Вал Макдърмид
Далечно ехо (6)

4

Уиърд гледаше ядосано Макленън, скръстил кльощавите си ръце пред тесния гръден кош.

— Искам да пуша — заяви той. Действието на наркотика се беше изпарило, оставяйки го нервен и напрегнат. Не искаше да остава тук и беше решен да се измъкне колкото бе възможно по-бързо. Но това означаваше, че ще се наложи да им подхвърли нещо.

Макленън поклати глава.

— Съжалявам, синко. Не пуша.

Уиърд извърна глава и впери поглед във вратата.

— Нямате право да ме подлагате на мъчения, нали ви е известно.

Макленън не се хвана на въдицата.

— Трябва да ви зададем някои въпроси относно това, което се е случило снощи.

— Ще отговарям само в присъствие на адвокат — Уиърд се усмихна едва забележимо, на себе си.

— За какво ви е адвокат, щом нямате какво да криете?

— Защото вие сте Силата. Това убито момиче ви виси на врата и трябва да намерите някой, когото да обвините за смъртта му, при това колкото е възможно по-скоро. Също така нямам намерение да подписвам фалшиви показания, независимо от това колко дълго смятате да ме държите тук.

Макленън въздъхна. Потискаше го мисълта, че съмнителното поведение на малцина е дало възможността на многознайници като това хлапе да разиграват полицията, както си искат. Беше готов да заложи една седмична заплата, че този самодоволен хлапак срещу него си е окачил плакат с образа на Че Гевара в стаята и че се изживява като герой на работническата класа. Което обаче не означаваше, че би могъл да убие Роузи Дъф.

— Доста странна представа имате за нашите методи.

— Кажете това на Шестимата от Бирмингам и на Гилдфордската четворка^[1] — отвърна Уиърд с тона на човек, който слага коз на масата.

— Ако не желаете да се озовете там, където са те, ви предлагам да ни сътрудничите. Ако искате всичко да свърши по възможно най-лесния начин, аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Иначе ще ви заключим отново в килията, докато намерим адвокат, който дотолкова е останал без работа, че да довтаса тук незабавно.

— Искате да кажете, че ми отказвате правото на защита?

Гласът на Уиърд прозвуча така надуто, че ако приятелите му можеха да го чуят, щяха доста да се притеснят.

Но Макленън считаше, че може да се справи с някакво нафукано студентче.

— Ще получите това, което желаете — той бутна стола си назад.

— Именно — отвърна наперено Уиърд. — Няма да чуете от мен и дума в отсъствие на адвокат.

Макленън се упъти към вратата, Бърнсайд го следваше.

— Така че доведете тук някого — продължи Уиърд.

Макленън спря на прага и се обърна.

— Това не влиза в задълженията ми. Щом искате адвокат, повикайте си го.

Уиърд започна да обмисля бързо думите му. Не познаваше нито един адвокат, а дори да познаваше, не би могъл да плати хонорара му. Можеше да си представи какво би казал баща му, ако се обадеше вкъщи и го помолеше за помощ. Идеята никак не беше привлекателна. Освен това на адвокат трябваше да се разкаже цялата история, а всеки адвокат, който получаваше хонорара си от баща му, щеше да му съобщи всичко. Според Уиърд имаше доста по-неприятни неща от това да те спипат, че си свил някакъв лендроувър.

— Добре тогава — поде той кисело. — Питайте. Ако въпросите ви са толкова безобидни, ще отговарям. Но при първото съмнение, че се опитвате да ме накиснете, млъквам.

Макленън затвори вратата и седна отново. Взря се внимателно в Уиърд, отчитайки умния поглед, гърбавия нос и неестествено пълните му устни. Каза си, че Роузи Дъф надали би се впечатлила от него — вероятно, дори да бе започнал да я ухажва, би му се изсмяла в лицето. Но такава реакция нерядко буди постепенно нарастваща ненавист, която рано или късно може да доведе и до убийство.

— Добре ли познавахте Роузи Дъф? — попита той.

Уиърд наклони глава на една страна.

— Дори не знаех фамилното й име.

— Случвало ли се е да я поканите да излезе с вас?

Уиърд изсумтя.

— Сигурно се шегувате. Целя се доста по-нависоко. Провинциални момиченца с провинциални мечти — това не ми е в стила.

— А приятелите ви?

— Надали. Всички сме тук именно защото имаме доста по-амбициозни планове за бъдещето.

