Мишел Уелбек
Карта и територия (27)

XII

Въоръжени с вили вандейски селяни^[1] стояха на стража от двете страни на входа към разкошния дом на Жан-Пиер Перно. Жед подаде на единия от тях разпечатката на имейла с поканата и влезе в обширния, застлан с павета квадратен двор, осветен единствено от факли. Десетина гости крачеха към двете широко отворени врати, които водеха към салона за приеми. Със своя кадифен панталон и яке от симпатекс, купено от веригата „С&А“, Жед се чувстваше ужасно underdressed: жените бяха с дълги рокли, а повечето мъже в смокинги. На два метра отпред забеляза Жулиен Льоперс в компанията на разкошна негърка, с цяла глава по-висока от него; беше в дълга, обшита със злато искрящобяла рокля, открита на гърба чак до основата на кръста; пламъкът на факлите хвърляше игриви отблясъци върху голия й гръб. Телевизионният водещ беше с обикновен смокинг, същият, с който се явяваше по време на предаванията, когато канеше студенти от елитните университети, в известен смисъл по работно облекло; в момента той водеше доста оживен спор с дребен червендалест мъж със сърдито лице, който изглежда заемаше отговорен пост в някаква институция. Жед мина пред тях и влезе в първия салон за приеми, където беше посрещнат от жалния стон на десетина бретонски гайди, подхванали измъчена, безконечна келтска мелодия, слушането, на която причиняваше почти физическа болка. Продължи напред и мина във втория салон, взе си колбасче „кнаки“ с дъх на ементал и чаша гевюрцтраминер „късна реколта“, предложени му от две елзаски с бонета и червено-бели престилки, които сновяха с табли между гостите; толкова си приличаха, че човек би ги взел за близначки.

Пространството, отредено за приема, представляваше анфилада от четири просторни салона, високи най-малко осем метра. Жед никога не бе виждал толкова голямо жилище и дори не подозираше, че такива могат да съществуват. После се сети, че то сигурно е доста скромно в сравнение с резиденциите на онези, които сега купуваха неговите картини. Гостите бяха не по-малко от двеста и дори триста, постепенно глъчката от разговорите заглуши пищенето на гайдите, той усети, че му се вие свят, и се опря на щанда за овернски лакомства, после си взе едно шишче „Жезю Лагиол“ и чаша вино „Сен Пурсен“. Силната, плътна миризма на сирена му помогна да се съвземе, изпи виното на един дъх, помоли да му напълнят отново чашата и се смеси с тълпата. Започваше да става задушно, сети се, че трябваше да остави палтото си на гардероба, и за сетен път се упрекна, че то изобщо не отговаря на dress code, отново с отчаяние забеляза, че всички, абсолютно всички мъже бяха в официално облекло, и тъкмо в този момент се озова лице в лице с Пиер Белмар, облечен в петроленосин панталон от тергал и бяла риза с жабо, цялото в мазни петна; панталонът му се крепеше на широки тиранти с цветовете на американското знаме. Жед подаде сърдечно ръка на царя на френския телешопинг, който с удивление прие ръкостискането, след което поуспокоен продължи обиколката.

Необходими му бяха повече от двайсет минути, докато открие Олга. Тя стоеше права в една ниша и водеше оживен разговор с Жан-Пиер Перно, очевидно от професионално естество. През повечето време говореше нейният събеседник, като подчертаваше мисълта си, тактувайки с дясната ръка; тя кимаше от време на време внимателно и съсредоточено, като рядко вмъкваше някоя забележка или възражение. Жед спря на няколко метра от нея. Гърдите й бяха прикрити с две ленти от кремав плат, украсени с миниатюрни кристали, които бяха вързани на тила и се спускаха към кръста, където се събираха, закопчани с брошка от сребрист метал във формата на слънце на равнището на пъпа, а по-надолу бяха пришити към къса, прилепнала пола, също осеяна с кристали, под която се очертаваше колан с жартиери. Чорапите й също бяха бели и изключително тънки. Стареенето и особено неговото видимо проявление изобщо не е постепенен процес, животът по-скоро може да бъде определен като поредица от стъпала, разделени от внезапни падове. Когато срещнем някого, когото не сме виждали от години, понякога ни се струва, че се е състарил; друг път, напротив, оставаме с впечатлението, че изобщо не се е променил. Измамно впечатление — скритият упадък си проправя път най-напред вътре в организма, преди да излезе на бял свят. От десет години Олга се бе задържала на бляскавото стъпало на своята красота, без това да е достатъчно, за да я дари с щастие. Самият той смяташе за себе си, че не се е променил кой знае колко за тези десет години, както се казва, беше създал творчество, но също не беше срещнал, нито пък съзрял щастието.

Жан-Пиер Перно млъкна, отпи глътка венециански балсам, Олга леко отклони поглед и внезапно го забеляза, неподвижен посред тълпата гости. Понякога няколко секунди са достатъчни, за да бъде решена ако не съдбата на един човек, то поне основната насока на неговия живот оттук нататък. Тя докосна с ръка лакътя на телевизионния водещ, извини се, с няколко скока се озова пред Жед и го целуна право по устата. После отстъпи, хвана го за ръцете и за момент двамата застинаха неподвижно.

