Брандън Сандърсън
Кладенецът на възнесението (27)

25.

Той нямаше деца, но цялата земя се превърна в негово потомство.

Вин винаги спеше много леко — наследство от неспокойното й детство. Крадците се събираха в шайки по необходимост: всеки, който не можеше да пази притежанията си, беше безполезен за тях. Вин, разбира се, беше на дъното на йерархията — и макар че нямаше много неща, които да пази, да си момиче в една предимно мъжка среда бе достатъчно основателна причина да не заспиваш дълбоко.

Ето защо, когато се събуди от тихия предупредителен лай, тя реагира, без да мисли. Отхвърли завивките и машинално посегна към стъкленицата на пояса си. Не беше погълнала металния разтвор, преди да си легне, както правеха мнозина аломанти, тъй като попаднали в организма, металите можеха да са не само полезни, но и отровни.

Пресуши стъкленицата на един дъх и протегна ръка към скритите под възглавницата обсидианови кинжали. Вратата на спалнята се отвори и влезе Тиндуил — и замръзна насред крачка, когато видя, че Вин е приклекнала до леглото, с блестящи остриета в ръце.

Тиндуил повдигна вежди.

— Виждам, че не спиш.

— Вече…

Териската се усмихна.

— Какво търсиш в стаята ми? — попита ядосано Вин.

— Дойдох да те събудя. Реших, че можем да излезем на пазар.

— На пазар?

— Да, скъпа — отвърна Тиндуил, отиде до прозореца и вдигна завесите. Беше ужасно рано, поне за Вин. Обикновено тя ставаше много по-късно.

— Доколкото разбрах, утре ти предстои среща с бащата на негово величество. Ще ти трябва подходящо за случая облекло, не мислиш ли?

— Вече не нося рокли.

„Каква е твоята игра, Тиндуил?“

Тиндуил се обърна и я погледна.

— С дрехите ли спиш?

Вин кимна.

— И нямаш никакви тоалети?

Вин поклати глава.

— Добре тогава — рече Тиндуил и тръгна към вратата. — Изкъпи се и се преоблечи. Тръгваме веднага щом си готова.

— Не приемам заповеди от теб.

Тиндуил спря и се обърна. Изражението й се смекчи.

— Зная, дете. Ела с мен само ако искаш — изборът е твой. Но наистина ли смяташ да се появиш пред Страф Венчър с блуза и панталони?

Вин се поколеба.

— Ела поне да се разходим — подкани я Тиндуил. — Тъкмо ще се поразсееш.

Вин най-сетне кимна. Тиндуил се усмихна и излезе.

Вин погледна ОреСюр, който клечеше до леглото.

— Благодаря, че ме предупреди.

Кандрата само сви рамене.

 

 

Навремето Вин дори не би си представила, че може да живее в място като Цитаделата Венчър. Младата Вин бе привикнала с тайни леговища, бордеи на скаа и тесни улички. А сега обитаваше сграда, украсена с витражи и високи арки.

„Разбира се — помисли си тя, докато слизаше по стълбите, — случиха се още много неща, които не съм очаквала. Защо ми трябва да мисля сега за тях?“

Напоследък все по-често си спомняше за ранните години в бандата и коментарите на Зейн измъчваха ума й. Дали мястото й бе тук, в Цитаделата? Притежаваше толкова много умения, а толкова малко от тях бяха свързани с красотата. Повече й подхождаше да се подвизава по покрити със сажди улици.

Въздъхна и се отправи към южния вход, където я очакваше Тиндуил. ОреСюр подтичваше зад нея. Коридорът скоро се разшири и се отвори към двора. Обикновено каретите спираха право пред вратата, за да качат пътниците — по такъв начин благородниците не се излагаха на прищевките на времето.

Докато се приближаваше, калаят й помогна да долови слаби гласове. Единият беше на Тиндуил, другият…

— Не взех почти нищо — говореше Алриане. — Само няколкостотин боксинга. Но ми трябват дрехи. Не мога да нося само тази рокля!

След последния завой на коридора Вин спря.

— Подаръкът на краля със сигурност ще ти стигне за няколко тоалета — рече Тиндуил и забеляза Вин. — А, ето я и нея.

