Димитър Талев
Железният светилник (40)

V

Тоя Божик Стоян Глаушев за пръв път облече дълъг кюрк от тъмносиньо сукно. Радваше се като дете на тая дреха, която носеха само по-заможните люде и чорбаджиите. Като го накара Султана да облече такъв кюрк, искаше тя да заличи всяка следа от селския му произход, макар Стоян и под кюрка да си остана такъв, какъвто си беше създаден. Иначе той не би се радвал така невъздържано на новата си градска дреха.

На първия ден на Божик църквата пусна, както винаги на тоя ден, рано, още в зори. Стоян и двамата му синове се прибраха вкъщи и докато чакаха да бъде сложен божикният обед, поднесоха им жените печени врабчета и крехки месца — да се облажат за пръв път след дългите пости. Скоро жените сложиха и обеда — днес рано се обядваше, от нетърпение след дългите божикни пости, а трябваше мъжете да посетят тоя ден всички роднини и по-близки приятели, дори и по-старите калфи от дюкяна, както беше по стар обичай. Весел и шумен, Стоян седна да обядва с новия си кюрк и едвам го накараха да го съблече.

След обеда Стоян Глаушев отново поведе синовете си и влязоха най-напред у Бенкови насреща. Първа излезе да ги посрещне Божана, още на чардака.

— Ха за много години — викна Стоян. — Ама чакай, ти днеска си и именница. Хайде честито име, да ти е вечно! Аз пък на третия ден ще посрещам. Ние, Стояновците, сме последни. Е — пошегува се той с гръмлив глас, със зачервено лице от празнична радост, — то се знай, нели сме повекето селски люде!

Гостите се изуха пред вратата и влязоха вътре по чорапи, а Божана остана вън да подреди чифт по чифт обувките им. Тя задържа за минутка в ръката си новите калеври на Лазара — да им се порадва, — и те, обувките му, й бяха мили. Сетне побърза вътре — да почерпи гостите, че божикните гости не се бавят много. Влезе в гостната и се спря до вратата, докато продължаваха поздравленията и благословиите между гостите и домакините, докато се питаха и разпитваха за времето, за ранния обед — дали им се усладил, такъв тучен и обилен, след дългите пости. Божана не се решаваше да погледне Лазара в присъствието на баща му и брат му, но с цялото си същество чувствуваше неговата близост. Тя бе се съвзела от болестта и развълнувана от тая радостна среща, изглеждаше още по-бодра, лека руменина бе се появила на бледото й личице, сините й очи се смееха и стоеше там, до вратата, с разкошната тежка корона от златисти коси на главата си, цяла в бледосиня коприна, с широк, надиплен до земята малакоф без обръчи, нашарен със сребристобели божури и листа. Стоян се загледа в нея с полуотворена уста, като че ли за първи път я виждаше — красиво видение от небесна синева и слънчеви лъчи, още по-ярко, по-блестящо върху фона на потъмнелите резби и шарки по вратата зад нея. Той изеднаж викна:

— Ама кога ще ни дадете вие нашата снаха да си я заведем у нас? Още ли ще чакаме?

Божана се обърна и тихо излезе вън, след нея остана тъмният гръб на старата врата. Андрея свенливо се усмихваше, а Бенковица, майката, каза:

— Ех, ще ви я дадем кога да е, щом веке е дадена дума.

— Дадена дума — загърмя пак Стоян нетърпеливо, — може те да си дали дума, ама ние, старите, баща, майки, не сме си дали дума, и тъй, да се чуе и разбере от сички. Ами хайде днеска — днеска, да речем, не може, първия ден, но утре или още по-добре вдругиден, на моя имен ден, да направим годеж, та целият град да чуе и да знай.

— Бива, защо не — отвърна Бенковица.

— Бива. Не бива, ами да бъде! Снаха искам аз, една имам, още една искам. Да турим оглавник и на тоя ат — тупна той Лазара по гърба, — че макар да е толкова умен, целият град го знай и познава, ама е се още аджамия, още мисли, че каквото лети, сѐ се яде, а друго е, като се ожени човек и завъди челяд. Хайде, щом бива — да бъде! Стройници нема да ви пращаме, те, младите, сами си направили строя, а ето го моя син, виждате го, знайте го; кажи сега ти, Бенковице, и ти, Андрея, щом го нема баща й, бог да го прости, кажете да ви чуя аз, баща му, пък утре или вдругиден ще вдигнем годеж.

