфликтът се изражда в схватка, чиято жестокост не познава граници. Именно тогава можа в пълна мяра да установи какво всъщност представлява един адвокат, има възможност да оцени по достойнство онази смесица от коварство и нехайство, от която се състои професионалното поведение на адвоката специалист по бракоразводни дела. Делото продължи повече от две години, две години на непрекъсната борба, след приключването на която родителите му изпитваха един към друг такава неистова омраза, че въобще престанаха да се виждат и дори да се чуват по телефона чак до смъртта, и всичко това, за да се стигне до едно отвратително по своята баналност споразумение, което всеки кретен би могъл да състави само за четвърт час, стига да е чел книгата „Развод за несведущи“. През това време често си задаваше въпроса как е възможно съпрузи в процес на развод толкова рядко да стигат до убийство на бившия партньор било лично, било като наемат професионалист. Тогава си даде сметка, че същинската основа на човешкото общество е страхът от жандарма и в известен смисъл съвсем логично подаде документи за комисар в полицията. Завърши с добър успех и понеже беше от Париж, изкара едногодишния стаж в комисариата на XIII район. Опитът, който придоби, му струва много усилия. Нито един от случаите, с които щеше да се сблъска впоследствие, не можеше да се сравни по сложност и непроницаемост с разчистванията на сметки в редиците на китайската мафия, които се наложи да разследва в началото на своята кариера.

Мнозина от студентите в школата за комисари в Сен Сир о Мон д’Ор мечтаеха да работят на „Ке дез-Орфевр“^[1], понякога още от деца. Някои бяха постъпили в полицията само заради това, конкуренцията беше жестока, ето защо той с изненада прие факта, че молбата му за назначение в Криминалната полиция беше одобрена само след пет години служба в квартални комисариати. По онова време вече се беше задомил, живееха на семейни начала с една жена, с която се беше запознал още докато тя следваше икономика, но впоследствие стана преподавателка и постъпи като асистент в университета „Пари-Дофин“; никога обаче и през ум не му мина да се жени за нея, нито дори да сключва договор за съвместно съжителство, очевидно разводът на родителите му беше оставил незаличима следа в съзнанието му.

— Да те закарам ли до вас? — тихо запита Фербер.

Бяха стигнали до „Порт д’Орлеан“. Обърна внимание, че през целия път двамата не бяха разменили нито дума; потънал в мислите си, той дори не беше забелязал кога са минали през пунктовете за пътна такса. Така или иначе още беше твърде рано за каквито и да било коментари по случая; нощта щеше да им помогне да се съвземат, да смекчат донякъде преживения шок. В същото време изобщо не си правеше илюзии: изключителната жестокост на извършеното престъпление и фактът, че жертвата е известна личност, налагаха да се действа бързо, защото натискът щеше да бъде огромен и незабавен. Печатът все още не беше в течение, но отсрочката щеше да трае само една нощ; длъжен беше още тази вечер да докладва на дивизионния комисар по мобилния телефон. Той от своя страна по всяка вероятност щеше веднага да информира префекта на полицията.

Живееше на улица „Жофроа Сент Илер“, почти до пресечката с улица „Поливо“, на две крачки от Ботаническата градина. По време на нощните им разходки от време на време чуваха рева на слоновете, страховитото ръмжене на хищниците, без да могат да различат дали това са лъвове, пантери или кугуари. Понякога, особено при пълнолуние, до тях достигаше дружният вой на вълците, от който тяхната болонка бишон Мишу изпадаше в непреодолим, панически ужас. Нямаха деца. Няколко години след решението им да заживеят заедно, когато, както се казва, сексуалният им живот беше „напълно задоволителен“ и Елен не вземаше „никакви предпазни мерки“, решиха да се консултират с лекар. Унизителните, но бързо приключили изследвания показаха, че той страда от олигоспермия. Названието на заболяването в случая беше твърде евфемистично: при него отделената при еякулацията семенна течност не само не съдържаше достатъчно количество сперматозоиди, а не съдържаше въобще никакви сперматозоиди. Олигоспермията може да се дължи на редица причини: варикоцеле или атрофия на тестисите, недостиг на хормони, хронична инфекция на простатата, грип и какво ли не още. В повечето случаи няма нищо общо с мъжката потентност. Има мъже, които отделят малко или изобщо не отделят сперматозоиди, а получават ерекция като магарета, докато други, почти импотентни, имат обилна еякулация и са толкова плодовити, че могат да заселят отново цяла Западна Европа; съчетанието на тези две качества напълно покрива идеала за мъж, наложен от порнографските филми. При Жаслен това съвършено съчетание не беше налице: макар да беше в състояние дори на петдесет години да дарява жена си със солидна и трайна ерекция, никога нямаше да бъде в състояние да й предложи фонтан от сперма, в случай че тя пожелаеше подобно изпълнение; еякулациите му, когато изобщо стигнеше до тях, не надминаваха една кафена лъжичка.

