Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (7)

5.

И аз съм този, който предаде Аленди, защото знаех, че не бива да му се позволява да изпълни мисията си.

Вин виждаше съвсем ясно признаците на тревогата, която завладяваше града. Работници притичваха нервно, по пазарищата се усещаше всеобща притаена уплаха, като на приклещена в ъгъла мишка. Всички бяха изплашени и не знаеха какво да правят. Обречени от безизходното положение.

Мнозина бяха напуснали града през изминалата година — благородници, местещи се в провинциалните си имения, търговци, търсещи други възможности за препитание. И същевременно в града непрестанно прииждаха скаа. Бяха чули по някакъв начин за прокламацията за свобода, възвестена от Елънд, и бяха дошли, изпълнени с оптимизъм — или поне с толкова оптимизъм, колкото можеше да се пробуди в отрудените им, угнетени души.

И тъй, въпреки предсказанията, че Лутадел скоро ще падне, въпреки слуховете, че армията му е малобройна и слаба, хората бяха останали. И работеха. Живееха. Както винаги. Но пък скаа открай време живееха така, в несигурност.

Оживеният пазар й се стори странен. Тя излезе на улица Кентън, облечена с обичайните си панталони и широка риза, и си припомни времето отпреди Рухването. Тогава това бе тих уютен пристан за средната класа и място за луксозни шивашки работилници.

След като Елънд премахна ограниченията за скаа търговците, улица Кентън започна да се променя. Изпълни се с разноцветни сергии, навеси и колички с чадъри. За да се нагодят към вкусовете на новата си клиентела, състояща се от скаа работници, търговците бяха променили методите си. Докато преди стоката се излагаше на луксозни, добре подредени витрини, сега се чуваха кресливи възгласи, надавани от наети викачи, имаше дори фокусници, които се опитваха да привлекат вниманието на минувачите.

Обикновено Вин избягваше многолюдните улици, а днес положението бе по-тежко от обичайното. Пристигането на армията бе породило трескаво купуване и запасяване, хората бързаха да се подготвят за неизбежното. Атмосферата бе потисната. Имаше по-малко фокусници и музиканти, но пък повече крясъци. Елънд бе наредил да се барикадират всичките осем градски порти и вече никой не можеше да избяга. Вин се чудеше колцина от хората по улицата вече съжаляват за решението си да останат.

Вървеше със забързана походка, за да прикрие нервността си. От съвсем малка не обичаше уличните тълпи. Сигурно защото не беше никак лесно да следиш всички едновременно. Предпочиташе да се придържа към сенчестите ъгли, встрани от множеството, да се притаи и да изскочи само ако е видяла изпусната монета или захвърлен къшей хляб.

Сега беше различна. Опитваше се да крачи с изпънат гръб и се стараеше да не свежда поглед и да не се озърта за подходящо скривалище. Напоследък се справяше по-добре с това, но все пак тълпите й припомняха за отминалите времена. Събуждаха в нея една задрямала, но не и изчезнала част.

Сякаш в отговор на мислите й в тълпата се стрелнаха няколко хлапета, гонени от виковете на едър мъжага с престилка на пекар. В новия свят на Елънд все още имаше бедни дечица. Но сега, когато скаа бяха по-добре платени, улицата не изглеждаше тъй опасна за тях. Имаше повече джобове за претършуване, повече хора, които да отвличат вниманието на дюкянджиите, повече огризки, повече ръце, които да пускат милостиня на просяците.

Не беше лесно да си припомни детството сред всички тези промени. Децата от нейното време бяха тихи и смълчани и обикновено излизаха нощем да ровят боклуците. Само най-смелите дръзваха да посягат към кесии — за благородниците животът на скаа не струваше пукнат грош. Неведнъж като малка Вин бе виждала аристократи да убиват деца само защото са ги подразнили с нещо съвсем дребно.

Законите на Елънд не бяха премахнали бедността — нещо, което той толкова много искаше, — но поне бяха подобрили живота на уличните хлапета. Тъкмо за това — както и за много други неща — тя го обичаше.

В тълпата все още се срещаха благородници — хора, убедени от Елънд или от обстоятелствата, че парите им ще са на по-безопасно място зад градските стени. Изглеждаха отчаяни, слаби, примирили се с опасността. Вин проследи с поглед един от тях, заобиколен от цяла група стражи. Той дори не я погледна, дрехите я правеха да изглежда като всички останали на улицата. Нито една благородна дама не би се облякла като нея.