До двете стоеше Дух, навъсен. Беше облякъл униформата на дворцов страж, макар че елекът му не беше закопчан, а панталоните му бяха смачкани. Вин бавно се приближи.

— Не очаквах компания.

— Младата Алриане е посветена в тайните на придворния живот — заяви Тиндуил. — Навярно е запозната с текущата мода и ще може да те посъветва какво да си вземеш.

— А Дух?

Тиндуил се обърна и огледа младежа.

— Той е носач.

„Е, това обяснява настроението му“ — помисли Вин.

— Хайде — подкани ги Тиндуил и излезе на двора. Алриане я последва с бърза грациозна крачка. Вин погледна Дух, който сви рамене и също последва Тиндуил.

— Как се забърка в това? — попита го Вин шепнешком.

— Станах раничко да си намеря хапване — изръмжа той. — Госпожа Величие ме забеляза и се ухили като вълк на козле. Вика ми: „Ще ни е нужна помощта ти днес следобед, млади човече“.

— Бъди нащрек и не гаси калая. Не забравяй, че сме във война.

Дух побърза да направи каквото му казват и Вин веднага долови аломантичните му пулсации — което означаваше, че и той не е шпионин.

„Още един зачертан от списъка — помисли тя. — Поне разходката ми няма да е пълна загуба на време“.

Каретата ги очакваше пред портата. Дух се покатери на капрата, а жените се качиха отзад. Вин седна на скамейката, а ОреСюр се сви до нея. Алриане и Тиндуил се настаниха отсреща и Алриане погледна овчарката и сбърчи нос.

— И животното ли трябва да е при нас?

Очевидно очакваше някакво обяснение, но Вин не отговори. Девойката се извърна недоволно и погледна през прозореца.

— Тиндуил, сигурна ли си, че е безопасно да пътуваме само с един човек за охрана?

Тиндуил погледна Вин и се позасмя.

— О, мисля, че всичко ще е наред.

— Ами да! — сети се Алриане и отново изгледа Вин. — Ти си Мъглородна! Вярно ли е това, дето го разправят?

— Кое това? — тихо попита Вин.

— Казват, че си убила лорд Владетеля. И че си… малко… — Тя прехапа устна. — Малко… нестабилна.

— Нестабилна?

— И опасна — добави Алриане. — Е, сигурно не е вярно. Искам да кажа, след като излизаш с нас по магазините.

„Нарочно ли ме предизвиква?“

— Винаги ли носиш такива дрехи? — попита Алриане.

Вин бе облякла обичайния сив панталон и блуза.

— Така ми е по-лесно да се бия.

— Да, но… хъм… — Алриане се усмихна. — Тиндуил, май се досещам защо излизаме днес.

— Така е, скъпа — отвърна Тиндуил. През целия разговор не бе сваляла поглед от Вин.

„Харесва ли ти това, което виждаш? — помисли Вин. — Какво всъщност искаш?“

— Ти сигурно си най-странната благородничка, която съм срещала — заяви Алриане. — Не си израснала в двора, нали? Аз също, но мама се постара да ме научи на всичко. Разбира се, правеше го не за друго, а за да може татко да ми намери изгодна партия. Някой, с когото да сключи съюз.

И се усмихна. На Вин от доста време не й се бе налагало да общува с жени като нея. Припомни си времето, прекарано в двора, когато се усмихваше по-често и се преструваше на Валет Реноа. Нерядко, когато се сещаше за онези дни, я спохождаха неприятни спомени. Омразата по лицата на придворните дами, неудобството, което я преследваше навсякъде.

Но имаше и хубави неща. Елънд например. Никога не би го срещнала, ако не бе подхванала тази игра. И баловете — с техните светлини, музиката и тоалетите — също имаха свой неустоим чар. Танците, разговорите с млади благородници, красиво обзаведените зали…

„Всичко това вече си отиде — напомни си тя. — Нямаме време за глупави балове и срещи, когато страната ни е пред ново рухване“.

Тиндуил не сваляше поглед от нея.

— Е? — попита Алриане.

— Какво? — отвърна с въпрос Вин.

— Не си израсла в двора, нали?

— Аз не съм благородничка, Алриане. Аз съм скаа.

Алриане пребледня, сетне закри устата си с ръка.

— О! Бедничката!