Стоян беше много тържествен, важен, а беше и смешен, като искаше сега да сгодява сина си, като че ли Лазар беше някое недозряло момче, а той, баща му, редеше живота му. Така беше смешен Стоян Глаушев и с новия си чорбаджийски кюрк — весел, несдържан в радостта си, със зачервено младежко лице въпреки прошарените вече мустаки, грубоват, все още селски човек, а бе навлякъл такава тежка дреха, дълга, от лъскаво сукно, с кожи. Но никой не би му се присмял — радостно се усмихваха срещу него Бенковица и Андрея, радостно се усмихваха и синовете му на високия му глас и бащинската му, важна разпоредителност, а и той се усмихваше сам на себе си, най-вече на новия си кюрк. Какво искаше да чуе той сега от майката и брата на бъдещата снаха? Най-напред думата им, както беше ред, открито и ясно, сетне и сам не знаеше какво искаше да чуе, но нали такъв беше редът — годежът е спогодба, устройва се от двете страни животът на двама млади люде. Бенковица и синът й се спогледаха с бърз поглед и Андрея каза:

— Ти добре го рече, чичко Стояне, твоят Лазар е малко аджамия. Нека ние с тебе да си поговорим, ето и Кочо е тука, и майка ми, а той да мълчи и да слуша. Каквото ние решим, това ще бъде. Даваме ви ние от сърце Божана за снаха. Така влиза Лазе като наш зет в къщата ни, а ние с мама го приемаме като наш син и брат во сичко. Каквото ни е оставил баща ми Климе Бенков, става и негово, а в работата ще бъдем двамата като братя, ще делим поравно, по братски. Ако иска Лазе, може да дойде да живее у нас след сватбата.

— Не — дигна ръка Стоян. — Не го давам аз моя Лазе домазет!

— Харно, харно, чичко Стояне. В дюкяна той ще бъде наравно с мене. Той знай какво имаме сега на ръка. Имаме още и две ниви и едно лозе, те ще бъдат наполовина негови, наполовина мои, а къщата, докато е жива мама, ще си бъде нейна. Така сме си говорили ние с мама.

Бенковица кимна с глава, но Стоян отново дигна ръка:

— Не! Сичко е на майка ти. Тя е стопанката тука. Каквото е оставил Климе Бенков, най-напред е нейно, а после ваше. Вие двамата ще работите, ще печелите.

— Мене нищо не ми требва, свате — продума Бенковица. — Само те, децата ми, да са добре.

— Е, тъй, тъй — съгласи се Стоян, — но те да не делят така, докато ние, старите, сме още живи. Да се знай кой е пръв и кой иде след него. — Изеднаж той се раздвижи, стана прав, понамести феса на голямата си глава: — Така, думата ни дума. Вдругиден, на моето име, ще направим годеж, ще разменим дарове. А хаирлия да е! Ела сега, сватче, да се целунем — протегна ръце Стоян към Андрея Бенков.

Станаха всички да се разцелуват като нови роднини.

— Мамо — чу се отвън гласът на Божана.

Бенковица излезе. Вън тя се уплаши от изгледа на щерка си. Божана бе побеляла като вар. Тя махна на майка си — в полумрака на вътрешната стая ръката й просветна като бял пламък — и я отведе в най-отдалечения ъгъл.

— Не, мамо, не! — улови се с две ръце девойчето за майка си и трепереше, люлееше се цяло. — Бех тръгнала с таблата да почерпя и сичко чух зад вратата, нели за мене приказвахте… Не искам годеж, мамо!

— Защо, чедо! Ами ти требва да се радваш! Ти за Лазе, нели го искаш… И той сам ти каза, когато беше болна, сега, какво, ще направим годеж и после — сватба.

— Мамо, мамо… — простена Божана, отпусна глава на майчините си гърди. — Аз не съм здрава, ти знаеш, майчице.

— Как да не си здрава — отвърна Бенковица, но бледото й лице побледня още повече, посивя в здрача, но все пак тя продължи: — Здрава си, чедо. Ходиш си, работиш. С време, кога се омъжиш, ще закрепнеш още повеке. Така става с нас, жените.