„Такава ли съм аз?“ — запита се тя, докато минаваше покрай една витрина, на която бяха изложени книги — артикул, който не се търсеше особено и бе предпочитан само от имперските благородници. Всъщност Вин използва отражението във витрината, за да види дали някой не я следи. „Знатна дама?“

Спорен въпрос наистина. Кралят я обичаше, дори я бе помолил да се оженят, освен това тя бе ученичка на Оцелелия от Хатсин. Вярно, че баща й беше благородник, въпреки че майка й бе скаа. Вин неволно вдигна ръка и опипа семплата бронзова обеца, останала й за спомен от майка й.

Не беше нищо особено. Но и Вин не беше сигурна дали иска да си спомня за майка си. В края на краищата тя се бе опитала да я убие. Нещо повече — беше убила сестричката й. Само бързата реакция на Рийн, брат й, я беше спасила. Той беше измъкнал окървавеното й телце от ръцете на майка й миг след като тя бе пъхнала обецата в ухото й.

Обецата, която Вин все още носеше. Нещо като спомен. Истината бе, че не се чувстваше истинска благородница. Понякога й се струваше, че има повече общо с лудата си майка, отколкото с аристократите в света на Елънд. Баловете и забавите, на които бе ходила преди Рухването, бяха като шарада. Спомени от един мечтан свят. Те нямаха място в суровото настояще на губещо властта си правителство и нощни опити за убийство. Дори самото участие на Вин в тези балове — в ролята на Валет Реноа — не беше нищо повече от преструвка.

Понякога продължаваше тази игра. Правеше се, че не е девойка, израсла на улицата и свикнала по-често да я посбиват, отколкото да й предлагат приятелство.

Въздъхна и погледна следващата витрина. И неволно спря.

В магазина се продаваха бални рокли.

Вътре беше пусто, в навечерието на нападението никой не мислеше за балове. Вин поспря пред разтворената врата, задържана, сякаш е къс метал, който някой Тегли. Манекените бяха издокарани с разкошни тоалети. Вин спря поглед на тесните талии и широките, наподобяващи камбани фусти. За миг си представи, че е на бал, чува тиха музика, масите са покрити с бели покривки, а Елънд стои на балкона и прелиства книга…

Едва се сдържа да не влезе. Какъв смисъл? Всеки момент можеше да започне атаката. А и тези рокли бяха невероятно скъпи. Беше различно, когато харчеше парите на Келсайър. Сега парите идваха от Елънд — и от бедното му кралство.

Обърна гръб на роклите и пресече улицата.

„Не са за мен тези неща. Валет е безполезна за Елънд — той има нужда от Мъглороден, не от неопитно момиче в рокля, която дори не може да изпълни“. Раните от предната вечер й припомниха къде й е мястото. Зарастваха доста бързо — през целия ден гореше по малко пютриум, — но все още не се чувстваше напълно оздравяла.

Ускори крачка и се отправи към кошарите с животни. Докато вървеше, забеляза, че все пак я следят.

Човекът не се справяше особено добре. Беше оплешивял, с дълги буйни бакенбарди. Носеше семпъл кафтан на скаа, покрит с тъмни петна от саждите.

„Ама че работа“ — помисли Вин. Имаше още една причина, поради която избягваше пазарищата — и всички други места, където се събираха скаа.

Отново ускори крачка, но мъжът също забърза. Скоро несръчните му движения привлякоха внимание — но вместо да го ругаят, повечето хора спираха почтително. Когато и други се присъединиха към него, зад Вин се образува малка тълпа.

Частица от нея искаше да хвърли монета зад гърба си и да изхвърчи нагоре. „Как ли пък не? Да използвам аломантия посред бял ден — има ли по-сигурен начин да те забележат всички?“

Ето защо тя въздъхна и се обърна да пресрещне групата. Никой от тях не изглеждаше заплашителен. Мъжете носеха обикновени панталони и ризи, жените — роби. Неколцина мъже бяха с изцапани със сажди кафтани.

Жреци на Оцелелия.

— Лейди Наследнице — рече един от тях, приближи се и коленичи пред нея.

— Не ме наричай така — сгълча го тихо Вин.

Той вдигна глава към нея.

— Моля ви. Имаме нужда от напътствия. Ние отхвърлихме лорд Владетеля. Какво да правим сега?

Вин отстъпи назад. Разбираше ли Келсайър какво е сторил? Беше разпалил вярата на скаа към себе си, а после бе умрял мъченически, за да раздуха гнева им срещу Последната империя. Какво бе смятал, че ще постигне по този начин? Дали изобщо бе предугаждал появата на Църквата на Оцелелия — знаел ли беше, че самият той ще измести от божественото място лорд Владетеля?

