Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (29)

Глава 9

Понеделник, 15 септември. Първият учебен ден премина на фона на всеобщото недоволство. Недоволство на шофьорите от цената на бензина: франк и петнайсет за литър супер; недоволство на железничарите, на търговците на дребно, които излязоха на улицата, недоволство на Студентския съюз, който се противопоставяше на новия прием във факултетите, на служителите от националната електрическа и газова компания, които заплашваха да дръпнат шалтера и да затворят кранчето… Гореща есен. Премиерът Жак Шабан-Делмас правеше отчаяни усилия, свикваше извънредни правителствени заседания, напразно, нямаше никакъв ефект.

Недоволството застигна и съквартирантките на улица „Плант“. Не от чувство за солидарност, а защото всяка се бореше сама с ежедневните грижи и неприятности.

След като Унгрун се върна от Исландия, от агенцията й дърпаха ушите, че била пропуснала участия в представяне на колекции. Директорката Кристин й предложи да й махнат торбичките под очите. Изглеждало смущаващо и странно, като се имало предвид, че рекламира младежка мода. Унгрун, която едва се беше възстановила след операцията на бюста, се дърпаше и не искаше да се подлага на нови корекции.

Бенедикт беше разтревожена. Наближаваше краят на стажа й във „Фигаро“, а все още не знаеше дали ще я назначат и ако я назначат, в кой отдел ще отиде. Станаха две седмици, откакто я бяха изпратили в отдел „Обща информация“, и тя си прекарваше времето в провеждане на анкети за потребителската кошница.

След като се беше вживяла в ролята си на специален пратеник в Ирландия, завръщането в действителността беше болезнено. Емил правеше опити да я остави в своя отдел, но задачата се очертаваше с повишена трудност. Кризата продължаваше да мъчи „Фигаро“, срокът на договора на временния управител бе изтекъл през август, но той продължаваше да заема поста, въпреки че проблемите не бяха изчистени. Бенедикт започваше да губи търпение. Емил си беше извоювал правото да преспива на улица „Плант“ и започна да я тормози мисълта, че съвсем скоро ще се премести при нея и ще окачи пижамата си до нейната.

Меланхолията налегна и Мартин. За малко да се отдаде на самосъжаление, мислейки за времето, когато бъркаше ботите с консерви кисело зеле с наденица по елзаски и витаеше в облаците, зяпайки бутилките с пастис „Рикар“. Припомняше си с носталгия осемнайсетте дни трескаво очакване, когато времето се точеше неописуемо бавно и беше разтегливо като ластик, а нервите й бяха опънати като струни. Чиновниците от американското посолство също допринесоха за мрачното й настроение, защото й бяха върнали формулярите под предлог, че не могли да разчетат почерка й. Наложи се да ги попълва отново, този път с главни печатни букви, с черна химикалка, и да се закълне тържествено, че е дете на бедни родители, които не са комунисти.

Янкитата започваха да й лазят по нервите с фобиите си към комунизма и ситния почерк. Морални, много морални, суперморални…

Режина беше изпаднала в депресия. Никакво предложение за роля или за фотосесия. Трябваше да се примири с очевидното: кариерата й беше приключила. Агентът й тактично й бе дал да го разбере в деня, в който прие поканата му да обядват заедно. Единственият й изход беше да се омъжи. Трийсет и три години, фаталният момент за промяна бе дошъл… Подготвяше се за него в жилището на улица „Плант“, приспособяваше се към бъдещата си роля на домакиня. А работа имаше много: съжителството на петте момичета бе източник на множество проблеми и Режина понякога се хващаше, че издребнява като Валери. Сериозно обмисляше да въведе точни правила за ползването на телефона, на рафтовете в хладилника, за пазаруването… „Или ще спазваме правилата, или ще вземем домашна помощница — заплаши тя един ден. — Писна ми с всичко само аз да се нагърбвам.“ „Нормално — отвърна Мартин, — на теб най-много ти пречи.“

След предложението на Виртел Жюлиет се чувстваше ужасно. В ума й се въртяха все едни и същи мисли, не можеше да се отърси от преживяното унижение, оглеждаше нещата от всички ъгли и си правеше съответните заключения. Единствено тя беше виновна за начина, по който й говореше Виртел. Не бе успяла да си извоюва необходимото уважение. За пръв път си даваше сметка, че животът не е вълнуващата книжка с картинки, която прелистваше ненаситно и без да се замисля, движена от моментните си настроения и капризи. Всичко, което правя, придава определен смисъл на живота ми, дава своето отражение. Не го знаех досега. Като му позволявах да ме заклещва зад бюрото, да ме води в „Максим“, да ме олигавя, аз всъщност сама му дадох идеята за тази курвенска сделка. Затова се стигна дотук, напълно логично. Накрая винаги започваме да изглеждаме такива, каквито ни виждат околните. Ако не сторим нищо, за да ги накараме да си променят мнението.