Подсиленият слух на Вин долови още нещо — слаб кикот откъм ОреСюр, който можеше да бъде чут единствено от аломант.

Потисна желанието да го погледне строго и каза на Алриане:

— Не беше толкова лошо.

— Е, нищо чудно тогава, че не знаеш как да се обличаш — заяви девойката.

— Зная как да се обличам — отвърна Вин. — Дори имам няколко рокли. — „Които не съм обличала от месеци“.

Алриане кимна, макар че очевидно не й повярва, и продължи да бърбори:

— Бризи също е скаа. Или наполовина. Той ми каза. Добре, че не го призна пред баща ми. Татко не е особено мил със скаа.

Вин не каза нищо.

Скоро стигнаха улица „Кентон“ и каретата забави поради гъстата тълпа. Спряха и Вин слезе първа. ОреСюр скочи на калдъръма до нея.

Пазарната улица беше оживена, но не толкова, колкото я помнеше. Вин погледна цените на близкия магазин, докато останалите слизаха от каретата.

„Пет боксинга за кошница прогнили ябълки! Храната е поскъпнала ужасно“. За щастие Елънд имаше собствени запаси. Но колко още щяха да издържат? Не и цялата зима, която още не беше започнала. И толкова много неприбрано от полетата жито.

„За момента времето е на наша страна. Но после ще се обърне срещу нас“. Трябваше колкото се може по-скоро да насъскат армиите една срещу друга. В противен случай населението на града щеше да измре от глад още преди войниците да се втурнат към стените.

Дух дойде при тях. Тиндуил оглеждаше улицата. Вин също плъзна поглед по тълпата. Въпреки заплахата отвън хората очевидно се опитваха да водят нормален живот. Какво друго можеха да сторят? Обсадата продължаваше вече от седмици. Животът не биваше да спира.

— Натам — каза Тиндуил и посочи един магазин за дрехи.

Алриане изприпка напред. Тиндуил я последва със спокойна крачка и подхвърли:

— Младите са нетърпеливи, а?

Вин сви рамене. Русата аристократка вече беше привлякла вниманието на Дух и той я следваше с чевръста стъпка. Разбира се, не беше никак трудно да се привлече вниманието на Дух. Достатъчно беше да имаш примамлива гръд и да ухаеш добре — всъщност второто май не беше задължително.

Тиндуил се усмихна.

— Едва ли скоро е имала възможност да обикаля по магазините.

— Говориш така, сякаш е преживяла ужасни изпитания — измърмори Вин. — Само защото е била лишена от пазаруване.

— Очевидно го харесва — посочи Тиндуил. — Лошо е, когато ти отнемат нещо, което обичаш.

Вин повдигна рамене. Вече бяха пред магазина.

— Не мога да изпитвам съчувствие към някаква придворна лигла, която е нещастна, че е далече от роклите си.

Тиндуил се намръщи лекичко. Влязоха в магазина. ОреСюр остана да ги чака отвън.

— Не бъди толкова сурова с това дете. Тя е продукт на средата, в която е израснала, също както и ти. Ако я съдиш по поведението й, ще изпаднеш в положението на онези, които те съдят по дрехите ти.

— Обичам хората да съдят за мен по семплите ми дрехи — отвърна Вин. — Тогава не очакват много.

— Ясно. — Тиндуил кимна. — Значи тези неща не са ти липсвали? — И посочи магазина с широк жест.

Вин се огледа. Стаята бе пълна с многоцветни тъкани, дантели, кадифе, блузки и поли. Всичко бе поръсено със слаб парфюм. Изправена пред манекените с рокли, Вин неусетно се върна във времето, когато ходеше на балове. Във времето, когато беше Валет. Когато имаше извинение да бъде Валет.

— Казват, че животът в обществото ти харесвал — подхвърли небрежно Тиндуил.

Алриане вече беше застанала при един от рафтовете, докосваше нежно с ръка някакъв плат и разговаряше уверено със собственика.

— Кой ти каза това? — попита Вин.

Тиндуил я погледна.

— Приятелите ти, скъпа. Много интересно — споменаха, че си престанала да носиш рокли няколко месеца след Рухването. Всички се чудят защо. Разправят, че ти било харесвало да се обличаш като знатна дама, но предполагам, че бъркат.