Проблемът беше, че Келсайър не бе оставил на последователите си верую. Едничката му цел беше да свали лорд Владетеля, донякъде да получи възмездие, донякъде да осигури наследство и — поне Вин се надяваше — да освободи скаа.

Но сега накъде? Тези хора чувстваха същото, което и тя. Изоставени на произвола, без пътеводна светлина.

Вин не можеше да бъде тази светлина.

— Аз не съм Келсайър — заяви тя и отстъпи още една крачка.

— Знаем — отвърна мъжът. — Ти си неговата наследничка. Той си отиде, но сега ти си Оцеляла.

— Моля ви. — Една жена пристъпи напред и протегна детето си към Вин. — Лейди Наследнице. Ако ръката, която порази лорд Владетеля, докосне детето ми…

Вин понечи да отстъпи, но откри, че зад нея са се събрали още хора. Жената се приближи още и Вин бе принудена да вдигне разтреперана ръка към челото на детето.

— Благодаря, лейди Наследнице. — Жената се поклони.

— Вие ще ни опазите, нали, лейди Наследнице? — попита един млад мъж: не по-възрастен от Елънд, с изцапано със сажди лице и открит поглед. — Жреците казаха, че ще спрете армията, дето е пред вратите, че няма да допуснете да влязат в града.

Това вече беше прекалено. Вин изломоти нещо, обърна се и си проправи път през тълпата. За щастие вярващите не я последваха.

Когато отново забави крачка, дишаше тежко, но не от изтощение. Влезе в една тясна уличка между две работилници и спря. През целия си живот се бе старала да е незабележима, потайна. Промяната не й понасяше.

Какво очакваха от нея тези хора? Наистина ли вярваха, че може сама да спре цяла армия? Това беше урок, който бе научила още в началото на обучението си — Мъглородните не са неуязвими. Би могла да убие един — десет щяха да я затруднят. Но цяла армия…

Направи опит да се овладее и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После отново излезе на улицата. Беше съвсем близо до целта си — малка шатра, откъм която долиташе лай и скимтене.

Търговецът, който се навърташе край клетките и огражденията, беше мърляв, с рунтава коса само от едната страна на главата. Дясната. Вин поспря и го погледна, опита се да определи дали странната прическа се дължи на заболяване или рана, или е плод на собствените му предпочитания.

Щом я забеляза, мъжът се оживи, изтупа се от прахоляка и се приближи усмихнато. Държеше се сякаш нито е чувал, нито го е грижа за армията отвън.

— Ах, млада госпожице — поде той. — Кутренце ли искате? Имам няколко сладки калпазанчета, които не може да не ви харесат. Ето, нека ви покажа. Ще се съгласите, че не сте виждали по-мили създанийца.

Докато мъжът се навеждаше да улови едно кутре, Вин скръсти ръце и каза:

— Всъщност търся овчарка.

Търговецът вдигна глава.

— Овчарка, госпожице? Туй не е куче за момиче кат’ вас. Зли и лоши създания. Нека ви предложа едно пухче. Много мило куче, че и умно.

— Не — спря го Вин с рязък глас. — Искам овчарка.

Мъжът спря отново, изгледа я и се почеса по срамните части.

— Е, ще видя какво мога да направя…

И тръгна някъде зад шатрата. Вин зачака търпеливо, смръщила нос от тежката животинска миризма. След малко мъжът й доведе завързано на каишка куче. Беше съвсем малка овчарка — сладка, с покорни очички и явно кротък темперамент.

— Най-доброто от котилото — похвали го търговецът. — Чудесно другарче за едно младо момиче. И ще стане отличен ловец. Тези вълчаци имат по-остър нюх от дивите животни.

Вин посегна към кесията, но погледна кученцето в очите и спря. Изглеждаше така, сякаш й се усмихва.

— О, в името на лорд Владетеля! — възкликна тя, заобиколи търговеца и тръгна към ограденото място с големите кучета.

— Господарке? — подвикна объркано зад нея търговецът.

Вин огледа кучетата. В дъното забеляза едър сиво-чер екземпляр. Беше вързан с верига за един кол, гледаше я навъсено и от гърлото му се чуваше ниско ръмжене.

Вин го посочи.

— Колко искаш за онова отзад?

— За онова? — повтори търговецът. — Мила ми господарке, това е куче пазач, обучено. Нощем ги пускат в дворовете на благородниците. Ще нападне всеки, когото срещне! Не съм виждал по-зло създание!

— Идеално — каза Вин и извади няколко боксинга.