Тя не можеше да признае пред детето си своя грозен страх от болестта на Климе Бенков, мъчителния страх за здравето на децата й, който дълбаеше години наред, ден и нощ, сърцето й, мозъка й, при най-лекото им заболяване, като ги виждаше двамата така слабички, нежни. Сетне дойде разболяването на Божана с всички признаци на бащината й болест — о, майчина мъка, да вижда детето си осъдено на смърт, а може би и другото. Божана бързо се съвзе, от близу един месец изглеждаше съвсем здрава, върнаха се и надеждите на Бенковица — да се бори по-лесно с вечния си страх. Ето сега — какъв щастлив случай с Лазе… Радостта крепи и лекува. Бенковица и наистина вярваше, че женитбата, която променя от корен живота на жената, може да промени, да обърне и кръв, и всички сили в тялото на щерка й.

— Майко, нели казваш, че съм умна… Аз не мога тъй за Лазе. Много ми е мил. Ами ако се разболея пак, ами ако умра… Защо да го почерня… Боже — изхлипа Божана без сълзи, — може и да му предам болестта. Мамо, не се плаши, требва да ти кажа всичко. Никога не сме си приказвали за това, а сега требва. Знам от какво умре татко. И аз повръщах кръв. Не се плаши, мамо, не ме притискай така, може би всичко ще мине, аз наистина сега съм добре. Но — отдръпна се тя от майка си и стискаше в малките си студени ръце загрубялата й ръка — да не бързаме. Аз и така съм радостна. Да почакаме още една година. Да си знаем, но без годеж и веселби, да не разгласяваме.

Бенковица стоеше мълчалива. Божана продължи:

— Иди, иди повикай Лазе. Аз ще му кажа.

— Какво ще му кажеш? — продума Бенковица колебливо.

— Иди, иди, мамо.

Лазар излезе от стаята и се приближи, следван от Бенковица. Божана събра всичките си сили и каза спокойно, но твърдо:

— Лазе, знам какво приказвахте вътре. Благодарна съм на бога за тая моя радост. Годеж… не сега, още не. След една година. Да не се разгласява, за да бъдеш свободен. Не, не ме питай, Лазе! Размисли и ще узнайш, ще разбереш от какво се боя и сичко.

Тя млъкна. Не можеше да владее повече гласа си. Лазар несъзнателно приподигна ръце към нея в мълчалив възторг. Той знаеше от какво се отказваше тя и от какво се боеше — не за себе си, а заради него. „Да — отпусна ръце той, — нека тъй да бъде.“ И гласно каза:

— Нека тъй да бъде. Ще почакаме, Божанке, една година. Ти прекалено се боиш, но да не бързаме, щом така искаш.

Върна се в стаята, при другите мъже, и каза:

— Поприказвахме вън с Божана. Нема да правим годеж сега-засега. Ще почакаме некое време!

— Е, е, е! Какво е това сега пък! — нацупи се като сърдито дете Стоян Глаушев. — Детински работи. Нели си дадохме дума и…

— Думата е дадена, татко. Само веселбата ще отложим за некое време.

— Ех — махна с досада ръка Стоян. — Тъкмо си бех нагласил гърлото за повечко винце и за песни…

* * *

Днес, на първия ден на Божик, и тежката порта на чорбаджи Аврам Немтур стоеше отворена. По улицата минаваха върволици люде, още от ранна сутрин, бащи със синовете си и други по-малки дечурлига, братя и зетьове — всички бързаха пременени, накитени, да се отбият за две-три минути във всяка роднинска или приятелска къща, при кумове и сватове, да честитят големия християнски празник, да разменят все същите думи за времето и за вкусния обилен обед. Всички бързаха, че най-късно до пладне трябваше да се обиколят по двайсет, трийсет и повече къщи. Толкова люде минаваха по улицата, а нито един не се отби в широкия двор на чорбаджи Аврама, в неговите сараи. Той нямаше роднини, нямаше и приятели.