— Не — отвърна тихо Вин. — Прави са.

Тиндуил повдигна вежди и спря пред една яркозелена рокля с дантела по края и широка фуста.

Вин също се приближи и я огледа.

— Вярно, че бях започнала да харесвам такива неща. В това беше проблемът.

— Не виждам никакъв проблем, скъпа.

Вин обърна гръб на роклята.

— Аз не съм такава. За мен това бе само роля. Когато облечеш подобна дреха, лесно забравяш коя си.

— А дрехите не бива да са част от това, което си, така ли?

Вин поклати глава.

— Дрехите и тоалетите са част от това, което е тя. — И посочи Алриане. — Аз трябва да съм нещо друго. Нещо по-силно.

„Не биваше да идвам тук“.

Тиндуил сложи ръка на рамото й.

— Защо не се омъжиш, дете?

Вин я стрелна с очи.

— Що за въпрос?

— Искрен. — Погледът на Тиндуил беше омекнал.

— Тази тема не е твоя грижа — заяви Вин.

— Кралят ме помоли да подобря външния му вид — обясни Тиндуил. — А аз реших да направя много повече — да го превърна в истински крал, ако мога. В него се крият големи възможности. Но не е успял да ги реализира, тъй като все още не е сигурен за някои неща в живота. За теб например.

— Аз… — Вин затвори очи и си спомни предложението за женитба. Онази нощ, на балкона, когато от небето тихо се сипеше пепел. Спомни си ужаса, който бе изпитала. Знаеше, разбира се, накъде отива връзката им. Защо бе толкова изплашена?

В този ден спря да носи рокли.

— Той не биваше да ме моли — тихо каза Вин. — Не може да се ожени за мен.

— Той те обича, дете — отвърна Тиндуил. — В известен смисъл това е нещастно стечение на обстоятелствата. Щеше да е много по-добре, ако не изпитваше подобни чувства. Но след като вече е станало…

Вин поклати глава.

— Аз не съм подходяща за него.

— Ах — въздъхна Тиндуил. — Разбирам.

— Той има нужда от нещо друго. От нещо по-добро. От жена, която може да бъде кралица, а не негова телохранителка. От някоя… — Вин усети, че стомахът й се свива. — От някоя като нея.

Тиндуил погледна към Алриане, която се смееше на някаква забележка на шивача, и каза:

— Но е обикнал теб.

— Когато се преструвах, че съм като нея.

— Струва ми се, че никога няма да си като нея, колкото и да се стараеш.

— Може би — отвърна Вин. — Както и да е, той харесваше играта ми в двора. Не знаеше каква съм в действителност.

— И изостави ли те, след като разбра?

— Ами, не. Но…

— Хората са по-сложни, отколкото изглеждат в началото — рече Тиндуил. — Алриане например е млада и пламенна — може би дори твърде приказлива. Но тя знае много неща за двора и освен това очевидно може да познае кой човек е добър. Талант, който липсва на мнозина. Вашият крал е скромен учен и мислител, но има волята на воин. Той е мъж с кураж да се бие и — мисля си — тепърва ще видиш най-хубавата му страна. Усмирителят Бриз е човек циничен и голям присмехулник — докато не погледне младата Алриане. Тогава омеква и започваме да се питаме дали привидното му нехайство не е само поза. — Тиндуил се обърна и я погледна. — А ти. Ти си много повече, отколкото си готова да приемеш, дете. Защо виждаш само едната си страна, докато Елънд забелязва и останалото?

— За това ли става въпрос? — попита Вин. — Опитваш се да ме превърнеш в кралица за Елънд.

— Не, дете — рече Тиндуил. — Бих искала да ти помогна, за да станеш тази, която си. А сега ела при шивача да ти вземе мерките, за да може да пробваме някои дрехи.

„Коя съм аз?“ — зачуди се намръщено Вин. Но въпреки това се остави на високата жена да я отведе при шивача, който извади бележник и почна да й взема мерки.

След няколко минути и една пробна по-късно Вин се върна в помещението, облякла нещо, което й навяваше спомени. Тънка копринена рокля, гълъбовосиня, пристегната в кръста и широка долу. Спускаше се до пода и отзад дори леко се влачеше.

