Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (64)

Глава 24
В която се споменава за една от добродетелите на господин дьо Сен-Люк — благодарността

На сутринта след онази вечер, когато граф дьо Монсоро изглеждаше толкова плачевно в двореца на херцог д’Анжу, че му бяха разрешили да се оттегли и да си легне, преди да е приключила вечерята, той стана в зори и излезе на двора.

Той искаше да намери коняря, с когото беше разговарял вечерта, и, ако е възможно да измъкне от него още сведения за навиците на Роланд.

Графът преуспя в своите намерения. Той влезе в обширния сайвант, където четиридесет великолепни коня поглъщаха със завиден апетит сламата и овеса на анжуйци.

Погледът на графа веднага намери Роланд.

Пред яслите си Роланд проявяваше невероятна сръчност и изпреварваше и най-бързите лакомници.

След това очите на графа потърсиха коняря.

Той стоеше, скръстил ръце на гърди и като всеки добър коняр, следеше как — жадно или лениво — поглъщат своите редовни дажби конете на негово височество.

— Хей, любезни — каза графът. — Кажете, всички ли коне на негово височество се връщат сами в конюшните му? Така ли са обучени?

— Не, господин графе — отговори конярят. — А защо пита ваша милост?

— Заради Роланд.

— Ах, да, вчера той се върна сам. О, за Роланд това не е чудно, той е много умен кон.

— Да — каза Монсоро, — забелязах. Значи вече му се е случвало да се прибира сам?

— Не, господине, обикновено на него язди монсеньор херцог д’Анжу, а той е добър ездач, лесно не може да бъде хвърлен от седлото.

— Роланд не ме е хвърлял от седлото, любезни — каза Монсоро, засегнат от това, че някой, пък било това и конярят, би могъл да си помисли, че той, главният ловчия на Франция, е бил хвърлен от седлото. — Аз съм твърде добър ездач, макар и не чак като херцог д’Анжу. Не, вързах го за едно дърво и влязох в една къща. А когато се върнах, той беше изчезнал. Мислех, че са го откраднали или че някой сеньор, минавайки оттам, е решил да ми изиграе лош номер и да го вземе. Затова и питам кой го е довел в конюшнята.

— Той се върна сам, както майордомът вчера има честта да доложи на господин графа.

— Странно — произнесе Монсоро.

Той помисли малко и смени темата.

— Казваш, че монсеньорът често язди този кон?

— Преди да дойдат другите му коне, той, кажи-речи, всеки ден яздеше на него.

— Вчера негово височество късно ли се върна?

— Около час преди вас, господин граф.

— А с кой кон беше херцогът? Дорестия с бели чорапки и бяла звезда на челото?

— Не, господине — отговори конярят, — вчера негово височество взе Изолин, ето го.

— Нямаше ли в свитата на принца благородник на кон с такива белези.

— Не съм видял никой на такъв кон.

— Е, добре — малко ядосан от това, че търсенето му не се увенчава с успех, каза Монсоро. — Добре, оседлайте ми Роланд.

— Господин графът иска Роланд?

— Да. Защо? Да не би принцът да е наредил да не ми го давате?

— Не, господине, напротив, главният коняр на негово височество се разпореди да ви дадем който кон си изберете.

Не можеш да се сърдиш на толкова внимателен принц.

Граф дьо Монсоро кимна на коняря и той се зае да го оседлава.

Когато конят беше готов, конярят отвърза Роланд от яслата, сложи му юздата и го заведе при графа.

— Слушай — каза той, като взе от него юздата. — Слушай и ми отговаряй.

— С най-голямо удоволствие — отговори конярят,

— Колко получаваш годишно?

— Двадесет екю, господине.

— Искаш ли да получиш десет пъти повече, и то за един ден?

— Разбира се, кълна се в бога — възкликна конярят. — Но как ще спечеля тези пари?

— Разбери кой е яздил вчера дорестия кон с бели чорапки и звезда на челото.

— Ах, господине, това, което искате, не е никак лесно — каза конярят. — При негово височество идват с визити толкова много господа.

— Разбира се, но двеста екю са добри пари и си струва да се потрудиш, за да ги получиш.

— Но естествено, господин графе — не се отказвам да потърся, и не мисля дори.

— Добре — каза графът, — твоето усърдие ми харесва. Ето ти десет екю предварително, за начало. Нали виждаш, няма да си на загуба.

— Благодаря ви, господине.

— Няма защо. Кажи на принца, че по негова заповед отивам в гората да подготвя лова.

Не успял графът да произнесе тези думи, и зад гърба му сламата изшумоли под стъпките на човек, който влизаше.

Монсоро се обърна.

— Господин дьо Бюси! — възкликна той.

— А! Добър ден, господин дьо Монсоро — каза Бюси. — Как попаднахте в Анжер?

— А вие, господине? Казваха, че сте болен.

— Аз наистина съм болен — каза Бюси, — моят лекар ми е предписал пълен покой. Вече цяла седмица не излизам от града. О! Вие май се каните да се качите на Роланд? Аз продадох този кон на монсеньор херцог д’Анжу и той е толкова доволен от него, че го язди почти всеки ден.