Макленън повдигна вежди.

— Така ли? Дошли сте от Къркалди в Сейнт Андрюз, за да си осигурите блестящо бъдеще? Сигурно светът следи развитието ви със затаен дъх. Виж какво, синко — снощи Роузи Дъф е била убита. Каквито и да са били мечтите й, те са умрели заедно с нея. Затова си помисли добре, преди да се държиш пренебрежително, когато говориш за нея.

Уиърд не отклони поглед.

— Просто исках да кажа, че нашият начин на живот беше съвсем различен от нейния. Ако тъкмо ние не бяхме налетели на тялото й, вие вероятно изобщо не бихте чули имената ни да се споменават във връзка с това разследване. И честно казано, ако ние сме единствените, които можете да намерите за заподозрени, явно не ви бива много за следователи.

Въздухът между двамата трептеше от напрежение. Обикновено Макленън нямаше нищо против вдигането на градуса при разпит. Разгорещяха ли се, хората обикновено казваха повече, отколкото би било разумно за тях. А той имаше чувството, че младият мъж пред него крие нещо зад явната си арогантност. Можеше да е и нещо незначително, но можеше и да е нещо от ключово значение за следствието. Дори ако с настоятелността си успееше да си докара единствено някое главоболие, Макленън не можеше да устои на изкушението. Все пак можеше и да извади късмет.

— Разкажете ми за снощния купон — каза той.

Уиърд изви очи към тавана.

— Ами добре — сигурно рядко ви се случва да ви канят на такова място. Значи обикновено става така — момичета и момчета се събират на едно място, в някоя къща или апартамент, пият и танцуват. Понякога някой си тръгва с някого. Някои дори се чукат, и после всички се разотиват по домовете. Така беше и снощи.

— А някои се друсат — каза спокойно Макленън, без да проявява раздразнение от саркастичния тон на момчето.

— Е, не биха го сторили, ако бяхте канени вие — отбеляза Уиърд с презрителна усмивка.

— Взимали ли сте наркотик снощи?

— Ето на, вече се опитвате да ме накиснете.

— С кого бяхте на купона?

Уиърд се позамисли.

— Знаете ли, не мога да си спомня. Пристигнах с момчетата и с тях си тръгнах. Какво съм правил на купона, изобщо не помня. Но ако се опитвате да намекнете, че съм се измъкнал, извършил съм убийство и съм се върнал, сбъркали сте адреса. Питайте къде съм бил и ще получите точен отговор. През цялото време бях в дневната, освен когато се качих горе до тоалетната.

— А приятелите ви? Те къде бяха?

— От къде да знам? Не съм ги следил.

Макленън веднага забеляза сходството с отговора на Малкиевич.

— Но нали обикновено се грижите един за друг?

— Вие очевидно не сте чували, че това е нещо обичайно между приятели — отбеляза иронично Уиърд.

— Дотам, че бихте излъгали, за да се защитите взаимно?

— О, ето го и подвеждащия въпрос. „Кога престанахте да биете жена си?“ За какво ни е да лъжем във връзка с Роузи Дъф, след като не сме направили нищо, което би наложило да лъжем? — Уиърд потри слепоочията си. Разяждаше го нужда за сън, мъчителна като сърбеж, достигащ до мозъка на костите. — Просто имахме лош късмет, това е.

— Разкажете как стана всичко.

— Ами двамата с Алекс нещо се бяхме разлигавили, блъскахме се и падахме в снега. Той залитна напред и затича нагоре по хълма — като че ли се радваше на снега. После се препъна, падна и веднага след това го чухме да ни вика — за миг наглостта на Уиърд се изпари и той доби вид на по-млад, отколкото беше в действителност. — Тогава я видяхме. Зиги се опита… но нямаше никаква възможност тя да бъде спасена — той отръска някаква прашинка от крачола на панталона си. — Сега мога ли да си вървя?

— Никого ли не видяхте на хълма? Или по пътя натам?

Уиърд поклати глава.

— Не. Лудият убиец с брадвата вече си беше тръгнал.

Беше възстановил защитните си позиции и за Макленън беше ясно, че всякакви по-нататъшни опити да получи други сведения щяха да бъдат безрезултатни. Но срещата им не беше последна и Бърни Макленън подозираше, че има някакъв начин да пробие защитата на Том Маккий. Оставаше само да го открие.