Беше ужасно непрактична. Шумолеше при ходене и трябваше да внимава къде стъпва, за да не я изцапа. Но беше красива и я караше да се чувства красива. Почти очакваше да засвири оркестърът, Сейзед да се изправи зад нея, а в далечината да се появи Елънд и да заобиколи няколко танцуващи двойки, за да дойде при нея.

Вин направи няколко крачки, за да може шивачът да види къде се нагъва платът, и Алриане издаде едно възхитено „ооо“. Старият шивач, облегнат на бастунчето си, диктуваше корекциите на помощника си.

— Още няколко крачки, млада госпожице — помоли той. — Искам да видя как поддържа линията.

„Така и не танцувах с Елънд — осъзна Вин, докато пристъпваше под звуците на музика, която си спомняше. — Той все намираше извинения да не танцуваме“.

Завъртя се, за да почувства как й стори роклята. Смяташе, че е забравила как се прави, и остана изненадана колко бързо се пробуждат старите навици. Леко пристъпване, шумолене на фини платове…

Тя застина. Шивачът бе спрял да диктува. Гледаше я и се усмихваше.

— Какво? — попита Вин и се изчерви.

— Съжалявам, милейди — отвърна той и даде знак на помощника да иде до склада. — Досега не бях виждал толкова грациозни движения. Като… замиращ дъх.

— Ласкаете ме — рече тя.

— Не, дете мое — намеси се Тиндуил. Той е прав. Движиш се с грация, на която много жени могат само да завиждат.

Шивачът се усмихна отново, Помощникът се върна натоварен с мостри на платове. Възрастният мъж започна да ги преглежда, отмяташе ги с трепереща ръка, Вин застана неподвижно и отпусна ръце. Не искаше да позволи на роклята да й надвие.

— Защо си толкова мила с мен? — попита тя тихо.

— Защо да не съм? — отвърна с въпрос Тиндуил.

— Защото си лоша с Елънд. Не го отричай, подслушвах уроците ти. През повечето време го обиждаш и наскърбяваш. А сега се правиш на добра.

Тиндуил се усмихна.

— Не се правя, дете.

— Тогава защо си толкова зла с Елънд?

— Защото е израсъл под похлупак. А сега е крал и трябва да научи суровата истина. — Тя изгледа Вин отвисоко — Докато ти си я срещала твърде често в живота.

Шивачът се приближи и подреди мострите на масата.

— Млада госпожице, струва ми се, че тъмното ще ви отива повече. Какво ще кажете за това виолетово?

— А защо не черно? — попита Вин.

— О, в никакъв случай — намеси се Тиндуил. — Нито черно, нито сиво, дете мое.

— Защо не този тогава? — Тя посочи едно парче в морско синьо. Беше почти като роклята, която носеше при първата си среща с Елънд.

— Това да — кимна шивачът. — Ще отива чудесно на светлата ви кожа и черната коса. Хъм, определено имате вкус. Териската каза, че ще ви трябва за утре вечер, нали?

— Да.

— Ще се наложи да прекроим една от готовите ни рокли. Мисля, че имаме в този цвят. Ще работим цяла нощ, но красотата изисква жертви, нали? А сега, за модела…

— Тази ми харесва. — Вин кимна към роклята, която бе облякла. Приличаше на роклите, които навремето носеше на балове.

— Защо не махнете фустата? — попита Тиндуил. — И да я скъсите малко, за да може да се движи свободно?

Вин се замисли, после попита:

— Можете ли да го направите?

— Разбира се — отвърна шивачът. — Помощникът ми каза, че късите фусти са модерни на юг, макар че провинцията винаги изостава в модата. — Той спря. — Всъщност каква ти мода сега в Лутадел…

— Направете ръкавите по-широки — инструктира го Тиндуил. — И пришийте няколко джоба за лични вещи.

Възрастният шивач кимна, докато младият си водеше записки.

— Гърдите и талията може да са стегнати — продължи Тиндуил. — Но не прекалено. Вин трябва да може да се движи свободно.

Шивачът погледна Вин по-внимателно.

— Лейди Вин? — попита той и се наведе към нея да я погледне отблизо. После се обърна към помощника си. Младежът кимна мълчаливо. — Ясно… — Гласът на шивача потрепери. — Аз… извинявам се, ако съм ви обидил с нещо. Не знаех.