Монсоро пребледня.

— Напълно го разбирам — каза той, — конят е изключителен.

— А вие имате щастлива ръка — от пръв поглед избрахте такъв кон — каза Бюси.

— О! Ние вече се познаваме с него — възрази графът, — аз вече го яздих и вчера.

— Това предизвика у вас желание да яздите на него и днес?

— Да — каза графът.

— Извинете — продължи Бюси, — вие казахте, че ни готвите лов?

— Принцът иска да удари елен.

— Доколкото съм чувал, в околността има много елени, нали?

— Да, много.

— А къде мислите да вдигнете дивеча?

— Недалеч от Меридор.

— О, прекрасно — каза Бюси и на свой ред неволно пребледня.

— Искате ли да дойдете с мен? — попита Монсоро.

— Не, много съм ви благодарен — отговори Бюси. — Ще отида да си легна. Чувствам, че отново ме тресе.

— Ето ти на — раздаде се звучен глас от прага на конюшнята. — Нима господин дьо Бюси е станал от леглото без мое разрешение?

— Това е Одоен — каза Бюси. — Е, сега ще си изпатя. Прощавайте, графе. Оставям Роланд на вашите грижи.

— Не се безпокойте.

Бюси излезе и граф дьо Монсоро скочи на седлото.

— Какво ви е? — учуди се Одоен. — Толкова сте бледен, че и аз самият съм готов да повярвам във вашата болест.

— Знаеш ли къде отива? — попита Бюси.

— Не.

— Той отива а Меридор.

— А нима вие сте се надявали, че ще подмине замъка?

— Боже мой, какво, ли ще стане сега?

— Госпожа дьо Монсоро ще отрича.

— Но той я видя със собствените си очи.

— Тя ще го убеди, че е имал временна загуба на зрението.

— Диана няма да се реши на това.

— О, господин дьо Бюси, толкова ли зле познавате жените?

— Реми, чувствам се ужасно.

— Разбира се. Вървете си вкъщи. Предписвам ви за тази сутрин…

— Какво?

— Задушена кокошка, парче жамбон и супа от раци.

— Но аз нямам апетит.

— Това е още едно основание да ви предпиша да ядете.

— Реми, предчувствам, че този палач ще направи нещо ужасно в Меридор. Не, трябваше да се съглася и да замина с него, когато ми предложи.

— Защо?

— За да подкрепя Диана.

— Госпожа Диана прекрасно ще се подкрепи сама, вече ви казах това и пак го повтарям. И тъй като ние също трябва да се подкрепим, моля ви. Освен това не трябва да ви виждат на крака. Защо сте излезли без мое позволение?

— Беше ми много тревожно на душата и не можех да си стоя вкъщи.

Реми сви рамене, заведе Бюси в неговата колиба и като затвори вратата, го настани пред обилна закуска точно тогава, когато граф дьо Монсоро излезе от Анжер през същата врата като вчера.

Графът имаше основание да избере пак Роланд — той искаше да разбере случайно или по навик този кон, когото всички намираха за много умен, го заведе при стената на парка.

Затова, като излезе от замъка, той отпусна юздите на шията му.

Роланд не измами очакванията на Монсоро.

Щом се озова зад градската врата, конят веднага зави наляво. Графът му предостави пълна свобода. След това Роланд сви вдясно, графът и сега не му попречи.

Така те минаха по очарователната, обраснала с цветя пътека, след това по сечището, после под могъщите стари дървета.

Както и вчера, с приближаването към Меридор конят препускаше все по-бързо, премина в галоп и след четиридесет-петдесет минути граф дьо Монсоро се озова пред стената, на същото място като миналия път.

Сега обаче тук беше тихо и пусто. Не се чуваше цвилене, не се виждаше никакъв кон — нито вързан нито бродещ на свобода.

Граф дьо Монсоро скочи на земята, но този път, за да избегне опасността от връщане пеша, омота поводите около ръката си и едва тогава започна да се изкачва по стената.

В парка беше също така безлюдно, както извън него.

Дългите алеи се губеха в далечината, по зелената трева на обширните поляни подскачаха няколко сърни и им придаваха живот.

Графът реши, че няма смисъл да губи напразно време и да дебне предупредените вече хора, които, изплашени от неговата вчерашна поява, несъмнено бяха престанали да се срещат или бяха избрали за среща друго място. Той се качи на Роланд, насочи го към тясната пътечка и забавяйки ход от време на време, след петнадесетина минути пристигна при входа на замъка.

Баронът наблюдаваше как бият кучетата с камшик, за да поддържат бойния им дух, когато през подвижния мост в двора на замъка влезе Монсоро.

Като видя зет си, баронът важно се приближи до него. Диана седеше под огромна смокиня и четеше стихове на Маро. Нейната вярна прислужница бродираше до нея.

Графът забеляза жените едва след като се поздрави с барона.

Той скочи от коня и се приближи до тях.

Диана стана, направи три крачки към мъжа си и приклекна в дълбок реверанс.

— Какво спокойствие, или по-право, какво вероломство — прошепна графът. — Ама че буря ще вдигна сега в този тих вир.