Въпреки че изпитваше огромно желание да го стори, тя не изпадна в самосъжаление, не започна да се вайка и да твърди, че всички мъже без изключение са мръсници. Взе се в ръце и направи първата крачка, с цел да възстанови съотношението на силите. Покани го преди фаталната дата — осемте дни, след които очакваше отговор.

Обади му се по телефона и го помоли да се срещнат в едно кафене на улица „Плант“. Нарочно закъсня с половин час. Той чакаше, намръщен, пред него имаше две подложки, знак, че вече е изпил две бири. Кафенето беше от старите, без неоново осветление и мирис на прясна боя, ухаеше приятно на червено вино и стърготини. Казваше се „Чинарите“, за спомен от чинара, под който навремето клиентите бяха седели на сянка и от който беше останала част от ствола вляво от входа.

Виртел носеше зелен костюм от туид, освежен от бледожълта кърпичка в джобчето на сакото. Потеше се обилно и току попиваше челото си. Жюлиет се взря в него много внимателно. След две минути, помисли тя, ще съм без работа и без пукната пара.

— Е, малка моя Жюлиет, как сте? — поде той разговора, протягайки ръка.

Жюлиет се отпусна на отсрещния стол и се вторачи в ручейчето пот, което се стичаше по слепоочията и по бичия му врат, преливащ над яката на ризата, и проблясваше в космите, стърчащи от ушите му.

— Добър ден, господин Виртел.

Той я погледна, изненадан.

— Наричай ме Едмон, нали се разбрахме… нали…

— Наричам ви господин Виртел, за да ми говорите на „вие“. Нещо против?

Тя усети, че леко трепери. Трудно е да демонстрираш самочувствие. За първи път. А и не биваше да преиграва. Бъди естествена, дръж се естествено. Най-важното е да не разбере, че умирам от страх.

— Какво те прихваща?

— Ще ми говорите на „вие“ или ще закрещя.

— Не… не…

Направи й знак да се успокои и хвърли разтревожен поглед към двамата мъже на бара и огромния съдържател, потомък на Тарас Булба, който си приказваше с тях, без да спира да бърше чашите.

— Добре де. Да си дойдем все пак на думата! — продължи той, поръчвайки си трета бира.

— И едно кафе — добави Жюлиет.

— Една бира и едно кафе — повтори съдържателят и добави: — Идват, идват.

Жюлиет изчака да постави кафето пред нея и започна:

— Онзи ден не се оказах на висота… Нямаше смисъл да чакаме една седмица, можех да ви отговоря още тогава, веднага. Но трябва да ви призная, че не съм свикнала на подобни сделки.

— Не е сделка, Жюлиет, не говорете така, това е договор.

— Ах, да… И ме наричайте „госпожица Тюил“, както аз се обръщам към вас с „господин Виртел“.

Омразата се надигна в гърдите й, тя разшири ноздри, нямаше и помен от предишния страх. Изобщо не й пукаше. Позволи си да го дари с широко грейнала усмивка.

— Отговорът е „НЕ!“, господин Виртел. Окончателно и безвъзвратно не! Не мога да спя с някого, към когото не изпитвам капка влечение. Дори за много пари. А не изпитвам никакво влечение към вас. Съвсем никакво.

Той потропваше по масата с кебапчестите си пръсти. Мълчеше, защото не знаеше какво да отговори. Не му беше минало през ума, че тя може да откаже. Обикновено всички се съгласяваха. Чукаше прелестни манекенки по за петстотин франка! Да откаже торба с пари… охолен живот! Не можеше да го проумее. Чувстваше се унижен след чудесното предложение, което й бе направил.

— Допускате грешка… много сериозна грешка, Жю… госпожице Тюил. Никога няма да успеете в живота. Нищо не сте разбрали.

— Честно казано, не ми се иска да разбирам.

— Момичета като теб…

— Като вас.

— … мога да имам колкото си искам… не представлявате нищо изключително. Щеше да бъде един начин да се издигнете малко… вие не познавате живота. Без пари, без протекции… няма да стигнете далече.

Жюлиет се усмихна, виждайки го как се насилва, за да й говори на „вие“.

Той повъртя в ръце халбата и попита:

— Толкова силно ли ви отвращавам?

— Да.

Знаеше, че трябва да стане и да си тръгне. Веднага. Но не можеше.

— Приятелката ви Режина не е на това мнение.

— А, така ли, защото и Режина…

— Да. Спал съм с нея. До момента, в който започна да остарява. И сега се случва да прибягвам до услугите й. Това лято, на морското пътешествие например. Тя е много близка с жена ми. Плащам й, за да ми води момичета. Такива като вас. Такава сделка имахме с Режина.

