Тери Пратчет
Туп! (7)

— Не мисля, че мога да издържа това — процеди Ангуа, докато отново поемаха по Петмезената улица.

— Какво се е случило? — отзова се Керът. Ангуа врътна палец над рамото си.

— Тя! Вампири и върколаци — неуместна компания!

— Но тя е въздържател — меко възрази Керът. — Няма да…

— Няма нужда да прави каквото и да е! Тя просто е! За такива като мен да ти се мотае вампир наоколо е като да преживееш най-кофтия си кучи ден. А повярвай ми, един върколак знае какво означава наистина кофти кучи ден.

— Заради миризмата ли е? — съчувствено запита Керът.

— Е, не е приятна, но не е само заради това. Те са толкова… самоуверени. Толкова перфектни. До нея се чувствам… чорлава. Не мога да го преодолея, наслагва се с хиляди години! Всичко идва от излъчването. Вампирите винаги са така… хладнокръвни, така авторитетни, а върколаците са… ами примитивни животни. Победени кучета.

— Но това не е вярно! Немалко въздържатели са абсолютно невротични, а ти си толкова уравновесена и…

— Не и когато съм около вампири! Отприщват нещо в мен! Виж, стига си се опитвал да влагаш логика в това, ясно? Мразя да прилагаш логика за мен. Защо Ваймс не удържа? Добре, добре, владея се. Но ми е трудно, това е.

— Сигурно и на нея не й е лесно… — започна Керът.

Ангуа му хвърли Поглед. „Но той е такъв — упрекна се тя. — Наистина мисли така. Просто не знае, че да изтърси нещо подобно е адски лоша идея. На нея не й е лесно, така ли? Кога на мен изобщо ми е било лесно? На нея поне сигурно не й се налага да крие дрехи из града! Е, не е приятно да изперкаш чак до прилепясване, но ние изперкваме всеки месец. А като изперкам, прегризвам ли нечие гърло? Ловя пилци! И си ги плащам предварително. Тя страда ли от КПП?^[1] Надали! Мили боже, а вече привършва третата четвърт. Усещам как ми избива козината! Проклети вампири! Толкова шум вдигат за това, че вече не са безжалостни кръвопийци. И всички им съчувстват. Дори и той!“

Всичко това й мина за секунда през главата, но каза:

— Нека просто слезем там, да свършваме и да се изнасяме, а?

Около входа все още висеше тълпа. Сред нея беше и Ото Вик, който леко сви рамене към Керът.

Все още имаше и пазачи, но стана ясно, че някой ги бе инструктирал. Те кимнаха на новопристигналата групичка. Единият даже много учтиво им отвори вратата.

Керът привика останалите стражи при себе си.

— Всичко, което кажем, ще бъде подслушано, ясно? Всичко. Така че внимавайте. И помнете — що се отнася до тях, не можете да виждате в тъмното.

Той ги поведе навътре, където стоеше Ловкоклинчи, усмихнат и нервен.

— Добре дошъл, Главотрес — посрещна го джуджето.

— Ъ-ъ, ако ще говорим на морпоркски, предпочитам да ме наричате капитан Керът.

— Както желаете, стопилнико — отзова се джуджето. — Асансьорът ни очаква!

Докато се спускаха надолу, Керът запита:

— С какво се задвижва, моля?

— С Устройство — обяви Ловкоклинчи с надделяла над нервността му гордост.

— Наистина? Имате ли много Устройства?

— Полуос и лост от втори род.

— Лост от втори род? Само съм чувал за тези.

— Ние сме късметлии. За мен ще е удоволствие да ви го покажа. Незаменим е при подготовката на храна — разбърбори се Ловкоклинчи. — А по-долу имаме няколко куба с различна мощ. Нищо не може да се укрие от стопилника. Наредено ми е да ви покажа всичко, което пожелаете да видите, и да ви кажа всичко, което искате да научите.

— Благодаря — рече Керът, когато асансьорът спря в тъмнината, нашарена с мъртвешкия отблясък на върмите. — Какъв е мащабът на изкопните ви работи тук?

— Не мога да кажа — бързо отвърна Ловкоклинчи. — Не знам. А, ето го и Ревностен. Ще се върна горе да…

— Не, Ловкоклинчи, остани с нас, моля — обади се една по-тъмна сянка в мрака. — Трябва и ти да видиш това. Добър ден, капитан Керът и — Ангуа усети лека антипатия — дами. Моля, последвайте ме. Съжалявам за липсата на осветление. Може би очите ви ще се адаптират. С удоволствие ще ви опиша всеки предмет, с който имате допир. Сега ще ви заведа до мястото, където е… произтекло ужасното произшествие.