Двете жени, старата леля и Ния, шетаха още от тъмна нощ, накладоха огнищата, наготвиха всякакви коледни ястия, постлаха стаите с нови килими и ямболии, както във всяка християнска къща. Чорбаджи Аврам ходи в църква, върна се, облажи се и той с късче печено месце, че и той бе постил. Сетне сложиха божикина трапеза, богата и пребогата, ядоха тримата сами, мълчаливи, без радост. Чорбаджията се оттегли до огнището, пуши с дълъг един аршин чибук, с кехлибарено зърно за устата като круша, поприпече се на огъня, подремна, събуди се и пак пуши. Тихо беше в голямата двукатна къща, пълна и препълна с тежка покъщнина и всякакви богатства. Откъм улицата се дочуваше тропот на нови или подновени емении и калеври, глуха, далечна врява и сякаш спираше до прага на чорбаджийската порта, до високата стена, която обграждаше широкия чорбаджийски двор, а отсам оставаше само тишина и досада, блудкава, тежка преситеност и мрачна скръб. Душата на стопанина живееше и властвуваше в тоя дом. Отвъд тоя праг и тая висока стена бяха другите, другият свят, чужд и враждебен.

Притихнаха и двете жени. Старата леля се прибра в претоплената си стая на долния кат и легна да спи, да си доспи. Ния влезе при баща си, седна мълчаливо на ниско столче до малките прозорци с железни решетки и шарени завеси, четири един след друг, от вратата до другата стена. Оттук се виждаха чардакът, дворът, отворената порта и улицата, оголелите дървеса по дворищата нататък, покриви и кумини и планината далеко отвъд. Ния отвори на колената си някаква гръцка книга, с едро, черно писмо върху яркобяла хартия. Другата й леля, по-стара сестра на покойната й майка, бе й я изпратила от Битоля неотдавна. Ния я прочете два пъти от край, до край — дълга сантиментална история за смелите подвизи и благочестивата любов на някакъв французки рицар, който загива в бой със зли, подли врагове, и за една млада, красива графиня, която от обич и скръб по рицаря, погребва младостта си между стените на далечен манастир. Ния премина с разсеян поглед по няколко вече добре познати редове и спря до първата точка. Едрите ярки букви по бялата хартия се преплетоха, сляха се в сиво петно, изчезнаха. Тя нищо не виждаше.

Събираше смелост да заговори с баща си, подбираше думи. Да му каже всичко за Лазе Глаушев, да му каже да я омъжи за него. Преди да седне тук, срещу стария, това изглеждаше по-лесно, смелостта й беше по-голяма. Сега челюстите й бяха сковани и само няколко думи, все едни и същи, най-смелите, най-дръзките, се въртяха в главата й: „Тате, ако мислиш да ме омъжиш — само за Лазе Глаушев.“ И пак… „Ако мислиш…“ Как ще изрече, с чия уста ще произнесе тия думи, това име пред баща си, от страх и срам? Рядко бе седяла така срещу него, да заприказва като дъщеря с баща си, рядко бе чувала от него повече от две-три думи — дали е болна или здрава, дали е гладна или сита, дали иска нов фустан или нови чехли. Такъв баща беше той. Обличаше я в коприна и злато, хранеше я с мед и мляко и каквото и да поиска тя за облекло и храна. Никога не й се караше, никога не бе я ударил. Добър баща, грижлив, но това не стигаше. Ето какъв час дойде за нея — не беше за здраве или болест, за нова руба. Душата я болеше, а не можеше да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг близък, свой човек тя нямаше. Леля й, прибрана по милост в тоя дом, трепереше пред брата си, чорбаджи Аврама. Ния не помнеше майка си. Знаеше, че тя би й помогнала сега, но нямаше дори някакъв спомен от нея, а само неясна скръб в сърцето си. Лазе… Да дойде да я поиска от баща й, да дойде да я отведе, тя би тръгнала след него. А между него и нея стоеше баща й — чужд и страшен с бащинската си власт над нея, с тежкия си поглед, с мълчанието си. Каквото и да му кажеше за Лазе, за своята обич — той би разбрал само едно: искам мъж. Огън пропълзя по бузите й. Устните й оставаха стиснати. Но тя трябваше да проговори, трябваше…

Ния не смееше да дигне поглед към баща си, да не би да издаде мислите си, и не забелязваше, че той, седнал край огнището, не сваляше очи от нея. Той виждаше, че тя не обърна ни една страница от книгата си, а седеше там, на столчето, вече толкова време. Лицето й, позата й издаваха душевната й борба. Какво ставаше с нея, какво мислеше тя, втренчила неподвижен поглед в книгата? Не беше от полза за жените да четат книги, но пък той не искаше дъщеря му да бъде проста и дива като другите преспански девойки. Никога не бе я виждал такава, с такова лице. Винаги си е била сдържана, студена, горделива, но сега… Не е, не е от книгата.

