Стив Бери
Офицер и пешка (57)

56

Колийн и Нейт бяха погребани три дни по-късно, малко преди обед в един безкраен ужасен ден. Траурната служба се проведе в скромната църква на баща й в Орландо — малка, еднокорабна, от червени тухли, с остър шпил върху камбанарията. Пейките бяха изпълнени с опечалени; от полицията бяха изпратили почетен караул със знаме, за да изпратят един от своите. Лично шерифът държа реч. Фостър не водеше службата. Вместо това седеше най-отпред, мълчалив и тържествен, унесен в мислите си, в разговор със себе си.

Бях се върнал от Дисни Уърлд с пикапа на Лейл, при вида на който Пам започна да задава въпроси и трябваше да й обяснявам, че съм го наследил от някого. Тя ме пита къде се бях губил последните дни, но аз отклоних и този въпрос с думите, че с радост бих й казал, ако можех. По служба. На нея това обяснение сякаш й се стори приемливо, а чудесната вечеря в местния рибен ресторант облекчи и остатъчните й страхове.

Какво ли не бих дал, за да й спестя болката.

Мислите за Колийн и Нейт не ме напускаха. Както и съзнанието, че още трима души бяха загинали. На двама бях помогнал да умрат, а третия бях убил лично. Разбира се, нито дума за случилото се не можех да кажа пред когото и да било. Едва сега започвах да осъзнавам, че разузнаването е самотна професия. Никакво признание за нищо сторено, добро или лошо. Само резултати.

Нищо друго няма значение.

Върнах се на работа във военноморската база в Мейпорт, където, за мое изумление, прекият ми командир се държеше, сякаш нищо не се е случило. Може би това се дължеше на факта, че от Министерството на правосъдието изрично бяха поискали услугите ми. Това означаваше намеса на някой полковник или адмирал, а единствената миризма, която командирът ми беше в състояние да надуши безпогрешно от петстотин метра при морска буря, бе сладкият полъх на властта. Всичките ми грешки изглеждаха опростени и забравени. Продължавах да си работя като щатен юрист и не ми бе нужно да се убедя, че между тази длъжност и преживяното през онези няколко дни няма място за сравнение.

На връщане от Орландо се бях отбил в Гейнсвил, за да взема папките на Валдес с пресниманите доклади. Касетата си бе останала на сигурно място в уредбата на пикапа. Тези две неща заедно с оригинала на Оливър сега се намираха в долното дясно чекмедже на бюрото ми в службата. Никой нямаше представа, че са у мен, което ми се струваше най-добрата защита. А какво щях да правя с тях — този въпрос оставаше висящ. Служебният ми дълг повеляваше да ги предам на Стефани Нел.

Но преди това трябваше да говоря с Фостър. Затова си взех един ден отпуск и отидох с колата си до Орландо за погребението.

За да пресека всякакви въпроси от страна на Пам, измислих поредна лъжа.

Имам да довършвам нещо по командировката си. Ще се прибера, преди да мръкне.

* * *

Колийн и Нейт бяха погребани заедно в едно малко гробище западно от Орландо, извън предградията, сред някогашни портокалови горички. Небето беше яркосиньо. За траурната церемония около гроба се бяха събрали около двеста души. Докато траеха надгробните речи, Фостър и още няколко души — вероятно роднини по линия на Нейт — слушаха, седнали на разклатени дървени столове. После всички се наредиха да изкажат съболезнования. Фостър изглеждаше като зашеметен, но изслушваше и се здрависваше с всички, усмихваше се тъжно и им благодареше, че са дошли.

Множеството започваше да оредява, хората се качваха на колите си, паркирани в една линия върху ниско окосената трева. Фостър и още няколко роднини останаха последни. Аз се дръпнах встрани между гробовете, изчаквайки възможност да го заговоря.

Накрая отидох при него.

— Какво им каза? — попита той.

Направо на въпроса.

— Нито дума.