Докато ги водеха по тунела, Ангуа се озърна и забеляза, че Керът трябваше да върви с леко подвити колене. Главотрес, а? Чудно защо ли не си споменал на момчетата!

На всеки десетина метра Ревностен спираше пред овална врата, около която неизменно имаше струпани върми, и завърташе ръчка. Вратите се отваряха със скърцане и мъчноподвижност, която подсказваше, че са тежки. Тук-там в тунелите се виждаха… неща, механични неща, висящи от стените и очевидно с цел. Върмите блещукаха около тях. Ангуа нямаше представа за какво служат тези предмети, но Керът ги приветства с ликуващ, досущ ученически ентусиазъм.

— Господин Ревностен, имате въздуховоди и ледоизолатори! Само съм чувал за тях!

— Отгледан сте в добрите скали на Меден рудник, нали, капитане? Изкопните работи в тази влажна равнина наподобяват прокарване на тунели в морето.

— И железните врати са водонепроницаеми, нали?

— Да, наистина. И въздухонепроницаеми.

— Забележително! Бих искал отново да дойда тук, когато приключи тази злочеста история. Джуджешка мина под града! Доста е трудно за вярване!

— Убеден съм, че може да се уреди, капитане.

И ето ти го Керът в действие. Той успяваше да изглежда толкова невинно, толкова приятелски, толкова… глуповато, като някакво кутре, а после изведнъж се превръщаше в онзи огромен масив от стомана, в който се сблъскваш челно. Сали го наблюдаваше с интерес.

„Бъди разумна — повтаряше си Ангуа. — Не позволявай на вампира да те смачка. Не започвай да си втълпяваш, че си тъпа и космата. Мисли логично. Имаш мозък.“

Със сигурност можеше да се полудее в този мрак. Ангуа осъзна, че й е по-лесно, като затвори очи. Тук долу носът й работеше по-добре без странично разсейване. Тъмнината помагаше. При затворени очи най-различни бледи цветове танцуваха в съзнанието й. Макар че без вонята на проклетия вампир щеше да успее да долови много повече. Тази смрад отравяше всяко сетиво. Чакай малко, не мисли така, само оставяш мозъка ти да мисли вместо теб… я задръж, това не е както трябва…

Имаше бегло очертание в ъгъла на съседното, доста голямо разширение. Изглеждаше като… очертание. Тебеширено очертание. Блещукащо тебеширено очертание.

— Доколкото разбирам, това е общоприетият метод? — посочи Ревностен. — Запознат ли сте с нощния тебешир, капитане? Направен е от стрити върми. Отблясъкът се запазва за около ден. На пода тук ще видите, или по-скоро ще усетите бухалката, с която е нанесен смъртоносният удар. Точно под ръката ви, капитане. По нея има кръв. Съжалявам за тъмнината, но задържахме върмите отвън. Щяха да си направят пиршество, нали разбирате.

Ангуа забеляза как Керът, обгърнат от неизменната си миризма на сапун, опипом се придвижва напред. Ръката му докосна друга метална врата.

— Накъде води тази, сър? — запита той, почуквайки по нея.

— До външните отделения.

— Беше ли отворена по времето, когато тролът е нападнал грага?

Наистина ли допускаш, че го е направил трол? — зачуди се Ангуа.

— Така мисля — отвърна Ревностен.

— В такъв случай бих искал да я отворите сега, моля.

— Не мога да се съглася с тази молба, капитане.

— Не възнамерявах да е молба, сър. След като е била отворена, трябва да знам кой е бил в мината по времето, когато тролът е нахлул. Ще се наложи да говоря с всички тях и с който е открил тялото. Хара’г, дж’каргра.

Ангуа усети промяната в миризмата на Ревностен. Под всичките тези пластове джуджето внезапно бе станало несигурно. Преживяваше челен сблъсък. Поколеба се няколко секунди, преди да отговори.

— Ще се… постарая да удовлетворя мол… изискванията ви, стопилнико. А сега ще ви оставя. Хайде, Ловкоклинчи.

— Грз дава’дж? — избълва Керът. — К’закра’дж? Д’дж х’рагна ра’д’зж!

Ревностен пристъпи напред с растяща несигурност и протегна двете си ръце, обърнал длани надолу. За миг, докато ръкавите му се наместят, Ангуа мерна слабо светещ символ на дясната му китка. В света на забулени фигури всеки дълбинник имаше драхт като уникално свидетелство за идентичност. Беше чувала, че ги правят с татуиране на върмска кръв под кожата. Звучеше болезнено.