Върху светлината на малкия прозорец се виждаше тънката линия на профила и, с ниско, право чело и матово проблясващите, едри, черни къдри над него, прав нос, леко издутите устни и нежно закръглената брадичка, върху едва-едва изпъкналите й скули меко светлееше топлата мургавина на кожата й. Като тих пламък грееше около тънката й шия, по рамената й, по едва изпъкналите й гърди тъмночервеното кадифе на новата празнична дреха. Ния, детето ми… — пееше или проплакваше сърцето му, но устата му не бе свикнала да произнася думи на обич и нежност. Само една обич и една нежност имаше в неговото вкаменено, отровено сърце: Ния. Там беше и някогашната му буйна, гореща страст към майка й, превърнала се сега в скрита, мрачна скръб. Аврам Немтур никога не бе имал думи за своята любов към жена си, за нестихналата си жалба по нея и после за обичта си към единствената рожба, която тя му остави след ранната си смърт. И неговото сърце беше човешко. И в неговото сърце имаше няколко благородни капки кръв, груб съсъд, загрубял от ненавист към човека, от високомерие, властолюбие и алчност за богатства: неговата покрусена любов към покойната и неизказана нежност към нейната и неговата единствена рожба. Мрачният лъч на погледа му изпод сключените дебели вежди напираше да проникне през гладкото чело на девойката. Може би тя желаеше нещо и не се решаваше да му каже… Но да каже — би изпълнил всяко нейно желание! Да не би пак да я безпокояха двете дръзки турчета? Той ги бе издирил, бе ги прикоткал и сега те се отбиваха в дюкяна му понякога, да пият по едно кафе с чорбаджията, и вече не минаваха пред портата му. Ния, детето ми… Кажи — ала устата му не се отваряше. За да не покаже слабост. За да не издаде болката си по любимата загубена жена, която остави след себе си ярка, жива следа. Ния приличаше доста на покойната си майка, а гласът й понякога прозвучаваше досъщ като гласа на мъртвата и чорбаджи Аврам сякаш чуваше жена си отвъд гроба. Тя го зовеше с гласа на Ния. Той вярваше, че покойната е в рая, и беше набожен посвоему — пазеше постите, занимаваше се с църковните работи, даряваше църкви и манастири, ала не толкова от страх пред бога, колкото от страх да не би душата му, когато се представи един ден горе, да намери затворена златната врата на рая. Но това бяха по-редки минути в живота му, когато се поразхлабваше обръчът на скръбта, ненавистта и високомерието му, в който беше сковано неговото себелюбиво сърце.

Ния изви глава и се загледа през прозореца между приподигнатите завеси, набрани като ветрило. Баща й веднага улови движението й, дочу как тя тихо, едва чуто въздъхна. Пред отворената порта минаха неколцина люде, след туй други двама. Като следваше неотстъпно все същата мисъл, тя неочаквано и за себе си, започвайки предпазливо, отдалеч, продума:

— Никой не идва у нас.

— Защо ти са? Да не мислиш, че за добро ще ти влезе чужд човек в къщата! Ще влезе за ядене и пиене, да разгледа и после ще отиде да те приказва.

Девойката се насърчи от неочакваната му приказливост.

— Се тъй сами ли ще живейме, татко… Далеко от другите люде. Ти немаш приятели и роднини. Виж другите…

— Не ми требва никой. По-далеко от мене.

Ния продължаваше да гледа през прозореца. Сърцето й биеше по-бързо и по-бързо. Тръгнала бе и вървеше с отчаяна решителност към пропаст, която ще я погълне, страшна и неизбежна, но може би ще намери там, от единия до другия бряг над тъмната дълбина, макар едно тясно, несигурно мостче. И пристъпи още по-смело, дръзко:

— Тате, ти си веке над шейсет години, аз съм на осемнайсет. Ще ме оставиш съвсем сама на тоя свет. И какво ли още не може да се случи с човека.

