Тери Пратчет
Туп! (2)

Вратата се отвори.

— Господин Песимал, сър — обяви Веселка, въвеждайки в кабинета на Ваймс един човечец, немного по-висок от нея самата. — А ето и нашия брой на Вестника…

Господин Песимал бе спретнат. Всъщност доста повече от спретнат. Бе от прибрания тип хорица, които все сгъват разни неща. Костюмът му бе евтин, но много чист, малките му обувки направо блестяха. Косата му също блестеше, дори повече от обувките. Имаше път на средата и беше зализана до такава степен, че изглеждаше като нарисувана на главата му.

Всички градски ведомства се инспектират редовно, бе казал Ветинари. Няма причина да пропуснат Стражата, нали? Все пак тя е основна цедка за градската хазна.

Ваймс бе изтъкнал, че цедка е онова, което задържа нещата да не отидат нахалост.

Въпреки това, бе отвърнал Ветинари. Просто въпреки това. Човек не може да спори с „въпреки това“.

И резултатът бе господин Песимал, пристъпващ към Ваймс.

Той проблясваше при всяка крачка. Ваймс не можеше да измисли друга дума, за да го опише. Всяко движение бе… ами премерено. „Обзалагам се, че има калъф и очила на връзка — каза си Ваймс.“

Господин Песимал се сгъна на стола пред бюрото на Ваймс и отвори закопчалките на чантата си с две малки премерени щраквания. С известна церемония надяна очила на носа си. Бяха с черна връзка.

— Пълномощното ми от лорд Ветинари, ваша светлост — той подаде лист хартия.

— Благодаря, господин… Е. И. Песимал — Ваймс бегло го погледна и го сложи настрана. — И така, с какво можем да сме полезни? Между другото, когато съм на работа, обръщението е „командир Ваймс“.

— Ще ми трябва кабинет, ваша светлост. И достъп до всичките ви книжа. Както знаете, ми е възложено да представя на негова милост цялостен преглед и анализ разходи/ползи по отношение на Стражата, с предложения за подобрение във всеки аспект на нейните дейности. Вашето сътрудничество е много ценно, но не е крайно необходимо.

— Предложения за подобрение, а? — жизнерадостно откликна Ваймс, а зад стола на Е. И. Песимал сержант Дребнодупе затвори ужасено очи. — Чудничко! Открай време съм известен със сътрудническото си отношение. Споменах за херцоглъка, нали?

— Да, ваша светлост — педантично отвърна Е. И. Песимал. — Така или иначе, вие сте херцогът на Анкх и би било неуместно да се обръщам към вас по друг начин. Ще се чувствам неудобно, че съм неучтив.

— Разбирам. А аз как да се обръщам към вас, господин Песимал?

С крайчеца на окото си той видя една дъска на пода отсреща да се надига почти незабележимо.

— Е. И. Песимал е съвсем приемливо, ваша светлост — отвърна инспекторът.

— Е като съкращение на… — Ваймс за момент вдигна поглед от дъската.

— Просто Е, ваша светлост — търпеливо уточни инспекторът. — Е. И. Песимал.

— Искате да кажете, че нямате име, а инициали?

— Точно така, ваша светлост — отвърна мъникът.

— А как ви наричат приятелите?

Изглежда едно основно допускане в това изречение не бе понятно на Е. И. Песимал и Ваймс малко го съжали.

— Е, сержант Дребнодупе ще се погрижи за вас — обяви Ваймс с фалшива приповдигнатост. — Сержант, намери някъде кабинет на господин Е. И. Песимал и му осигури за преглед всякакви книжа, които поиска.

„Колкото е възможно повече — додаде наум Ваймс. — Зарови го в бумаги, ако това ще го държи далеч от мен.“

— Благодаря, ваша светлост — отвърна Е. И. Песимал. — Ще трябва и да побеседвам с някои от служителите.

— Защо?

— За да съм сигурен, че докладът ми е изчерпателен, ваша светлост — спокойно обясни инспекторът.

— Мога да ви кажа всичко, което ви интересува — натърти Ваймс.

— Да, ваша светлост, но проверките не следва да се правят така. Трябва да действам напълно независимо. „Quis custodiet ipsos custodes?“, ваша светлост.

— Това го знам — отзова се Ваймс. — „Кой варди вардияните“. Аз, господин Песимал.

— А-ха, но кой варди вас, ваша светлост? — кратко се усмихна инспекторът.

— И това го правя аз. Непрекъснато — отвърна Ваймс. — Повярвайте ми.

— Така и трябва, ваша светлост. Въпреки това аз съм длъжен да представлявам обществения интерес тук. Ще се опитам да не се натрапвам.

— Много мило от ваша страна, господин Песимал. — Ваймс се отказа. Не беше забелязал, че толкова е писнал на Ветинари напоследък. Това приличаше на една от неговите игрички. — Чудесно. Наслаждавайте се на краткия си, да се надяваме, престой при нас. Моля да ме извините, тази сутрин е доста натоварена покрай проклетата история с Куумската долина и прочие. Влез, Фред!

Този трик го бе научил от Ветинари. На посетителите им ставаше неудобно да висят в стаята, когато смяната им беше дошла. Освен това Фред се потеше обилно в това топло време. Беше шампион по потене. И през всичките тези години така и не разбра, че когато застане пред вратата на кабинета, дългата дъска от дюшемето леко поддава към фугата и се издига тъкмо на мястото, където Ваймс можеше да я забележи.

Дъската се намести и вратата се отвори.

— Не знам как го правите, гос’ин Ваймс! — удивено рече сержант Колън. — Таман щях да почукам!

„След като се наслуша достатъчно“ — каза си Ваймс. Въпреки всичко му стана кеф да види как носът на Е. И. Песимал се сбърчи.

— Какво става, Фред? — запита. — О, не се тревожи, господин Песимал тъкмо си тръгваше. Действай, сержант Дребнодупе! Хубава сутрин, господин Песимал!

Веднага щом Веселка изкара инспектора навън, Фред Колън свали шлема и избърса чело.

— Вънка пак взе да напича — оплака се той. — Май ни чакат гръмотевични бури.

— Да, Фред. А ти какво точно искаше? — запита Ваймс, съумявайки да намекне, че Фред е винаги добре дошъл, но точно този момент не е най-удачният.

— Ъ-ъ… нещо голямо се заформя наоколо, сър — добросъвестно отвърна Фред като някой, който бе запаметил фразата.

Ваймс въздъхна.

— Имаш предвид, че нещо се случва ли?

— Да, сър. Джуджетата, сър. Искам да кажа, тукашните момци. Става все по-зле. Все си шушукат. Накъдето и да погледнеш, все шушу-мушу, сър. Обаче млъкват веднага щом някой ги приближи. Дори сержантите. Млъкват и се втренчват, сър. А това нерви троловете, то се знае.

— В този участък няма да има повторение на Куумската долина, Фред — намръщи се Ваймс. — Знам, че в момента градът е пълен с такива представления покрай наближаването на годишнината, но ще се стоваря като тон правоъгълни строителни неща на главата на всяко ченге, което опита мъничко историческо пресъздаване в съблекалнята. Ще се озове по задник навън, преди да се усети. Погрижи се всички да го схванат.