— Значи съм те оценил правилно.

Последната му забележка ме изненада.

— Още когато те видях за пръв път в къщата край езерото, си казах, че си човек, на когото може да се разчита.

— И как си могъл да знаеш това?

— Четирийсет години е трябвало да разчитам на други хора.

— А виж каква цена е платил Кинг, че е разчитал на теб.

— Заплати с живота си.

— Казваш го, сякаш това не значи нищо за теб.

— Напротив. Определяше всеки миг от живота ми през последните трийсет и две години.

— Колийн умря, без да научи истината.

— Забелязах колко внимателно подбираше пред нея думите си към Валдес.

— А ти си мълчеше.

— Така ми се струваше най-разумно. Нито веднъж не излъгах Колийн.

Думите излизаха от устата му тихо и монотонно. Запитах се дали наистина вярваше на собствените си глупости.

— Още ли пазиш записа и папките?

— На сигурно място са. Никой не знае, че са у мен. Също и оригинала от Оливър.

Това го изненада.

— Взех го от трупа му.

— Какво чакаш? — попита той.

— Теб.

Той сякаш помисли върху дилемата ми, после каза:

— Не е сложно. Наредено ми бе да издирвам шпиони на ФБР. Направих го, но продадох мълчанието си на Джансън за пари, от каквито имах нужда. След това му предадох и Кинг срещу една рядка златна монета.

Човекът упорито се придържаше към официалната си версия.

— Би трябвало да си в затвора.

— По-добре ще съм от останалите. Те всички са мъртви.

— С изключение на Брус Лейл.

— Той не ти трябва. Имаш оригиналния запис и копието. Липсва ти само моето потвърждение за тяхната автентичност, с което да се призная за съучастник в убийство.

— Хрумвало ми е и това.

— Боя се, че е невъзможно.

— Съжалявам да го чуя. — Питах се какво ли очакваше от мен. — Ще се наложи да те арестувам.

Познавах този човек от по-малко от седмица. Отношението ми към него беше варирало от никакво през симпатия до отвращение, за да стигне до сегашната жалост. Жена му беше починала преди години. Току-що бе загубил дъщеря си и зет си. Определено нищо в него не заслужаваше съчувствие. Той си бе причинил всичко.

Но нещо не беше както трябва.

От няколко дни насам моята адвокатска интуиция ми подсказваше, че в случая две и две не прави четири. Фостър беше служител на Бога. Проповедник. Аз току-що бях видял с очите си десетки хора да стискат ръката му и да го прегръщат. Не като формален жест, очакван с оглед на обстоятелствата. Тези хора споделяха болката му. Много от дошлите на погребението бяха негови енориаши. На лицата им бяха изписани единствено обич и уважение. Или този човек беше един от най-завършените лицемери на света, или ставаше дума за нещо друго. Аз бях излъгал Стефани Нел и няколко дни си бях мълчал, очаквайки да се окаже второто.

— Време е да ми кажеш истината — казах аз. — Стига недомлъвки. Вече сме на финала. Трябва да взема решение.

Той ме фиксира с поглед, който показваше, че сериозно обмисля настойчивата ми молба.

— Трябва да бъда на заупокойна служба в църквата за Колийн и Нейт. Ще приключим до пет следобед. Ела у дома към шест. Ще поговорим насаме.

Той ми даде адреса, после добави:

— Истината се дефинира като чистота в делата, думите и характера. Като християни, ние вярваме, че всяка дума в Библията е самата истина. Това е основата, върху която градим живота си. Съветвал съм много хора в нужда какво казва Библията за истината. Казвам им, че когато носиш Божието слово в сърцето си, то ти помага да различаваш истината от лъжата. Сега е мой ред да послушам собствения си съвет. Ето делата, които вие трябва да вършите: говорете истина един другиму; праведно и миролюбиво съдете при портите си. Да се надяваме, че Захария е бил прав.

Той се обърна и си тръгна.