Вин се изчерви отново. „Още една причина да не ходя на пазар“.

— Няма нищо — успокои го тя. — Не сте ме обидили.

Той видимо се отпусна.

— Изглежда, са ни забелязали — каза Дух и кимна към прозореца.

Вин погледна между манекените към събралата се отвън тълпа. Тиндуил я наблюдаваше с нескрито любопитство.

Дух поклати глава.

— Защо трябваше да ставаш толкова известна?

— Аз убих техния бог — отвърна тихо Вин. И се присви зад един манекен, за да не я виждат отвън.

— И аз помогнах — рече Дух. — Дори прякорът ми е от Келсайър! Но никой не го е грижа за бедния Дух.

Вин огледа помещението. „Трябва да има задна врата. Макар че отзад също ще се мотаят зяпачи“.

— Какво си намислила? — попита Тиндуил.

— Трябва да тръгвам — отвърна Вин. — Да се измъкна от тях.

— Защо не излезеш да поговориш с тях? Очевидно искат да се срещнат с теб.

Алриане се появи от пробната — облякла рокля в синьо и жълто — и се завъртя тържествено. Остана разочарована, след като не привлече вниманието дори на Дух.

— Няма да изляза на улицата — тросна се Вин. — Защо да го правя?

— Те се нуждаят от надежда — обясни Тиндуил. — Надежда, която ти можеш да им дадеш.

— Фалшива надежда — рече Вин. — Само ще ги окуража да ме приемат като обект за преклонение.

— Това не е вярно — обади се неочаквано Алриане и надникна през прозореца без никакво притеснение. — Криеш се зад ъглите, носиш необичайни дрехи и се държиш загадъчно. Това е причината да имаш тази странна репутация. Ако хората знаеха, че си обикновена като тях, нямаше да настояват да те виждат непрестанно. — Млъкна и се огледа. — Аз… не исках да прозвучи точно така.

— Тиндуил, аз не съм Келсайър — отсече Вин. — Не искам хората да ме почитат. Искам само да ме оставят на мира.

— Някои хора нямат избор, дете — рече Тиндуил. — Ти победи лорд Владетеля. Обучена си от Оцелелия и сега си съпруга на краля.

— Не съм му съпруга — възрази Вин и се изчерви още повече. — Ние сме само…

„О, богове, дори аз не разбирам нашата връзка. Как да я обясня на друг?“

Тиндуил повдигна вежди.

— Добре де — въздъхна Вин и тръгна към вратата.

— Идвам с теб — каза Алриане и улови Вин за ръката, сякаш бяха стари приятелки. На Вин това хич не й се понрави, но не виждаше начин да се отърве от досадното момиче, без да направи сцена.

Двете излязоха от магазина. Тълпата вече беше доста голяма и продължаваше да нараства, тъй като от съседните улици се стичаха още любопитни. Повечето бяха скаа, с кафяви, покрити със сажди палта или сиви рокли. Предните отстъпиха назад, за да опразнят мястото пред Вин, и през тълпата премина тих развълнуван шепот.

— Брей — възкликна Алриане. — Ама наистина доста са се събрали…

Вин кимна. ОреСюр стоеше където го бе оставила, до вратата на магазина, и я гледаше.

Алриане се усмихна на тълпата и помаха с ръка. После попита с внезапно притеснение:

— Ако нещо се обърка, ще можеш ли да ги прогониш?

— Няма да е необходимо — отвърна Вин, издърпа ръката си от нейната и отправи към множеството една вълна на Усмиряване. След това пристъпи напред, като се стараеше да потисне измъчващата я нервност. Беше се научила да не търси скривалище, когато е на открито и пред погледите на много хора, но когато се изправиш пред подобна тълпа… за малко да се обърне и да се шмугне в магазина.

Но един глас я спря. Гласът на мъж на средна възраст с покрита с пепел брада и лекьосана черна шапка, която нервно въртеше в ръка. Як мъж, вероятно работник в мелниците. Тихият му глас рязко контрастираше с могъщото му телосложение.

— Лейди Наследнице. Какво ще стане с нас?

Ужасът — неувереността — в гласа на този едър мъж — бе толкова затрогваща, че Вин се поколеба. Гледаше я с надежда в очите, както и повечето други.