— Да, сър! Но на мен не ми беше думата за всичкото това, сър. Всички знаем за него — Фред Колън въздъхна. — Има нещо различно, нещо ново днес. Кофти е, сър, усещам го с врата си как ме пърли. Джуджетата знаят нещо. Нещо, дето не го казват.

Ваймс се поколеба. Фред Колън не беше най-големият принос за стражарството. Беше бавен, вял и с доста ограничено въображение. Но се бе тътрил по улиците толкова дълго, че бе оставил бразда, и някъде в тази тъпа, дебела глава имаше нещо много умно, което надушваше хавата, чуваше слуховете и разчиташе злокобните поличби, при последното, разбира се, мърдайки устни.

— Може би просто проклетият Кофтимели пак ги е подкокоросал, Фред.

— Да, чух ги да му споменават името на техния си жаргон, сър, но мога да се закълна, че има още нещо в цялата работа. Думата ми е, че изглеждат адски притеснени, сър. Нещо важно е, сър, усещам го с бъбреците си.

Ваймс обмисли приемливостта на бъбреците на Фред Колън като веществено доказателство №1. Не беше нещо желателно за размахване в съдебна зала, но вътрешното органично чувство на древно улично страшилище като Фред имаше голяма тежест сред ченгетата. Той се концентрира:

— Къде е Керът?

— Навън, сър. Пое втората смяна и сутрешната смяна долу на пътя за Петмезената мина. Всеки прави по две смени, сър — додаде Фред Колън укорително.

— Съжалявам, Фред, знаеш как е. Виж, ще му дам случая, като се върне. Той е джудже, ще долови мълвата.

— Чини ми се, че е мънинко по-височък да я дочуе, сър — със странен глас отвърна Колън.

Ваймс наклони глава на една страна.

— Какво те кара да мислиш така, Фред?

Фред Колън поклати глава.

— Просто чувство, сър.

После добави с глас, издаващ носталгия и отчаяние:

— Беше си по-добре, когато бяхме само вие, аз, Ноби и младият Керът, а? Всички знаехме кой кой е навремето. Знаехме кой какво си мисли…

— Да, мислехме си „Де да беше шансът на наша страна поне веднъж“. Виж, Фред, знам, че това ни сдухва всичките, ясно? Но имам нужда от вас, висшите кадри, да го надвиете, нали така? Как ти се струва новият кабинет?

Колън се поободри.

— Много е хубав, сър. Язък само за вратата, разбира се.

Да се намери местенце за Фред Колън беше проблем. На вид приличаше на човек, който… ами, ако падне от някаква скала, ще спре да пита за упътване до долу. Трябваше да познаваш Фред Колън. По-новите попълнения не го познаваха. Те виждаха в него само един страхлив, глупав дебелак, с което — право казано — се изчерпваше почти всичко. Но не напълно.

Фред се бе сблъскал очи в очи с пенсионирането и го бе отхвърлил. Ваймс заобиколи проблема, като за всеобщо изумление го назначи за опекун^[1] и му даде кабинет отсреща на улицата в Кадровото училище, което бе доста по-известно — и вероятно щеше винаги да бъде по-известно — като старата лимонадена фабрика. Ваймс бе притурил и длъжността „Връзка с други ведомства“, защото звучеше добре и никой не знаеше какво означава. Даде му и ефрейтор Нобс, който бе още един нелеп динозавър в днешната Стража.

Но пък системата работеше. Ноби и Колън имаха такава улична подготовка за града, която съперничеше дори с тази на Ваймс. Докато се шляеха очевидно безцелно и напълно безобидно, те наблюдаваха и слушаха градския еквивалент на тъпани в джунглата. И понякога тъпаните сами идваха при тях. Навремето запотеният малък кабинет на Фред бе мястото, където дами със заголени ръце забъркваха огромни количества сарсапарилово-малинова лава и джинджифилов тоник. Сега чайникът бе винаги приготвен в гостоприемно очакване на всичките му стари дружки, бивши стражари и изпечени мошеници (понякога съвместени в едно и също лице) и Ваймс с радост подписваше сметките за понички, които похапваха, когато се отбиеха, за да се измъкнат изпод домашния чехъл. Струваше си. Старите ченгета си държаха очите отворени и клюкарстваха като перачки.

На теория единственият проблем в живота на Фред сега беше вратата.

— Гилдията на историците все настоява, че трябва да се запазят колкото се може повече от старите изработки, Фред.

— Знам, сър, но… ами „Безсмислената стая“, сър? Искам да кажа, чак пък!

— Въпреки всичко табелата е с добра месингова изработка — изтъкна Ваймс. — На онова са му викали основния безалкохолен сироп, както дочух. Важен исторически факт. Можеш да забучиш хартия върху нея.

— Забучваме, сър, но момчетата я свалят и се хилят.

Ваймс въздъхна.

— Измисли там нещо, Фред. Ако един стар сержант не може да измисли нещо при такава ситуация, значи светът е станал много странно място. Това ли е всичко?

— Ами, да, сър, всъщност. Но…

— Хайде, Фред! Денят ще е доста напечен.

— Чувал ли сте за Мистър Блясък, сър?

— Да не е препарат за много упорити петна?

— Ъ-ъ… моля, сър? — Никой не се спичаше по-яко от Фред Колън. Ваймс се засрами от себе си.

— Извинявай, Фред. Не, не съм чувал за Мистър Блясък. Защо, какво има?

— Ами… нищо всъщност. „Мистър Блясък, он Диамандо!“ Мернах го по стените на няколко пъти напоследък. Тролски графити. Нали знаете, дълбоко издълбани. За троловете май е нещо като таралеж в гащите. Може би е важно?

Ваймс кимна. Ако си сляп за драсканиците по стените, то си е на твоя отговорност. Понякога това е начинът на града да ти каже, ако не точно какво му е на кипящата глава, то поне какво е в изтормозеното му сърце.

— Е, продължавай да се ослушваш, Фред. Разчитам на теб да не позволим на таралежа да ни набоде. — Ваймс вложи допълнителна бодрост, за да повдигне духа на човека. — А сега трябва да видя нашия вампир.

— Късмет, Сам! Чини ми се, че денят ще бъде дълъг.

„Сам — помисли си Ваймс, докато старият сержант излизаше. — Бога ми, заслужил си го е, но ме нарича Сам само когато е наистина разтревожен. Е, всички сме на нокти. Чакаме да бъде хвърлен първият чепик.“

Ваймс разгърна броя на Вестника, който Веселка бе оставила на бюрото му. Винаги го преглеждаше на работа, за да навакса новините, които Уиликинс бе сметнал за небезопасно да чуе, докато се бръсне.

Куумската долина, Куумската долина. Прелиствайки вестника, Ваймс навсякъде виждаше Куумската долина. Проклетата, препроклета Куумска долина! Да опустее дано скапаното място, макар че това явно вече бе станало — боговете я бяха проклели и после изоставили. В края на краищата беше просто поредната скална пустош в планините. На теория бе много далеч, но напоследък изглеждаше доста по-близо. Куумската долина всъщност вече не беше място. Беше състояние.