Олигоспермията, най-честа причина за мъжкото безплодие, е трудна, а често изобщо нелечима. Оставаха две решения: сперматозоиди от донор или чисто и просто осиновяване. След като няколко пъти обсъждаха въпроса, решиха да се откажат. Честно казано, Елен не държеше кой знае колко да има деца и няколко години по-късно тя беше тази, която предложи да си вземат куче. В една своя творба фашисткият писател Дрийо Ла Рошел се оплаква от упадъка и ниската раждаемост при французите (актуален проблем още през трийсетте години на XX в.) и иронично подражава на разговора между двама упадъчни французи от онова време, който приключва приблизително така: „Освен това нашето куче Кики ни е достатъчна разтуха…“. В действителност тя споделяше същото мнение и не скри това от своя съпруг: кучето е не по-малко забавно и дори по-забавно от едно дете и ако в определен момент бе мислила да има дете, това беше преди всичко поради конформизъм и отчасти за да зарадва майка си, но тя самата определено не обичаше деца, никога не беше обичала, а като размисли, самият той установи, че също не обича деца, не харесваше естествения им и постоянен егоизъм, органичното им презрение към законите, вродената им аморалност, която налагаше приложението на изтощителни и почти винаги безрезултатни възпитателни мерки. Не, той решително не обичаше децата, особено децата на човеците.

Дочу изскърцване отдясно и изведнъж установи, че вече са спрели пред неговия вход, вероятно преди доста бреме. По ярко осветената улица „Поливо“ не се виждаше жива душа.

— Прощавай, Кристиан… — извини се той. — Нещо съм се разсеял…

— Няма нищо.

Наближаваше девет часът и докато се качваше по стълбите, се сети, че Елен може би го е чакала за вечеря. Тя обичаше да готви, понякога я придружаваше в неделя за покупки на пазара „Муфтар“ и всеки път оставаше очарован от това кътче на Париж, от църквата „Сен Медар“ с площадчето отпред и ветропоказателя във формата на петел върху камбанарията като на някоя селска църквица.

На площадката на третия етаж действително долови характерното ухание на заек с горчица и дочу веселото джавкане на Мишу, който беше разпознал стъпките му. Превъртя ключа в бравата: с Елен бяха стара, традиционна двойка, каквито не се срещаха често през първото десетилетие на XXI век сред хората от тяхното поколение, но които изглежда отново се превръщаха в мечтан, макар и трудно постижим идеал за младите. Съзнаваше, че обитава едно невероятно островче на щастие и покой, съзнаваше, че двамата бяха успели да си изградят мирно гнездо, далече от шума на околния свят, в което цареше добросърдечност, тъй различна от варварството и насилието, с което се сблъскваше всеки ден в работата си. Бяха щастливи заедно; все още бяха щастливи заедно и вероятно щяха да останат такива, докато смъртта ги раздели.

