Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (48)

Глава 7

Мартин замина за Париж в средата на август. Преди това се беше обадила на управителката на супера „Кооп“, която се бе съгласила да я върне на работа като касиерка… но само до Коледа.

— Ще си подготвя отново документите за „Прат“ и ще замина за Коледа. Този път наистина ще замина, каквото и да става.

Жюлиет остана сама в Жирен, в компанията на Шарло и Шоколад.

— Ще се наложи двамата да запретнем ръкави и да довършим ремонта — заяви Шарло, оглеждайки бъркотията наоколо.

След като Мартин си замина, Жюлиет се обезкуражи от огромната работа, която оставаше да се свърши.

— Никога няма да успеем!

— Напротив. Пък и Симон ще ни помага.

Незнайно защо, оптимизмът на Шарло я подразни.

— Писна ми от този ремонт! — заяви тя и изрита купчината пясък. — Край няма…

— Щеше да приключи по-бързо, ако бяхме наели майстори. Обаче щеше да струва доста по-скъпо.

Пари, винаги и само пари. Постоянно се сблъскваше с този проблем. Би трябвало да започнат да ни учат как да ги печелим веднага щом поотраснем. Вместо да ни учат на всякакви безполезни и ненужни неща!

— Татко изпрати ли ти чека?

— Да.

— И ти го запази, така ли?

— Да.

— Но защо? Аз щях да ти ги върна, само че по-нататък! Не искам нищо от него.

— Ти нямаш пари, Жюлиет.

Унизена. От родителите си, а сега и от Шарло. Унизена и подпомагана, и подкрепяна. Не искам да съм финансово зависима от когото и да било.

Качи се на тавана, където потърси усамотение до пианото.

Cosi, cosa… Не знам къде е. Може би в този момент шепне мръсни думи в ухото на някоя друга?

Седна до пианото и обгърна коленете си с ръце. Ревнувам и ме боли. В началото беше добре, тогава не го обичах. Бях по-лесна за съжителство и вероятно по-интересна. Любовта те прави безпомощен. Ставаш глупав, точно когато трябва да блестиш и да заслепяваш.

Лъскавите педали на пианото сякаш бяха позлатени. Жюлиет си представи обутия в ботинка крак на Минет върху педала и как кракът на учителя едва докосва нейния.

Погали лъскавото акажу, ръката й тръгна нагоре към клавишите, но се спря на някаква грапавина. Едно различно парче фурнир, залепено по-късно, нещо като кръпка. Опита се да го премахне, да го приплъзне встрани, нагоре, надолу, почовърка, почука, докато най-накрая щракна някаква пружина и Жюлиет видя пакет писма и една снимка. Снимка на нежно усмихващ се млад мъж с черни очи и черна коса, допрял с три тънки пръста наклоненото си лице. Писмата говореха за любов, за фини къдрици, за прилежно сведено чело, за седефени нокти и пъргави пръсти. Всички бяха написани с един и същ фин, почти женски почерк. Последното загатваше за целувка по челото в края на предишен урок и даваше обет за вярност до гроб, целомъдрие и вечна любов. Той се подчиняваше на решението на Минет, без да се бунтува, и поднасяше извинения за безразсъдството си.

„Как всичко се е променило оттогава!“, разсъждаваше Жюлиет. Как е възможно да скъсаш заради целувка по челото? Да се откажеш да изживееш разгоряла се страст? Минет със сигурност е обичала този младеж. Повече от съпруга си. Въпреки това е останала тук, в Жирен, следвала е реда, установен от родителите й, от мъжа й. Послушала ги е. Подчинила се е.

Зад писмата Жюлиет откри в тайника и дневника на баба си. Той започваше така:

„Трябва да съм затоплила леглото му, преди да си е легнал, преди да се е отпуснал под завивките и след като ме е попитал: «Достатъчно ли е топло?». Оставам до късно в кухнята, чакайки да заспи, за да не се налага да понасям «онова». Когато ме докосва, имам чувството, че съм крива, безформена: прекалено малки гърди, равна от горе до долу, като кютюк, никаква талия, къси крака. Погледът му ме загрозява“.

Дневникът изобилстваше с подробности от ежедневието на Минет.

„Вчера се научих да приготвям задушени картофи с масло на силен огън, без да прегарям маслото. Много е лесно. Тенджерата трябва да е чугунена, картофите да са пресни и постоянно да ги разбъркваш с дървена лъжица в продължение на двайсет минути. Да не ги изпускаш от очи. Поднасяш ги златисти, уханни и можеш да добавиш лъжица прясна сметана…“

Или: „Розите са прекрасни хора“. „Уважавам паяците, не ги убивам. Старая се да ги държа настрана от очите на мъжа ми, защото той ги смачква.“

Често споменаваше мъжа си.

„Той не си прави труда да взема предпазни мерки, аз трябва да внимавам, да търся нужните хора. Не искам друго дете. Не смея да споделям с никого. Когато се оплаквам на майка ми, тя грубо ме наставлява: «Бъди по-гъвкава, всичко ще се намести. Не си първата, нито ще си последната». Той е господарят. Вчера се скарахме, защото изразих несъгласие с проповедта на господин свещеника, и той ми заповяда да си затварям устата. «Ти си жена, мълчи си.» Когато споделих това с майка ми, тя каза: «Кой носи парите вкъщи? Той. Така че бъди по-гъвкава».“

Отново и винаги парите, отбеляза Жюлиет. Ако Минет бе разполагала със собствени пари, щеше да замине с учителя по пиано. Подчинението на жените се обяснява главно с безпаричието им, а не толкова с чувството им за дълг.

Имаше дни, в които Минет беше весела.