Според голите факти това беше мястото, където джуджетата бяха нападнали от засада троловете и/или троловете бяха нападнали от засада джуджетата в един злочест ден под жестокото небе. О, те враждуваха от самото Сътворение, доколкото Ваймс бе наясно, но при Битката в долината Куум тази взаимна омраза бе станала, така да се каже, Официална и като такава бе развила нещо като мобилна география. Куумската долина беше навсякъде, където джудже се сбиеше с трол. Тя беше част от митологията на двете раси, лозунг, извечната причина защо не може да се вярва на тия дребни брадати/грамадни корави мръсници.

След онази първата имаше много такива Куумски долини. Войната между джуджетата и троловете бе битка на природни сили, като схватка между вятъра и вълните. Имаше свой собствен импулс.

В събота щеше да се чества денят на Куумската долина и Анкх-Морпорк бе претъпкан с тролове и джуджета. И знаете ли какво? Колкото повече тролове и джуджета прииждаха от планините, толкова по-значима ставаше препроклетата Куумска долина. Шествията бяха о’кей, Стражата бе овладяла разделното им канализиране, пък и те се провеждаха сутрин, когато всички все още бяха горе-долу трезви. Но вечер, когато джуджешките кръчми и тролските локали се изпразнеха, адът поемаше на разходка с навити до лактите ръкави.

В безславните стари дни Стражата си намираше работа някъде по-далеч от събитията и се появяваше едва когато кипналите духове се уталожат. Изкарваха аварийната кола и арестуваха всяко джудже и всеки трол, които бяха прекалено пияни, зашеметени или мъртви, за да помръднат. Беше просто.

Това беше тогава. Сега имаше твърде много джуджета и тролове — не, смислова поправка: градът бе обогатен от жизнени, разрастващи се общности на джуджета и тролове — и атмосферата бе наситена с повече… да, меко казано, жлъч. Прекалено много древна политика, прекалено много наследствени сметки за уреждане. Прекалено много пиячка — също.

И изведнъж, точно когато си мислиш, че по-лошо от това няма накъде, изниква Граг Кофтимели с неговите дружки. Бяха от тъй наречените дълбинници — джуджета с толкова фундаментално положение, колкото земната основа. Появиха се преди месец, нанесоха се в някаква стара къща на Петмезената улица и наеха куп местни младежи да разровят мазетата. Бяха „грагове“. Ваймс поназнайваше джуджешки и схващаше, че граг означава „висш тълкувател на джуджешкото учение“. Кофтимели обаче го бе изтълкувал по свой си специален начин. Той проповядваше превъзходството на джуджетата над троловете и че дълг на всяко джудже бе да подражава на своите предци и да заличи тролската раса от лицето на света. Това очевидно бе написано в някаква свещена книга, което го правеше редно и вероятно задължително.

Младите джуджета го слушаха, понеже говореше за история и съдба и всички останали думи, които неизменно се изтъкваха, за да се придаде лустро на едно клане. Беше главозамайващо, само дето главите им не взимаха участие. Пагубни идиоти като него бяха причината джуджетата сега да се разхождат не само с „битовата“ бойна брадва, но и с тежка ризница, вериги, боздугани, мечове… всичкото онова тъпо, показно перчене, известно като „пич, та дрънка“.

Троловете също слушаха. Повсеместно се срещаха все повече лишеи, кланови графити и резбовани тела и се влачеха доста, доста по-големи бухалки.

А не винаги е било така. Нещата доста се бяха поуталожили през последните десетина години. Джуджетата и троловете като раси никога нямаше да са първи дружки, но градът ги бе завъртял заедно в кюпа си и Ваймс бе решил, че съжителството потръгва, ограничено само до повърхностни търкания.

Сега кюпът отново бе пълен с мехури.

Дявол да го вземе тоя Кофтимели! Ваймс едва се сдържаше да не го арестува. Формално, той не правеше нищо нередно, но това не беше пречка за едно ченге, което си разбира от работата. Със сигурност можеше да го прибере за „поведение, възможно да наруши мира“. Ветинари обаче беше против. Беше заявил, че това само ще нажежи положението, но колко пък по-лошо можеше да стане?

Ваймс затвори очи и си спомни дребната фигурка, облечена в тежки черни кожени одежди и така закачулена, че да не извърши престъплението зървайки виделина. Дребна фигурка, но с големи думи. Той си припомни: „Вардете се от трола! Вяра не му хващайте! Прогонете го от прага си! Той е нищо, просто една природна случайност, ненаписан, нечист, блед изкопаем отпечатък, завистливо ехо на живите, мислещи същества. Главата му — скала; сърцето му — камък. Той не строи, не дълбае, не сее, нито жъне. Възникването му е заграбническо дело и навсякъде, където дотътри бухалката си, той граби. Когато не ограбва, замисля грабеж. Единствената цел в жалкия му живот е неговият свършек, освобождаването на злочестата скала от прекомерното й мисловно тегло. Казвам това с тъга. Да се убие трол не е убийство. В най-лошия смисъл е акт на милосърдие.“

Някъде по това време тълпата бе нахлула в сградата.

Ето колко по-лошо можеше да стане. Ваймс отново примижа към вестника, този път с надежда да открие нещо, дори и слабо подсказващо, че людете в Анкх-Морпорк все още живеят в реалността.

— О, по дяволите! — Скочи и се втурна надолу по стълбите, където Веселка буквално се сви при гръмовното му нахлуване.

— Знаехме ли за това? — Той тръшна вестника върху Регистъра на произшествията.

— За кое, сър? — запита Веселка.

Ваймс заби пръст в една къса илюстрирана статия на четвърта страница, почти пронизвайки я.

— Виждаш ли това? — изръмжа той. — Онзи малоумен идиот от Пощата взел, че издал марка с Куумската долина!

Джуджето нервно погледна статията.

— Ъ-ъ… две марки, сър — обади се тя.

Ваймс се загледа по-отблизо. Не беше успял да схване всички подробности, преди да му падне пердето. Ами да, две марки. Бяха почти еднакви. И двете изобразяваха Куумската долина — скалиста местност, заобиколена с планини. И двете илюстрираха битката. Но на едната миниатюрни тролове преследваха джуджета отдясно наляво, а на другата джуджета преследваха тролове отляво надясно. Куумската долина, където троловете бяха нападнали от засада джуджетата и джуджетата бяха нападнали от засада троловете. Ваймс изпъшка. Купете си собствената глупава история, по десет пенса парчето, с голяма колекционерска стойност.

— Възпоменателна партида за Куумската долина — прочете той. — Но ние не искаме да я помнят! Искаме да я забравят!

— Това са просто марки, сър — обади се Веселка. — И всъщност няма закон срещу марките…

— Трябва да има закон срещу идиотщината!

— Ако имаше, сър, всеки ден щяхме да работим извънредно — Веселка се усмихна накриво.

