Майн Рид
Ямайски марони (93)

Глава XCII
РЕВНИВО РАЗУЗНАВАНЕ

Урвата откъм задната страна на Дяволската канара, единственият път, през който можеше да се достигне до върха, макар и лека за изкачване от пешеходци, не бе достъпна за конници. Щом достигна до основата на скалата, ревнивата ездачка слезе от коня, завърза повода му за клона на едно дърво, свали от токовете си малките шпори и продължи пеш. Когато стигна на върха, тя се настани близо до края на площадката в положение, позволяващо й да обхване с поглед изцяло господарския дом, парка и околността на Гостоприемната планина. Доволна от заетата позиция, Джудит почна начаса своето разузнаване. В началото тя не си послужи с далекогледа. Всяка човешка фигура, която се движеше около къщата, се виждаше с просто око. Щеше да има достатъчно сгода, за да прибегне и до увеличителните лещи, стига да станеше нужда да се уточняват подробностите.

Известно време, след като еврейката зае наблюдателното си място, близо до жилището и около него не се мярна никой. Пълен покой цареше навред. Един питомен петнист елен подскачаше по полянките, няколко пауна се перчеха из лехите на парка и червените им огърлици святкаха на слънцето. Никакви други живи същества не се виждаха около къщата.

По-нататък из полетата се забелязваха да работят тумби негри и изглежда някакъв бял надзирател между тях. Те не представляваха интерес за наблюдателката, която ги отмина и се върна на ограденото пространство около жилището с надежда да открие нещо: човек, движение или картина, които да помогнат да се разгадае тазсутрешната загадка.

В това отношение еврейката не остана разочарована. Показаха се лица, разкриха се подробности, разгърнаха се картини. Те не донесоха развръзката, която тя диреше от високата наблюдателница, ала успокоиха до известна мяра ревнивите мисли, които я разяждаха.

Най-напред Джудит забеляза да излизат от дома и да сядат между статуите един мъж и една жена. При вида им наблюдателката изпита болезнен трепет, който не престана, докато далекогледът не й разкри сламеноруси коси и бакембарди, сочещи, че кавалерът е Смиджи. Откритието изпълни с особено задоволство еврейката, а ревнивият й дух се успокои още повече, когато тя през далекогледа видя унилия израз на Кейт Воуан.

— Отлично — прошепна в захлас съгледвачката. — Тази посърналост говори много. Тя не се е виждала с него. Положително не, инак не би изглеждала така подтисната.

В този миг към седналата между статуите двойка се приближи някакъв човек. Бе мъж в тъмни дрехи. Хърбърт Воуан носеше също тъмно облекло. С нов пристъп на болка Джудит поднесе далекогледа към окото си.

— Ах, не е той. Невзрачна физиономия — трябва да е прислужник. Много вероятно лакеят, за когото чух да се говори. Може би носи някаква вест. Да, ей ги, тръгват. Не. Тръгва, само господарят. Тя остава. Твърде странно, че я напуска. Толкова по-зле за доброто ви възпитание, господин Смит-джей^[1]!

Произнасяйки името, прелестната съгледвачка избухна в подигравателен смях. Тя свали далекогледа от окото си, доволна от видяното. Из дворовете на Гостоприемната планина нямаше и следа от присъствието на младия англичанин, нито нещо издаваше, че той се е срещал с братовчедка си. В подобен случай всичко щеше да завърши, както го желаеше еврейката, тъй като изразът, който можеше да се наблюдава в Кейтиното лице, сочеше всичко друго, но не и сдобряване с Хърбърт. Щастлива, че младата креолка е така нерадостна, ревнивата съперница прилепи око към далекогледа.

— Я! — възкликна тя. — Какво прави тая робиня пред статуята? Сякаш й говори нещо. Интересна беседа, не се съмнявам. Ха-ха! Може би й се кланя. Ха-ха! Тя е не по-малко вкаменена от самия мрамор. Въплътено търпение, което се усмихва… ха-ха!

— А сега — продължи развеселената наблюдателка, без да сваля далекогледа от окото си — тя сне поглед от статуята. Насочи го насам, бога ми! Тя не може да ме зърне. С просто око е невъзможно. А и от ръба на канарата се подава само главата и шапката ми. Тя не е в състояние да ги различи. Колко втренчено гледа насам. По лицето й играе усмивка. Или нещо подобно. Човек може да си въобрази, че си припомня прекрасното зрелище тук горе: интересната картина — Смиджи на колене. Ха-ха!

— Ай, какво я прихвана? — запита се Джудит и престана да се смее, когато видя как девойката сложи на главата си забрадката и зави към задната част на къщата. — Какво означават тия действия? Изглежда, че се кани да отива нейде. Сама? Да, сама, сякаш преднамерено. Я гледай! Тя мина покрай къщата крадешком и погледна към нея, като че се бои да не излезе някой и да й попречи. Прекоси градината. Излезе през вратичката на оградата. Охо, почна да изкачва планината!

При тези думи Джудит пристъпи крачка Напред, за да може да вижда по-добре. Далекогледът заигра на окото й, а тя цяла се разтресе от възбуда.

— Изкачва планината! — промълви съгледвачката. — Да, изкачва планината! Защо? Да не би да има среща с Хърбърт Воуан?

От устата на еврейката се изтръгна сподавен вик. Далекогледът натежа, готов да се изплъзне от пръстите й.