— Мила ми господарке, не мога да ви продам такова чудовище. Не е възможно. Ами че то тежи повече и от вас!

Вин кимна, дръпна вратата на кошарата и тръгна към кучето. Търговецът нададе предупредителен вик, но Вин не се спря. Кучето започна да лае като побесняло и се хвърли към нея.

„Прощавай“ — помисли Вин, разпали пютриум, наведе се, замахна светкавично и стовари юмрук върху косматата глава.

Животното млъкна, краката му се подгънаха и то тупна на земята. Търговецът стоеше до нея, зяпнал от почуда.

— Каишката — нареди Вин.

Той й я подаде. Тя завърза лапите на кучето, разпали още малко пютриум и го метна с лекота на рамо. Болката в гърдите я накара леко да се намръщи.

„Дано само лигите не ми потекат по ризата“ — помисли тя, подхвърли боксингите на търговеца и закрачи към двореца.

 

 

Вин тръшна зашеметената овчарка на пода и изтупа ръце. Стражите я бяха изгледали малко учудено, докато влизаше в двореца, но тя вече беше свикнала с това.

— Какво носите? — попита ОреСюр. Беше се прибрал в нейните покои. Очевидно сегашното му тяло бе неизползваемо. Беше се наложило да оформи мускули там, където хората нямаха, за да задържи скелета, и докато лекуваше тежките си рани, имаше ужасен вид. Все още носеше окървавените дрехи от предната вечер.

— Това — рече Вин и посочи овчарката — ще е новото ти тяло.

ОреСюр се облещи.

— Това? Господарке, това е куче.

— Именно.

— Аз съм човек.

— Ти си кандра — поправи го Вин. — Можеш да имитираш плът и мускули. Защо не и козина?

Кандрата не изглеждаше никак доволна.

— Не мога да се преобразя в това — рече ОреСюр. — Но бих могъл да използвам козината, както правя с костите. Не съм сигурен какво ще се…

— Не смятам да убивам други хора заради теб, кандра — и дори да го сторя, няма да ти позволя да ги… ядеш — прекъсна го Вин. — А и така ще си по-незабележим. Хората ще заподозрат нещо, ако продължавам да сменям стюардите си. От месеци разправям на всички, че възнамерявам да те отпратя. Е, ще им кажа, че съм го направила — никой няма да си помисли, че новият ми домашен любимец е моята кандра. — Кимна към трупа. — Мисля, че ще си по-полезен в този вид. Хората не обръщат внимание на кучетата и ще можеш да им подслушваш разговорите.

ОреСюр продължаваше да се мръщи.

— Няма да е никак лесно. Ще трябва да ме заставите по силата на Договора.

— Хубаво — склони Вин. — Заповядвам ти. Колко време ще отнеме?

— За обикновено тяло са нужни няколко часа. Но сега ще е по-дълго. А и козината ще ме затрудни допълнително.

— Започвай веднага тогава — рече Вин и се обърна към вратата. Едва сега забеляза малък пакет на писалището си. Смръщи вежди и го взе. Отгоре имаше бележка:

Лейди Вин,

Това е новата сплав, която поръчахте. Алуминият се намира трудно, но наскоро едно благородническо семейство напусна града и успях да им купя посудата.

Не зная дали ще излезе нещо от това, но предполагам, че си заслужава да се опита. Смесих алуминий с четири процента мед и струва ми се, полученият резултат е обещаващ. Четох за тази смес, на някои места я наричат дуралуминий.

Ваш слуга Терион

Вин се усмихна, прибра бележката и отвори пакета. Вътре имаше кесия с метален прах и сребриста пръчка, и двете вероятно състоящи се от споменатия в бележката „дуралуминий“. Терион беше стар аломантичен металург. Макар самият той да не беше аломант, бе правил смески и стривал прахове за Мъглородни и Мъгливи почти през целия си живот.

Вин прибра пръчката и кесията и се обърна към ОреСюр. Кандрата я гледаше с безизразно лице.

— Това днес ли дойде? — попита тя и кимна към пакета.

— Да, господарке — отвърна ОреСюр. — Преди няколко часа.

— Защо не ми каза?

— Съжалявам, господарке — отвърна ОреСюр спокойно. — Не сте ми нареждали да ви съобщя, ако дойде пакет.

Вин стисна зъби. ОреСюр знаеше с какво нетърпение очаква всяка нова сплав от Терион. Досегашните опити с алуминий се бяха оказали неудачни. Вин бе уверена, че съществуват и други аломантични метали, които само чакат да бъдат открити. Нямаше да се успокои, докато не успее.