 

 

Джанис Хог вървеше, хлъзгайки се, през паркинга, по стъпките на Иън Шоу. По обратния път към участъка и двамата мълчаха почти през цялото време — всеки сравняваше преживяното по време на разговора със семейство Дъф със собствения си живот, изпитвайки своеобразно облекчение. Когато Шоу отвори вратата, водеща към уютната топлина на участъка, Джанис го настигна и каза:

— Все се питам защо не е искала да разкаже на майка си с кого излиза.

Шоу сви рамене.

— Може би брат й има право. Може все пак да е бил женен мъж.

— Ами ако е казвала истината? Ако приятелят й не е бил женен? По каква друга причина би могла да го крие?

— Ти си жената, Джанис. По-скоро ти би могла да прецениш — Шоу продължи към стаичката, заемана от служителя, чиято задача беше осъвременяване на информацията. В този час стаичката беше празна, но картотечните шкафове бяха отключени и достъпни.

— Ами ако вече има случай, в който братята й са пропъдили неподходящ обожател, предполагам че ще е най-подходящо да се опитаме да преценим какъв тип мъже биха били неподходящи за сестра им според тях.

— И какви ще са те? — попита Шоу, издърпвайки чекмеджето, обозначено с буква Д. Пръстите му, учудващо дълги и тънки, започнаха да ровят из картончетата.

— Чакай да помисля… Като имаме предвид семейството — този тип солидна почтеност и затворен начин на живот, типични за тукашните жители… Бих казала, всеки, който според тях не е от тяхната черга — без значение дали е по-долна категория или по-високопоставен.

Шоу се озърна.

— Това определено стеснява кръга на заподозрените.

— Нали казах, просто мисля на глас — измърмори Джанис. — Ако беше някое простовато момче, тя несъмнено щеше да е убедена, че той би се справил и сам с братята й. Виж, ако е някой по-префинен тип…

— Префинен? Ама че изискан израз за редови полицай, Джанис.

— „Полицай“ не означава „тъпанар“, детектив Шоу. Не забравяй, че доскоро и ти беше униформен.

— Добре де, добре. Да се съсредоточим върху „префинения“. Искаш да кажеш, нещо като студент например? — попита шоу.

— Именно.

— Като онези момчета, които я намериха?

Шоу заряза търсенето.

— Не бих изключила възможността — Джанис се облегна на рамката на вратата. — Запознавала се е с достатъчно студенти, когато е била на работа.

— Ето на — каза тогава Шоу и издърпа няколко картончета от чекмеджето. — Знаех си, че името Колин Дъф ми говори нещо.

Той отдели първото картонче и го подаде на Джанис. На него беше написано с равен и спретнат почерк:

„Колин Джеймс Дъф. Род. 5. 03. 1955. Местоживеене: Кабърфийд Котидж, Страткинес. Работи в хартиената фабрика в Гардбридж като шофьор на електрокар.

Септември 1974 — глобен 25 лири за пиянство и нарушаване на обществения ред.

Май 1976 — задържан за нарушаване на обществения ред.

Юни 1978 — глобен 37 лири за шофиране с превишена скорост. Движи се най-често с брат си, Брайън Стюарт Дъф, и Доналд Ангъс Томсън.“

Джанис погледна картончето от другата страна.

Там със същия почерк, но с молив, за да може текстът да бъде изтрит, ако картончето бъде поискано като доказателствен материал, бе допълнено:

„Когото е пиян, Дъф налита на бой. Често участва в свивания, но почти винаги успява да се измъкне. Обича да сплашва по-слабите от него. Не се занимава с престъпна дейност, просто е склонен към буйства.“

— Ако брат ти е такъв, то определено не е препоръчително да се запознава с чувствителния студент, когото си избрала за приятел — заяви Джанис и взе второто картонче от Шоу.

„Брайън Стюарт Дъф, род. 27.05.1957. Местоживеене Кабърфийд Котидж, Страткинес. Работи в склада на хартиената фабрика в Гардбридж.

Юли 1075 — обвинен в нанасяне на побой, глобен 50 лири.

Май 1976 — обвинен в нанасяне на побой, осъден на три месеца, излежал присъдата в Пърт.

Март 1978 — задържан за нарушаване на обществения ред.