Ваймс малко се поотпусна:

— Да, и никой не може да насмогне да изгради толкова килии. Помниш ли марката с аромат на зеле от миналия месец?

— „Пратете на емигриралите си синове и дъщери познатия домашен мирис“? Подпалваха се, ако са повече накуп! Още не мога да махна миризмата от дрехите си, сър — додаде Веселка.

— Допускам, че има живеещи на стотици мили оттук, които също не могат. Какво направихме с проклетите неща накрая?

— Сложих ги в четвърта каса за улики и оставих ключа в ключалката.

— Но Ноби Нобс винаги прибира всичко, което… — започна Ваймс.

— Точно така, сър! — щастливо отвърна Веселка. — Не съм ги виждала от седмици.

Откъм бюфета се чу трясък, последван от крясъци. Нещо във Ваймс, може би онази част от него, която очакваше нещата да отпочнат, го изтласка през стаята, по коридора и до вратата на бюфета със скорост, която остави спираловидни кълбенца прах да се слягат по пода.

Пред очите му се разкри жива картина с различни отсенки на вина. Една от импровизираните маси беше преобърната. По пода бе пръсната храна и евтина калаена посуда. От едната страна на бъркотията стоеше редови страж Слюда (трол), понастоящем държан от редови стражи Синфлуорит и Шист (тролове). От другата стоеше редови страж Строшенщит (джудже), понастоящем вдигнат във въздуха от ефрейтор Нобс (вероятно човек) и редови страж Треска (определено човек).

По другите маси също имаше стражи, застинали в надигащи се пози. И в тишината, доловим само за фино настроения слух на някой, който го търси, бе шумът от пръсти, спрели на сантиметър от подръчното им оръжие и много бавно отдръпващи се.

— Добре — отсече Ваймс в звънтящия вакуум. — Кой ще ми излезе пръв с опашатата лъжа? Ефрейтор Нобс?

— Ами, гос’ин Ваймс — започна Ноби Нобс, отпускайки безмълвния Строшенщит на пода — ъ-ъ… Строшенщит тука… хвана на Слюда… да, хвана на Слюда чашата по погрешка, явно… и… ние всички го забелязахме това и скочихме, да… — Ноби ускори темпото, вече минал успешно сложната завръзка — … и ето как се обърна масата… ’щото — тук лицето на Ноби доби изражение на непорочна имбецилност, което всъщност бе доста страшничко за гледане — той щеше наистина да се нарани, ако беше сръбнал от тролското кафе, сър.

Тайно в себе си Ваймс въздъхна. Сред тъпите куци извинения това всъщност не беше чак толкова лошо. По простата причина, че беше напълно нелепо. Нито едно джудже нямаше дори да посегне към чаша тролско еспресо, което всъщност бе стопен химически разтвор, поръсен отгоре с ръжда. Всеки знаеше това, точно както всеки знаеше, че Ваймс може да види как Строшенщит държи брадва над главата си, а редови страж Синфлуорит все още стои замръзнал в опита си да изтръгне бухалка от Слюда. И всеки знаеше също така, че Ваймс е готов да изхвърли първия проклет идиот, който направи грешния ход и вероятно всички в близост до него.

— Значи това стана, а? — попита Ваймс. — Значи не е защото може би някой е направил гадна забележка по адрес на свой колега и други от расата му например? Да добави още една щипка глупост към бъркоча на това, което се носи по улиците в момента?

— О, нищо подобно, сър — отвърна Ноби. — Просто една от ония… работи.

— Почти гадна злополука ли? — подсети го Ваймс.

— Да, сър!

— Е, не искаме никакви гадни злополуки, нали, Ноби…

— Не, сър!

— Никой от нас не иска гадни злополуки, предполагам — Ваймс мина с поглед по стаята. Някои от редовите стражи, злорадо забеляза той, се потяха от усилието да не помръднат. — А пък е толкова лесно да се случат, когато не сте съсредоточени в работата. Ясно?

Разнесе се общо мънкане.

— Не ви чувам!

Този път имаше доловими вариации по темата „Тъйвярносър!“.

— Добре — отсече Ваймс. — Сега марш навън да пазите реда, защото тук вътре със сигурност няма да стане! — Той отправи специален гневен поглед към редови стражи Строшенщит и Слюда и тръгна към приемната, където едва не се сблъска със сержант Ангуа.

— Извинете, сър, просто отидох да взема…

— Оправих се, не се тревожи — прекъсна я Ваймс. — Но беше на косъм.

— Някои от джуджетата са наистина на ръба, сър. Надушвам го.

— Фред Колън също.

— Не мисля, че е само заради Кофтимели, сър. Нещо… джуджешко е.

— Е, не мога да им го избия от главите. И точно когато денят не можеше да потръгне по-кофти, трябва да провеждам интервю с проклет вампир.

Ваймс видя предупредителния поглед на Ангуа прекалено късно.

— О… мисля, че имате предвид мен — обади се тих глас зад гърба му.

 

 

Фред Колън и Ноби Нобс, чиято продължителна сутрешна почивка бе нарушена, крачеха кротко по Бродуей, давайки възможност на старите си униформи да подишат малко въздух. При настоящите обстоятелства май бе добра идея да не се връщат в участъка за известно време.

Вървяха като хора, които имат цял ден пред себе си. Всъщност имаха цял ден пред себе си. Бяха избрали тази конкретна улица, понеже беше оживена и широка и в тази част на града нямаше особено много тролове и джуджета. Обосновката беше желязна: в този момент в доста райони групи от джуджета или тролове обикаляха или пък стояха на едно място, в случай че някой от онези, обикалящите мръсници опита някакъв зулум наблизо. От седмици имаше дребни счепквания. Според Ноби и Фред мирът в тези райони се крепеше на косъм, така че бе напразно усилие да се опазят последните остатъци от него, нали? Не се пазят овце на места, където все ги ядат вълци, нали? Няма логика. Глупаво е. Докато на големи улици като Бродуей цареше мир, който очевидно трябваше да се опази. Здравият разум им нашепваше, че това е правилно. Беше ясно като бял ден, абсолютно очевидно, направо очевадно като носа на Ноби.

— Лоша работа — сподели Колън, докато се влачеха. — Никога не съм виждал джуджетата такива.

— Преди Деня на Куумската долина, серж, все така става напечено — отбеляза Ноби.

— Да, ама Кофтимели направо ги накара да кипнат, тъй де — Колън махна шлема си и обърса чело. — Казах на Сам за бъбреците си и той се впечатли.

— Ами ще се впечатли, я! — потвърди Ноби. — То кой ли няма да се впечатли!

Колън потупа носа си.

— Задава се буря, Ноби.

— Ни облаче в небето, серж — отзова се Ноби.

— Образно казано, Ноби, образно казано — Колън въздъхна и хвърли кос поглед към приятеля си. Когато продължи, беше с колебливия тон на човек, затормозен от някаква мисъл. — Всъщност, Ноби, има една друга работа, за която, тъй да се каже, исках да говоря с теб, като мъж с… — прокрадна се миниатюрно колебание — мъж.

— Да, серж?