— Този път сделката се провали.

— За мен, без съмнение. Не и за нея. Получава по нещо за всяко момиче, което ми изпраща. Нали знаете как си изкарва хляба, а?

— Не знам. Снима се във филми, в реклами…

— Прави свирки, скъпа моя, свирки! Такива уроци дава на учениците, извинете, на клиентите, които идват при нея на близинг.

Виртел започна да се поддава на гнева. Тримата мъже, облегнати на бара, се изправиха и се вторачиха в тях.

— Е, както виждате, илюзиите светкавично се изпаряват! В провинцията не сте свикнали на такива работи!

— Много добре си живеем и без тях, господин Виртел.

— Гледате на живота през розови очила. Остроумничите… Кацате в Париж и смятате за напълно нормално да ви наемат на половин работен ден със заплата две хиляди франка. И за секунда през ума ви не минава мисълта, че го правят заради дупето ви. Дължите го на вашето дупе…

Сега вече той извика и мъжете на бара прекъснаха разговора си в опит да доловят част от техния.

— Успокойте се! Не сте в кабинета си.

След което продължи със спокойния тон, който беше решила да възприеме:

— Вие сте отвратителен, Виртел. Отвратителен. Само че единственият пропуск във вашата комбина с едри банкноти е този, че хората са свободни, че аз съм свободна. Смятам, че сме квит. Защото аз си заработих двете хиляди кинта. Запознавайки ви с Милал. Спечелих си ги и отгоре! Защото сега ще си напълните джобовете…

— А ти няма да получиш пукната пара, нещастна глупачка!

Той го изтърси с такъв апломб, че за пръв път от началото на разговора им Жюлиет се почувства засегната. Напомняйки му за богатството му, тя му върна изгубената преднина. Той отново стана силният господар, изпълнен с презрение към нея. Думите не й достигаха. Омразата се беше стопила. Старите комплекси отново се проявяваха.

— Защото си такава, една нищо и никаква малка глупачка! — Той отчетливо и старателно произнасяше всяка дума. — И няма да постигнеш нищо в живота. Никога.

— Достатъчно, Виртел!

Тя стана и хвърли два франка на масата.

— За кафето!

Излезе, без да го удостои с поглед.

Мъжете на бара я проследиха с очи, след това изгледаха Виртел. Той забеляза, че го наблюдават, отърси се и измърмори достатъчно високо, за да го чуят:

— Нещастна глупачка… Ще се върне. Ще дойде да ми яде от ръката и тогава ще я изгоня. Пак ще си поговорим!

 

 

Жюлиет не се прибра веднага вкъщи.

Имаше нужда да повърви, да си поеме въздух, да премисли, да анализира положението. Напрежението й спадна и сега се чувстваше изцедена. Разкритията за Режина я бяха засегнали много по-силно от злобата на Виртел. Режина… Не можеше да й се сърди, съжаляваше я. Като се сетя само колко ме впечатляваше в началото! Приятелите й, видът й, съветите й, огромните й снимки, налепени по стената… Гласът на Виртел кънтеше в главата й. „Нещастна малка глупачка, няма да постигнеш нищо… никога…“

Щеше да му покаже. Щеше да им даде да разберат на всички.

Започваше да осъзнава как действат правилата.

Беше едва на двайсет години, но схващаше бързо. Ще бъде трудно. Ще допуска нови грешки. Но бе разбрала едно: всичко се заплаща. Трябваше да гледа нещата в очите. Да не позволява да я лъжат и да не забравя нито за миг древното правило „аз на теб, ти на мен“, даваш — получаваш. Човек за човека е търговец. Нямаше по-върл враг от самата себе си, самозаблуждаваше се, фантазираше си. Защото като всяко момиче искаше да играе главната роля. Да вярва на приказките за вълшебства, да вярва, че е заспалата прекрасна принцеса, която прекрасният принц ще събуди за живота с целувка. Легнала на леглото, с ръце на гърдите, мързелува, чака го да прекоси планини и морета, да срази змейове и змии, да омагьоса жаби и еднорози и да дойде да целуне дебелото й дупе… Лъжи и нищо повече! Хвърлете в огъня книжките с приказките! Да забранят на малките момиченца да ги четат!

И тя бе дремала в омагьосания замък като заспалата принцеса и един не прекрасен, а гаден принц я бе изтръгнал от съня, ощипвайки я жестоко, но със светкавичен ефект, отрезвяващо. Така ми се пада… Край на сладките сънища, на ролята на наивната принцеса, която си върти дупето и се хили глупаво, пърхайки с мигли. Сега вече и тя ще захвърли шапката с прозирния воал, ще изрита надалече пантофките, обточени със скъпа кожа, ще скочи през прозореца и ще попадне в действителния, в реалния живот, на асфалта.