Движи се най-често с брат си, Колин Джеймс Дъф, и Доналд Ангъс Томсън.“

Джанис обърна картончето и прочете:

„По-младият Дъф е побойник, който се има за смел мъжага. Досието му щеше да е много по-дълго, ако по-големият му брат не го измъкваше винаги, когато стане напечено. Започнал е отрано — счупените ребра и счупената ръка на Джон Стоуби най-вероятно са негово дело, но Стоуби отказа да повдигне обвинение, твърдеше, че паднал от мотора си. Младият Дъф е сред заподозрените за обира на магазина за алкохол в Уестпорт през август 1978. Случаят така и остана неразрешен, но някой ден Брайън Дъф ще бъде прибран, и то за дълго.“

Джанис винаги оценяваше високо личните бележки, добавяни от колегата, който водеше архивите, към официалните досиета. Те винаги бяха от полза, когато се готвеше задържане — така полицаите бяха наясно дали човекът, когото се готвеха да арестуват, би могъл да създаде сериозни проблеми. А по всичко личеше, че двамата братя Дъф биха могли да създадат за съжаление повече от сериозни проблеми. Като се замислеше, Колин Дъф наистина беше доста як.

— Какво мислиш? — въпросът на Шоу я изненада, не само защото прекъсна хода на мислите й, но и защото тя не беше привикнала хората от следствения отдел да споделят с нея разсъжденията си.

— Мисля, че Роузи не е казвала нищо за човека, с когото е излизала, защото се е опасявала, че новината ще подразни братята й по някакъв начин. По всичко личи, че са доста задружно семейство. Не е изключено тя да се е безпокояла за тях също толкова, колкото и за приятеля си.

Шоу се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е искала те да се забъркват в нови скандали, особено като се има предвид досието на Брайън — едно сериозно обвинение в нанасяне на побой и телесни щети би вкарало този път и двамата в затвора. Затова е предпочела да си мълчи.

Джанис върна картончетата на мястото им.

— Струва ми се логично. Виж какво, аз ще се кача горе да напиша доклада, а ти прескочи до моргата и провери кога близките ще могат да видят убитата. Някой от дневната смяна може да заведе семейство Дъф, но би било добре да се знае кога може да стане това.

Джанет направи гримаса.

— Как става така, че все на мен се падат най-интересните задачи?

Шоу повдигна вежди.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Джанис не отговори. Остави Шоу в стаята на следствения отдел и тръгна, прозявайки се, към женската съблекалня. Там държаха чайник, за чието съществуване мъжете не подозираха. Организмът й имаше нужда от доза кофеин, а след като й предстоеше и посещение на моргата, заслужаваше преди това да се поглези. В края на краищата Роузи Дъф нямаше да избяга.

 

 

Алекс пушеше пета цигара и се питаше дали останалите ще му стигнат, когато вратата на стаята за разпити най-сетне се отвори. Той разпозна следователя с изпитото лице, когото бе видял на Халоу Хил. Човекът изглеждаше значително по-бодър от самия Алекс. Нищо чудно — по това време повечето хора закусваха. Освен това Алекс предполагаше, че за разлика от него следователят не изпитва тъпа болка в тила, начален симптом на махмурлук. Той прекоси стаята и седна срещу Алекс, без да откъсва поглед от него. Алекс си наложи да срещне погледа му, решен умората да не стане причина да изглежда гузен.

— Аз съм криминален инспектор Макленън — каза рязко и отсечено човекът срещу него.

Алекс се запита какви ли са изискванията на етикецията в такъв случай.

— Казвам се Алекс Гилби — отвърна той колебливо.

— Знам. Знам също така и че сте харесвали Роузи Дъф.

Алекс почувства, че се изчервява.

— Това не е престъпление — отвърна той.

Безсмислено беше да отрича нещо, в което Макленън явно беше убеден. Замисли се кой ли от приятелите му беше издал интереса му към мъртвото момиче. Почти сигурно беше Мондо. Би продал и родната си баба, ако се озове натясно, а после ще успее да убеди сам себе си, че го е направил единствено в интерес на старата жена.

— Не, разбира се. Но снощи това момиче е станало жертва на възможно най-тежкото престъпление. Моята работа е да открия кой е извършил това. Засега единственият човек, свързан по някакъв начин с момичето и същевременно свързан с откриването на тялото, сте вие, господин Гилби. Повече от ясно е, че сте умно момче. Не е необходимо да ви обяснявам всичко буква по буква, нали?