Стегнатият във фрак „Артур ван Ашендонк“ Жан-Пиер Перно ги проследи с доброжелателен поглед, докато се приближаваха към него. В този момент лицето му имаше приветливото изражение на човек, който познава живота и дори се отнася със симпатия към него. Олга ги представи.

— Та аз ви познавам! — възкликна телевизионният водещ и усмивката му стана още по-широка. — Елате с мен!

Той тръгна пред тях, прекосявайки последния салон, като докосна пътьом ръката на Патрик Льо Ле (който се беше опитал без успех да вземе участие в капитала на новия канал), и ги поведе по широк коридор с висок сводест таван от масивен варовик. Със своите коридори и крипти резиденцията на Жан-Пиер Перно напомняше не толкова на разкошен градски дом, колкото на манастир в романски стил. Спряха пред масивна, тапицирана с жълто-червеникава кожа врата.

— Работният ми кабинет… — обяви телевизионният водещ.

Той спря на прага, за да им покаже помещението. На библиотечните лавици от махагон имаше предимно туристически справочници от всякакъв род — редом с „Гид дю Рутар“ стоеше „Гид Бльо“, а в съседство с „Пти Фюте“ се мъдреше „Лонли Планет“. На видно място бяха изложени книгите на Жан-Пиер Перно, от „Чудните занаятчийски професии“ до „Франция на вкусовете“. Специална витрина беше отредена за петте телевизионни награди „Сет д’Ор“, които домакинът беше спечелил през своята кариера, както и за различни спортни купи от неизвестен произход. Пред разкошното бюро от махагон бяха наредени в полукръг кожени кресла. Зад него, под дискретната светлина на халогенна лампа Жед веднага позна своя фотография от периода „Мишлен“. Странно защо изборът на телевизионния водещ не се беше спрял на някоя впечатляваща със своята живописност снимка, например скалистите склонове в департамента Вар или проломите на река Вердон. Снимката беше от Гурне Ан Бре, върху гладка хартия и без каквито и да било ефекти на осветлението или перспективата; Жед си спомни, че я беше направил точно по вертикала. Белите, зелени и кафяви петна бяха равномерно разпределени, а между тях се виеха, следвайки определена симетрия, второкласните пътища. Нито едно населено място не се открояваше, сякаш всички те бяха еднакви по размери; от всичко това се излъчваше спокойствие, равновесие едва ли не до степен на абстрактност. Сети се, че вероятно именно над тази местност беше прелетял на малка височина след излитането от летището в Бове при посещението у Уелбек в Ирландия. При вида на реалната гледка, на ливадите, нивите и селата, беше изпитал същото усещане на покой и ненакърнено равновесие.

— Известно ми е, че вече сте се завърнали към живописта — обади се Жан-Пиер Перно — и че сте направили мой портрет. Трябва да си призная, дори се опитах да го купя, но Франсоа Пино даде по-висока цена и бях принуден да се откажа.

— Франсоа Пино? — възкликна изненадано Жед. „Журналистът Жан-Пиер Перно води заседание на редакцията“ беше доста дискретно и изпълнено в класически маниер платно, което ни най-малко не съответстваше на обичайните, доста по-неистови предпочитания на бретонския бизнесмен. Явно беше решил да внесе разнообразие в колекцията си.

— Вероятно трябваше… — добави той. — Съжалявам… Вероятно трябваше да вмъкна клауза за предимство на изобразените върху картините хора.

— Законите на пазара… — отвърна Перно с широка усмивка и без каквото и да било огорчение го потупа по рамото.

Телевизионният водещ, отново тръгна пред тях по сводестия коридор, а полите на фрака му бавно се полюляваха зад гърба му. Жед погледна часовника си: беше почти полунощ. Отново минаха през подвижните врати към салоните за приеми, където глъчката беше достигнала върха си; бяха надошли още гости и сега броят им вероятно беше четиристотин и дори петстотин. По средата на малка група доста пийналият Патрик Льо Ле дърдореше високо; беше грабнал цяла бутилка „Шатоньоф-дю-пап“ и пиеше на големи глътки направо от гърлото. Видимо притеснена, Клер Шазал от време на време го хващаше за лакътя, опитвайки се да го накара да млъкне, но президентът на телевизионната компания очевидно беше преминал отвъд известни граници.

— Ние от TF1 сме най-великите! — крещеше той. — На канала на Жан-Пиер давам не повече от шест месеца живот! Същото се отнася и за М6, които се опитаха да ни прекарат с „Биг брадър“, но ние ги надцакахме със „Сървайвър“ и им го вкарахме докрай! Докрай! — повтори той и хвърли зад гърба си бутилката, която мина на косъм от главата на Жулиен Льоперс и се пръсна в краката на трима възрастни мъже със сиви костюми и жилетки, вперили в него укорителни погледи.

Жан-Пиер Перно без колебание се приближи до бившия си шеф и застана пред него.