Дебелите черни вежди на чорбаджи Аврама подскочиха и двете нагоре, подпряха набралите се гъсти дипли на челото му. Не бе чувал такива думи от щерка си. Не, Ния не беше вече дете! Той бързо се приподигна на лакътя си:

— Ще те омъжа. Ще ти оставя богатство.

Сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите. Ето, още една стъпка! А как чудно спокоен беше гласът й:

— Богатство… Ти знайш, тате: бог дава, а взема още по-често и по-бързо.

Дебелите вежди на чорбаджията паднаха като капаци върху очите му, набраните бръчки по челото се разнесоха — това беше усмивката му. Усмихна се той на себе си, че се бе досетил: „Тя иска да я омъжа. Жена е веке, жена, погледни!“ Ето пак спомени за Кальопа, майка й… Той отпусна клепки, лицето му се разведри и успокои, като да го упои сладка дрямка. Той се ослуша далеко-далеко. Беше последната им среща, преди да му стане жена, най-късата от всички срещи, които бе имал с нея, все тъй набързо… Ще те взема, Кальопе… Вземи ме, аз тебе съм избрала!… Гласът на мъртвата ли беше тоя далечен глас, или Ния е казала някому същите тия думи?

— Нийо — продума той ослушан, — дали… дали не си избрала некого?

Тя бързо се обърна, присви колена до него, обхвана шията му, притисна лице на гърдите му. Той нито се помръдна, не знаеше и какво да стори, щерка му никога не бе го прегръщала така, неочаквано дойде тая радост от тежестта на ръцете й около шията му и тая главица на гърдите му, мила, своя, родна.

— Е, е… Кажи, кажи.

Ния се притисна още по-плътно към него и рече:

— Лазе Глаушев.

Чорбаджи Аврам трепна, потрепера, сякаш нож го прободе. Посегна с две ръце, свали от шията си ръцете й, тя се отдръпна, както беше на колена пред него, и остана тъй, с наведена глава, устните й трепереха. Какво ще каже той сега?

— Той ми е враг — каза старият с хриплив глас. — Него ли намери! Не, не.

— Тате…

Той се раздвижи, потърси чибука си, кесията с тютюн, започна да се гневи:

— Той едно време, когато го каних да дойде в дюкяна ми, отказа. Спомняш си. Не ме почете, отказа. Такова нещо аз не прощавам никому.

Чорбаджи Аврам не допущаше, че някой в Преспа би отказал да се ожени за неговата дъщеря. Повече искаше да я отклони и да я подпита. Не беше много изненадан от избора й — Лазар Глаушев беше пръв между преспанските младежи, чорбаджията бе дочул и за успехите му в търговията с Андрея Бенков. В гнева му срещу младия вироглавец имаше повече надменност и страх, отколкото омраза. Той сложи цигара на дългия чибук, запали я от жарта в огнището, а в това време обмисляше какво да каже и — чудно, не намери с какво да покуди младия момък.

— Ти остави преспанските бечварковци — каза най-сетне той. — Аз ще ти намеря мъж, да ти е прилика по сичко. Може да не е от тука, но ще ти го доведа вкъщи. Остави на мене.

Ния се изправи и рече:

— Ти ме попита дали не съм избрала некого. Аз ти казах, тате. Никой друг.

В твърдия й глас, в израза на лицето й чорбаджията позна собствената си упоритост. Той нищо не отговори. Ния седна отново на столчето до прозореца, дигна книгата от пода, сложи я пак на колената си, без да я отвори. Сега той ще мълчи може би сто години. Но му каза, каза му всичко. Боеше се повече от него, от стария, а сега виждаше, че по-трудно беше да победи другия. Тя не успя да го види през тая предпразнична седмица, откакто идва у тях Султана. Ще иде и тя у тях, ще отива всеки ден, ще го дири, ще го среща — сега й беше по-лесно, щом се освободи от страха си пред стария. Някой се мярна по двора. Ния погледна.

— Иде ни гост, тате. Хаджи Захари.

— Хм… Не съм го очаквал. — След минутка чорбаджи Аврам додаде: — Като че ли сам господ го праща… Почерпи там каквото требва и ни остави сами.

Девойката излезе да посрещне стария хаджия. Стана и чорбаджи Аврам с чибука си, поизтърси копринения си пояс и дълбоките си сукнени потури от попадалата по тях пепел от цигарата му, изкашля се шумно.

