Мег Блекбърн Лоузи
Децата на новото време (32)

Лорин

Веднъж се намирах в Скотсдейл, щата Аризона, За конференцията „Радвай се на живота си“. Разговарях с една позната и бях обърната с гръб към залата. Изведнъж, също както ставаше с Уилям, съзнанието ми тръгна с друга скорост и напълно загубих нишката на онова, за което приказвахме. В същото време чух думите: „Здрасти, успях!“ Там имаше около 2000 души, но когато се обърнах, имах доста ясна представа кого ще зърна. Това беше едно абсолютно прелестно 11-годишно момиченце с червеникава чуплива коса, огромни сини очи и излъчване, което просто сияеше. От пръв поглед се виждаше, че има много тежък недъг. Но външността не можеше да ме излъже!

Лорин седеше в инвалидна количка и имаше големи затруднения дори да повдига краката и ръцете си. Главата й беше отпусната на една страна и изглеждаше, сякаш изобщо не съзнава онова, което я заобикаляше. Когато се приближих и я погледнах в очите, ми стана ясно, че Лорин е съвсем будно и осъзнато дете, ограничавано единствено от тялото си. С нейно разрешение я докоснах леко. Усетих, че енергийното й поле просто прелива от любов. Попитах я дали не е едно от момиченцата, които разговаряха с мен от известно време. Веждичките й подскочиха нагоре („Да!“). Но аз и без това вече го предполагах. Побъбрихме си малко телепатично. Докато си приказвахме така, с майка й Карън се смеехме на онова, което се случваше. Тя беше чудесна жена. Разговорът с нея и Лорин бе истинско удоволствие. Всичко това трая 15–20 минути, после хората нахлуха в пътеките между редовете, бързайки за следващите лекции. Лорин и майка й също отидоха на някаква лекция.

Същата вечер, когато вече бях заспала, изведнъж сънищата ми се прекъснаха и се събудих. Когато седнах в леглото, главата ми се изпълни с образи на Лорин. Отначало ми се стори, че сънувам, но после осъзнах, че седя в леглото и съм напълно будна. Явно Лорин се опитваше да ми каже нещо. Удивителното в пътуванията извън тялото е, че при тях понятията за време и място не съществуват, следователно за Лорин нямаше никакво значение, че е посред нощ. Любимата й певица беше Лиан Раймс, а най-голямото й желание — да танцува радостно като балерина, без ограниченията на тялото. Напълно будна, аз буквално видях нейния танц в съзнанието си. Беше облечена като балерина, стоеше на палци и движеше грациозно ръце, сякаш бяха леки като крила, и пореха въздуха около нея, докато тя се въртеше и скачаше. Във видението, което Лорин ми изпрати, навсякъде имаше огледала и в която и посока да погледнех, виждах отражения на прекрасната й същност, която летеше в танца, неспирана от нищо. Засмях се, развълнувана от прелестното изпълнение. Ето още едно прекрасно създание с чувство за хумор! Когато Лорин и майка й дойдоха при мен на другия ден, подкачих малката за среднощното й посещение. Тя повдигна вежди („Да!“) и се усмихна. През целия уикенд, докато вършех различни неща, току ме прекъсваха телепатични съобщения, че трябва да отида „тук“ или „там“. И всеки път, когато спонтанно се подчинявах, се натъквах на — познайте кого? — Лорин! Това дори се превърна в нещо като шега между майка й и мен. Прекарахме си страхотно.

Фигура 9. Лорин.

По-късно, в разговор с Карън, майката на Лорин, стана дума за даровитостта на момиченцето и способността й да привлича хората към себе си. Тя излъчва невероятна любов и е прелестна, независимо от недъзите си. Карън сподели, че най-трудното в това да си родител на такова изключително надарено дете е да смелиш някак мисълта, че трябва да я гледаш толкова безпомощна физически. Обаче само външността, физическите й функции бяха засегнати. Отвътре бе съвършена, стига хората да можеха да го разберат.

По-късно Карън ми описа някои от необикновените видове въздействие, които Лорин оказвала върху околните. Например след срещата си с нея трима души спонтанно спрели цигарите и повече никога не се върнали към тях. Никой от тях нямал подобни намерения, преди да се запознае с нея. Лорин като че ли притежава вродена способност да общува и да задейства някои видове изцелителни процеси в хората.

От деца като Лорин можем да си извадим голяма поука. Често се натъкваме на хора и обстоятелства, които не се вписват в разбиранията ни за „нормално“. Тогава инстинктивната ни реакция е по-скоро на отвращение и страх, тъй като от малки сме възпитавани да мислим, че различното трябва да ни плаши. Малцина от нас притежават умението да се чувстват удобно покрай такива хора. А дарбите на нашите изключителни деца са невероятни. Нека не пропускаме да ги забележим!