— Виж сега, Ноби, нали знаеш, че открай време съм лично загрижен за духовното ти развитие, тъй де, нали си нямаш баща да ти посочи правия път… — замота се Колън.

— Така е, серж. Щях да се отклоня до немай-къде, ако не беше ти — добродетелно рече Ноби.

— Е, нали се сещаш, дето ми говореше за онова момиче, с което излизаш, как й беше името…

— Лиска ли, серж?

— Това ще да е… зайчето. Онова, дето каза, че работело в клуб, нали?

— Точно тъй. Има ли проблем, серж? — притесни се Ноби.

— Не по същество. Но когато беше в отпуск оня ден миналата седмица, мен и редови страж Майтапин ни изпратиха в клуб „Розово маце“. И знаеш ли? Там има танци на пилон, танци на маса и тем подобни. А нали я знаеш госпожа Мотикова, която живее на Новата обущарска улица?

— Старата госпожа Мотикова с дървените зъби ли, серж?

— Същата, Ноби — авторитетно потвърди Колън. — Тя е чистачка там. И явно когато отишла там в осем заранта, когато нямало жива душа, ами… трудно ми е да го кажа, но тя явно си е наумила да се повърти малко на пилона.

Споделиха момент мълчание, през който Ноби пусна образа да се върти на екрана на въображението си и припряно отдели доста от зрителското си време на пода пред кулисите.

— Но тя сигурно е на седемдесет и пет, серж! — отрони той, вперил празен поглед в хипнотичен ужас.

— Момичетата имат мечти, Ноби, момичетата имат мечти. Тя, ’стествено, е забравила, че не е толкоз гъвкава, колкото навремето, и плюс това си заплела крака в дългите си кюлоти и се паникьосала, когато полата й се захлупила през главата. Доста зле беше, докато управителят дойде — висяла надолу с главата три часа, ченето й паднало на пода. Не щеше да се пусне от пилона при това. Не беше приятна гледка — надявам се да не трябва да ти я обрисувам. В края на краищата се наложи Драго Майтапин да изтръгне пилона и от двете страни и да я изхлузим от него. Тая жена има тролски мускули, Ноби, кълна се! А после, докато тя се свестяваше зад сцената, една млада дама, облечена с две пайети и връзка за обувки, дойде и разправя, че ти била приятелка! Не знаех къде да си завра физиономията!

— Не бива да я завираш никъде, серж. За такова нещо направо те изхвърлят оттам — укори го Ноби.

— Ти никога не си ми казвал, че е танцьорка на пилон, Ноби! — проплака Фред.

— Не говори така, серж! — Ноби звучеше позасегнато. — Живеем в модерни времена. А тя има класа, наистина има! Дори си носи собствен пилон, няма туй-онуй!

— Но все пак… да си показва тялото по неприличен начин, Ноби! Да танцува без корсаж и на практика без гащи! Бива ли такова поведение?

Ноби обмисли този дълбок метафизичен въпрос от различни страни.

— Ъ-ъ… да? — рискува накрая.

— Както и да е, мислех, че все още излизаш с Верити Пушпрам. Има много хубава сергийка за морски дарове — додаде Колън с тон на съдебен заседател.

— Е, вярно си е, че Чукоглавата е добро момиче, ако я хванеш в настроение, серж — поотстъпи Ноби.

— Имаш предвид онези моменти, когато не ти крещи да се разкараш и не търчи след тебе по улицата да те замерва с раци?

— Точно тях, серж. Но за добро или зло, все не мога да се отърва от миризмата на риба. Пък и очите й са прекалено раздалечени. Искам да кажа, че е трудно да имаш връзка с момиче, което не може да те види, ако си застанал точно пред нея.

— Не бих казал, че и Лиска може да те види, ако се опнеш плътно пред нея — не издържа Колън. — Тя е почти два метра висока и има бюст като… ами, голямо момиче е, Ноби! — Фред Колън се видя в чудо. Ноби Нобс и танцьорка с пищна коса, пищна усмивка и… всеобща пищност? Егати комбинацията и егати двойката! Направо да се влуди човек. Той събра сили и продължи: — Ноби, тя сподели, че е била Мис Май на двойна страница в „Девойки, лудории и жартиери“! Тъй де, искам да кажа…

— Какво искаш да кажеш, серж? Пък и не беше само Мис Май, а и първата седмица от Юни — заяде се Ноби. — И само на двойна страница можеха да я поберат.

— Ъ-ъ, добре. Питам аз — Фред нагази надълбоко, — момиче, което излага на показ тялото си за пари, подходящо ли е за жена на ченге? Задай си тоя въпрос!

За втори път в рамките на пет минути онова, което минаваше за лице на Ноби, се сбърчи в дълбок размисъл.

— Туй подвеждащ въпрос ли е, серж? — запита накрая. — Щото знам със сигурност, че Треска си е закачил снимката в шкафчето и ’секи път като го отвори, вика „Уааау, глей само к’ви…“

— Как се запознахте всъщност? — бързо го прекъсна Колън.

— Какво? О, ами погледите ни се срещнаха, докат’ пъхах ИДВ в жартиера й, серж — щастливо отвърна Ноби.

— А… не е била ударена току-що по главата или нещо такова?

— Не мисля, серж.

— Тя не е… болна, нали? — продължи Фред Колън, пробвайки всяка вероятност.

— Не, серж!

— Сигурен ли си?

— Според нея може би сме две половинки от една душа, серж — унесено рече Ноби.

Колън се закова с крак насред въздуха, оцъклен в нищото, мърдайки устни.

— Серж? — сбута го Ноби в недоумение.

— Да… да — отвърна Колън повече на себе си. — Да. Разбирам. Не еднакви половинки, очевидно. Някак си… разпределени…

Кракът му се спусна на земята.

— Ей, вий!

Беше по-скоро проблейване, отколкото вик, и идваше от вратата на Кралския музей на изкуствата. Стражите се запътиха към ръкомахащата хърбава фигура.

— Да, сър? — запита Колън, докосвайки официално шлема си.

— Извъуршен е граубеж, гоуспода!

— Грау беж? — опули се Ноби.

— Боже опази, сър! — откликна Колън, поставяйки предупредително ръка на рамото на Ноби. — Нещо да липсва?

— Именноу. Поуради коетоу считам, че е граубеж, прав ли съм? — настоя мъжът. Излъчването му бе като на припряна кокошка, но Фред Колън бе впечатлен. Едва му се разбираше какво говори, дотолкова бе превзет. Не беше и толкова говор, колкото модулирана прозявка.

— Аз съм сър Рейнолд Брошироуван, уредник на изящноуто изкуство, обхоуждах Дългата галейрия и… оу, боуже, взели са Мискинин!

Мъжът се вгледа в двете празни изражения.

— Методий Мискинин? — пробва той. — „Битката при Куумската долина“? Безценно произведейние на изкуството!

Колън попристегна шкембето си.

— А-а — провлачи той, — сериозно нещо. Я по-добре да идем да го видим. Ъ-ъ… имам предвид, мястото, на което е било.

