Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (29)

Глава XXIX
Читателите се запознават с обитателите на къщата, в която бе попаднал Оливър

В красиво мебелирана стая, наредена по-скоро със старомодно удобство, отколкото с модерна елегантност, пред добре сложената за закуска маса седяха две дами. Обслужваше ги мистър Джайлс, грижливо облечен в черен костюм. Заел бе място на половин път между бюфета и масата. Изправен с цялата си височина, той бе отметнал глава назад и съвсем леко я бе наклонил настрани. Левият му крак бе стъпил напред, дясната му ръка бе мушната в жилетката, а лявата, с която стискаше кърпа, висеше отстрани. Той имаше вид на човек, който се движи и работи с приятното чувство за собствените си достойнства и значимост.

Едната от двете дами бе в напреднала възраст, но високото облегало на дъбовия стол, на който бе седнала, не бе по-изправено от нея. Тя бе облечена крайно изискано и грижливо; дрехите й представляваха чудновата смесица от старовременност и леко отстъпване пред изискванията на съществуващата в момента мода. Това по-скоро подчертаваше приятността на старомодното облекло, вместо да разваля ефекта му. Тя седеше величествено, със скръстени на масата ръце. Очите й (възрастта бе затъмнила много малко блясъка им) бяха мило отправени към младата й събеседничка.

Другата дама бе в прекрасния разцвет на младостта, в тази възраст, в която ангелите, взели човешки образ, се вселяват в такива като нея, за да изпълнят добрите божии повеления, без това да нарушава светостта им.

Тя още не бе навършила седемнадесет години. Така лека и изящна, тъй мила и нежна, толкова чиста и красива, тя не изглеждаше да притежава нищо земно, нито пък грубите земни същества можеха да бъдат нейни подходящи спътници. Интелигентността, която светеше в дълбоките й сини очи и се излъчваше от благородната и глава, не бе нито за възрастта й, нито въобще за този свят; и все пак променящият се израз на нежност и добро настроение, хилядите светлинки, които играеха по лицето й, без да оставят там някаква сянка, и най-вече усмивката й — веселата и щастлива усмивка, — бяха сякаш създадени само за домашния кът, за семейния мир и щастие.

Тя беше заета с дребните задължения по закуската. Като вдигна очи, когато по-възрастната дама бе отправила поглед към нея, тя игриво отмахна коса, простичко сплетена над челото й, а в искрящия си поглед вложи такава обич и безизкуствена прелест, че и небесните духове биха се усмихнали, ако я видеха.

— Повече от час е минал, откакто Бритлс е тръгнал, така ли? — запита старата дама след кратко мълчание.

— Един час и дванадесет минути, госпожо — отвърна мистър Джайлс и погледна сребърния часовник, който бе извадил от джоба си посредством закачената за него черна панделка.

— Много е бавен — забеляза възрастната дама.

— Бритлс винаги е бил бавен момък, госпожо — отвърна икономът. И между другото, като се има предвид, че Бритлс бе бавен момък вече от тридесет години, не съществуваше никаква вероятност да стане някога по-пъргав.

— Вместо да стане по-добър, той става по-лош, струва ми се — каза възрастната дама.

— Нищо не може да го извини, ако е спрял да си поиграе с други момчета — забеляза усмихнато девойката.

Мистър Джайлс тъкмо размишляваше дали ще е прилично да се усмихне почтително, когато пред градинската порта спря файтон, от който скочи пълен господин и изтича право към вратата. Той се вмъкна бързо в къщата по някакъв тайнствен начин и се втурна в стаята, като едва не катурна масата и мистър Джайлс едновременно.

— Никога не съм чувал подобно нещо! — възкликна пълният господин. — Скъпа мисис Мейли… мили боже при това, посред нощ… никога не съм чувал подобно нещо!

С тези съболезнователни думи дебелият джентълмен се ръкува и с двете дами, взе си стол и ги запита как се чувстват.