Керът пое за момент ръцете му, след което ги пусна.

— Благодаря — каза той, сякаш изобщо не бе имало джуджешка интерлюдия. Двете джуджета бързо се изнесоха. Стражите останаха сами в плътната тъмнина.

— Какво беше всичко това? — обади се Ангуа.

— Просто го презастраховах — бодро отвърна Керът и бръкна в джоба си. — А сега, щом сме вече тук, нека вкараме малко светлина, какво ще кажете?

Ангуа надуши как ръката му прави няколко енергични движения по стената, като че ли рисува. Разнесе се миризма на… свински пай?

— Скоро ще бъде по-светло — увери ги той.

— Капитан Керът, това не беше… — поде Сали.

— Всичко с времето си, младши страж — твърдо отсече Керът. — Засега просто наблюдаваме.

— Но трябва да ви кажа, че…

— По-късно, младши страж — прекъсна я Керът, повишавайки тон. Около отворената врата се скупчваха върми и плъпваха по камъните. — Впрочем, ъ-ъ, Сали… да не ти стане зле при вида на тялото?

„Точно така — занарежда си Ангуа — мисли за нея. Аз се разправям с кръв всеки ден. Направо си вра носа в кръв!“

— Старата кръв не е проблем, сър — отвърна Сали. — Тук има малко. Но там…

— Предполагам, че са направили морга — бързо обясни Керът. — Погребалните обреди са доста сложни.

Морга? Пристан за теб далеч от дома ти, мили мой! — озъби се вълкът в Ангуа.

Върмите вече прииждаха, пълзейки по стената към целта. Тя се наведе, за да подуши по-отблизо пода. „Надушвам джуджета. Много джуджета — поправи се Ангуа. — Трудно ще надуша тролове, особено под земята. Кръв по бухалката, като цвете. Джуджешка миризма по бухалката, но тя е повсеместна. Надушвам… чакай малко, това е познат мирис…“

Подът вонеше най-вече на тиня и пръст. Личаха стъпките на Керът, както и на оная. Имаше натрапчива миризма на джуджета, като все още можеше да се различи мирисът на тревогата им. Тук бяха намерили тялото, значи? Но ето това петно кал бе различно. Бе набито в пода, но миришеше точно като тежката глина от района на Кариерния път. Кой живееше там? Повечето тролове в Анкх-Морпорк. Улика.

Тя се поусмихна в топящата се тъмнина. Проблемът с уликите — както все повтаряше Ваймс — бе, че прекалено лесно се произвеждат. Човек можеше да си натъпче джобовете с проклетите неща.

Мракът изчезваше, тъй като светлината настъпваше. Ангуа вдигна очи. На стената, очертавайки замаха на Керът, имаше огромен светъл символ. „Втрил е месо по него — сети се тя. — Дошли са за пиршеството…“

Ревностен се върна, следван по петите от Ловкоклинчи. Успя да стигне до:

— Вратата може да се отвори отново, но, уви… — и спря.

Тези върми бяха достигнали щастието. По стандартите за зеленикаво-белезникава яркост бяха направо брилянтни. Зад Керът вече изпъкваше нежно проблясващ кръг, пресечен от две диагонални линии. И двете джуджета се втренчиха с потрес в него.

— Е, ами да хвърлим око тогава? — предложи Керът, явно незабелязващ всичко това.

— Ние, уви, водата… водата… не е съвсем водонепроницаемо… другите врати… тролът предизвика наводнение… — Ревностен замънка, без да сваля очи от светлината.

— Но казвате, че поне можем да минем оттук? — вежливо напомни Керът, посочвайки запечатаната врата.

— Ъ-ъ, да. Да. Със сигурност.

Домакинът изтопурка напред и измъкна един ключ. Освободено, колелото се завъртя лесно. Ангуа ясно осъзна как мускулите по голите ръце на Керът блестяха и пулсираха, докато той отваряше с напън металната врата.

О, не, не още, нали! Трябваше да има поне още един ден! Заради вампира е, ето затова е, дето стои там с толкова невинен вид. Части от тялото й искаха да се превърне във вълк, веднага, на момента, да се защитава…

От другата страна на вратата имаше помещение с колони. Миришеше на влага и недовършено строителство. По тавана лазеха върми, а подът беше кален и жвакаше под краката.

Ангуа успя да различи още една врата в дъното на помещението, както и по една от всяка страна.

— Изнасяме отпадъка горе, на сметището — обади се Ревностен. — Ъ-ъ, смятаме, че тролът е дошъл оттам. Беше непростим пропуск. — Той все още звучеше смутено.

— И тролът не е бил забелязан? — запита Керът, подритвайки калта.