— Естественоу, естественоу, разбийра се — отвърна сър Рейнолд. — Насам, моуля! Докоулкото разбийрам, съвременната Стража моуже да научи доуста само от оглед на мястотоу, помещавало обекта на произшействието, прав ли съм?

— Например, че е изчезнал? — подсказа Ноби. — О, естественоу. Много ни бива в това.

— Ъ-ъ… разбийра се — запъна се леко сър Рейнолд. — Моуля, елате насам.

Стражите го последваха. Бяха влизали в музея и преди, разбира се. Всъщност повечето жители го бяха посещавали в дни, когато не се очертаваше по-добро развлечение. Под опеката на лорд Ветинари музеят приемаше по-ограничен брой модерни експозиции, тъй като негова светлост имаше Възгледи, но една тиха разходка сред древните гоблени и доста потъмнелите от прах картини все пак бе приятен начин за изкарване на следобеда. Освен това съзерцанието на картини с пищни розови жени без каквито и да било дрехи по тях винаги е приятно.

Ноби имаше проблем.

— Ей, серж, тоя какво плещи? — шепнешком запита той. — Звучи, като че непрекъснато се прозява. К’во ще рече галей и рия?

— Галерия, Ноби. Това е изговор от висша класа, да знаеш.

— Ама едва му разбирам!

— По това си личи, че е висша класа, Ноби. Каква файда, ако такива като тебе го разбират, а?

— Верно, серж — призна Ноби. — Не бях мислил за това.

— Тази сутрин ли установихте, че липсва, сър? — запита Колън, когато последваха уредника в една галерия, осеяна със стълби и прашни покривала.

— Именноу!

— Значи е открадната снощи, а?

Сър Рейнолд се поколеба.

— Ъ-ъ… не непременноу, опасявам се. Правихме ремоунт на Дългата галейрия. Картийната, разбийра се, бе твърде гоуляма за преместване, така че използувахме тези тежки покрийвала срещу прах измийналия месец. Но когатоу ги свалийхме тази сутрин, открийхме самоу рамката! Забелейжете!

Мискинин заемаше — или по-точно, бе заемал — рамка близо три метра висока и петнадесет метра дълга, която сама по себе си беше направо произведение на изкуството. Висеше си там, обрамчвайки единствено неравната прашна мазилка.

— Вероятноу вече е при някой боугат частен колекцийонер — завайка се сър Рейнолд. — Но как би моугъл да я оупази в тайна? Тоува е една от най-прочутите картийни в света! Всеки цивилизоуван човек би я разпознал на минутата!

— Как изглеждаше? — попита Фред Колън.

Сър Рейнолд мина по целия низходящ ред от недоумения, което бе нормалната реакция при разговор с анкх-морпоркския стражеви елит.

— Навярно ще моуга да ви открия копие — обезсилен отвърна той. — Но оригиналът е дълъг петнайсет метра! Нийкога ли не сте го зървали?

— Е, помня, че ме домъкнаха да го видя, като бях хлапе, но е малко въздлъжък, правичката да си кажа. Тъй де, всъщност не може да се обозре. Ами то докато стигнеш до края и вече си забравил какво е имало в началото.

— Уви, това за жалост е вярноу, сержант — въздъхна сър Рейнолд. — И най-жалкото е, че целият тоузи ремоунт бе с цел да направим специална кръгла зала, в коуято да поместийм Мискинин. Идеята му, знайете, бе наблюдателят да бъде изцяуло обграден от сцените и да оусеща кипежа на действието. Все едноу, че е там, в Куумската долина! Според автора тоува е паноскопично изкуство. Говорете каквоуто щете за текущия интерес, но прийтокът от посетийтели щеше да даде възмоужност да представим картийната по начийн, който вярваме, че отговаря на замисъла. А сега това!

— Ако сте щели да я местите, защо не я свалихте да я приберете хубавичко някъде на сигурно, сър?

— Имате предвид да я навием? — Сър Рейнолд изпадна в потрес. — Тоува моуже да причини тоулкова щети! Оу, ужас! Не, ние бяхме планирали мноуго деликатна оуперация за следващата седмица, която да проуведем изключийтелно прецийзно. — Той потръпна. — Призлява ми само като си помийсля как някой проусто я изтръгва от рамката.

— Ей, т’ва сигур е улика, серж! — подвикна Ноби, който се бе върнал към присъщото си поведение, т.е. мотаеше се наоколо и ръчкаше разни неща, за да види дали са ценни. — Виж, някой е насипал куп смрадливи боклуци тука! — Той се замъкна до един постамент, който наистина изглеждаше отрупан с вехтории.

— Не го пипайте, моуля! — Сър Рейнолд се впусна натам. — Това е „Не ми говори за понеделници!“, най-полемийчната творба на Даниеларина Намусен! Не поместихте нищо, нали? — нервно добави той. — Произведението е буквално безценно, а тя има доуста остър езийк!

— Това си е куп вехтории — дръпна се Ноби, протестирайки.

— Изкуството е по-велийко от сбора на проустите му механични компоуненти, ефрейтор — засегна се уредникът. — Едва ли бийхте казали, че „Три едри роузови дами и парче мрежа“ на Каравати е проусто, хм, „вехта цапаница“?

— А т’ва тогава какво е? — посочи Ноби съседния постамент. — Крепи само някакъв прът с пирон в него. И то ли е изкуство?

— „Свободата“ ли? Ако се пусне за проудажба, вероуятно ще стийгне трийсет хиляди доулара — каза сър Рейнолд.

— За парче дърво с пирон в него? — втрещи се Фред Колън. — Чие дело е?

— След като видял „Не ми говори за понеделници!“, лорд Ветинари снизходийтелно наредил да прикоуват за ухото госпоужица Намусен към тоузи кол — обясни сър Рейнолд. — Тя обаче все пак успяла да се отскубне в следоубедните часоуве.

— Бас ловя, че е побесняла! — каза Ноби.

— Не и след като спечели няколкоу награди за това. Дочух, че планийра да се прикове към някои други неща. Би моугла да стане мноуго вълнуваща излоужба.

— Ето какво тогава — предложи Ноби услужливо. — Що не оставите старата грамаданска рамка на мястото й с ново име, от сорта на „Грабеж на изкуство“?

— Не — студено отвърна сър Рейнолд. — Тоува би било глупаво.

Клатейки глава на чудатостите на света, Фред Колън се доближи до стената, толкова жестоко, пардон, жестоуко лишена от украсата си. Картината бе грубо изрязана от рамката. Сержант Колън не притежаваше светкавична мисъл, но тази особеност му се видя странна. Ако разполагаш с месец да свиеш една картина, защо ще претупваш работата? Фред гледаше на хората от стражническа гледна точка, която в определени отношения се различаваше от уредническата. Не се заричай, че някой не би сторил нещо, независимо колко странно е то. Сигурно нейде си имаше разни откачени богаташи, които биха купили картината, дори за да я гледат само в уединението на собствения си замък. Хората можеха да са такива. Всъщност мисълта, че това е тяхната голяма тайна, сигурно им носеше приятен вътрешен трепет.