„Колко са много — помисли Вин. — А си мислех, че Църквата на Оцелелия има малко последователи“.

Тя погледна мъжа, който продължаваше да мачка шапката си. Отвори уста, но… не можа да заговори. Не можеше да му каже, че не знае какво ще стане, да обясни пред този поглед, че тя не е спасителят, от когото се нуждаят.

— Всичко ще е наред — чу собствения си глас и увеличи лекичко Усмиряването, за да прогони страховете им поне мъничко.

— Но армиите, господарке! — провикна се една жена.

— Те се опитват да ни сплашат — обясни Вин. — Кралят няма да ги допусне. Стените ни са здрави, а войниците ни — силни. Можем да издържим на обсадата.

Тълпата се умълча.

— Една от тези армии се води от бащата на Елънд Страф Венчър — продължи Вин. — Утре Елънд и аз ще се срещнем с него. Ще го убедим да стане наш съюзник.

— Кралят ще се предаде — извика някой. — Чух го. Ще размени града за живота си.

— Не — отвърна Вин. — Никога не би го направил!

— Той няма да се бие за нас — провикна се друг. — Той не е войник, а политик!

Някои възразиха и възникна спор. Хората започнаха да излагат на висок глас грижите си, да настояват за помощ. Подстрекателите продължаваха да викат срещу Елънд, да твърдят, че той няма никакво намерение да ги защитава.

Вин запуши ушите си с длани. Искаше да е далече от тази тълпа, от целия този хаос.

— Спрете! — извика тя и Тласна навън със стомана и месинг. Няколко души отхвърчаха назад, тълпата се люшна като вълна, подтиквана от копчета, монети и катарами.

Отново настъпи тишина.

— Не желая да чуя повече нито една лоша дума срещу краля! — заяви Вин, като същевременно усили Усмиряването. — Той е добър човек и добър водач. Пожертва много заради вас — вашата свобода се дължи на дългите часове, които прекарва, за да измисля закони, които да подобрят благосъстоянието ви и същевременно да не прогонят търговците от града.

Много от присъстващите сведоха гузно погледи. Брадатият мъж отпред продължаваше да си мачка шапката, вперил поглед във Вин.

— Те са просто изплашени, господарке. Но с право изплашени.

— Ние ще ви пазим — рече Вин. „Какви ги говоря?“. — Елънд и аз ще открием изход. Ние спряхме лорд Владетеля. Ще спрем и тези армии… — И млъкна, решила, че дърдори глупости.

Но тълпата откликна. Все повече хора се поддаваха на внушението. Множеството се разтвори и напред пристъпиха майки с деца. Вин се огледа нервно. Келсайър често вземаше на ръце деца на скаа, сякаш ги благославяше. Но тя не можеше да го направи. Сбогува се припряно с тълпата и се прибра в магазина, като дръпна Алриане със себе си.

Тиндуил — чакаше ги зад вратата — кимна доволно.

— Излъгах ги — въздъхна Вин, след като затвори.

— Не — възрази Тиндуил. — Дари ги с надежда. Каквото и да си казала, тепърва ще бъде потвърдено.

— Нищо няма да бъде потвърдено — тросна се Вин. — Елънд не може да разбие три армии, дори с моята помощ.

Тиндуил повдигна вежди.

— В такъв случай ще трябва да заминеш. Да избягаш, да оставиш тези хора да се справят с армиите отвън сами.

— Нямах предвид това.

— Да вземем решение тогава — продължи Тиндуил. — Или да предадем града, или да повярваме, че можем да се справим. Честно казано, вие двамата… — Тя поклати глава.

— Мислех, че няма да си лоша с мен — рече Вин.

— Понякога ми е трудно да се владея — призна Тиндуил. — Хайде, Алриане. Да приключим с пробите.

Върнаха се при шивача, но в същия миг откъм градските стени долетя тревожното биене на барабани.

Вин замръзна и погледна навън. Тълпата отново бе обхваната от тревога.

Една от армиите нападаше. Вин изруга и се втурна в пробната, за да свали неудобната рокля.

 

 

На стената цареше хаос. Войници тичаха напред-назад и си крещяха изплашено. Някои бяха забравили броните, други лъковете си. Прииждаха толкова много, че скоро тълпата запуши входовете към стълбищата и множеството задръсти двора.