— Вие трябва да сте умрели. Положително трябва да сте умрели от уплаха — каза дебелият джентълмен. — Защо не пратихте съобщение? Боже мой, слугата ми щеше веднага да дойде. Също и аз. И помощникът ми би сторил същото с удоволствие. А и всеки друг — при такива обстоятелства. Божичко, божичко! Така неочаквано! А и посред нощ!

Докторът изглеждаше особено обезпокоен от обстоятелството, че разбойническото нападение бе извършено посред нощ; сякаш възприетият обичай на господата от разбойническия занаят е да вършат работата си по обяд и да съобщават намеренията си по пощата един или два дни предварително.

— И вие, мис Роза — каза докторът, обръщайки се към девойката, — аз…

— О, да, да, твърде много — прекъсна го Роза, — но горе има едно клето същество, което леля желае вие да прегледате.

— О, разбира се — отвърна докторът, — значи така. Както разбирам, ти си свършил тази работа, Джайлс.

Мистър Джайлс, който трескаво нареждаше чайните чаши поруменя силно и каза, че е имал тази чест.

— Чест ли? — каза докторът. — Хм, не зная. Може би да раниш крадец в кухнята е толкова въпрос на чест, колкото и да сториш същото с противника си на дуел от петнадесет крачки. Представи си, че той е стрелял във въздуха и че ти си се биел на дуел, Джайлс.

Мистър Джайлс, който смяташе, че по този начин се прави несправедливо опит да се намали славата му, отвърна почтително, че не е редно такива като него да съдят за подобни работи, но че не смята случилото се за шега.

— Прав си! — съгласи се докторът. — Къде е той? Покажете ми отгде да мина. На слизане пак ще се отбия при вас, мисис Мейли. Това е прозорчето, през което се е вмъкнал, така ли? Гледай, гледай, просто да не повярва човек!

Като приказваше през целия път, той последва мистър Джайлс нагоре по стълбата. А докато той върши това, можем да осведомим читателя, че мистър Лосбърн, лекар, от околността, познат на разстояние от десет мили под името „докторът“, бе надебелял по-скоро от добродушие, отколкото от добър живот. Той беше най-добрият, най-сърдечният и най-ексцентричният стар ерген, който можеше да се намери на разстояние от пет пъти по толкова мили.

Докторът се бави при болния много по-дълго, отколкото той и дамите очакваха. Донесоха от файтона голяма, плоска кутия; звънецът на спалнята прозвуча на няколко пъти; слугите тичаха непрестанно нагоре-надолу по стълбите и от всичко това можеше с право да се заключи, че горе се вършеше нещо важно. Най-после той се завърна, а в отговор на нетърпеливия въпрос относно пациента му докторът си даде тайнствен вид и внимателно затвори вратата.

— Много необикновено нещо, мисис Мейли — каза мистър Лосбърн, опрял се с гръб на вратата, сякаш за да я запази затворена.

— Надявам се, че животът му не е в опасност — каза старата дама.

— Ха, при тези обстоятелства това съвсем няма да е необикновено — каза докторът, — но аз не смятам, че такава опасност съществува. Видяхте ли крадеца?

— Не — отвърна старата дама.

— А не сте ли чули нещо за него?

— Не.

— Извинете, госпожо — намеси се мистър Джайлс, — но аз тъкмо щях да ви разправя за него, когато мистър Лосбърн влезе.

Истината беше, че отначало мистър Джайлс просто не можеше да възприеме факта, че беше ранил само едно момче. Храбростта му бе възбудила толкова похвали, че той в никакъв случай не бе в състояние да се удържи да не отложи обясненията за няколко прекрасни минути, които бе преживял в зенита на кратката си слава на истински смелчага.

— Роза искаше да го види, но аз не дадох да се издума!

— Хм — възкликна докторът. — Във външността му няма нищо страшно. Имате ли нещо против да го видите в мое присъствие?

— Не, разбира се, ако това е необходимо — отвърна старата дама.

— В такъв случай смятам, че е необходимо — каза докторът. — Най-малкото положителен съм, че много ще съжалявате, ако отложите да го сторите. Сега той е настанен удобно и е спокоен. Мис Роза, ще ми позволите, нали? Няма абсолютно нищо за плашене, давам ви честната си дума!