Той грабна Мишу, който продължаваше да скача и да джавка от щастие в ръцете му, вдигна го към лицето си; малкото телце застина неподвижно в състояние на неземно блаженство. Макар бишоните да произхождат още от Античността (статуи на бишони са открити в гробницата на Рамзес II), разпространението им започва по времето на Франсоа I, комуто херцогът на Ферара подарява куче от тази порода заедно с две миниатюри на Кореджо; френският владетел е изключително доволен от този дар, като заявява, че животинчето е „по-мило от сто девици“, в резултат на което оказва решаваща военна подкрепа на херцога за превземането на княжество Мантуа. Впоследствие бишонът става любима порода на редица френски крале, сред които Анри II, докато в края на краищата е изместен от пудела. За разлика от други породи като шотландската овчарка и тибетския териер например, които сравнително късно придобиват статута на кучета за компания и дълго време са били кучета за работа, бишонът поначало не е имал друго предназначение, освен да доставя радост и щастие на хората. От безброй поколения той изпълнява добросъвестно това свое задължение, като проявява търпение към децата и нежност към старците. Страда ужасно, когато е сам, и това трябва да се има предвид при покупката на бишон: за него всяко отсъствие на стопаните е равносилно на изоставяне и в подобен момент за него всичко рухва, разпада се структурата и смисълът на целия негов свят, изпада в състояние на дълбока депресия, често отказва да се храни, поради което в никакъв случай бишонът не трябва да бъде оставян сам дори за няколко часа. С този факт беше принуден да се съобразява дори един френски университет, защото Елен започна да води Мишу на своите лекции и макар да липсваше изрично разрешение, присъствието му започна да се приема като даденост. Кученцето си седеше мирно в своята чанта, понякога се размърдваше, а друг път искаше да излезе. В такива случаи Елен го поставяше върху бюрото за радост на студентите. В продължение на няколко минути то се разхождаше, поглеждайки от време на време към своята стопанка, и на моменти реагираше с прозявка на някой цитат от Шумпетер или Кейнс; после само се завръщаше в сгъваемата си чанта. В замяна на това самолетните компании, по същността си фашистки организации, отказваха да проявят подобна толерантност, което ги принуди да се откажат от каквито и да било планове за далечни пътувания. Всяко лято през август те потегляха с кола, за да опознаят Франция и съседните страни. Заедно с класически признатия от правната практика статут на жилището за собствениците на животни, също както и за пушачите, колата си остава едно от последните свободни пространства, една от последните зони на временна автономия, предоставена на човеците в началото на третото хилядолетие.

Това не беше първият им бишон; бяха купили Мишел, неговия баща, наскоро, след като лекарите информираха Жаслен за неизлечимия по всяка вероятност характер на неговия стерилитет. Чувстваха се щастливи заедно, толкова щастливи, че преживяха същински шок, когато на осемгодишна възраст Мишел се разболя от дилофилариоза. Дилофилариозата е паразитно заболяване; паразитът представлява нематод, който обитава дясното предсърдие и белодробната артерия. Симптомите са бърза уморяемост, впоследствие кашлица и сърдечни смущения, които вторично могат да предизвикат припадъци. Лечението не е лишено от рискове: понякога в сърцето на кучето обитават едновременно няколко десетки червеи, някои от които достигат дължина до трийсет сантиметра. Няколко дни живяха в страх дали ще оцелее. Кучето напомня вечно дете, при това по-кротко и послушно, дете, което остава завинаги на границата на разумната възраст, но същевременно е дете, което няма да ви надживее; да приемеш участта да обичаш едно куче, означава да заобичаш едно същество, което неминуемо ще ви бъде отнето, и беше твърде странно, че не си бяха давали сметка за това до болестта на Мишел. Веднага след като той оздравя, взеха решение да му дадат възможност за потомство. Кинолозите, към които се обърнаха, проявиха известни резерви: бяха позакъснели, кучето им беше вече доста възрастно и имаше вероятност неговите сперматозоиди да са изгубили качествата си. В края на краищата един от тях, който живееше недалеч от Фонтенбло, прие и от съчетанието на Мишел с млада женска на име Лизи Лейди дьо Йортбиз се родиха две кученца, едно мъжко и едно женско. Като собственици на животното за разплод (според наложилия се израз) съгласно обичая те имаха право първи да изберат кученце. Избраха мъжкото и го нарекоха Мишу. То нямаше видими недъзи и въпреки опасенията им бащата прие много добре неговата поява, без да прояви каквато и да било ревност.

След няколко седмици обаче установиха, че тестисите на Мишу все още не са се спуснали в скротума, което не беше нормално. Посъветваха се с ветеринар, а после с още един: и двамата намериха обяснение в напредналата възраст на бащата. Вторият ветеринар първоначално предложи хирургическа намеса, но после се отказа с довода, че тя е опасна и почти невъзможна. За тях това беше ужасен удар, много по-жесток от стерилитета на самия Жаслен. Клетото кученце не само нямаше да има потомство, но и нямаше никога да изпита полов нагон, нито сексуално удоволствие. Щеше да си остане недоразвито куче, неспособно да дава живот, откъснато от присъщите на неговата раса емоции, окончателно застинало във времето.