ОреСюр продължаваше да я наблюдава с безразличие, приведен над трупа на овчарката.

— Захващай се за работа — нареди му Вин, обърна се и излезе, за да потърси Елънд.

 

 

Елънд бе в кабинета си заедно с пристигналия вчера Доксон.

— Докс! — възкликна Вин. Той се беше прибрал в стаята си веднага след пристигането си и тя още не се бе срещала с него.

Доксон й се усмихна. Набит, без да е пълен, той носеше черната си коса късо подстригана и имаше добре подрязана брада.

— Здрасти, Вин.

— Как беше в Терис? — попита тя.

— Студено — оплака се Доксон. — Така се радвам, че се прибрах. Макар че бих предпочел да не заварвам тази армия отвън.

— И в двата случая се радваме, че си при нас, Доксон — рече Елънд. — Без теб кралството беше на път да се разпадне.

— Не бих се изразил точно така — рече предпазливо Доксон, затвори дебелия тефтер пред себе си и го остави върху купчина също такива. — Доколкото виждам, въпреки всички премеждия бюрокрацията си остава все така непоклатима. Така че едва ли имате нужда от мен.

— Глупости! — възрази Елънд.

Двамата продължиха разговора си, а Вин се облегна на рамката на вратата и ги загледа. Изглеждаха дружелюбни, но това беше само привидно. И двамата бяха твърдо решени да създадат кралство от нов тип, дори ако това изискваше да се преструват, че се харесват. От време на време Доксон отваряше поредния тефтер и обясняваше разни неща за финанси и за находките си в селища по краищата на кралството.

Вин въздъхна и огледа стаята. През розовия витраж нахлуваше слънчева светлина и хвърляше ярки отблясъци по рафтовете и писалището. Дори след близо година Вин все още не беше свикнала с разкоша в двореца. Прозорецът — с изящно изработената рамка и оцветено стъкло — бе сам по себе си истинско произведение на изкуството. Но, изглежда, за благородниците не беше нищо особено, след като го бяха поставили от задната страна на цитаделата, в една малка стая, която сега Елънд използваше за свой кабинет.

Както следваше да се очаква, стаята бе натъпкана с книги. Рафтовете се издигаха от пода до тавана, но дори те не стигаха за постоянно растящата сбирка на Елънд. Вин не споделяше вкуса на Елънд за книгите. Повечето бяха по история и политика и обсъждаха теми, които вероятно бяха остарели като пожълтелите им страници. Немалко от тях доскоро бяха забранени от Стоманеното министерство, въпреки че съдържаха скучни разсъждения на отдавна умрели философи.

— Е, хубаво де — рече по някое време Доксон. — Ваше величество, трябва да свърша някои неща преди речта ви утре. Хам каза ли ви, че довечера ще има събрание, посветено на отбраната на града?

Елънд кимна.

— Стига да успея да разубедя Събора да не предава града на баща ми, ще трябва да измислим стратегия за действие с нашата армия. Утре вечер ще пратя някой при теб.

— Хубаво — кимна Доксон, смигна на Вин, надигна се и тръгна към вратата.

След като Докс излезе, Елънд въздъхна и се облегна в плюшеното кресло.

Вин се приближи до него.

— Той е добър човек, Елънд.

— О, зная. Но това не означава, че мога да го харесам.

— И е много мил — продължи Вин. — Жизнен, уравновесен, спокоен. Групата разчиташе на него. — Макар Доксон да не беше аломант, Келсайър го смяташе за своя дясна ръка.

— Той не ме приема, Вин — рече Елънд. — Трудно е… да се разбираш с човек, който те гледа по този начин.

Вдигна глава и й се усмихна. Жилетката му беше разкопчана, косата — несресана.

— Хъм… — рече замислено и я улови за ръката. — Много хубава риза. Червеното ти отива.

Вин завъртя очи, но му позволи да я притегли на коленете си и да я целуне. Целувката му беше страстна — вероятно търсеше в нея разтуха. Вин се притисна към него и почувства приятно успокоение. След няколко минути въздъхна, надигна се и се намести до него. Той завъртя креслото така, че да е огряно от слънцето.

После я огледа с усмивка.

— Сложила си… нов парфюм?

Вин изсумтя и намести глава на гърдите му.

— Това не е парфюм, Елънд. Мириша на куче.

— А, добре — рече Елънд. — Безпокоях се да не си си изгубила нюха. Та има ли някаква причина да миришеш на куче?

— Отидох на пазара и купих една овчарка. Дадох я на ОреСюр, за да я погълне за новото си тяло.