Голям отряд от войниците на Страф — няколко хиляди души — настъпваше към Калаената порта — най-северната порта на града и най-близката до лагера на армията на Страф. Друг отряд се отправяше на изток, към Пютриумната порта.

— Стрелци! — извика Елънд. — Мъже, къде са ви лъковете?

Гласът му почти се изгуби във всеобщата глъчка. Капитаните се мъчеха да организират хората си, но изглежда твърде много пехотинци се бяха качили на стените и бяха затворили пътя на лъконосците към стълбищата.

„Защо? — зачуди се Елънд, загледан в атакуващата армия. — Защо ни напада? Нали имахме уговорена среща?“

Дали Страф не бе разкрил плановете му да настрои двете армии една срещу друга? Може би в обкръжението му наистина имаше шпионин.

Каквото и да беше, на Елънд не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно как армията приближава стената. Един капитан успя да пусне няколко стрели, но те не достигнаха целта си. Отсреща заваля цял дъжд от стрели, примесени с монети. Сред нападателите имаше и аломанти.

Елънд изруга и се наведе тъкмо когато десетина монети забърсаха ръба на стената. Няколко войници паднаха. Войници на Елънд. Убити, защото той беше твърде горд да предаде града.

Той надзърна предпазливо над стената. Мъже с таран приближаваха портата, защитавани от щитоносци. Вероятно бяха Главорези, подозрение, потвърдено от звука, който издаде таранът при удара си в портата. Това не беше удар по силите на обикновени хора.

Последваха куки. Изстреляни нагоре от Монетомети, те паднаха много по-точно, отколкото ако бяха хвърлени с ръце. Войниците се втурнаха да ги откачат, но нов порой монети ги принуди да се откажат. Вратата долу продължаваше да тътне и Елънд се усъмни дали ще издържи дълго.

„Скоро ще паднем — помисли той. — Почти без никаква съпротива“.

Нищо не можеше да се направи. Чувстваше се безсилен, принуден да се крие зад стената, тъй като бялата униформа го превръщаше в лесна мишена. Цялото му политиканство, всичките му подготовки, всичките му мечти. На вятъра.

И тогава се появи Вин. Задъхана. Скочи сред група ранени войници. Стрелите и монетите, които летяха във въздуха, заотскачаха като от невидима стена. Мъжете около нея се втурнаха да откачат куките и да отнесат ранените. Кинжалите й режеха хвърлените отдолу въжета. Тя погледна Елънд и той видя решителността в очите й. Помисли си, че ще скочи долу и ще се нахвърли върху мъжагите с тарана, и вдигна ръка да я спре, но друг го изпревари.

— Вин, чакай! — извика Клъбс и дотича по стълбите.

Тя спря. Елънд никога не бе чувал генералът да говори с такъв страшен глас.

Дъждът от стрели секна. Бумтенето по портата спря. Пред изненадания поглед на Елънд армията отстъпи през покритите със сажди поля към лагера си. Долу останаха само няколко трупа. Неговата собствена армия бе дала доста повече жертви — над двайсет ранени и убити.

— Какво… — почна Елънд.

— Въобще не носеха стълби — обясни Клъбс, загледан в отстъпващата армия. — Това не беше истинска атака.

— А какво беше тогава? — попита Вин.

— Проба — обясни Клъбс. — Често се прави по време на война — бърза атака, за да се проверят реакциите на противника, да се изпита стратегията и нивото на подготовката му.

— Проба — повтори Елънд и погледна хаоса, който продължаваше да цари наоколо. — Май не се представихме много добре.

Клъбс сви рамене.

— Много по-зле, отколкото би трябвало. Може би това ще накара тези мързеливци да влагат повече усилия при обучението. — Млъкна и Елънд забеляза, че таи нещо. Безпокойство.

Елънд пак погледна към отстъпващата армия. Изведнъж всичко си застана на мястото. Типичен ход за баща му.

Срещата със Страф щеше да се състои според уговорката. Но преди нея Страф искаше да му каже нещо.

„Мога да превзема този град по всяко време — казваше тази атака. — Той е мой, каквото и да направиш. Запомни това“.