Но крадците бяха отпрали картината, сякаш не им пукаше за никаква продажба. Имаше продрана ивица по цялото проте… я чакай…

Фред се сепна. Улика! Ей я на, точно там! Той усети приятен вътрешен трепет.

— Тази картина — обяви той — тази картина… тази картина, която не е тук, имам предвид, очевидно, е била открадната от… трол.

— Боуже мой, как разбрахте? — възхити се сър Рейнолд.

— Много се радвам, че ми зададохте този въпрос, сър — отвърна Фред Колън, което си беше чистата истина. — Забелязах, че горният периметър на паното е изрязан плътно до рамката, виждате ли? — Той посочи. — Е, нашият трол с лекота би могъл да се пресегне с ножа си, нали, и да направи срез по ръба на рамката отгоре и донякъде надолу от двете страни, виждате ли? Но нашият трол по принцип не е от най-гъвкавите, тъй че като е опрял, значи, до долния срез, е оплескал работата и съвсем я е нащърбил. Плюс това само трол може да го отнесе това чудо. То с една черга колко зор има, пък за навито пано да не говорим! — Той засия.

— Бравоу, сержант! — възкликна уредникът.

— Добра логика, Фред — додаде Ноби.

— Благодаря, ефрейтор — великодушно рече Фред Колън.

— Пък може и да са били неколцина джуджета с подвижна стълба — продължи жизнерадостно Ноби. — Бояджиите са оставили стълби колко щеш, пръснати из цялата сграда.

Фред Колън въздъхна.

— Видиш ли, Ноби, ей такива изказвания, направени пред член на обществеността, са причината аз да съм сержант, а ти — не. Ако бяха джуджета, очевидно щеше да е равно отвсякъде. Тук заключва ли се през нощта, господин сър Рейнолд?

— Разбийра се! Не самоу се заключва, но и зарешетва! Старият Джоун е педантийчен в тоува отношенийе. При тоува живее в таванското, така че е спосоубен да превърне мястоуто в крепост.

— Това ще да е пазачът? — допусна Фред. — Ще трябва да говорим с него.

— Несъмнейно бихте моугли — нервно отвърна сър Рейнолд. — Строува ми се, че би моугъл да има информацийя за картийната в хранийлището ни. Аз, ъ-ъ, ще отскоуча, ъ-ъ, да потърся…

Той бързешком се отправи към една вратичка.

— Чудно как са я измъкнали? — рече Ноби, когато останаха насаме.

— Кой казва, че са я измъкнали? — отсече Фред Колън. — В това голямо място, пълно с тавански стаи, мазета и разни кьошета, защо пък да не я скатаят някъде и да изчакат малко? Един ден, значи, влизаш с посетителите, скриваш се под някой чаршаф, изнасяш паното през нощта, скриваш го някъде, а на следващия ден си излизаш с посетителите. Елементарно, а? — Той засия към Ноби. — Трябва да надхитриш престъпния ум, разбираш ли?

— Пък може и просто да са разбили някоя врата и да са офейкали с паното посред нощ — сви рамене Ноби. — Що да се замотват с хитър план, като и с прост става?

Фред въздъхна.

— Явно случаят ще бъде сложен, Ноби.

— Значи трябва да говориш с Ваймси да ни го възложи — кимна Ноби. — Предвид че вече знаем фактите, нали тъй?

Във въздуха увисна неизреченият въпрос: „Къде ти се ще да бъдеш следващите няколко дни? Там, където може да хвърчат брадви и бухалки, или тук, претърсвайки таваните и мазетата много, много щателно? Я си помисли върху това. Пък и няма да е малодушие, нали? Щото едно такова прочуто пано със сигурност е част от националното наследство, нали? Па макар и да е някаква рисунка на куп бъхтещи се джуджета и тролове.“

— Мисля, че се налага да направя надлежен доклад с предложение до господин Ваймс, че евентуално трябва да разнищим този случай — бавно каза Фред Колън. — Той изисква вниманието на зрели кадри. Разбираш ли от изкуство, Ноби?

— Колкото е необходимо, серж.

— Е, хайде, де!

— Какво? Лиска казва, че онуй, което прави, е Изкуство, серж. А носи повече дрехи от маса жени по стените наоколо, тъй че к’во толкоз?

— Да, но… — Фред Колън се поколеба. Дълбоко в себе си знаеше, че да се въртиш около някакъв пилон нагоре с краката в костюм, който може да служи вместо конец за зъби, определено не е Изкуство, докато да те нарисуват в легло, натъкмен единствено с усмивка и малка чепка грозде, е истинско Изкуство, макар че обяснението защо това е така беше малко сложно.

— Няма амфори — изтъкна той накрая.

— Какви амфори? — опули се Ноби.

— Голите жени са Изкуство само при наличие на амфори — обясни Фред Колън. Това прозвуча малко неубедително дори на него, така че добави: — Или постамент. Най-добре и двете, разбира се. Това е таен знак, разбираш ли, който се вмъква, за да покаже, че това е Изкуство и няма проблем да се зяпа.

— А може ли да е саксийно растение?

— Може, ако е в амфора.

— Ами ако няма амфора или постамент, или саксийно растение?

— Нещо предвид ли имаш, Ноби? — подозрително запита Колън.

— Да, „Богинята Аноя^[2], надигаща се от посудата“ — кимна Ноби. — Имат я тук. Нарисувана е от някакъв с три и-та в името, което ми звучи доста творческо.

— Броят и-та не е важен, Ноби — поучително рече сержант Колън, — но в тези случаи трябва да си зададеш въпроса „Къде е херувимчето“. Ако има тлъсто розово хлапе, хванало огледало или ветрило, или нещо от сорта, пак няма проблем. Дори да се зъби. Очевидно не може да се слагат амфори навсякъде.

— Добре, ама ако… — започна Ноби.

Отсрещната врата се отвори и сър Рейнолд изтопурка по мраморния под с книга под мишница.

— Ах, опасявам се, че нямаме коупие на картийната — каза той. — Несъмнейно, достойно коупие би било доуста трудно постижиймо. Но, ъ-ъ, тоузи твърде сенсуален научен труд съдържа гоулям брой детайлни скийци. Сега явно всеки посетийтел има коупие, разбийра се. Знаехте ли, че в оуригиналната картийна моугат да се различат над две хийляди четирийстотин и деветдесет отделни джуджета и труолове с индивидуално снаряжение и маркировка по тялоуто? Мискинин напрауво е откачийл, горкият чоувек! Отнело му е шестнайсет годийни да я завърши!

— Това е нищо — бодро отбеляза Ноби. — Фред например още не е завършил боядисването на кухнята си, а пък е почнал преди двайсет години!

— Благодаря ти, Ноби — студено каза Колън, поемайки книгата от уредника. Заглавието й беше „Хроники на Куумската долина“. — Как е откачил?

— Амий изоставил е останалата си рабоута, разбийрате ли. Постоянно е сменял жийлището си, тъй като не е моужел да плаща наема и е трябвало да влачи огроумното платно със себе си. Представете си самоу! Трябвало е да проуси за бои по улиците, което отнемало доуста от времето му, тъй като малцийна ноусят тъмноукафява боя със себе си. Освен тоува казвал, че картийната му говоурела. Тук е опийсано всийчко. Твърде драматизийрано, опасявам се.