Алекс тръсна нервно цигарата, въпреки че на края й нямаше пепел.

— Случват се и съвпадения.

— Доста по-рядко, отколкото предполагате.

— Е, това е едно от тях — от погледа на Макленън Алекс изпита чувството, че по кожата му плъзват някакви насекоми. — Това, че тъкмо аз намерих Роузи, беше просто лош късмет.

— Така твърдите вие. Но ако аз бях оставил Роузи Дъф умираща на хълма, ако се безпокоях, че по мен може да има следи от кръв и ако бях умно момче, бих уредил нещата така, че аз да открия тялото. Така бих се сдобил с идеалното оправдание, задето съм изпоцапан с кръвта й.

Макленън посочи ризата на Гилби, цялата в петна от засъхнала кръв, наподобяващи ръжда.

— Не се и съмнявам, че бихте го сторили. Но аз не съм правил нищо подобно. През цялото време бях на купона.

Алекс започваше сериозно да се плаши. Беше предполагал, че по време на разпита ще има някой и друг неприятен момент, но не бе очаквал от Макленън такъв директен подход. Дланите му станаха лепкави от пот и той едва устоя на желанието да ги изтрие в джинсите си.

— Можете ли да назовете свидетели, които ще потвърдят думите ви?

Алекс притвори очи, опитвайки се да успокои пулсиращата болка в главата си и да си припомни какво бе правил на купона.

— Когато пристигнахме там, първо говорих известно време с едно момиче от моя курс, казва се Пени Джеймисън. После тя отиде да танцува, а аз продължих да се мотая из дневната, хапнах това-онова. Разни хора влизаха и излизаха, но аз не им обърнах особено внимание. Всъщност се чувствах малко пиян. После излязох отзад, в градината, за да се освежа.

— Сам ли? — Макленън леко се приведе напред.

Някакъв спомен проблесна в паметта на Алекс и породи плахо облекчение.

— Да, но сигурно ще можете да откриете розовия храст, зад който повърнах.

— Може да сте повърнали по всяко време — подчерта Макленън. — Например ако току-що сте изнасилили и намушкали с нож едно момиче и сте го оставили умиращо. Не би имало нищо чудно да ви призлее след това.

Припламналата за миг надежда угасна незабавно.

— Възможно е, но аз не съм правил нищо подобно — отвърна Алекс предизвикателно. — Ако се бях върнал целия оплескан с кръв, не ви ли се струва, че това би направило впечатление някому? Всъщност, след като повърнах се почувствах по-добре, върнах се и отидох да потанцувам. Доста хора трябва да са ме видели тогава.

— Ще поразпитаме. Трябва ни списък с имената на всички, които са присъствали на снощния купон, ще поговорим и с домакина, както и с всички останали, чиито имена установим. А ако Роузи Дъф се е появила там дори за минута, следващият ни разговор няма да е толкова приятелски, господин Гилби.

Алекс почувства, че лицето му може да го издаде, и отклони поглед, но не достатъчно бързо. Макленън реагира незабавно.

— Беше ли Роузи Дъф на купона?

Алекс поклати глава.

— Не съм я виждал, след като излязохме от „Ламас“.

Беше очевидно как Макленън съобразява.

— Но сте я поканили на купона.

Ръцете на следователя стиснаха здраво ръба на масата и той се приведе толкова напред, че Алекс можа да долови неуместното ухание на шампоан от косата му.

Той кимна, прекалено изтормозен, за да отрича.

— Дадох й адреса, когато бяхме в бара. Но тя така и не дойде. Аз и не очаквах да дойде.

Гласът му трепна, сякаш всеки момент можеше да заплаче — спомни си Роузи, застанала зад бара, жизнерадостна, весела, закачлива. Сълзи изпълниха очите му, но той продължи да се взира в следователя.

— Това раздразни ли ви? Че не се отзова на поканата ви?

Алекс поклати глава.

— Не. Нито за миг не съм очаквал, че тя ще дойде. Вижте, искрено ми се иска тя да беше жива — или поне да не я бях намирал. Но трябва да ми повярвате, нямам нищо общо с това, което й се е случило.

— Така твърдите вие, момчето ми. Така твърдите вие.

Макленън не се отдръпваше, лицето му беше на няколко инча от лицето на Алекс. Инстинктът му подсказваше, че нещо е останало скрито след тези разпити. И той имаше намерение да открие какво е то — по какъвто и да било начин.