Елънд я погледна замислено.

— Брей, Вин! Идеята ти е гениална! Никой няма да заподозре, че кучето може да шпионира. Чудя се дали някой се е сещал за това досега…

— Все някой… — отвърна Вин. — Има резон, нали? Но който и да го е направил, е запазил тайната за себе си — припомни му Вин.

— Зная. Но те са невероятно лоялни — не съм чувал някой от тях да наруши Договора си. ОреСюр ще те пази. Страхувам се за теб, Вин. Питаш ме защо бодърствам до късно над документите? Не мога да заспя при мисълта, че си някъде отвън и се биеш — или по-лошо, че лежиш на улицата и умираш, защото няма кой да ти помогне.

— Понякога вземам и ОреСюр.

— Да — рече Елънд. — Но зная, че при всеки удобен случай го оставяш. Келсайър ти е осигурил услугите на невероятно ценен помощник. Не разбирам защо упорстваш да го избягваш.

Вин затвори очи.

— Елънд. Той изяде Келсайър.

— Е, и? — попита Елънд. — Келсайър вече е бил мъртъв. Пък и той сам му е заповядал.

Вин въздъхна и отвори очи.

— Елънд, аз просто… не мога да вярвам на тази… твар. На това чудовище.

— Зная. Откакто се помня, баща ми винаги държи по една кандра. Но ОреСюр е твой. Обещай ми, че ще го вземаш със себе си.

— Ох, добре. Но се съмнявам, че и на него ще му допадне тази идея. Двамата не се погаждахме още когато играеше Реноа, а аз — негова племенница.

Елънд сви рамене.

— Той ще спази Договора. Това е важното.

— Да, но не му е приятно. Кълна ти се, че понякога нарочно ме дразни.

Елънд я изгледа внимателно.

— Вин, кандра са прекрасни слуги. Те не правят такива неща.

— Не, Елънд — възрази Вин. — Сейзед беше прекрасен слуга. Той обичаше да е сред хората, да им помага. Никога не съм усещала да храни лоши чувства към мен. ОреСюр може да изпълнява всичко, което му наредя, но не ме харесва. Чувствам го.

Елънд въздъхна и я Погали по рамото.

— Не мислиш ли, че си несправедлива към него? Няма никаква причина да го мразиш.

— Така ли? Както и ти да не се разбираш добре с Доксон, нали?

Елънд се сепна. Сетне въздъхна.

— Имаш право. — Продължи да я гали по рамото, загледан замислено в тавана.

— Какво? — попита го Вин.

— Май не се справям добре, нали?

— Не ставай глупав — рече Вин. — Ти си чудесен крал.

— Защото няма по-добър, Вин. Но аз не съм той.

— Кой?

— Келсайър — тихо каза Елънд.

— Елънд, никой не очаква от теб до си Келсайър.

— Така ли? Точно затова Доксон не ме харесва. Той мрази благородниците, личи си от начина, по който се държи и говори. Не зная дали мога да го виня, като се има предвид животът, който е водил. Както и да е, той не смята, че трябва аз да съм крал. Според него на моето място трябва да седи скаа — или, най-добре, самият Келсайър. Всички мислят така.

— Говориш глупости, Елънд.

— Сериозно? Ако Келсайър беше жив, щях ли да съм крал?

Вин се поколеба.

— Виждаш ли? Те ме приемат — хората, търговците, благородниците. Но дълбоко в себе си биха искали вместо мен да е Келсайър.

— Не и аз.

— Искрено ли го казваш?

Вин смръщи вежди, надигна се и доближи лицето си до неговото.

— Запомни едно, Елънд. Келсайър беше мой учител, но аз не бях влюбена в него. Влюбих се в теб.

Елънд я гледа няколко секунди, после кимна. Вин го целуна и се сгуши до него.

— Защо? — попита той.

— Ами, първо, защото той беше много по-възрастен от мен.

Елънд се разсмя.

— Веднъж се шегуваше и с мен за възрастта ми.

— Това е различно. Ти си само с няколко години по-голям от мен. Келсайър беше направо старец.

— Вин, на трийсет и осем не може да си старец.

— Добре де, почти.

Елънд се засмя отново, но тя виждаше, че не е напълно убеден. Защо беше избрала Елънд вместо Келсайър? Все пак Кел беше мечтателят, героят, Мъглородният.