— Доста пи, Патрик — каза му той със спокоен тон; личеше, че под фрака мускулите на тялото му са стегнати, а лицето му придоби сурово изражение, сякаш се готвеше за схватка.

— Окей, окей — съгласи с примирително Льо Ле. — Окей, окей.

В този момент откъм втория салон се разнесе невероятно силен тенор. След него баритон и бас подеха същата тема без думи, в канон. Мнозина се обърнаха в посоката, откъдето идваха гласовете, и откриха известна група изпълнители на корсиканска полифония. Дванайсет мъже от различни възрасти в черни панталони и рубашки, с барети на главите започнаха вокално изпълнение, продължило около две минути, което беше колкото пеене, толкова и удивително свиреп боен вик. После изведнъж млъкнаха. Разтворил леко ръце, Жан-Пиер Перно излезе пред множеството и зачака да настъпи тишина, след което се провикна:

— Честита Нова година на всички!

Хвръкнаха първите тапи шампанско. След това телевизионният водещ се приближи до тримата мъже в сиви костюми и стисна поред ръката на всеки от тях.

— Това са членове на дирекционния съвет на „Мишлен“ — прошепна Олга на ухото на Жед, докато двамата се приближаваха към групата. — От финансова гледна точка TF1 в сравнение с „Мишлен“ не представлява нищо. Освен това на Буиг май започва да му писва да попълва загубите им — успя да обясни тя, преди Жан-Пиер Перно да я представи на тримата мъже.

— Очаквах Патрик да направи скандал — сподели той с членовете на дирекционния съвет, — много трудно понесе моето напускане.

— Това поне означава, че не приема с безразличие нашия проект — отвърна най-възрастният.

В този момент Жед видя, че към тях се приближава мъж на около четирийсет години с чорапи за крос, суитшърт с качулка и рапърска шапка, килната на главата, в когото с удивление разпозна Патрик Форестие, директора на отдела за комуникации на „Мишлен-Франс“.

— Йо! — провикна се той към тримата ръководители, след което плесна длан с всеки от тях.

— Йо! — отвърнаха поред те, след което нещата започнаха да излизат от контрол, глъчката изведнъж се усили, а баският и савойският оркестър засвириха едновременно. Жед беше плувнал в пот, известно време се опитваше да следва Олга, която минаваше от един гост на друг, за да им честити Новата година, усмихната, приветлива; по приятелското, но сериозно изражение, с което хората я посрещаха, разбра, че тя прави преглед на своя щаб.

Усети, че му се повдига, изтича на двора и повърна върху една палма джудже. Нощта го удиви със странната си мекота. Неколцина гости вече си тръгваха, сред които и тримата членове на дирекционния съвет на „Мишлен“. Откъде ли се бяха появили? Дали бяха отседнали в един и същ хотел? Вървяха с отмерена крачка, в триъгълна формация, минаха мълчаливо покрай вандейските селяни, съзнавайки, че олицетворяват властта и реалността на този свят. Биха били подходящ сюжет за картина, помисли Жед, докато дискретно се измъкваше от приема, в момента, когато звездите на френската телевизия се смееха и крещяха по повод организирания под ръководството на Жулиен Льоперс конкурс за мръсни песни. Непроницаем в тъмносиния си фрак, Жан-Пиер Перно наблюдаваше неустрашимо всичко това, а пияният и победен Патрик Льо Ле залиташе по паважа, подвиквайки сред членовете на дирекционния съвет на „Мишлен“, които дори не го удостоиха с поглед. „Преломен момент в историята на западноевропейската телевизия“ — такова би трябвало да бъде названието на картината, която Жед така и нямаше да нарисува, отново повърна, все още чувстваше тежест от жлъчен сок в стомаха, вероятно бе допуснал грешка, смесвайки креолския пунш с абсент.

Пред него Патрик Льо Ле лазеше по паважа с окървавено чело, сега вече напълно изгубил надежда да настигне членовете на дирекционния съвет, които завиваха зад ъгъла на авеню „Шарл дьо Гол“. Музиката беше утихнала, от салоните за приеми се носеше бавният, пулсираш ритъм на савойски груув. Жед вдигна поглед към небето, към безразличните съзвездия. Появяваха се духовни конфигурации от нов тип, но така или иначе във френските електронни медии бяха на път трайни промени, поне според това, което Жед долови от разговорите между гостите, докато си вземаха палтата и бавно се отправяха към изходите. Пътьом дочу думите „нова кръв“ и „проверочен изпит“, разбра, че разговорите се въртят около Олга, която беше ново явление във френския телевизионен пейзаж, тя „идваше от страна на инвеститора“ и заедно с нейната красота този факт беше най-често предмет на коментарите. Трудно можеше да се каже каква е температурата навън, обливаха го последователно студени и горещи вълни. Отново усети спазъм и с мъка блъвна стомашен сок върху палмата. Когато се надигна, зърна пред себе си Олга в манто от снежен леопард, която с тревога се взираше в него.

— Прибираме се.

— Прибираме се… при теб?

Тя не отвърна нищо, но го хвана за ръка и го отведе до своята кола.

— Дребничък крехък французин… — каза му тя и потегли.