Постепенно свикнаха с тази мисъл и същевременно установиха, че сексуалният живот, от който малкото куче беше лишено, изобщо няма да му липсва. При всички случаи кучето изобщо не е животно, което се отличава с хедонизъм или сладострастие, всякакъв род еротична изтънченост му е напълно чужда, удовлетворението, което изпитва в момента на съвкуплението, е равносилно на краткотрайно и механично задоволяване на инстинкта за продължение на рода. Поначало стремежът към надмощие у бишона е твърде слаб, а след като бе лишен от всякаква привързаност към разпространение на генома, Мишу се оказа по-кротък, по-жизнерадостен и по-чист дори от своя баща. Беше същински талисман, невинен и неопетнен, чийто живот се намираше в абсолютна зависимост от този на стопаните, които обожаваше. По онова време Жаслен наближаваше петдесетте. Докато гледаше как това малко същество играе на килима в дневната с плюшените си играчки, понякога неволно го спохождаха мрачни мисли. В плен на присъщите на неговото поколение представи, до този момент беше смятал сексуалността за положителна сила, източник на единение, който укрепва съгласието между хората с невинните средства на споделеното удоволствие. Напоследък обаче започваше във все по-голяма степен да обръща внимание на враждата, на грубата борба за надмощие с цел елиминиране на съперника и безразборното сношение, чийто едничък смисъл беше осигуряване на максимално разпространение на гените. Виждаше в сексуалността източник на всички конфликти, на всички кланета, на всички страдания. За него тя все повече се превръщаше в най-пряката и очевидна проява на злото. А и работата му в полицията съвсем не беше в състояние да го накара да промени мнението си: престъпленията, чийто мотив не бяха парите, се дължаха в основата си на секса, ако не беше едното, неизменно беше другото, сякаш човечеството беше неспособно да мине отвъд, поне що се отнася до престъпността. Случаят, с който се занимаваха в момента, на пръв поглед беше оригинален, но на такъв попадаше за пръв път от три години насам, като цяло престъпната мотивация на хората беше мъчително еднообразна. Като повечето свои колеги Жаслен рядко четеше криминални романи; все пак преди година беше попаднал на книга, която всъщност не беше роман, а спомени на бивш частен детектив от Банкок, решил да опише своята кариера под формата на трийсетина разказа. В почти всички случаи негови клиенти бяха западняци, лудо влюбени в тайландка, които искат да научат дали тя говори истината, когато твърди, че им остава вярна, докато те отсъстват. И в почти всички случаи момичето имаше по няколко любовници, чиито пари харчи на воля, както и по някое дете от предишна връзка. В известен смисъл книгата беше посредствена или поне посредствена като криминален роман: авторът не проявяваше особено въображение, не се опитваше да внесе разнообразие в мотивите и интригите; ала именно тази смазваща монотонност придаваше на творбата неповторим дъх на автентичност и реализъм.

— Жан-Пиер!… — гласът на Елен достигна до него някак приглушен, той се върна към действителността и осъзна, че жена му стои само на метър пред него по пеньоар, с разпуснати коси. Той продължаваше да притиска към гърдите си Мишу, застинал така от неизвестно колко време. Кученцето го гледаше с удивление, но без страх.

— Как си? Изглеждаш странно…

— Възложиха ми доста особен случай.

Елен замълча в очакване на продължението. През всичките двайсет и пет години съвместен живот нейният съпруг почти никога не й беше говорил за работата си. Предвид ежедневния сблъсък с ужаси, които минават далеч отвъд нормалната човешка чувствителност, мнозинството полицаи решават да пазят мълчание пред близките си. За тях най-добрата профилактика е през отредените им няколко часа отдих да заличават всичко от паметта си или поне да се опитат да го направят. Някои посягат към алкохола и към края на вечерта обикновено са толкова пияни, че не им остава нищо друго, освен да се завлекат до леглото. Други, предимно младите, се отдават на удоволствия и любовните ласки успяват да ги спасят от спомена за покритите с рани разкъсани трупове. Почти никой от тях не си позволява да споделя, така че през въпросната вечер Жаслен остави на пода Мишу и се отправи към масата, седна на обичайното си място и зачака жена му да поднесе салатата от целина с майонеза и подправки, която много обичаше.