— Картината му говорела?

Сър Рейнолд направи гримаса.

— Счийтаме, че тоучно тоува е имал предвид. Всъщност не знаем със сийгурност. Той не е имал нийкакви приятели. Бил е убеден, че ако заспи през нощта, ще се превърне в пиле. Оставял си е бележки „не си пиле“, но поунякога се съмнявал, че лъже. Като цяло се смята, че тоулкова мноуго се е концентрирал върху картийната, та си е докарал някакъв вид моузъчна треска. Към края вече бил убеден, че губи разсъдъка си. Казвал, че моуже да чуе бийтката.

— Откъде знаете това, сър? — обади се Фред Колън. — Казахте, че не е имал никакви приятели.

— Ах, проницателният полицейски интелект! — усмихна се сър Рейнолд. — Той си е пийсал бележки, сержант. Непрекъснато. Когато последната му хазайка влязла в стайята му, намерила стотийци бележки, натъпкани в кесийки. За щастие тя била неграмоутна и понеже имала натрапчивата идейя, че наемателят е някакъв вид гений, който евентуално притежава нещо гоудно за проудан, тя извийкала една съседка, госпоужица Аделина Хепили, която била акварелистка, а госпоужица Хепили извийкала нейна приятелка, която правела рамки за картийни и която веднага повикала Ефрем Доустер, известния пейзажийст. Още оттогава учените си блъскат главийте над бележките, опитвайки се да проузрат измъченоуто съзнанийе на горкийя човек. Те не са в ред, разбийрате ли. Някои са мноуго… странни.

— По-странни от „не си пиле“? — усъмни се Фред.

— Оу, да — потвърди сър Рейнолд. — Гоувори се за гласоуве, полийчби, духове… Той си е воудил дневник на хвърчащи лийстчета, разбийрате ли, и нийкога не е посоучвал датата или мястото, на което се намийра, за да не го открие пилето. И е използвал много предпазлийви изрази, защоуто не е искал пилето да разбийра.

— Извинете, но не казахте ли, че си е въобразявал, че той самият е пи… — започна Колън.

— Кой моуже да проумее мислоувните проуцеси на отчаяно разстроуените, сержант? — уморено рече сър Рейнолд.

— Ъ-ъ… а картината говори ли? — настоя Ноби Нобс. — И по-странни неща са се случвали, нали?

— Е, не — отвърна сър Рейнолд. — Поне не и по моуе време. Откаукто се преиздаде таузи книйга, ние имаме пазач през посетийтелските часоуве и той твърди, че и доума не е продоумала. Безспоурно вийнаги е била пленийтелна за хоурата и открай време се разправят истоурии за скрийто съкроувище там. Затоува и книйгата бе преиздадена. Хоурата обийчат загадкийте, нали?

— Не и ние — отсече Фред Колън.

— Аз даже не знам какво значи за гад кийте — промърмори Ноби, прелиствайки Хрониките. — Ей, чувал съм за тази книга! Приятелят ми Дейв, който върти магазинчето за марки, разправя, че имало една история за джудже, значи, дето се появило в оня град близо до Куумската долина две седмици след битката и било цялото потрошено, щото било нападнато от засада от тролове, и умирало от глад, значи, ама никой не отбирал много от джуджешки, но пък то като че ли искало да го последват и все повтаряло безкрай оная дума, дето се оказало, значи, че е „съкровище“ на джуджешки. Обаче като го последвали до долината, значи, той умрял по пътя и така и не открили нищо, пък после оня ми ти художник намерил не… нещо в Куумската долина и скрил мястото, на което го намерил, в тази картина, но пък тя го чалдисала. Сякаш нещо се е вселило в нея, разправяше Дейв. И каза, че правителството го е потулило.

— Е, да, твойто приятелче Дейв все казва, че правителството потулва нещата, Ноби — каза Фред.

— Ами щото е така.

— Да, ама той все научава за тия работи, значи не са го потулили — настоя Фред.

— Знам, че искаш да го изкараш за присмех, серж, но има куп неща, за които не знаем.

— Като кои например? — заяде се Колън. — Кажи ми едно нещо, дето се случва, за което не знаеш. Ето на — не можеш, видя ли?

Сър Рейнолд прочисти гърло.

— Тоува несъмнейно е една от теориийте — внимателно каза той подобно на всички свидетели на дискусия в колън-нобския мозъчен тръст. — За съжалейние, бележките на Методий Мискинин подкрепят поучти всички теориий, хрумнали някоуму. Допускам, че настоящата популярност на картийната се дължи на тоува, че книйгата действийтелно предава наноуво старата историйя за някаква огроумна тайна, скрийта в картийната.

— О? — заинтригува се Фред Колън. — Каква тайна?

— Нямам представа. Пейзажът е нарисуван с големи подроубности. Знак към тайна пещера вероуятно? Нещо, свързано с позиционийрането на някои от воюващите? Има най-различни теориий. Твърде странни хоура идват с мерни ленти и доуста обезпокояващи напрегнати израженийя, но не мисля, че изоубщо открийват нещо.

— Може някой от тия да я е щипнал? — подсказа Ноби.

— Съмнявам се. Те по-скоуро са от онези свити люде, коуито си ноусят сандвичи и манерка и висят тук по цял ден. От оунзи тип, коуито обийчат анаграми и тайни символи и имат разни теориий и пъпки. Вероуятно съвсем безобийдни, освен сами за себе си. При тоува защо да я крадат? Ние я предоставяме с удовоулствие на техния интерес. Не смятам, че тоузи тип люде ще искат да си я отнесат вкъщи, тъй като е прекалено голяма да се побере под леглоуто. Знаейте ли, че Мискинин е написал, че понякога посред нощ чува пийсъци? Шумът на битката най-вероуятно. Коулко тъжно.

— Не върви да си я закачиш над камината, значи — заключи Фред Колън.

— Именноу, сержант. Дори да беше възмоужно да имаш петнайсетметрова камина.

— Благодарим, сър. Само още едно нещо. Колко врати водят дотук?

— Три — отвърна веднага сър Рейнолд. — Но две са вийнаги заключени.

— Макар че ако тролът…

— Или джуджетата — вметна Ноби.

— Или, както моят младши колега посочи, джуджетата са се опитали да я измъкнат…

— Водолийвници — гордо рече сър Рейнолд. — Два непрекъснато наблюудават главнийя вхоуд от сградата отсреща, а има и по един на всекий от останалите вхоудове. А и през деня, разбийра се, има персоунал.

— Може да звучи като глупав въпрос, сър, но търсихте ли навсякъде?

— Персоуналът претърсва цяла сутрин, сержант. Рулоуто би билоу моуго голямо и мноуго тежко. Тук има доуста затулени кътчета, но то би билоу твърде очевийдно.

Колън отдаде чест.

— Благодаря, сър. Малко ще поогледаме, ако нямате против.

— Да, за амфори — додаде Ноби Нобс.