Агата Кристи
Щуротията на Грийншоу (2)

II.

Хорас Байндлър се върна в Лондон без повече допълнения към колекцията си от архитектурни уродливости, а Реймънд Уест написа писмо на госпожица Грийншоу, в което й съобщаваше, че познава една жена на име Луиза Оксли, която би могла компетентно да свърши работата по дневниците. Минаха няколко дни и пристигна отговор. Беше написан със старомоден ситен почерк. Госпожица Грийншоу го уведомяваше, че с нетърпение очаква да се възползва от услугите на госпожа Оксли, и предлагаше да се срещне с нея. Госпожа Оксли трябваше да я посети в къщата.

Лу пристигна точно навреме, двете се договориха за условията на заплащане, които бяха твърде щедри, и тя започна работа на следващия ден.

— Безкрайно съм ти благодарна — каза младата жена на Реймънд. — Чудесно ме устройва. Мога да водя децата на училище, след това да ходя в „Щуротията на Грийншоу“ и на връщане да ги прибирам. Колко чудесно се нареди всичко! Ще се постарая да се отплатя на старата дама с работата си.

Вечерта след първия си работен ден тя сподели впечатленията си:

— Почти не видях домашната помощница. В единайсет и половина ми донесе кафе и бисквити. Устата й беше нацупена и почти не ми проговори. Струва ми се, че никак не одобрява присъствието ми там. Изглежда, че между нея и градинаря Алфред съществува голяма вражда. Той е местен младеж и, бих казала, доста мързелив. Двамата не си говорят. В типичния си авторитетен стил госпожица Грийншоу ми каза: „Доколкото си спомням, винаги е имало непоносимост между градинарите и прислугата. Така е било и по времето на дядо ми. Тогава в градината са работили трима мъже и едно момче, а в къщата — осем прислужнички, но винаги е имало търкания.“

На другия ден Лу се върна с нова информация.

— Представяте ли си — каза, — тази сутрин ме накараха да се обадя по телефона на племенника.

— На племенника на госпожица Грийншоу?

— Да. Изглежда е актьор. Играе в една трупа, която това лято изнася представления в Боръм он Сий. Обадих се в театъра и оставих съобщение за него, че утре е канен на обяд. Странно наистина. Старата дама не искаше домашната помощница да научи. Струва ми се, че госпожа Кресуел е направила нещо, което я е ядосало.

— Утре следва ново развитие на вълнуващия сериал — промърмори Реймънд.

— Прилича точно на сериал, нали? Сдобряване с племенника, кръвта вода не става… ще бъде направено ново завещание, а старото ще бъде унищожено.

— Лельо Джейн, защо си толкова сериозна?

— Така ли, скъпа? Научи ли нещо ново за полицая?

Лу я погледна объркано:

— Нищо не зная за полицай.

— Забележката, която е направила, скъпа, сигурно има някакъв смисъл.

На другия ден Лу отиде на работа в много добро настроение. Мина през отворената входна врата — вратите и прозорците на къщата винаги стояха отворени. Изглежда, госпожица Грийншоу не се страхуваше от крадци и вероятно беше права, защото повечето вещи в дома тежаха почти тонове, а нямаха толкова голяма стойност.

На алеята Лу мина покрай Алфред. Забеляза, че стои облегнат на едно дърво и пуши, но когато я зърна, веднага грабна греблото и започна старателно да събира листа. „Глупав младеж — помисли си тя, — но красив.“ Чертите му й напомняха на някого. Докато прекосяваше просторния вестибюл, запътила се към стълбището, погледът й се спря на големия портрет на Натаниъл Грийншоу, окачен над камината. Портретът излъчваше викторианския просперитет на собственика, настанил се в голямо кресло, а ръцете му лежаха върху тежък златен ланец, който стигаше до скута му. Тя се взря в лицето му. Масивна челюст, рунтави вежди и пищни черни мустаци.

Мина й през ума, че Натаниъл Грийншоу сигурно е бил красавец на младини. Вероятно е изглеждал като Алфред…

Качи се в библиотеката, затвори вратата зад себе си, махна капака на пишещата машина и извади дневниците от страничното чекмедже на бюрото. През отворения прозорец мерна шарената щампована рокля на госпожица Грийншоу. Беше се навела до алпинеума и усърдно плевеше. Последните два дни бе валяло и очевидно плевелите се бяха възползвали. Лу бе градско момиче и реши, че ако някога има градина, никога няма да направи алпинеум, който да се нуждае от ръчно плевене. После се зае с работата си.

Когато в единайсет и половина госпожа Кресуел влезе в библиотеката с подноса за кафе, личеше, че е в много лошо настроение. Стовари с трясък подноса на масата и загледана в празното пространство, отбеляза:

— Ще си имаме компания за обяд, а в къщата няма нищо за ядене! И как трябва да постъпя, бих искала да знам? А от Алфред няма и следа.

— Той събираше листата покрай алеята, когато дойдох — рече Лу.

— Сигурно. Блага и лека работа.

Жената напусна стаята и затръшна вратата след себе си. Лу се усмихна. Зачуди се какъв ли щеше да е племенникът?