— Келсайър беше велик човек — почна тя тихо. Елънд я галеше по косата. — Но… в него имаше някои странни неща. Беше емоционален, безжалостен, понякога дори жесток. Не прощаваше. Убиваше хора без угризения само защото поддържали Последната империя или лорд Владетеля. Бих могла да го обичам като учител и приятел. Но не и като мъж. Не го обвинявам — и той като мен бе израсъл на улицата. Когато се бориш да оцелееш, ставаш силен, но и малко жесток. Напомняше ми за хората от подземния свят. Но беше много по-добър от тях — можеше да е мил и беше готов да се жертва за скаа. И въпреки това имаше невероятно твърд характер. — Тя затвори очи, наслаждаваше се на топлината на Елънд. — Докато ти, Елънд Венчър, си добър човек. Наистина добър.

— Добрите хора не стават легенди.

— Не е необходимо. — Тя отвори очи и го погледна. — Важното е, че правят каквото е нужно.

Елънд се усмихна. После се наведе и я целуна по челото. Продължиха да седят прегърнати, наслаждаваха се на топлината на слънчевите лъчи.

— Той ми спаси живота — каза по някое време Елънд.

— Кой? — попита Вин изненадано. — Келсайър?

— В деня, след като заловиха Дух и ОреСюр. В деня, в който загина. Когато Хам и войниците му се опитаха да освободят пленниците, на площада избухна битка.

— Бях там — рече Вин. — С Бриз и Докс се криехме в една уличка.

— Наистина? — попита изненадано Елънд. — Защото бях тръгнал да те търся. Помислих, че са те прибрали заедно с ОреСюр — нали тогава той играеше ролята на твой чичо. Опитах се да се добера до клетките и да те спася.

— Тръгнал си да ме търсиш? Елънд, на площада имаше бой! В името на лорд Владетеля, та там дойде инквизитор!

— Зная — рече Елънд с унесена усмивка. — Тъкмо инквизиторът се опита да ме убие. Вече беше замахнал с брадвата. И тогава… се появи Келсайър. Блъсна инквизитора и го събори на земята.

— Сигурно е станало случайно.

— Не — отвърна тихо Елънд. — Направи го заради мен, Вин. Докато се биеше с инквизитора, ме погледна и го прочетох в очите му. Винаги съм се чудил защо стана така — всички са ми разказвали, че мразел благородниците дори повече от Докс.

Вин се замисли.

— Струва ми се, че накрая започна да се променя.

— Дотолкова, че да рискува живота си, за да защити някакъв аристократ?

— Той знаеше, че те обичам — призна Вин. — Предполагам, че накрая това се е оказало по-силно от омразата му.

— Не си давах сметка… — Елънд млъкна. Вин се беше извърнала, привлечена от някакъв шум. Приближаващи се стъпки. След секунда Хам отвори и се сепна, като ги видя прегърнати.

— Ох… Извинявайте.

— Не, влез — каза Вин, после се обърна към Елънд. — За малко да забравя защо дойдох. Днес получих поредния пакет от Терион.

— Още един ли? — попита Елънд. — Вин, кога най-сетне ще се откажеш?

— Не мога — отвърна тя.

— Едва ли е чак толкова важно, нали? — попита той. — Искам да кажа, след като всички са забравили какво прави последният метал, значи не е чак толкова мощен.

— Или това — посочи Вин, — или е толкова мощен, че Министерството е полагало огромни усилия да го запази в тайна.

Стана, извади кесията от джоба си и подаде металната пръчка на Елънд.

Сребриста и блестяща, алуминиевата пръчка беше твърде лека, за да е материална. Погълнеше ли алуминий, аломантът се лишаваше от всички свои метални запаси и оставаше беззащитен. Алуминият бе пазен в тайна от Стоманеното министерство, Вин бе узнала за него в нощта, когато я плениха инквизиторите — нощта, в която бе убила лорд Владетеля.

Но досега не бяха разбрали какъв трябва да е точният състав на сместа. Аломантичните метали бяха организирани по двойки — желязо и стомана, калай и пютриум, мед и бронз, цинк и месинг. Алуминий и… нещо друго. Вероятно много силно. Атиумът й беше свършил. Трябваше й ново оръжие.

Елънд въздъхна и й върна пръчката.

— Вин, страхувам се. Последния път, когато се опита да разпалиш алуминий, лежа болна два дни.

— Не може да ме убие — успокои го Вин. — Келсайър ми каза, че когато горя неподходяща смес, само ще се почувствам зле.

Елънд поклати глава.

— Вин, дори Келсайър е грешал понякога. Нали тъкмо ти ми спомена, че не разбирал добре как точно действа бронзът?