Приближи се лакеят. Главният ловчия му хвърли юздите на Роланд и след това се обърна към Диана:

— Госпожо, благоволете да ми отделите една минута.

— С удоволствие, господине — отговори Диана.

— Ще ни окажете ли честта да останете в замъка, господин графе? — попита баронът.

— Да, господине. До утре във всеки случай.

Баронът се отдалечи, за да проследи стаята на зет му да бъде приготвена по всички правила на гостоприемството.

Монсоро посочи на Диана стола, от който тя току-що беше станала, и сам седна на стола на Гертруда, без да откъсва очи от жена си, гледаше я с поглед, способен да уплаши и най-храбрия мъж.

— Госпожо — каза той, — та кой беше вчера с вас в парка?

Диана вдигна към мъжа си чист и ясен поглед. Тя събра силите си и успя да попита с глас, в който нямаше и помен от вълнение:

— В колко часа, господине?

— В шест.

— Къде?

— В старото сечище.

— Там сигурно се е разхождала някоя от моите приятелки, а не аз.

— Това бяхте вие, госпожо.

Поразеният Монсоро не можеше да намери думи за отговор, но скоро учудването му отстъпи място на гнева му.

— Името на този мъж? Кажете ми го.

— На кой мъж?

— На този, който се разхождаше с вас.

— Не мога да ви го кажа, след като аз не съм се разхождала с него.

— Това бяхте вие, казвам ви — тропна с крак Монсоро.

— Вие грешите, господине — студено отговори Диана.

— И още смеете да отричате! Та аз ви видях със собствените си очи!

— Видели сте мен?

— Да, госпожо, вас! Как можете да отричате, че сте били вие. Нали в Меридор няма други жени освен вас.

— Ето още едно заблуждение, господине, — тук е Жана дьо Брисак.

— Госпожа дьо Сен-Люк?

— Да, моята приятелка госпожа дьо Сен-Люк.

— А господин дьо Сен Люк?

— Той не се разделя с жена си, както ви е известно. Техният брак е по любов. Сигурно сте видели господин и госпожа дьо Сен-Люк?

— Това не беше господин дьо Сен-Люк, това не беше госпожа дьо Сен-Люк. Това бяхте вие, аз много добре ви познах и вие бяхте с мъж, с кой — не зная, но скоро ще узная, кълна се!

— Значи вие настоявате, че съм била аз?

— Казвам ви, аз ви познах, казвам ви, чух ви, като извикахте!

— Когато дойдете на себе си, господине — каза Диана, — аз ще се съглася да ви изслушам, но сега мисля, че е по-добре да си отида.

— Не, госпожо — каза Монсоро и задържа Диана за ръката, — вие ще останете.

— Господине — отговори Диана, — ето ги господин и госпожа дьо Сен-Люк. Надявам се, че ще се овладеете в тяхно присъствие.

И действително, в края на алеята се показаха Сен-Люк и жена му, призовани от звуците на обедния гонг, който започна да бие в тази минута, сякаш само бяха чакали пристигането на господин дьо Монсоро, за да седнат на масата.

И Сен-Люк, и Жана познаха графа и побързаха да се приближат, досещайки се, че присъствието им ще избави Диана от много затруднително положение.

Госпожа дьо Сен-Люк направи на граф дьо Монсоро дълбок реверанс.

Сен-Люк приветливо му подаде ръка.

Тримата размениха някои любезности, а след това Сен-Люк подбутна жена си към графа и взе Диана под ръка.

Двойките тръгнаха към замъка.

В Меридор обядваха в девет часа. Това беше стар обичай от времената на славния крал Луи XII, запазен от барона непокътнат.

Граф дьо Монсоро беше настанен между Сен-Люк и жена му.

С ловка маневра на приятелката си Диана беше разделена от съпруга си и седна между Сен-Люк и барона.

Разговорът беше общ. Той се въртеше естествено около пристигането в Анжер на брата на краля и промените, които това ще предизвика в провинция Анжу.

На Монсоро много му се искаше да смени темата на разговора, но събеседниците му не се поддадоха и той претърпя неуспех.

Не може да се каже, че Сен-Люк избягваше да разговаря с графа, дори напротив — той обсипваше разярения мъж с мили и остроумни ласкателства и Диана, която благодарение на бъбренето на Сен-Люк можеше да пази мълчание, с красноречив поглед изрази на приятеля си своята благодарност.

„Този Сен-Люк е просто глупак и бъбрив като сврака — каза си графът. — Ето човека, от който, по един или друг начин, ще разбера нужната ми тайна.“

Граф дьо Монсоро не познаваше Сен-Люк — той се беше появил в двора след заминаването му.

Затова, щом направи това заключение, Монсоро започна да отговаря на шегите на младия човек, което още повече зарадва Диана и спомогна за възцаряването на общо спокойствие.

Освен това от време на време Сен-Люк незабелязано намигаше на госпожа дьо Монсоро и тези измитания означаваха:

„Не се вълнувайте, госпожо, имам план.“

В какво се състоеше планът на господин дьо Сен-Люк, ще разберем в следващата глава.