— Не. Тези отделения са завършени. Копачите са наоколо и са пристигнали максимално бързо. Смятаме, че грагът е дошъл тук да търси усамотение. Да умре от случайната ръка на едно поругание!

— Тролът е бил късметлия, а, сър? — остро подхвърли Ангуа. — Просто ей така се е шляел и е попаднал на Кофтимели.

Ботушът на Керът удари нещо метално. Той поразрина още малко кал.

— Сложили сте релси? — удиви се той. — Сигурно изнасяте доста отпадък, сър.

— По-добре да буташ, отколкото да носиш — уклончиво отвърна Ревностен. — Вижте, уредил съм да…

— Чакайте малко, какво е това? — Керът клекна и задърпа нещо белеещо се. — Някаква кост, както изглежда. На връвчица.

— Намират се много стари кости — сви рамене Ревностен. — Вижте, аз…

Реликвата се измъкна с пльок и им се облещи в болнавата светлина.

— Не изглежда много старо, сър — отбеляза Керът.

Само един дъх бе достатъчен за Ангуа.

— Овчи череп — диагностицира тя. — На около три месеца.

„О, още една улика — додаде на себе си. — При това колко хубава и удобна находка за нас.“

— Може да е изпусната от трола — предположи Керът.

— Трол? — Ревностен се отдръпна.

Ангуа не бе очаквала такава реакция. Ревностен вече беше изнервен, но сега, под всичките си обвивки, беше на ръба на паниката.

— Нали казахте, че грагът е нападнат от трол, сър? — обърна се Керът.

— Но ние изобщо… аз изобщо не съм виждал това преди! Защо не сме го открили? Да не се е върнал пак?

— Всички врати са запечатани, сър — търпеливо напомни Керът. — Нали?

— Но да не би да сме го запечатали тук с нас? — Практически нададе вик.

— Щяхте да разберете, сър, нали? — изтъкна Керът. — Троловете някак си, ами, набиват се на очи.

— Трябва да повикам пазачите! — смънка Ревностен, отстъпвайки назад към единствената отворена врата. — Може да е навсякъде!

— Значи може да сте тръгнал право към него, сър — натърти Ангуа.

Ревностен замря за момент, след което изскимтя нещо и побягна в тъмнината, а Ловкоклинчи търти по петите му.

— Е, как по общо мнение мина това? — подхвърли Ангуа с ужасяваща усмивка. — И какво му каза на джуджешки… „Знаеш, че съм джудже от братството на всички джуджета“?

— Ъ-ъм. „С несъмнена сигурност ме познаваш. Аз спазвам джуджешките обреди. Какво/кой съм аз? Аз съм обединените Братя“ — внимателно изрече Сали.

— Браво, младши страж! — възкликна Керът. — Това беше отличен превод!

— Ъхъ, да не си ухапала някой умник? — подметна Ангуа.

— Аз съм въздържател, сержант — меко отвърна Сали. — А езиците ми се удават по природа. Докато сме насаме, капитане, мога ли да спомена нещо друго?

— Разбира се — отвърна Керът, пробвайки ръчката на една от затворените врати.

— Мисля, че тук доста неща са сбъркани, сър. Имаше нещо много странно в начина, по който Ревностен реагира на този череп. Защо ще мисли, че тролът е още тук, след като е минало толкова време?

— Трол в джуджешка мина може да причини доста щети, преди да бъде спрян — отбеляза Керът.

— Ревностен всъщност не очакваше този череп, сър — настоя Сали. — Усетих как пулсът му се ускори. Той се ужаси. Ъ-ъ… още нещо, сър. Тук има доста градски джуджета. Десетки. Долавям и техните пулсове. Има шест грага. Техните сърца бият много бавно. А има и други джуджета. По-особени и са само неколцина. Може би десетима.

— Това е полезна информация, младши страж, много благодаря.