Вин се замисли. Елънд наистина се тревожеше за нея. Но от друга страна…

„Когато армията нахлуе в града, Елънд ще умре…“

Градските скаа сигурно щяха да оцелеят — нито един тиран не би избил работната ръка на завладяния от него проспериращ град. Но кралят трябваше да бъде премахнат. Тя не можеше да се бие с цяла армия, нито да помогне в организирането на отбраната.

Затова пък притежаваше аломантия. Ако не друго, поне би могла да защити човека, когото обича.

— Трябва да опитам, Елънд — рече тя тихо. — Клъбс каза, че Страф няма да нападне през следващите няколко дни — хората му ще си почиват след прехода, а разузнавачите ще събират сведения. Това означава, че нямам много време. Ако този метал ме разболее, по-добре да стане сега, за да мога да се възстановя преди битката.

Лицето на Елънд стана още по-мрачно, но той не посмя да й възрази. Беше се научил, че е безсмислено. Вместо това се изправи.

— Хам, мислиш ли, че идеята е добра?

Хам кимна. Той беше войник и за него поеманият от Вин риск бе напълно оправдан.

— Е, добре — склони Елънд.

Вин се отпусна в креслото, облегна се назад, взе щипка дуралуминиев прах и я погълна. Затвори очи и се пресегна към аломантичните си запаси. Осемте бяха там, както винаги. Нямаше атиум, нито злато, нито някоя от техните сплави. Но дори да й бе останало малко количество атиум, щеше да е твърде ценен, за да го използва при други случаи освен в крайна необходимост.

Но ето, че се появи нов запас.

Всеки път, когато бе разпалвала алуминиева сплав, бе изпитвала заслепяваща болка в главата. „Защо ли не си взех поука…“ Стисна зъби, пресегна се я разпаля новата сплав.

Не се случи нищо.

— Опита ли вече? — попита разтревожено Елънд.

Вин бавно кимна.

— Нямам главоболие. Но… не съм сигурна дали тази сплав въобще върши нещо.

— Гори ли? — поинтересува се Хам.

Вин кимна отново. Усещаше познатата топлина в тялото си, мъждукане, подсказващо й, че металът е запален. Размърда се предпазливо, но не усети някаква физическа промяна. Накрая вдигна глава и сви рамене.

Хам се намръщи.

— Щом не ти стана зле, значи сте открили правилната смес. Всеки метал има само една валидна смес.

— Или поне така се смята.

— Какво смесихте този път?

— Алуминий и мед.

— Интересно — рече Хам. — И нищо ли не усещаш?

Вин поклати глава.

— Ще трябва да се поупражняваш още малко.

— Май извадих късмет — въздъхна Вин и изгаси дуралуминия. — Терион е приготвил четирийсет различни сплави, които смята, че трябва да изпитаме, след като си набавим достатъчно алуминий. Това беше петата.

— Четирийсет? — Елънд повдигна вежди. — Не знаех, че съществуват толкова много метали, от които да се правят сплави!

— За сплав не са нужни два метала — отвърна разсеяно Вин. — Достатъчен е един и още нещо. Като стоманата — желязо и въглерод.

— Четирийсет… — повтори Елънд. — Щеше ли да изпробваш всичките?

Вин сви рамене.

— Отначало идеята ми се струваше добра.

Елънд я погледна угрижено, но не каза нищо. Вместо това се обърна към Хам.

— Е, Хам, има ли нещо, заради което искаше да ни видиш?

— Нищо важно — отговори Хам. — Щях да питам Вин дали е във форма да се упражняваме. Закърнявам на тази военна служба, а тя има още какво да учи за боя с тояги.

— Разбира се — рече Вин. — Защо не?

— Ел, ти ще дойдеш ли? — попита Хам. — Да потренираш?

Елънд се разсмя.

— Срещу някой от вас двамата? Това ще накърни кралското ми достойнство.

Вин се намръщи.

— Наистина трябва да се упражняваш повече, Елънд. Дори не знаеш как се държи сабя, а с бастунчето се дуелираш ужасно!

— И защо ми е да се безпокоя? Нали ти ме пазиш?

— Невинаги ще сме до теб, Елънд. Щях да съм малко по-спокойна, ако знаех, че можеш да се защитаваш.

Той се усмихна, хвана я за ръката и я дръпна да се изправи.

— Ще го направя при първа възможност, обещавам. Но не и днес — имам толкова много неща на главата. Какво ще кажете обаче да дойда да ви погледам? Може да се науча и с гледане — което е по-добрият вариант, отколкото да ям пердах от едно момиче.

Вин въздъхна, но реши засега да изостави тази тема.