Седнаха и двамата на меките ямболии, между тях — огнището. Хаджи Захари Мирчев не пушеше тютюн, чорбаджи Аврам хвърли и своята цигара в огъня.

— Не съм влизал в твоята къща, Авраме, откакто почина домакинката ти… хе, кога беше то — поглади дългата си бяла брада хаджи Захария. Гласът му звучеше дълбоко, тържествено.

— Не си влизал, хаджи.

— Слушах тая сутрин църковната служба. Христос се роди. Сърцето ми се изпълни с милост. Размислих се. Какви люде сме ние…

Чорбаджи Аврам мълчеше. Хаджи Захари се вълнуваше, трепереше бялата му брада. Той дигна очи, гласът му стана по-плътен, напрегнат:

— Християни сме, верваме в бога. Само на думи и от нечестив страх. В живота си, в делата си ние лъжем бога… какво — лъжем себе си. Лоши сме, лоши, тежко ни! Това си мислех аз тая сутрин в църква и ми се доплака. За мене самия и за сички. Лъжем се, караме се, мразим се, пакостим си. Скарахме се и за божия дом. Караме се и ние с тебе, стари люде, секи час бог може да ни повика пред себе си, да отговаряме за делата си тука, на земята, и според това ще ни съди той, милостивият. Ти си по-млад от мене, бог да те поживи, но и ти си веке стар човек. Мислих си за тебе. Ще му отида, казах си, на тоя свет празник християнски, с любов и мир. Ще надвия дявола, нема да оставя сатаната да се радва на днешния ден. Ето с такова сърце ти говоря и не ми се сърди, ако ти кажа нещо, което може да те разсърди: защо вървиш против народа, Авраме, брате? Вървиш с чуждия, а против своите. Не искам да те съдя, а да те моля дойдох, сам да помислиш. Ти знайш, ние не сме гърци, пък вървиш срещу това, което знайш. Кажи го, само ти си за гръчката партия в Преспа. Ти крепиш наместника и власите. Върни се при своите, Авраме, моля те по християнски.

Чорбаджи Аврам не надаваше много ухо на благочестивите приказки на стария хаджия. Той му отговори набързо — дошла му бе друга мисъл и бързаше да стигне до нея.

— Не вървя аз срещу народа, дедо хаджи. Искам да го притегля към себе си, че съм разбрал по-добре. Прост и див е нашият народ и не е харно да се делим и да бегаме от тия, които са по-високо от нас. Това е моето. Сега пък ще видиш какъв човек съм аз, кому мисля добро и кому мисля зло. Слушай и сам ще отсъдиш.

Влезе Ния с голям поднос, изслуша благословите на стария хаджия и си излезе. Чорбаджи Аврам бе подхванал отдалеко, но сега изеднаж отсече:

— Виде ли щерка ми?

— Видех я. Жива да ти е и здрава.

— Отиваш ли да те пратя стройник за нея?

— Отивам — зарадва се хаджията. — Не съм го правил друг път, но за твоята щерка отивам. Къде?

Аврам Немтур помълча малко, сетне рече:

— У Стояна Глаушев. За сина му Лазар.

Хаджи Захария Мирчев подскочи, хлътналите му очи светнаха през надвесените бели вежди, младежка руменина се показа по восъчното му лице.

— Ето, ето, ето… Авраме, брате! Тая сутрин сам бог отвори сърцето ми. Негов глас беше, милост да му е: иди у Аврама! Та искаш Лазар Глаушев за зет?

— Да. Нели ти казвам.

Хаджи Захари се прекръсти един път, два пъти, три пъти:

— Слава тебе, боже, слава тебе!… Отивам, Авраме, отивам, божия поръка да изпълня.

Той се заозърта, посегна тук-там около себе си, търсеше опора за ръцете си, понадигна се да стане, развълнуван, нетърпелив. Чорбаджи Аврам размаха ръце срещу него:

— Почакай. Аз не искам тъй, целият град да научи отеднаж. Намери Лазара сам, между четири очи. И не бързай, ако не може днеска. Кажи му, че му давам щерка си. Ще дойде да живей тука, щом ги венчаем. Тя ми е едничка. Докато съм жив, аз ще бъда господарят в тая къща. Като умра, сичко ще бъде негово. Дал ми е господ доста. Има да живеят и внуците му, ако пък е кадърен, нека го увеличи и умножи. Не искам, хаджи, кажи и нему, да се разчуе, докато не получа думата му. Ако откаже, пак да мълчи.