— Да, не знам как сме се справяли, преди да дойдеш — процеди Ангуа. Тя бързо отиде до другия край на усойната стая, за да не видят лицето й. Имаше нужда от свеж въздух наместо пропиващото, лепкаво, застояло зловоние на това място. Лигата на въздържателите? „Ни една капка“? Някой вярваше ли на това дори за минута? Но всички искаха да са поддръжници, понеже вампирите умееха да бъдат толкова чаровни. Разбира се, че ще бъдат! Това си е част от вампирщината! Това е единственият начин да накараш хората да останат да пренощуват в ужасен замък! Всеки знае, че вълкът козината си не мени! Но не, като се накичиш с тая глупава черна лента и се научиш да цитираш „Устни, които докосват Кръв, нивга не ще бъдат Моите“, всеки път се връзват. Но върколаците? Е, те са просто тъжни чудовища, нали? Без значение, че животът е ежедневна борба с вълка в теб, без значение, че трябва да положиш усилие, за да минеш край всеки изпречил се уличен стълб, без значение, че във всеки малък спор трябва да потискаш порива си да го решиш просто с една захапка. Това е без значение, защото всеки знае, че комбинация от вълк и човек си е вид куче. От тях се очаква да се държат прилично. Част от нея крещеше, че това не е така, че е просто КПП и познатите ефекти от вампирско присъствие, но някак си сега, когато миризмите наоколо бяха толкова плътни, че почти се втвърдяваха, тя не искаше да слуша. Искаше да подуши света, практически драпаше да се свре в собствения си нос. Все пак затова беше в Стражата, нали? Заради носа си.

Нова миризма, нова миризма…

Острото сивкавосиньо на лишеи, кафявото и пурпурното на стара мърша, нюансите на дърво и кожа… дори във вълчия си облик тя никога не бе усещала въздуха толкова органично, както сега. Още нещо, остро, химическо… Въздухът бе наситен с миризма на влага и джуджета, но тези малки нишки го пресичаха, както пиколо флейта насича реквием и оформяха едно цяло…

— Трол — изхриптя тя. — Трол. Трол с колан от черепи. На скалотръс или нещо от сорта! Трол! — Ангуа вече почти лаеше към далечната врата. — Отвори! Насам!

Сега едва ли се нуждаеше от очите си, но там, върху метала на вратата, някой с въглен бе изрисувал кръг, пресечен с две диагонални линии.

Керът изведнъж се озова до нея. Поне имаше приличието да не попита „Сигурна ли си?“, а започна да се бори с голямото колело. Вратата бе заключена.

— Не мисля, че има вода оттатък — изпъшка той.

— О, нима? — успя да вметне Ангуа.

— Знаеш, че беше просто… да ни държат настрана!

Керът се обърна и забеляза група джуджета, търчащи към тях. Бяха се устремили към вратата и като че ли не забелязваха присъствието на стражите.

— Не им позволявай да минат първи! — процеди Ангуа през стиснати зъби. — Следата е… слаба!

Керът изтегли меча си с едната ръка и вдигна значката с другата.

— Градска Стража! — изрева той. — Сведете оръжията, моля! Благодаря!

Групата позабави ход, което означаваше, че — типично за обстоятелствата — онези отзад се струпаха върху колебаещите се отпред.

— Това е местопрестъпление! — обяви Керът. — Аз все още съм стопилникът! Господин Ревностен, там ли сте? Имате ли пазачи от другата страна на тази врата?

Ревностен си проправи път през навалицата от джуджета.

— Не, струва ми се. Тролът зад нея ли е?

Керът погледна Сали, която вдигна рамене. Вампирите така и не бяха развили способността да усещат тролски сърца. Нямаше смисъл.

— Вероятно, но не ми се вярва — каза Керът. — Моля, отключете я. Бихме могли да намерим следа!

— Капитан Керът, знаете, че безопасността на мината винаги е на първо място! — намръщи се Ревностен. — Разбира се, вие трябва да извършите разследването. Но първо ние ще отворим вратата и ще се уверим, че там не се крие опасност. Трябва да ни признаете това право.

— Пусни ги — изхриптя Ангуа. — Миризмата ще бъде по-чиста. Ще се оправя.

Керът кимна и прошепна в отговор:

— Браво на теб!

Вътрешно усети как опашката й напира да се размаха. Изпитваше желание да оближе лицето му. Кучето в нея бе взело връх над разума. Ти си добро куче. Важно е да си добро куче.

Керът я издърпа настрана, когато две джуджета доближиха целенасочено вратата.

— Но отдавна си е отишъл — измънка тя, когато още две джуджета се присъединиха към първите. — Миризмата е поне от дванайсет часа…

— Какво правят те? — промърмори Керът, полу на себе си. Двете нови джуджета бяха покрити от глава до пети с кожа като Ревностен, но над нея носеха ризници; шлемовете им бяха доста опростени, като покриваха цялото лице и глава, оставяйки процеп само за очите. Всяко джудже носеше голям черен вързоп на гърба си и държеше тръба пред себе си.

— О, не — изстена Керът — със сигурност не и тук…

При дадената команда вратата бе отворена, разкривайки единствено мрака отвъд. Тръбите изплюха пламъци с дълги жълти езици и черните джуджета тръгнаха бавно след тях. Тежък и мазен дим изпълни въздуха.

Ангуа припадна.