„Мъжът се нуждае от много грижи, но моят поне е здрав, работи и не пие като мъжа на Бланш. Не се червя заради него, когато ни поканят в общината.“

Към края записките й бяха в стенографски стил:

„Вчера, четиринайсети аборт. Защо не съм бездетна?“

От последните записки я побиха тръпки, бяха ужасяващи.

„22 декември 1958: той е мъртъв. На мен весела Коледа.“

Жюлиет върна обратно писмата (те принадлежаха на пианото), но си запази дневника.

 

 

Една сутрин раздавачът донесе писмо, препратено от Париж. Пликът носеше печата на адвокатската кантора „Ноблет и Фарланд“. Документите й бяха приети. Жюлиет Тюил беше одобрена за едногодишен стаж в кантората. На стажантите не се полагаше заплащане.

 

 

Краят на лятото завари Жюлиет в Жирен. Цял един месец в полусамота й се отрази благотворно. Прекарваше времето, наблюдавайки цветята и мравките, Шоколад и паяците, розите и ягодите. Не общуваше много-много с Шарло. Помагаше на Маргьорит в полската работа. Маргьорит постоянно се оплакваше от времето.

— Оплаквате се, когато е хубаво, оплаквате се, когато вали… Нищо не може да ви направи щастливи — казваше Жюлиет.

— Щастие — отвръщаше Маргьорит, — още една парижка дума. На село такова нещо не съществува. Ние живеем с времето и реколтата, затова за нас прогнозата е толкова важна.

— Но все пак нали си се омъжила, Маргьорит — не се предаваше Жюлиет, — значи си обичала Симон.

Маргьорит свиваше рамене.

— Трябваше ми мъж да работи на полето, нищо повече. Той ми беше първият и казах „да“.

— Но си била щастлива все пак, нали?

— Правичката да ти кажа, децата ми са здрави, изкарвахме достатъчно да ги отгледаме! Другото…

А за мен другото е важното, към него се стремя в живота, разсъждаваше Жюлиет. Минет си е мечтаела за красивия учител, Маргьорит се утешава и мечтае, докато чете „Ние двамата“, аз упорито преследвам някакъв идеал за мъж, който може би съществува само в книгите или в мечтите. Ами ако всъщност аз съм измамената и жертвата?

В Париж Мартин се беше записала на курсове по търговски английски. Тръгваше си от работа в „Кооп“-а в седем без петнайсет и пътуваше цял час, за да стигне навреме до площад „Одеон“. Всяка божа вечер. В брошурата се твърдеше, че ежедневните занимания помагали да се „потопят курсистите изцяло в езика“. В нейния случай това беше единственият начин да изтрие от паметта си спомена за един дълъг шлифер и за проблясващата светкавична усмивка, която й се привиждаше зад всеки ъгъл.

— Никога ли няма да се спреш? — дивеше се Бенедикт пред неизчерпаемата работоспособност на Мартин.

— По-добре се чувствам, когато се претрепвам от работа.

— Заради Ришар ли? Пак ли те прихваща? Защо не отидеш да го видиш? Сигурно вече се е върнал.

— Аз направих достатъчно. Сега е негов ред да се реши на една малка крачка.

— Искаш ли аз да отида?

— Най-много искам да приключим с темата, да я изтрия от съзнанието си. Пълно затъмнение. Изтриване… А ти никак не ми помагаш, като ми говориш непрекъснато за него.

 

 

Бенедикт реши да поеме нещата в свои ръце и да отиде сама. Семейство Брузини не я познаваха, а в случай че Ришар се е върнал, щеше да си поприказва с него. Отвори й госпожа Брузини. Бенедикт успя да види, че надписите със спрей бяха заличени, но фасадата не беше пребоядисана изцяло.

— Добър ден, госпожо, аз съм от Националния комитет по преброяването на населението.

— Имате ли документ?

Бенедикт показа отдалече журналистическата си карта и френският трикольор свърши работа. Госпожа Брузини я покани да влезе.

— Само да не се забавим много, че трябва да приготвям вечерята.

Бенедикт извади молив и формуляри, които сви от вестника, и започна с въпросите: брой деца, с какво се занимават… Госпожа Брузини не беше от схватливите и Бенедикт се нервира.

— Кой е глава на семейството у вас? — попита тя рязко.

Истинската анкетьорка би трябвало да е авторитетна личност, нали така.

— Мъжът ми, но той е болен. А големият ми син не е тук, в момента е в Марсилия.

— Професия на съпруга и на сина?

Госпожа Брузини се поколеба за миг и изтърси:

— Мъжът ми е безработен, а синът ми работи на надница в Марсилия. Работи на пристанището. Изпраща ни по малко пари в края на месеца.

— Адресът на сина ви в Марсилия?

Колкото по-рязко говореше Бенедикт, толкова по-сговорчива ставаше госпожа Брузини. Тя стана и отиде до бюфета. Отвори едно чекмедже и се разрови вътре. Бенедикт видя, как се старае да намери адреса на Ришар, и се почувства обзета от странно усещане за власт. Защо съм толкова дръзка, когато се представям за друг човек? Как се получава така, че аз, която толкова се страхувам от живота, успявам да направя такива удари? Ето сега например, никой не ми помага. Никой не ме е хванал за ръката, за да ме доведе тук.

Госпожа Брузини седна отново, държеше някакъв плик. Извади от плика писмо и прочете адреса: улица „Мартини“ №36, апартамент Ж5.

Бенедикт си записа адреса и зададе още няколко въпроса, след което си събра листовете и си взе довиждане.

Госпожа Брузини я изпрати до входната врата, извинявайки се за забавянето. Бенедикт не си даде труда да отговори.