— То се знай. Ама как ще откаже! Отказва ли се човек от такава хубост и такова богатство!

— Не знам… Но върви, върви. Това е от моя страна.

Хаджи Захари Мирчев се изправи най-сетне, разтреперан и с нозе, и с ръце, и с глава, колкото от старост, толкова и от вълнение. Преди да излезе, дигна ръка и рече като древен пророк:

— Край на разпрата в Преспа, край! Лазе Глаушев става твой зет, Авраме. И щом вие двамата… Край и добро начало. Отивам, отивам.

Като излезе на улицата, старият хаджия изви ръце отдире, да стегне по-здраво кръста си, по-бързо да върви. Студеният ветрец развяваше полите на дългия му кюрк и бялата му брада до пояс. Лицето му сияеше със снежнобелите вежди, мустаки и брада, с леко накъдрените бели коси около ушите му под черния кадифен калпак, със свежата руменина по бузите му, с оживелия блясък на очите му, забързал със ситни стъпки, чист и спретнат, помладен от радост. Някои от минувачите се заглеждаха в него и се подсмиваха. Мислеха си: старият хаджия е обърнал повечко чашки за Божик.

* * *

Не мина повече от час време, хаджи Захари Мирчев се върна по същата улица. Не се връщаше той, а тъмната му сянка, облечена в неговата празнична руба. Той не помнеше как влезе в къщата на Стоян Глаушев, как се отдели с Лазара в друга стая и седнаха сами, как си излезе после от тая къща попарен — ни жив, ни умрял. Каза всичко и моли, и плака — не помнеше вече всичко, що каза и що чу. Но запомни добре, което трябваше да запомни.

Лазар Глаушев отказа. Старецът не се отчая. Тогава Лазар призна, че бил сгоден за друга девойка.

— Само ти да го знайш, дедо хаджи. Още не сме решили да го разгласяваме.

Ама дали беше така наистина? Или неразумният момък искаше само да оправдае отказа си. И старецът започна да се тюхка — колко харно би било и за църковните работи да се одобрят те двамата с чорбаджи Аврама, да се сродят. Лазар рече:

— Каквото и да е, в неговата къща нема да влеза, да е цела от злато и елмази. Всеки ще каже: предаде се за хубава жена и богатство. По такъв път съм тръгнал и ще вървя, нема да се отбия от него, каквито и съблазни да ме теглят. Познавам аз чорбаджи Аврама, нема да го привлека и обърна, а той иска да ме привлече и да ме погуби. Е, разбирам: щерката си ми дава, голема чест ми прави, благодаря му. То е друго. Благодаря му за тая чест. Което ми каза, дедо хаджи, за щерката на чорбаджията, аз ще го забравя и от моята уста нема да се чуе. Сега ти виждаш що е и какво е и сам знайш какъв отговор ще занесеш на чорбаджи Аврама. Е, кажи му най-сетне, ако требва, че съм сгоден и ще се женя за друга девойка.

Не стана нужда да говори много хаджи Захари, като се върна в стаята на Аврама Немтур. Чорбаджията го посрещна още на вратата и позна:

— Отказа ли?

— Отказа.

Като да изля някой паница мляко по лицето на Аврама. Останаха да се чернеят само веждите му, сключени в страшен възел, и очите му, като две черни дупки.

Опита се хаджията да посмири гнева му, побърза да каже, че Лазар бил вече сгоден за друга девойка, но кой знай дали чу и разбра Аврам Немтур. Не беше на себе си той и вече дума не продума. Нямаше повече работа в къщата му хаджи Захари Мирчев. Отиде си унил и тъжен до сълзи. Сърцето го заболя, доброто му старческо сърце.

На третия ден на Божик пред портата на чорбаджи Аврама спря кола с три коня. Качиха се в колата Ния и Аврам Немтур. Заминаха за Битоля — тъй, посред зима. След два дни чорбаджи Аврам се върна сам от Битоля, мрачен и зъл, не дигаше очи човека да погледне.