Изпи кафето си и отново се върна към работата си. Така я завладяваше, че времето летеше неусетно. Когато Натаниъл Грийншоу е започнал да си води дневник, очевидно се е поддал на удоволствието да бъде искрен. Опитвайки се да разчете един пасаж, в който той разказваше за очарованието на една сервитьорка от съседното село, Лу осъзна, че ще трябва да го редактира много сериозно.

Докато разсъждаваше, от градината се чу силен вик. Тя скочи и хукна към отворения прозорец. Госпожица Грийншоу се опитваше да се добере до къщата. Ръцете й бяха притиснати към гърлото, а между тях стърчеше нещо с пера накрая. Лу веднага с ужас разбра, че това е стрела.

Главата на госпожица Грийншоу с нахлупената сламена шапка увисна върху гърдите й. Изглежда забеляза Лу и с немощен глас изрече:

— Прониза ме… той ме прониза… със стрела… повикай помощ…

Лу се втурна към вратата. Натисна дръжката, но вратата не се отвори. Тя я задърпа, но й трябваше само миг, за да се досети, че е заключена отвън. Изтича обратно към прозореца.

— Заключена съм!

Госпожица Грийншоу сега беше с гръб към нея и се олюляваше. Беше се обърнала към прозореца на стаята на домашната помощница. Лу я чу да простенва:

— Извикай полиция… телефона…

После, залитайки като пияна, тя се скри от погледа на Лу. Очевидно бе влязла през френския прозорец на дневната. Минута по-късно Лу чу силен трясък от счупен порцелан, тежко тупване и после настъпи тишина. Опита се да си представи какво е станало долу. Госпожица Грийншоу сигурно се беше спънала в една малка масичка, на която имаше сервиз за чай от севърски порцелан.

Лу отчаяно заудря по вратата и закрещя. Отвън до прозореца нямаше нито водосточна тръба, нито виещо се растение, по които да се опита да се спусне.

Уморена от блъскането по вратата, тя се върна до прозореца. В далечния край на къщата, от прозореца на стаята й, домашната помощница подаде глава.

— Елате и ме отключете, госпожо Оксли — провикна се тя.

— Аз също съм заключена — извика Лу.

— О, боже! Ужасно! Обадих се на полицията. Тук в стаята имам дериват, но не разбирам, госпожо Оксли, защо сме заключени. Изобщо не съм чула завъртането на ключа. А вие?

— Не, не съм. Нищо не съм чула. О, боже, какво ще правим? Може би Алфред ще ни чуе! — И с цяло гърло Лу закрещя: — Алфред! Алфред!

— Отишъл е на обяд! Колко е часът?

Лу погледна часовника си и отвърна:

— Дванайсет и двайсет и пет.

— Не бива да ходи на обяд преди дванайсет и половина, но винаги когато може, се измъква по-рано.

— Мислите ли… мислите ли…

Лу искаше да попита: „Мислите ли, че е мъртва?“, но думите заседнаха на гърлото й.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Тя седна на перваза на прозореца. Стори й се, че измина цяла вечност, преди един флегматичен полицай с наметало да се появи зад ъгъла на къщата. Тя се надвеси над прозореца. Той вдигна глава към нея и заслони очите си с ръка. Когато заговори, в гласа му се долови недоволство:

— Какво става тук?

От прозорците си двете с госпожа Кресуел го заляха с водопад от думи.

Полицаят извади бележник и молив.

— Значи вие, дами, сте изтичали горе и сами сте се заключили, така ли? Как се казвате, моля?

— Не! Някой друг ни е заключил. Елате и ни пуснете!

— Всяко нещо с времето си — каза назидателно полицаят и изчезна през френския прозорец долу.

Отново времето й се стори безкрайно. Лу чу шум от приближаваща се кола и не след дълго, всъщност след три минути, първо госпожа Кресуел, а после и тя бяха освободени от един полицейски сержант, който изглеждаше много по-енергичен от първия полицай.

— Госпожица Грийншоу? — гласът на Лу замря. — Какво… какво се е случило?

Сержантът прочисти гърлото си и отвърна:

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, мадам, онова, което току-що съобщих на госпожа Кресуел. Госпожица Грийншоу е мъртва.

— Убита! — обади се домашната помощница. — Това си е то. Убийство!

— Може да е било нещастен, случай — рече колебливо сержантът. — Някакви хлапета да са си играли с лъкове и стрели. — Отново се чу шум от приближаваща кола и той каза: — Това сигурно е лекарят. — И тръгна надолу по стълбите.

Но не беше лекарят. Когато двете жени също слязоха долу, един млад човек колебливо пристъпи през входната врата и спря. Огледа се объркано. Сетне заговори с приятен глас, който се стори познат на Лу. Може би леко наподобяваше на гласа на госпожица Грийншоу.

— Извинете ме, дали… ъ-ъ-ъ… госпожица Грийншоу живее тук?

— Бихте ли ми казали името си? — приближи се към него сержантът.

— Флечър — отвърна младежът. — Нат Флечър. — Всъщност аз съм племенникът на госпожица Грийншоу.

— Ами… сър… съжалявам… сигурен съм…

— Случило ли се е нещо? — попита Нат Флечър.

— Случи се… нещастен случай… леля ви е била простреляна със стрела… засегнала е югуларната вена…

Госпожа Кресуел истерично запелтечи. Нямаше и следа от обичайната й превзетост.

— Леля ви е б-била у-убита, ето ’акво се е с-случи’о! Леля ви е била убита!